Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sins of the Mother, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
dune
Разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Даниел Стийл. Майчин грях

ИК „Бард“, София, 2013

ISBN: 978-954-655-442-0

История

  1. — Добавяне

4.

Вечерта преди заминаването Аманда беше отворила четири куфара и ги пълнеше, когато Филип се прибра от офиса. На една от вратите висеше закачена чанта, имаше и друга, специално за обувки, кутия за шапки на „Луи Вюитон“, оставена на пода, в която вече бяха поставени няколко. Филип погледна ужасен хаоса.

— Тя за колко време ни е поканила? Да не би да е за година? — възкликна той и погледна недоумяващо. — Преброих едва седем парчета.

— И още една чанта за тоалетни принадлежности — обясни му тя, — защото вече не разрешават да се внасят в кабината на самолета.

— Какво облекчение — погледна я той кисело. — Мислех си, че ще вземеш десет. Значи ще бъдем само с осем. — Тя винаги приготвяше прекалено много багаж.

— Не мога да облека дънки и тениска на яхта като тази — промърмори ядосано Аманда, докато Филип поставяше своя куфар на леглото.

Неговите дрехи съвсем не създаваха подобни проблеми. Трябваха му само чифт панталони в цвят каки, бели дънки, чифт сини дънки, ризи, сако, гуменки, чехли и чифт мокасини, два чифта бански, една вратовръзка. Това беше напълно достатъчно за всеки случай, който можеше да изникне — от вечеря в ресторант до плуване на плажа. Лесно щеше да събере всичко това в един куфар.

Аманда го погледна с раздразнение, докато той хвърляше дрехите си в куфара. Десет минути по-късно приключи, а тя бе все още на средата, занимаваше се с копринените рокли, памучните парео и поне шест нови тоалета. Нямаше никакво намерение да носи едни и същи дрехи всяка вечер. Знаеше, че и свекърва й непрекъснато се преоблича. Лиз и Сара бяха друга работа, а според Аманда и двете бяха зле облечени, въпреки че дъщерите на Лиз обикновено изглеждаха сладки.

— Това не е състезание кой е донесъл най-много дрехи. Сестра ми никога не носи повече от един куфар.

— Защото облича дрехите на децата си.

Как само й се искаше да добави, че по този начин става за смях. Позволяваше си да облича бански, с които не би се появил никой, освен тийнейджърки. А Сара винаги имаше неугледен вид. Все още носеше същите бански, които са били на мода преди осемнайсет години, когато се бе омъжила и е била с поне пет килограма по-слаба. А и още не беше изхвърлила боклуците, които си бе купувала като студентка. И сега имаше вид на студентка, освен това обичаше да си избира дрехи от магазини втора ръка и това й се струваше отвратително. Аманда не разбираше как е възможно жена, омъжена за мъж от семейство Грейсън, да постъпва по този начин. Тя пък отиде в „Сакс“, после в „Барни“ и накрая в „Бъргдорф“, за да напазарува подходящите дрехи за ваканцията. Освен това си купи три нови шапки. Никога не се показваше на слънцето, преди да се намажеше със защитни средства с висок фактор, скрита под шапка с широка периферия. Затова изглеждаше значително по-млада. На четирийсет и четири тя бе във върховна форма. Ходеше редовно на дерматолог и всяка седмица на козметик за ексфолиране. По няколко пъти седмично си слагаше маски у дома. Аманда нямаше намерение да остарее преждевременно, нито пък да се облича зле.

— Ти яде ли нещо? — попита Филип. Той умираше от глад, а Аманда нямаше никакво намерение да сготви вечеря. Тя никога не готвеше.

— Хапнах една салата в офиса, преди да си тръгна — обясни тя и сгъна нова лятна рокля, за да я прибере в куфара. Филип знаеше, че дори да се преоблича по четири пъти на ден през двете седмици, пак няма да успее да облече всички дрехи, които бе понесла, дори и новите, които бе купила. — Ти искаш ли да вечеряш? — изгледа го тя, въпреки че погледът й издаваше, че се надява да не му се яде. Изражението й бе повече от ясно. Кухнята беше затворена. Заминаваха на почивка. Освен това на следващия ден трябваше да станат в тъмни зори.

— Ще си направя набързо един сандвич — отвърна той. — Струва ми се, че с Джон и Сара ще бъдем на един полет — подхвърли доволно Филип. Братята се разбираха добре, макар да бяха много различни.

— След като майка ти е похарчила толкова пари, за да наеме яхтата, можеше да наеме и самолет, за да ни откара. Да летиш в икономична класа е истински кошмар. — Каза го така, сякаш цял живот бе летяла с частни самолети, което съвсем не беше така. Никога не се беше качвала на частен, въпреки че много й се искаше.

— Това е невероятно скъпо. Предпочитам да похарчи парите за самата ваканция, а не за превоза ни до яхтата — сгълча я Филип, както винаги замислен за разумното финансово решение.

Филип отиде в кухнята, за да си намери нещо за ядене, а когато се върна, Аманда все още не беше затворила куфарите. Отстрани изглеждаше така, сякаш в лудостта й имаше някаква система, но ключовата теория беше „вземи всичко, което притежаваш“. Филип пък не беше наясно какво ще прави тя, като пристигнат, освен да се труфи, но жена му правеше същото и когато бяха на сушата. Предишната година беше приготвила дванайсет куфара за ваканцията в шатото, чието име със сигурност не помнеше.

— Майка ти винаги харесва дрехите, които нося — подчерта Аманда с раздразнение. — Можеш да ги затвориш — рече тя и замахна с ръка към куфарите.

Филип вече нямаше никакво съмнение как щеше да протече пътуването им: Аманда щеше да се перчи, да се конти в нови дрехи, да гледа презрително на сестра му и снаха му, защото ги намираше скучни и зле облечени. Тя така и не се постара да намери общ език с тях. Беше решила, че Филип е най-високата награда и другите не я интересуваха ни най-малко, а това личеше. Той не смееше да й каже, че трябва да се държи мило с останалите, защото тя щеше да избухне. Обикновено по време на ваканциите се държеше по-топло с него, стига да беше в настроение, и то единствено когато бяха сами в стаята. Тя не понасяше публични прояви на обич, той също, но подозираше, че яхта като „Лейди Лък“ предлага интересни романтични възможности. Нямаше значение, че Аманда не беше романтичен човек. Филип знаеше, че всичко в живота е компромиси, и се радваше, че тя е постигнала много в кариерата. Отдавна бе приел факта, че тя не полага абсолютно никакви усилия, когато е сред семейството му, макар близките му да се държаха мило и любезно с нея.

Аманда обичаше да е център на вниманието, чувстваше се нещастна, когато не я забелязваха, но това бе ролята, отредена за майката на Филип. Първо, тя бе наела яхтата, а в края на ваканцията щяха да празнуват рождения й ден.

Беше полунощ, когато Аманда най-сетне приключи с багажа и зачака Филип да изнесе куфарите в коридора. Когато се опита да ги повдигне, откри, че тежат цял тон.

— Какво си сложила вътре? Камъни ли? — въздъхна той.

— Не. Обувки — заяви невинно тя.

— Не забравяй, че в брошурата пишеше, че не можеш да ходиш с обувки на палубата.

— Няма — увери го Аманда и отиде да напълни ваната с гореща вода.

Филип бе толкова развълнуван от предстоящото приключение и времето, което щеше да прекара с нея, че беше настроен любовно, когато тя си легна. Само че Аманда не се интересуваше от него. Заяви, че била уморена, освен това трябвало да стават рано на следващия ден. Налагаше се страстта му да почака, докато се качат на яхтата. Дори в навечерието на заминаването им Аманда беше недостъпна, както обикновено. Този път обаче не се почувства развълнуван, по-скоро леко раздразнен, обърна й гръб и заспа.

 

 

Както можеше да се предполага, вечерта преди заминаването в дома на Джон и Сара цареше хаос. Джон се прибра късно от офиса, а Сара трябваше да провери последните контролни, да отговори на един милион имейли от студентите, чийто летен курс току-що бе завършила. Алекс пък беше поканил десетима приятели на пица и да поплуват в басейна. Навсякъде бяха разхвърляни куфари, багажът не беше събран. Сара знаеше, че цяла нощ ще трябва да пере хавлиени кърпи, след като приятелите на Алекс си тръгнат. Беше го накарала да обещае, че ще ги събере и ще й ги донесе, за да са сухи на сутринта, когато тръгват за летището. Пестелива както винаги, тя беше освободила чистачката, която идваше всяка седмица, затова не искаше като се върне от Европа да завари мухлясали кърпи.

Дори не се замисли какви дрехи да вземе — просто щеше да грабне от гардероба първите, които й попаднеха пред погледа. Джон пък тъкмо беше получил писмо с покана да организира изложба в Принстън през октомври, и се беше затворил в стаята, пригодена за ателие, за да прегледа новите си творби. Искаше да е сигурен, че разполага с достатъчно платна за цяла изложба. В мига, в който станеше въпрос за изкуството му, той забравяше всичко останало.

Сара отиде да го потърси в задната част на къщата и го завари намръщен над няколко картини, подпрени на стената. Трябваха му дванайсет нови творби за изложбата. Дори не чу кога Сара е влязла в стаята и вдигна изненадано поглед, когато тя се изправи пред него.

— Просто не знам — прошепна той.

Косата на Сара беше дива, къдрава, щръкнала във всички посоки, беше облякла отрязани над коленете дънки, чехли и потник. Искаше й се преди почивката да бе свалила излишните килограми, от които се оплакваше. Сега вече бе прекалено късно, освен това знаеше, че Джон я обича точно каквато е. Бяха лудо влюбени още от колежа, женени от осемнайсет години.

— Какво мислиш? — обърна се към нея той, без да крие притеснението си. — Не съм сигурен дали тези платна са завършени. Ще ми се да ми бяха дали повече време преди изложбата. Не съм готов.

— Винаги го казваш — успокои го тя, застана зад него и го прегърна през кръста. — Имаш невероятен талант, винаги продаваш всички картини, включени в изложбите. Може и да ти се струват недовършени, но хората няма да ги възприемат по същия начин. Освен това новата посока, в която са поели творбите ти, много ми харесва. Излъчват сила.

Колоритът му беше станал по-дързък. Той беше талантлив художник и рисуването бе страстта на живота му. Дизайнът беше задължение, работа. Рисуването обаче бе неговата голяма любов. И Сара, разбира се. Тя беше единствената за него. Алекс бе плодът на тази любов, но Сара беше източникът. Двамата обожаваха момчето си, но често си признаваха, че се чувстват като двама човека с една душа, благословени, че са се открили.

— Ти пък винаги казваш, че харесваш творбите ми. — Погледна през рамо и й се усмихна. — Откъде се взе този късмет, та успях да те намеря?

— Страхотен късмет. Не искам да проявя неуважение към тревогите на велик художник, но ако не си съберем багажа, ще трябва да се разхождаме голи на напудрената яхта, която е наела майка ти.

Всяка година откриваше, че няма представа какво да вземе, не знаеше какво се очаква от нея, затова събираше багажа в последния момент. Работеше много упорито в „Принстън“, бе непрекъснато на разположение на студентите си и мразеше да мисли за дрехи, особено когато влизаше в специалния свят, в който живееше майка му. Това бе съвсем различна планета от удобния им, непретенциозен живот. Те го харесваха, въпреки че къщата им в „Принстън“ беше стара и разнебитена. Тя им отиваше. Най-вече отиваше на нея.

Тъй като бе израснал в този свят, Джон се движеше в префърцунените кръгове на майка си като щастлив бохем, който нямаше никакви грижи. Сара обаче не бе попадала в този свят, преди да се омъжи за Джон. Родителите й бяха преподаватели, както и техните приятели. Тя не помнеше някога да е виждала баща си с вратовръзка, а майка й носеше ортопедични сандали „Биркенсток“, когато излизаха. Сара бе същата, но за редките срещи с Оливия полагаше усилия. Преди това я травматизираше и тя много се страхуваше да не направи някой гаф, когато е в обществото, да не използва грешната вилица на изисканата маса на свекърва си. Сега вече на Джон му беше все едно и я обичаше такава, каквато беше.

Оливия бе отгледана и възпитана сред хубави неща, дори по времето, когато са били бедни. Майка й бе наследила красиви сребърни прибори и костен порцелан от семейството си, въпреки че бяха изгубили парите си. Сара не познаваше този свят. А Джон беше интелигентен, мил и чаровен, в каквато и обстановка да попаднеше. Сара се влюби от пръв поглед, когато се запознаха в колежа. Нямаше никаква представа нито кой е, нито че произхожда от семейство с огромно богатство. Той бе обикновен, непретенциозен, земен човек, държеше се с уважение и с бедни, и с богати, за разлика от брат си Филип, който според Сара бе невероятен сноб. Майка им не беше такава, но тя бе влиятелна жена, постигнала успехи, така че светът беше в краката й. Това бе вълнуващо и същевременно трудно, но пък на Сара й се налагаше да влиза в този свят само веднъж в годината, по време на лятната ваканция или понякога на вечеря в дома на Оливия в Бедфорд. За щастие напоследък тя рядко канеше гости и през повечето време пътуваше. Единственото, което интересуваше Сара, беше, че богатството на Джон им даваше сигурност, че никога няма да изгубят къщата си, че Алекс ще бъде осигурен, когато порасне. Останалото бе пълнеж, поне що се отнасяше до нея. А тя нямаше почти никаква нужда от излишен пълнеж в живота си. Обичаше съпруга си, но не и неговия свят.

— Нервичките ми избиват всеки път, когато започна да събирам багажа за тези ваканции — призна тя, но на него това му беше известно.

— Ти си прекрасна и аз те обичам — той се обърна, за да я целуне. Останаха прегърнати дълго и Сара въздъхна. Животът с Джон беше истински рай. — Пет пари не давам с какво си облечена. Майка ми също. Желанието й е да се забавляваме. Тази година ще бъде супер.

Двамата с Алекс много се вълнуваха за яхтата, въпреки че тя малко се плашеше. Когато ваканцията беше в някое шато, поне можеше да мисли за богатата история. Яхтата буквално миришеше на пари и бе много по-лъскаво място, отколкото би допаднало на Сара.

— На теб просто ти се ходи за риба с брат ти — подметна тя.

Джон се ухили и заприлича на дете. И досега й приличаше на студент, вместо на мъж на четирийсет и една с важен пост. Беше толкова скромен и много красив. Освен това за него тя не бе просто върхът, ами гениална. Като забележително умна жена тя си признаваше, че е сноб, когато става въпрос за интелект.

— Така си е — съгласи се той за риболова. — Двамата с Филип обсъдихме въпроса днес сутринта. Между другото ще пътуваме в един самолет до Ница.

— Дано майка ти ни е купила билети за икономична класа — измърмори притеснено Сара, докато той прибираше внимателно платната и гасеше лампите. Щеше да вземе решение кои картини да покаже, когато се върнеше. Тази вечер нямаше време. — Никак не ми е приятно, че харчи луди пари за бизнес класа. — Сара категорично отказваше да пътува в първа класа. Заяви, че е неморално, освен това не искаше Алекс да се учи на вредни навици или да забрави кои са важните неща на този свят.

— Според мен няма да сбъркаме, ако предположим, че е купила или първа или бизнес класа — отвърна спокойно Джон в опит да я предупреди още отсега. Добре познаваше майка си. Тя в никакъв случай не би им купила билети за икономична класа до Франция. Искаше да се чувстват удобно и някой да се грижи за тях през целия път. След това се разсмя, защото се замисли колко различна бе Сара от съпругата на Филип. — Обзалагам се, че Аманда се оплаква, че мама не е взела и самолет под наем. Казва го всяка година.

— Това е истинска лудост — намръщи се Сара и веднага й пролича, че не го одобрява. Но Аманда си беше такава. Сара я търпеше, но етърва й успяваше да я подразни с нещо всяка година. — Не бих се качила на частен самолет. Майка ти би трябвало да даде тези пари на бедните.

— Не се тревожи, дава им.

Сара знаеше, че е така, иначе дори не би отишла на тази почивка. Мисълта, че се харчат толкова много пари, противоречеше на принципите й. Тя дори не можеше да си представи, а и не искаше, колко е платила Оливия, за да наеме яхтата. При тази мисъл потрепери.

Минаха през кухнята на път към спалнята и тя видя приятелите на Алекс отвън. Бяха дошли още хора, събирането се превръщаше в парти, а в басейна имаше поне шест деца, които играеха поло. Излезе през задната врата и им напомни да внимават, а когато се върна, Джон ядеше резен пица и тя също си взе. Това щеше да им бъде вечерята, а тя трябваше да събере своя багаж и багажа на Алекс. Знаеше, че Джон сам ще се погрижи за неговия.

— Престани да се тревожиш за тях, това са просто деца — скара й се той и тя стана сериозна.

— Не искам някое от тези добри деца да се нарани. Играят прекалено грубо. Всяка година някое познато дете се наранява в басейн. Слава богу, тук не се е случвало. — Тя се тревожеше и за сина им, и за всички останали. Миналата година един от студентите й се беше парализирал след инцидент в басейн. Беше станало случайно, а тя не искаше подобно нещо да се случи и на тях.

— Те просто се забавляват.

Алекс обичаше спорта и участваше в плувния отбор в училището. Играеше футбол и лакрос, беше се включил и в баскетболния отбор. Накратко, беше роден атлет. Седемнайсетгодишното момче все още се интересуваше повече от спорт, отколкото от момичета и това поне донякъде бе истинско успокоение за тях. Досега нямаше драми, нито провалени връзки, нямаше и разбити сърца. На него му беше приятно да се мотае с приятелите си и ги водеше у дома винаги когато можеше. Понякога идваха десетина момчета и по пет-шест нейни студенти, събираха се в кухнята, разполагаха се в хола или си правеха барбекю в задния двор. В тази къща децата бяха винаги добре дошли. Това бе животът, който си бяха избрали.

Когато се върнаха в спалнята, Сара погледна ужасено празните куфари. Нямаше никаква представа какво да сложи в тях — винаги бе така. Джон се разсмя и я притегли след себе си на леглото. Пъхна ръка под тениската й и погали пълните й гърди. Обичаше тялото й, обичаше всичко у нея и започна бавно да събува дънките й. Тя го спря веднага и скочи от леглото, за да затвори вратата и да я заключи.

— В тази къща има деца — напомни му тя и той се разсмя.

— Тук винаги има деца.

Бяха си родили само едно дете, но децата на другите се мотаеха у тях непрекъснато. Джон никога не се прибираше в празна къща. Тук винаги кипеше оживление, чуваше се смях, наоколо щъкаха млади хора. Тъкмо такъв дом искаше, когато бе още дете — с приятелска непринудена атмосфера, където родителите често са си вкъщи.

Щом затвори и заключи вратата на спалнята, Сара се върна в леглото и двамата започнаха да се целуват и да проучват телата си. За няколко минути свалиха дрехите си, Джон загаси и двамата се отдадоха на страстта си. Мина много време, преди да се отпуснат доволни, задъхани и да се притиснат един до друг като оцелели в буря.

— Леле! — възкликна той с дрезгав глас.

— За теб е винаги „леле“ — измърка доволно Сара в мрака. — Дано никога не остареем прекалено за тази работа.

— Няма такава опасност — успокои я той, превъртя се на една страна и я погледна на светлината на луната. За него тя беше най-красивата жена, която бе виждал, и това си остана така цели двайсет години. — Имам чувството, че ще те тегля към леглото и като станем на деветдесет. Когато Алекс постъпи в колеж, ще те преследвам около кухненската маса чисто гол всяка вечер.

— Нямам търпение — заяви Сара и се ухили, седна в леглото и включи лампата. Куфарите продължаваха да чакат. Не се бяха напълнили магически, докато двамата с Джон се любеха. — По дяволите, трябва да съберем багажа. — Освен това трябваше да заведе кучето у съседите, които обещаха да го гледат. Тази вечер й предстоеше много работа. — Ще заведеш ли Лаб у съседите?

— Разбира се — съгласи се добродушно Джон. — Ще си събера багажа, когато се върна.

— И не се оставяй да те убедят да останеш за чаша вино, защото има да те чакам цяла нощ — предупреди го тя, а той се усмихна, докато си намъкваше дънките.

Щеше да вземе душ, като се върне. Много му беше приятно, когато знаеше, че тялото й е било част от неговото допреди броени минути.

— Дадено, шефе — пошегува се той и отключи вратата.

Леглото им беше разхвърляно и ако някой влезеше, веднага щеше да се досети какво се е случило тук. В тази къща това бе нещо обикновено. Двамата често се отдаваха на страстта си и се надяваха да прекарат много време заедно в каютата си на яхтата. Всички знаеха, че обичат да си „подремват“.

Половин час по-късно, когато Джон се върна, Сара събираше трескаво дрехи и бе напълнила половин куфар с отрязани над коленете дънки, с дълги дънки, избелели памучни къси панталонки и купчина тениски с надписи „Принстън“ по тях, няколко любими памучни рокли, които имаше от много години и бе обличала и на други летни ваканции. Взела беше и два чифта чехли, любимите си мексикански сандали и чифт маратонки, ако се случеше да се разхождат по неравен терен или да се катерят по скали. Знаеше, че е много малко вероятно майка му да измисли подобно нещо, но Лиз обичаше да тича, така че някой ден можеха да организират преход с децата. Беше сигурна, че Аманда ще бъде със златни сандали и на високи токчета.

Стана почти полунощ, когато Сара приключи, а Джон беше напълнил сака си с летни панталони в цвят каки, лек син блейзър, дънки, сини ризи и официалните обувки, които възнамеряваше да слага на вечеря без чорапи. Гардеробът му беше практичен. Сара добави два шала и го погледна напълно изтощена. Той лежеше на леглото и гледаше телевизия, а Алекс и приятелите му все още бяха навън, когато Сара затвори куфара си и седна до него.

— Готово — изпъшка тя. Изглеждаше така, сякаш бе изкачила Еверест. Събирането на багажа за ваканцията с майка му я изцеждаше. — Кога смяташ, че е разумно да изпратя децата вкъщи?

— Може би към един. Багажът на Алекс готов ли е?

— Едва ли. Ще проверя.

Тя все още възнамеряваше да му събере багажа, но когато влезе в стаята му, откри, че не е започнал. Той растеше. Куфарът му, сакът за фитнес, чантата от фотоапарата и другата с компютъра бяха оставени на пода една до друга. Добре че поне това бе подготвил. Сега й оставаше да почисти кухнята и да изпере купищата кърпи, когато приятелите му си тръгнат. Върна се в стаята им, двамата с Джон погледаха телевизия един час, а по това време гостите на Алекс бяха започнали да се разотиват сами. Повечето момичета имаха вечерен час и момчетата трябваше да ги приберат. Тя завари Алекс в кухнята да изхвърля празните кутии от пица малко след един.

— Благодаря, мамо. Добре се позабавлявахме — погледна я той и я целуна по бузата. — Да ти помогна ли с кърпите?

— Да — усмихна му се тя.

Знаеше, че е много щастлива жена. Имаше прекрасен съпруг, когото обожаваше, и страхотен син, когото много обичаше. Алекс приличаше на Джон, но с буйна къдрава коса като нейната. А нейната изглеждаше ужасно в топлото лято на Ню Джърси — сякаш бе пъхнала пръст в контакта. На Алекс бе малко по-прилична, освен това му отиваше.

Заедно напълниха пералнята и тя обиколи навън за забравени чинии и чаши. В боклука бяха хвърлени няколко празни кутийки от безалкохолни и тя ги внесе. След това Алекс си легна, кърпите бяха готови към два и къщата утихна. Трябваше да станат в четири часа, а в пет да тръгнат, за да бъдат в шест на летището. Самолетът им излиташе след два часа. Добре че можеха да поспят по време на полета. Полетът до Ница траеше шест часа и щяха да пристигнат в осем вечерта, местно време. Надяваха се до десет да са на яхтата. Нощта се очертаваше съвсем кратка.

Сара се отпусна в леглото до Джон, той се усмихна, щом я усети до себе си, и пъхна ръка между краката й. Беше твърде сънен за каквото и да било друго и тя се сгуши до него, той я прегърна и отново заспа. Вече мечтаеше как ще я люби на яхтата.

 

 

Когато братята й ставаха в Ню Йорк и Ню Джърси, в Кънектикът беше нощ, но Лиз още бе будна. Довечера щеше да вземе нощния полет до Франция със Софи и Каръл, междувременно работеше над книгата си в притихналата къща. Това бе най-странното. Идеята й хрумна изневиделица, беше съвсем различна от всичко досега, отчасти фантазия, отчасти реалност. Започна я в деня, когато получи поканата на майка си. Разказваше се за момиченце и въображаемите й приятели: самотно дете и света, който тя създава и запълва с най-различни създания. Беше алегория, а тя беше детето. Като малка Лиз си имаше въображаемо приятелче, което я измъкваше от самотата и объркването, и тя се чувстваше така, сякаш разкриваше някои от тайните на своя живот. Книгата не беше голяма, но пък беше задълбочена творба и тя не беше сигурна дали е най-ужасното, което някога е писала, или най-хубавото. Работеше над нея денонощно вече шест седмици. Почти беше приключила, но искаше да я пипне тук-там, преди да замине. Никой не беше прочел и дума от онова, което бе написала, не беше казала на никого и както обикновено Лиз се страхуваше. Може би тази книга щеше да е последното доказателство, че няма талант, че си губи ума. Не беше роман, не беше и детска книжка. Беше фантазия, която й хрумна и сама започна да се излива на страниците. В деня на заминаването работи трескаво чак до изгрев.

Софи и Каръл бяха дошли от града миналия уикенд, бяха си взели дрехи за яхтата и оставиха куфарите си при нея. Лиз също бе приготвила багажа си. Сега до вратата чакаха шест куфара. С момичетата щяха да се видят на летището в десет вечерта, за да се качат на нощния полет. Трябваше да тръгне от къщата в Кънектикът в осем. Колкото и да бе необичайно, тя работи цели петнайсет часа без прекъсване и най-сетне спря в седем. Последните шест седмици беше все така. Книгата я бе запалила. Замисли се дали да не помоли Сара да я прочете по време на ваканцията, но не знаеше какво ще прави, ако снаха й не я хареса. Лиз нямаше да понесе поредния провал.

Сара пишеше романи и разкази от години. Произведенията й бяха високо интелектуални, издаваха ги университетските печатници. Никой не беше чувал за тях, но Лиз ги беше прочела и се оказаха много хубави. Стилът й напомняше на Джойс Каръл Оутс — литературния идол на Сара, също преподавала в „Принстън“. На Лиз щеше да й бъде трудно да покаже фантасмагорията, която бе написала на Сара, но не знаеше какво да направи с нея, а не намираше смелост да се обади на агента си и едва ли някога щеше да му позвъни. Когато в седем вечерта спря да пише, вече бе сигурна, че е направила всичко по силите си. Разпечата книгата и натъпка ръкописа в ръчния багаж, заедно с лаптопа и се качи на горния етаж, за да вземе душ. Разполагаше с час, за да се приготви и тръгне. Малък бус от летището щеше да я вземе.

Докато стоеше под душа, тя си мислеше за написаното и се молеше да е хубаво. Едва ли беше, но тя знаеше, че е направила най-доброто, на което е способна. И това беше нещо. В мечтите си бе написала книга, която хората харесваха и разбираха, която бе точно толкова смислена за тях, колкото и за нея. Да не би да беше това? Страшното щеше да е да я покаже на друг. Дори на момичетата не беше казала какво прави. Беше се проваляла твърде много пъти, разказите й не ставаха, сюжетните линии зацикляха, в чекмеджетата се търкаляха недовършени ръкописи и недописани стихотворения. Този път поне завърши произведението си за нищо и никакви шест седмици. Историята, която се изля на страниците, приличаше на перли, пръснати навсякъде, после събрани, накрая укротили се в ръката й като скъпоценни камъни.

Момичетата й помогнаха да избере дрехи за яхтата и й дадоха някои от своите, тъй като и трите носеха един размер. Имаше два чифта стари бански, а момичетата ходеха без горнища в Европа, както всички останали на тяхната възраст. Лиз би направила същото, тялото й го позволяваше, дори на четирийсет и четири, но майка й едва ли щеше да одобри. Беше родила двете си бебета рано и не носеше белези от бременностите. Само че хората очакваха жените на нейната възраст да се държат благоприлично, независимо колко стегнати и поддържани тела имаха. А и на яхтата щеше да има много персонал. Дрехите, които взе, бяха или стари летни рокли, или тоалети на момичетата. Не носеше нищо лъскаво и пет пари не даваше. Аманда, както винаги, щеше да е модната им икона, което бе твърде сложна работа за Лиз. Тя обаче знаеше, че на брат й му е много приятно да се перчи с красивата си съпруга.

Лиз бе готова точно навреме, но в последния миг се сети, че е забравила да си извади нещо подходящо за самолета. Прегледа гардероба си, не откри нищо, след това отиде в стаята на Софи. Намери чифт стари бели къси панталонки и бяла памучна блуза в своя гардероб, стари сандали с връзки чак до под коляното, които бе забравила. Дългата й руса коса бе все още мокра от душа, тя я пусна на гърба, не си направи труд да си сложи грим, тъй като на нощния полет и без това никой нямаше да може да спи, а когато бусът пристигна, тя се втурна към вратата и изнесе всички куфари. Докато шофьорът ги товареше, провери дали е загасила всички лампи, включи алармата, погледна за пореден път в ръчния си багаж, за да се увери, че ръкописът й е вътре, след това заключи външната врата.

Пътуваше към летището, когато мобилният й телефон звънна. Обаждаше се Софи, за да провери как е. Тя беше организаторът в семейството, отговорната. Каръл беше по-разхвърляна и малко небрежна. Лиз пък винаги забравяше това или онова — или ръчната си чанта, или ключовете, или пропускаше да включи алармата. Този път обаче всичко беше наред.

— Включи ли алармата? — попита я Софи като грижовна майка, почти сигурна, че е забравила, и остана силно изненадана, когато Лиз отговори утвърдително. — А лампите загасени ли са? Взе ли си паспорта?

— Разбира се. — Въпросите бяха малко дразнещи, но Лиз знаеше, че са добронамерени, а и тя бе забравяла важни неща в миналото.

— Взе ли нашите куфари?

— Не, само моя — отвърна невинно Лиз, а щом чу как Софи ахна, избухна в смях. — Струва ми се, че всичко е наред. — Включително безценния ръкопис, помисли си тя, докато Софи уточняваше къде и кога ще я чака на летището.

Двете с Каръл щяха да вземат едно такси от града и да я чакат там. За пръв път Лиз се чувстваше така, сякаш бе направила всичко необходимо. В продължение на шест седмици, докато пишеше книгата, тя се беше чувствала по-добре, отколкото през последните години. Почти бе готова да изкара две седмици с майка си, макар и не съвсем. Беше прекарала целия си живот в отчаяни опити да спечели одобрението на Оливия и все й се струваше, че не е успяла, и то не защото Оливия я критикуваше, а главно защото Лиз винаги се чувстваше така, сякаш се е провалила във всичко. Пътят й беше осеян с разбити мечти, провалени връзки, незадоволителни изходи и обещания, които тя така и не бе спазила. Беше се справила единствено като майка на двете момичета. Притежаваше майчинските инстинкти, които Оливия не бе имала. Само че Оливия бе построила империя, а Лиз никога нямаше да успее. Досега дори не беше успяла да напише прилична книга. Може би този път щеше да е различно, но самата Лиз не вярваше, че е възможно.

Бе невъзможно да се състезава с майка си и да оправдае очакванията й. За Лиз тя беше нещо като богиня на върха на планина, по която нямаше пътища, и тя не откриваше начин да се добере до нея. Като дете все мечтаеше да й достави удоволствие, да я зарадва, да я накара да се гордее, искаше го толкова много, че дори не опитваше. Как да впечатлиш богиня, след като си най-обикновен смъртен? Тези летни пътувания бяха истинско изтезание за нея, примамваха я с неосъществените обещания от детството. Тя не винеше майка си, за разлика от по-малката си сестра и големия си брат. Знаеше, че Оливия е била заета, но това бе създало истински глад в душата й, който с нищо не успя да утоли, освен с любовта на децата си и своята към тях. И двете бяха резултат на случайността, но се оказаха най-голямата благословия в живота й, бяха й донесли много повече радост, отколкото бащите им.

Бракът с бащата на Софи нямаше да просъществува, дори той да не беше загинал, а Джаспър, бащата на Каръл, беше красив, нарцистичен ексцентрик. Беше безобиден, некомпетентен и бе прекарал живота си в създаване на красиви деца, за които след това не полагаше абсолютно никакви усилия. Този брак също бе обречен на провал. Мъжете, с които Лиз имаше връзки след това, макар и съвсем кратки, не бяха с нищо по-добри. Тя винаги си признаваше, че има ужасен вкус за мъже. Вярваше на думите им, подвеждаше се по вида им, не обръщаше внимание на постъпките. До един бяха красиви, но нито един от тях не беше способен на истинска връзка и обич. Изглежда, си избираше хора, неспособни на обич, които приличаха на майка й. Имаше нужда от мъж като баща си, но този тип мъже не я привличаха, затова и бе обречена на самота и разочарования. През последните години се беше отказала и реши, че е прекалено късно. На четирийсет и четири вече не очакваше да открие голямата любов, а когато направеше дори най-минималното усилие, връзките й бяха съвсем кратки. Те й стигаха.

Момичетата я чакаха на летището, когато пристигна. Трите минаха през проверката в приповдигнато настроение и тогава Софи забеляза дългите крака на майка си. Бяха три красиви жени, застанали пред гишето и привличаха възхитените погледи на мъжете.

— Мамо, откъде взе тези къси панталонки? — втренчи се в нея подозрително Софи.

— От твоя гардероб. Забравих да си оставя дрехи за полета. Ще ти ги върна на яхтата. — Тя погледна гузно и Софи се ухили.

Каръл говореше по мобилния с приятелка и не им обръщаше никакво внимание.

— Не ги взех, защото са прекалено къси. Изглеждаш доста секси, мамо — добави Софи леко неодобрително. Бяха толкова къси, че тя избягваше да ги носи на обществени места.

— Ако щеш вярвай, но на моята възраст няма кой да ме забележи — увери Лиз дъщеря си. Косата й вече беше изсъхнала и падаше на къдрави вълни около лицето й.

— Залъгвай се. Поне десетима те опипват с погледи.

— Няма страшно. Ще се покрия с одеяло в самолета.

Софи беше с къса, бяла ленена рокля, а Каръл носеше миниполичка на цветя, бяла тениска и сексапилни сандали с каишки. Тя както винаги изглеждаше божествено, беше страхотно момиче, приличаше и на двамата си родители. Софи също беше красива, много приличаше на Лиз, но имаше тъмна коса.

Качиха се на самолета в първа класа. Оливия беше взела места за всички в първа класа. Искаше пътуването им да започне добре — удобно, забавно, безпроблемно. Това бе съвсем малък дар и Лиз и момичетата останаха очаровани, когато се настаниха на местата си. Искаха да гледат филм, а Лиз реши, че предпочита да поспи. Вместо това извади ръкописа от чантата си веднага след като излетяха и започна да го редактира отново. Правеше го от седмици. Момичетата дори не забелязаха, че тя чете. Бяха доближили глави и обсъждаха развълнувано ваканцията. И двете обичаха баба си и винаги се забавляваха, когато бяха с нея. Тя бе много по-грижовна към внуците си, отколкото към собствените си деца. Сега разполагаше с повече време и те проявяваха повече интерес към нея и онова, което беше постигнала, и към бизнеса, нейния свят.

След като излетяха, стюардесата им предложи шампанско. И двете момичета си взеха по една чаша, а Лиз помоли за коктейл „Блъди Мери“. Отпиваше бавно, работеше тихо над книгата си, след това остави чашата до себе си и забрави за нея, докато не попаднаха във въздушна яма и напитката не се прекатури в скута й. Стюардесата бързо й донесе влажни кърпи и й помогна да се почисти. Лиз успя да спаси ръкописа, но късите панталонки на Софи и бялата й блуза бяха съсипани, а тя нямаше какво друго да облече. Погледна момичетата, разсмя се и сви рамене. Наистина нямаше значение, щеше да си смени дрехите, щом се качат на яхтата.

Когато самолетът полетя високо над океана, трите спуснаха назад облегалките, донесоха им възглавници и завивки и заспаха дълбоко. Въпреки притесненията на Лиз, че й предстои да прекара известно време със семейството, всички знаеха, че ги очакват две разкошни седмици. Като се изключи незначителното премеждие с коктейла, началото бе обещаващо.