Даниел Стийл
Майчин грях (25)

25.

Тъй като всички деца и внуци на Оливия имаха планове за Коледа, а синът и дъщерята на Питър заминаваха при родителите на половинките си, двамата се разбраха да прекарат празника в Бедфорд. Никога преди не бяха прекарвали празник заедно и нямаха търпение да дойде Коледа. Оливия знаеше, че присъствието му поне донякъде ще притъпи болката от смъртта на Марибел. Тя продължаваше да усеща липсата на майка си всеки ден и все посягаше към телефона и едва след това се сещаше, че вече я няма. Мъдростта й щеше да й липсва, както и приятното й, слънчево държание. Всеки ден щяха да се наслаждават на наследството, което им беше оставила. На всички бе дала голяма част от себе си.

Да прекара Коледа и Нова година с Питър щеше да достави радост на Оливия и Питър не можеше да си намери място от радост. Беше прекарвал потискащи празници години наред и се опитваше да компенсира времето, прекарано със съпругата си алкохоличка. Тя вече бе постъпила в клиника и май имаше напредък, а разводът течеше.

Оливия напазарува рано за Коледа, както обикновено, купи подаръци за всички. Беше намислила да вечеря с всичките си деца, преди да заминат за Върмонт, а Филип за Карибите, тъкмо да им даде подаръците, и след като Питър бе свободен, реши да покани и него. Вече бе организирала всичко.

През първата седмица на декември отиде за ежегодната си мамография. Всеки път изпитваше ужас, страхуваше се, че на нейната възраст нещастието може да я порази всеки момент. Това бе руската рулетка на живота. Асистентката й напомни предишния ден и на сутринта, преди да отиде на преглед, Оливия си каза, че няма причина да се притеснява. Марибел не бе имала подобни проблеми, така че и при нея бе малко вероятно да се появят.

Помнеше лаборантката от предишните години и всичко премина безпроблемно. Не беше никак приятно, но поне нямаше болка и тя си повтаряше, че е глупаво да се страхува всяка година. Докато се обличаше, жената се върна.

— Госпожо Грейсън, елате, ако обичате, в кабинета — помоли тя. Все още държеше снимките от предишните години. Оливия не пропускаше преглед.

— Да не би нещо да не е наред? — Почувства как по гърба й пробягва ледена тръпка.

Жената не каза нито да, нито не, усмихна се ведро и отвърна, че лекарят иска да я види. Щом чу тези думи, Оливия усети как изтръпва. Това бе прекалено. Първо изгуби майка си, а сега изникваха здравословни проблеми. Та нали Марибел беше в добро здраве цял живот! Искаше й се да вярва, че ще й се размине, но неочаквано я обзе несигурност.

Влезе в кабинета на лекаря, вече облечена, сякаш дрехите бяха броня, която ще я защити, но се почувства уязвима и много уплашена. Няколко снимки бяха поставени на стената и на тях се виждаше лявата й гърда отпред и отстрани. За нея това бе просто едно сиво петно. Той посочи място, което тя първоначално не забеляза, малко по-тъмно от останалите.

— Това петно никак не ми харесва — намръщи се той. — Може да е началото на малко образувание. Трябва да направим биопсия.

— Сега ли? — погледна го ужасено тя и й се прииска да изпищи, да избяга от стаята, но краката й се бяха превърнали в желе. Усети как я обзема паника, ала съумя да запази спокойствие.

— Може и утре, ако предпочитате. Според мен трябва да я направим незабавно.

— Мислите ли, че е рак? — Гласът й прозвуча дрезгаво.

— Може да е малко злокачествено образувание.

Той потвърди най-лошите й страхове. Оливия знаеше, че една от осем жени се разболява от рак на гърдата и потръпна от страх. Ами ако и тя имаше?

— И какво ще стане, ако се окаже, че подозренията ви са верни?

— Зависи какво ще открием. Когато е на ранен етап, пристъпваме към хирургично отстраняване на тумора и допълнително лечение не се налага. Ако е в по-напреднал стадий, ще поговорим за химиотерапия и лъчетерапия, за хормонална терапия. Доколкото виждам, нямате случаи на рак на гърдата в семейството, така че се надявам да е на ранен етап и отстраняването на тумора да е напълно достатъчно.

— Сигурен ли сте, че е рак? — За жена, която управляваше империя, тя внезапно се почувства безпомощна и малка.

— Не. Затова трябва да се направи биопсия — обясни той. — Утре добре ли е?

Никога няма да е добре, прииска й се да каже, но знаеше, че трябва да бъде отговорна, и неочаквано й се стори ужасно да се изправи пред неизвестността сама. Не искаше да плаши децата си, замисли се дали да не позвъни на Питър, но нали току-що бе отказала предложението му за брак, така че нямаше никакво право да го товари със заплахата от рак, след като не желаеше да му стане съпруга. Проблемът не беше негов, а неин. Кимна, когато лекарят предложи час, и излезе от кабинета като замаяна. Лаборантката я чакаше със слънчева усмивка.

— Ще се оправите — увери я тя.

Лесно й беше да го каже, помисли си Оливия, нали не ставаше въпрос за нейната гърда. Жената обясни, че се прави малък разрез с местна упойка, вади се малко парченце, изследва се и ако се налага, се пристъпва към операция за отстраняване на бучката. Тя щеше да се оправи. Лесна работа, погледнато отстрани, но за нея звучеше ужасно.

Оливия се върна в офиса си. Имаше чувството, че я е блъснал автобус. Маргарет я погледна, когато влезе, и й се стори, че шефката й е посивяла.

— Добре ли мина? — попита я тя.

— Супер — усмихна се широко и престорено безгрижно Оливия.

На път към офиса реши да не казва на никого, а ако се наложеше оперативна намеса, да се справи сама. Не беше нужно децата да разбират, че има рак, след като бяха изгубили баба си. Щеше да им дойде много, реши тя, което означаваше, че е сама. Нямаше намерение да съобщи на Питър и да се възползва от мъжа, когото обича, но за когото не искаше да се омъжи.

Прекара ужасна нощ, лежа будна и чакаше да дойде времето за биопсията. Оказа се, че съвсем не е „лесна работа“, както й обясни лаборантката. Беше ужасно, болезнено, упойката не я хвана напълно, а разрезът бе много по-голям, отколкото си мислеше. Обясниха й, че искат добра проба, затова не трябвало да се изпуска нищо. След това гърдата я боля нетърпимо. Искаше да се върне в офиса, но вместо това се прибра и каза на асистентката си, че има разстройство. Лежа целия ден, чувстваше се ужасно, а когато Питър звънна и предложи да остане през нощта, тя му каза, че е пипнала грип и не иска и той да се зарази. Никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна.

Лиз й звънна и тя изслуша въодушевения й разказ за Андрю и книгата. Имаше чувството, че й се обажда от друга планета. Чувстваше се далече от всички и бе много уплашена. За пръв път усети, че и тя е смъртна. Смъртта на майка й я беше навела на тази мисъл. Ами ако имаше рак? Ами ако умреше? Децата й щяха да бъдат съсипани, но тя знаеше, че все някой ден ще умре, просто не бе готова да се случи точно сега. Ненадейно се запита дали е взела правилното решение за Питър и се почувства жалка и нещастна. Не искаше да бъде с него от страх или нужда. Изпитваше такъв ужас, че едва се въздържа да не му позвъни и да го помоли да дойде, но устоя. Наложи си да бъде смела. Щяха да й позвънят за резултата от биопсията след пет до седем дни.

В деня след биопсията тя отиде в офиса и седмицата й се стори най-дългата в живота. И през уикенда каза на Питър, че е болна, избягваше го, прекарваше дните си сама, обзета от ужас.

Лекарят се обади следващия вторник. Заяви, че новините били „добри“, което се стори неубедително на Оливия. Били хванали рака в ранен стадий, не бил стигнал до лимфните възли, бил ясно очертан и можел да се отстрани оперативно, след което предложи да действат час по-скоро. До седмица след това щяха да са наясно дали има нужда от химиотерапия или лъчетерапия и дали може да мине без тях. На нея новината не й се стори никак добра. Честита Коледа.

Съгласи се да се подложи на операция в петък, за да може през уикенда да се възстанови. Щеше да се види с децата си следващата седмица, за ранната коледна вечеря, така че трябваше да е в прилична форма. Лекарят я увери, че дотогава щяла да е добре, след като разполагала с цели десет дни.

Сякаш за да влоши положението, Питър влезе в кабинета й и заяви, че се надявал да прекарат уикенда заедно. Каза го с надежда, не можеше да се нарадва на свободата си. Сега можеха да бъдат заедно колкото и когато поискат.

— Не мога. Трябва да работя — изстреля троснато тя, без дори да вдигне поглед от бюрото си. Страхуваше се да го погледне в очите, да не би той да забележи стаения в тях ужас. Когато най-сетне се изправи, забеляза обидата му.

— Да не би да ми се сърдиш? — попита тихо той.

— Не, разбира се — отвърна тя и се насили да му се усмихне. — Извинявай. Разсеяна съм. Не ми беше добре. Този неприятен вирус ме измъчи, а сега ме чака камара работа за уикенда. Трябва да прегледам всички доклади за продажбите.

— Сигурна ли си? — Беше ясно, че той не й вярва и имаше право.

— Напълно. Обещавам да се позабавляваме следващия уикенд. Извинявай, че съм толкова досадна.

Избягваше го за втори уикенд. Той не заподозря нищо, просто бе обиден.

— Мога да дойда и да почета край теб, докато работиш — предложи той с надежда.

— Ще се чувствам виновна през всичкото време — отказа тя и се почувства като чудовище. Не искаше той да види болката й, нито пък да разбере, че има рак, въпреки че беше в „начален стадий“. Това щеше да си остане собствената й малка тайна. Освен това не искаше да прояви слабост пред него. Искаше той да я възприема силна, като образец на независимата жена, каквато си мислеше, че е, поне до биопсията.

Той излезе от кабинета й натъжен.

Дните до операцията й се сториха безкрайни, а нощта преди нея се превърна в истински кошмар. Питър й звънна и тя не вдигна телефона. Нямаше си доверие и сигурно щеше да го помоли да дойде и да я придружи до болницата, да остане, докато трае операцията.

Пристигна в болницата в шест сутринта, както й бяха казали. Направиха необходимите изследвания, сложиха й система и в седем и трийсет, когато я вкараха в операционната, тя беше обзета от сляпа паника. Не помнеше някога през живота си да е била толкова уплашена. Минути след това беше в безсъзнание.

Събуди се в реанимацията и усети, че й е лошо. Виеше й се свят, а когато я прехвърлиха в стаята й, болката в гърдата беше нетърпима. Биха й обезболяващо и хирургът дойде, за да я увери, че е минало много добре. Бучката се оказала съвсем малка, не се била разпростряла, лимфните възли били чисти и нямало да има нужда от допълнително лечение. Трябвало обаче да идва на прегледи на всеки шест месеца, за да е сигурна, че ракът не се е върнал. Мамографията щяла да бъде напълно достатъчна.

След това й обясни, че няма да може да използва лявата си ръка през следващите две седмици, докато се възстанови напълно. Беше забравил да го спомене преди, но за щастие тя боравеше с дясната. Остана на легло през целия ден, замаяна от болката и лекарствата, а в шест я изписаха. Беше уредила автомобил и шофьор за връщането до Бедфорд. Къщата беше празна, когато се прибра.

Питър й звънна почти в минутата, щом влезе. Наложи си да седне на един стол, защото й се виеше свят, и тя си даде сметка, че е постъпила глупаво като е останала сама в къщата. Реши да си легне, без да вечеря. Не беше гладна. Гадеше й се от лекарствата, гърдата я болеше ужасно, освен това имаше главоболие.

— Къде беше цял ден? — започна разтревожено той. — Звънях ти толкова пъти, а ти не ми върна обажданията. Маргарет каза, че не си ходила на работа.

— Противният грип се върна отново и съм скапана. — По гласа й личеше, че й е зле.

— Господи, звучиш ужасно. Идвам, за да се грижа за теб.

— Недей. Ще се заразиш. Много е неприятно.

— Струва ми се, че ме избягваш цяла седмица.

Всъщност, седмиците бяха две откакто си направи мамографията.

— Защото си параноик, въпреки това те обичам.

— И аз те обичам. Искам да те видя.

Стори й се притеснен, беше настоятелен, а тя нямаше сили да му вдъхне кураж.

— Уверявам те, че след няколко дни ще бъда добре. Нали ще дойдеш на вечеря с децата другия понеделник?

— Нямам намерение да чакам дотогава, за да се видим.

Той й се стори ужасен при тази мисъл, но истината бе, че тя искаше да си даде време да се пооправи и да разбере резултатите от патологията, преди да се види с него.

— Ако искаш, ще остана при теб през уикенда — предложи той.

Не й стигнаха сили да му каже, че не може, защото той веднага щеше да разбере, че има сериозен проблем, но тя все още щеше да е с превръзка, също и в понеделник и през цялата следваща седмица. Все нещо трябваше да измисли. А лекарят каза, че гърдата щяла да я наболява през следващите няколко седмици, че ще има малка вдлъбнатина там, където са изрязали бучката. Налагаше се рано или късно да каже на Питър, дори и да го излъжеше, че е доброкачествена. Само че моментът все още не беше настъпил. Не можеше да се види с него, докато я болеше и се чувстваше зле. Нямаше никакво желание да се срещне с него или някой друг, да разкрива слабостите си, човешката си страна. Беше свикнала да я виждат силна.

— Кажи ми дали искаш да дойда през уикенда — рече с надежда той, после затвориха, а тя едва намери сили да се строполи в леглото, взе поредното болкоуспокояващо и заспа на мига.

Уикендът беше дълъг и самотен. Много мисли, докато лежеше, разкъсвана от болка. Беше направила всичко, което искаше в живота си. Беше създала успешен бизнес, който да предаде на децата си. Беше им осигурила финансова обезпеченост. Беше доживяла да се радва на внуци и щеше да види бебето на Кас през юни. Беше възпитала децата си по най-добрия възможен начин. Беше обичала двама чудесни мъже. Неочаквано, докато мислеше над всичко това, й се стори, че не е постигнала достатъчно. Не беше отделила време за забавление, за почивка. Толкова беше заета с работа, че се бе занимавала с нея почти през целия си съзнателен живот, ако не и през целия. Отделяше единствено по две седмици през лятото за децата си. Даде си сметка, че иска да понамали темпото, не много, колкото да се позабавлява и да прекара известно време с Питър. Той означаваше за нея повече, отколкото тя беше готова да признае. Не бе нужно да се омъжва за него, но можеха да се виждат по-често. Не искаше да умре сама в празната, тиха къща. Осъзна всичко това през уикенда, докато се вслушваше в тишината. Никога досега не се бе чувствала толкова самотна.

През тези два дни се обади на децата си и най-сетне на Питър. Чувстваше се малко по-добре, но не много и това я потисна. Най-сетне разбра, че няма да живее вечно. Не разполагаше с още сто години, в които да си поживее. Щеше да се радва на всичко, което можеше, а искаше да са все хубави неща, по-забавни, по-приятни, да се порадва на любовта на добрия човек, който я обичаше.

— Липсваш ми — призна тя, когато му се обади. Този път тя бе първата, която го каза.

— И ти ми липсваш. През целия уикенд се чувствах самотен.

Стана й приятно, когато чу тези думи.

— И аз.

— По-добре ли се чувстваш? — попита загрижено той. Притесняваше се от дни наред.

— Малко по-добре — отвърна честно тя. Гърдата не я болеше чак толкова много, но операцията я бе разтърсила. Тя разбра, че трябва да му каже за болестта си, ала все още не бе измислила какво. Трябваше обаче да е истината, макар и само отчасти. Искаше да му разкаже за прозрението си, но това щеше да стане едва когато се почувстваше по-добре. Досега се беше справила сама, но не беше сигурна, че ще издържи и занапред, нито пък защо се налагаше да остава сама. Разбра, че няма проблем да сподели товара си с някой друг, особено ако въпросният човек я обичаше. Тя щеше да бъде неотлъчно до него, ако му се случеше нещо подобно.

Мисли за Питър през цялата нощ и й се прииска да е дошъл за уикенда, да е близо до нея, докато спи. Прииска й се да го беше поканила. Само че в нея винаги се обаждаше глас, който й казваше, че трябва да е силна и тя наистина се държеше като силна и независима жена. Неочаквано се запита дали е чак толкова важно да бъде непоклатима, нащрек, да управлява империята си с желязна ръка. За пръв път в живота единственото й желание беше да е просто жена. Това щеше да е напълно достатъчно.