Андрю Пайпър
Демонологът (9)

8.

Скръбта има цвят.

Сега знам, че тя има и други характеристики, оформящи заедно нещо като личност. Враждебна фигура, която пристига в живота ти и отказва да си тръгне или да седне, където и да било, освен до теб, или да престане да шепне в ухото ти името на покойника. Но за мен, отвъд всичко това, скръбта се изразява най-вече като цветен нюанс. Същият отчайващ тюркоазен оттенък като кухненските стени на вилата, където прекарвахме летните си месеци, а след като се наложи да продадем градската къща, живяхме там, докато през една юлска неделя татко излезе в гората, носейки само снимка на брат ми и пушка, и повече не се върна.

Това е цветът на разплаканата ми майка, застанала до мивката с гръб към мен. Цветът на баща ми, който седеше по цяла нощ сам на масата в кухнята и ставаше само за да вдигне слушалката и да изрече „Ало?“ по мъртвата линия. Цветът на реката, където се удави брат ми.

А сега цял Ню Йорк се облива в тюркоаз. Виждам го навсякъде. Най-малките му пръски изскачат и настояват за вниманието ми като партизанска атака, като рекламна кампания, която не рекламира нищо. Кървящ тюркоаз, който пропива всичко като акварелна боя, разливаща се настрани от мястото, където четката докосва хартията. Виждам града през аквамаринов гел — сградата на „Крайслер“, профучаващите таксита, каньоните между небостъргачите в центъра, всичко това е обвито в подводен блясък. Дори клепачите ми са озарени с тъга. Това е цветът на стените в старческите домове, на тоалетните по автогарите. Цветът на Канале Гранде.

Вече два дни откакто се върнах от Венеция, пет откакто Тес скочи в канала от последния етаж на хотел „Бауер“. Щях да се върна по-рано, но полицията във Венеция през цялото време търсеше нейното тяло и не можех да си тръгна, преди да приключи издирването. Така и не я намериха. Доколкото разбрах, не било необичайно потъналите в каналите да изчезнат, повлечени извън града от коварните и изненадващо мощни течения — през лагуната, покрай външните острови и навътре в Адриатическо море. А има и безброй подводни издатини, тунели и купища отпадъци от самия град, мрежа от невидими кухини, където тялото може да се заклещи. Пратиха леководолази да работят по случая (който заслужи кратко споменаване в новините и снимка на гмуркачите в канала с гондолиер в раирана риза на заден план), но не намериха нищо и това явно не ги изненада.

Никой нито за миг не предположи, че тя може да е още жива. Аз самият не вярвах. Но трябваше да задам въпроса, и го зададох. Всеки път срещах един и същ поглед. Поглед като към човек, който след мозъчна травма е загубил способността си да разсъждава и поради това не можем да му предложим нищо друго, освен състрадание.

Важното е, че така и не ми върнаха Тес, а когато прекратиха издирването (обещаха да продължат усилията и да ме държат в течение), полицаите ме посъветваха да се прибера у дома, тъй като нямало какво повече да правя във Венеция. Никога не съм се чувствал по-голям изменник, както когато се качих на самолета и оставих трупа на дъщеря си някъде във водата долу.

Разбира се, разговарях с Даян, както по телефона от Италия, така и няколко пъти лично тук, в Ню Йорк. А О’Брайън ми остави няколко съобщения с предложение да се нанесе при мен в апартамента, докато имам нужда от компания. Отказах й с есемес. Вместо да приема поканата за утеха, аз по цял ден задръствах телефонния секретар на венецианската полиция със запитвания до всички отдели, имащи нещо общо с издирването на удавници. През останалото време скитах из тюркоазния град. И си спомнях за Тес.

Скитах.

Може би това имаше предвид гласът, когато каза какво ме очаква. Да бродиш така безцелно е начинът да стигнеш най-близо до мъртвите, доколкото е възможно за жив човек. Пеш от Уолстрийт до Харлем и обратно, избирайки улиците напосоки. Невидим и недосегаем като призрак.

И докато бродя, някакви затънтени улички на ума ми свързват несъвместими факти и понятия.

Това е началото на лудостта. Една тъй непоносима вина, че изопачава ума. Да се отдадеш на такива мисли е като да се откъснеш от света, а ако им повярваш дори наполовина, вече никога не ще се завърнеш.

Но това разбиране не ми пречи да мисля.

Може би гласът, който излезе от устата на Тес, беше независимо същество — дух, поел контрола над нея през последните двайсет минути от живота й. Може би именно то изтръгна ръката й от моята. Може би не самоубийство отне дъщеря ми (както неизбежно решиха съдебният лекар и властите, след като очевидците опровергаха подозренията към мен), а убийство, извършено отвътре. Може би гласът принадлежеше на демона, за когото човекът на стола каза, че ще ме посети.

Със сигурност няма да сме приятели. Но безспорно ще бъдем близки.

Може би онова същество ме възседна в стаята с мъжа на стола, за да стигне до хотела, а после се прехвърли в Тес. Това би обяснило някои неща. Защо тъй внезапно ми стана зле, след като избягах от Санта Кроче 3627 — и изведнъж пак ми олекна, след като се прибрах в хотелската стая. Защо видях квичащите прасета на улицата. Защо Тес се изкачи на покрива. Защо с последните си думи ме помоли да я намеря. Защо тялото й не беше открито.

Ето колко дълбоко пропаднах.

Не. Не е вярно. Стигнах много по-далече.

Ами ако личностните черти, които споделяме с Тес, и най-вече незабележимото родилно петно на меланхолията, всъщност не са само темперамент, а знак, че сме били избрани от самото начало? Ако въпросът, който току-що си зададох, дойдеше от студент в аудиторията, знам кой прецедент бих рецитирал наизуст. Евангелие от Марк, глава 9. Друг случай, когато Исус прогонва демон от страдаща душа. Този път младо момче. Бащата моли Спасителя да отърве сина му от нечистия дух, които често го хвърля „в огън и във вода, за да го погуби“.

Вода.

Самоубийство. Подтикнато от демон.

„И попита Исус баща му: колко време има, откак му става това?

А той отговори: от детинство.“ (Марк. 9:21)

 

 

Ето още една дефиниция за скитането: тъй силни емоции, че се нуждаем от суеверие, за да ги обясним. В края на краищата това е ядрото на наблюденията в моята изследователска област. Страхът — от смърт, от загуба, от изоставяне — е началото на вярата в свръхестественото. За човек като мен внезапната проява на интерес към първобитните митове може да се разглежда като симптом за някакъв психически срив. Знам, че това е също тъй доказуемо, както и уличните номера, край които минавам в своите скитания. Смятам, че един демон отвлече дъщеря ми. Просто спри и го изречи на глас няколко пъти. Просто го чуй. Заради подобни теории хората с право биват пращани на дългосрочно наблюдение в психиатрията.

И аз продължавам напред. Обкръжен от синьо-зелени хора по синьо-зелените улици.

Не чувствам почти нищо.

Всъщност, липсва ми Тес, скърбя за нея, сърцето ми е разбито. Но „липса“, „скръб“, „разбито сърце“ — тия думи са толкова неадекватни, че граничат с гаврата. Не става дума да намериш начин да продължиш. Не става дума да се гневиш на Бога. Става дума за смърт. За желанието да бъдеш мъртъв.

Единственото нещо, което забелязвам, са децата. Винаги е било така. Вероятно няма родител, който може да гледа как си играят чужди деца, без да мисли за своето. Смехът, призивите за гоненица, мъката за ожуленото коляно или отмъкнатата играчка. Всички тези неща ни връщат към спомена как нашите деца са вършили същото, към особеностите, които едновременно ги сближават и отличават от всички други деца по света.

Ето. Едно момиче играе на криеница с майка си сред скалите и дърветата близо до езерото с костенурките в Сентрал Парк. Това ми напомня как играехме същата игра с Тес. Всеки път, когато тя се укриваше — дори в нашия собствен апартамент, — неизменно наставаше половин секунда на вцепеняващ ужас, докато я търсех на обичайните места и не я намирах. Ами ако този път наистина е изчезнала? Ами ако се е скрила тъй добре, че търсенето зад дърветата, под леглата или в коша за пране да не е достатъчно?

И тогава, точно когато тръпките на паника се надигат от дъното на гърлото ми, тя се появява. Изскача при първия ми вик на капитулация: „Добре, предавам се!“.

Този път Тес е скрита и няма да се върне.

Но тя ме помоли да не се отказвам.

„Намери ме“.

Спирам до желязна порта и гледам как майката стои и се озърта. Преструва се, че недоумява къде може да е дъщеря й. Но когато пристъпва на пръсти към близкия клен и надниква зад него — „Хванах те!“ — момичето не е там. И веднага идва тревогата. Мисълта, че този път играта не е игра.

— Мамо!

Малката изскача от тръстиките по ръба на езерото и майката я грабва на ръце. После ме забелязва. Един мъж стои сам до портата. За пръв път откакто се върнах в Ню Йорк, някой ме забелязва истински.

Обръщам им гръб, засрамен от неволното си нахлуване в личния им живот. Но майката вече е понесла детето нанякъде. Защитава го от човека, комуто очевидно липсва някаква съществена част. От човека, които не е изцяло там, но това го прави още по-опасен.

Скитник.

 

 

Тюркоазният ден се превръща в тюркоазна нощ. Връщам се в апартамента и си препичам филийки. Намазвам отгоре масло и ги режа на ивици, както обичаше Тес. Поръсвам ги с канелена захар. После ги хвърлям, без да хапна.

Наливам си водка с лед. Крача из апартамента и забелязвам, че в стаята на Тес свети. Плакатът на „Цар Лъв“ над леглото (три пъти я водихме на представлението на „Бродуей“ като подарък за два рождени дни и Коледа). Карта на Северна Дакота на стената (част от училищен проект за задълбочено проучване на един от петдесетте щата). Рисунки с молив, които искрено похвалих и поръчах да ги монтират в рамка. Плюшени животни на пода до скрина, детски играчки, вече отдавна зарязани, но все още запазили мъничко обич, колкото да не бъдат натъпкани в гардероба. Стая на момиче в преход от детството към мътния хаос на следващия период.

Каня се да изляза, когато забелязвам дневника на Тес върху нощното шкафче. (Оставих го там, след като се прибрах от Венеция — върнах го на мястото, където често лежеше след поредните записки.) Докато беше жива, никога не съм мислил да го прочета; страхът, че може да открие предателството ми, многократно надхвърляше любопитството да узная нейните тайни мисли. Сега обаче необходимостта да я чуя, да я върна обратно надделява над дискретността.

Използван билет за кино бележи записките от деня, в който заминахме за Венеция. Което означава, че навярно е писала в самолета.

Татко не знае, че виждам колко се старае.

„Смешните“ усмивки, ентусиазмът за всички неща, които ще видим. Може би е донякъде развълнуван. Но продължава да носи Черната корона.

Днес виждам това по-ясно от когато и да било.

То сякаш се движи. Като че нещо живо в него си вие гнездо. Лази и се промушва.

Проблемът с мама е част от него. Но не изцяло. Нещо ни чака и той няма представа какво. Черната корона идва с нас. Той я носи, но не знае за нея (как може да НЕ ЗНАЕ, че я има?).

Може би нещото, което чака от другата страна, иска да се срещне и с татко.

Само в едно съм сигурна — то иска да се срещне с мен.

Следва около страница за полета, за пътуването с корабче до хотела. Сетне идва последният запис от дневника. С дата от деня, когато тя падна. Написан в хотелската ни стая, докато аз бях на адреса в Санта Кроче.

То е тук.

Вече и татко знае. Усещам го. Колко е уплашен.

Как говори с него ТОЧНО СЕГА.

 

 

То няма да го пусне. Харесва му, че сме тук То е почти щастливо.

Може би сбъркахме, че дойдохме. Но и да стоим далеч нямаше да помогне. То щеше да ни намери. Тук или там. Рано или късно.

По-добре, че се случва сега. Защото сме заедно и може би има какво да направим. Ако ли не, по-добре да ни отнесе едновременно. Не бих искала аз да остана тук. А ако трябва да идем ТАМ, не искам да отида САМА.

 

 

Той идва сега.

 

 

Те идват.

Дневникът пада от ръцете ми с шепот на страници. Тя е отишла във Венеция, за да се изправи срещу незнайното.

Изключвам лампата и затварям вратата. Изтичвам в тоалетната, падам на колене и повръщам.

Отишла е да поеме Короната, за да не я нося аз.

Когато ми поолеква, връщам се в кухнята за още едно питие и забелязвам, че вратата на Тес е отворена. Лампата свети.

Апартаментът е стар, но никога не е имало чак толкова силно течение, че да отвори вратата. И никога не сме имали проблеми с електричеството. Значи не съм затворил вратата и не съм изгасил лампата.

Изключвам лампата. Дръпвам вратата. Тръгвам по коридора.

И спирам.

Само на няколко крачки от стаята на Тес чувам ясно как щраква дръжката на вратата. Скърцане на панти.

Обръщам се точно навреме, за да видя как лампата светва. Преди миг не светеше. Докато примигвам, за да проясня погледа си, стаята преминава от тъмно към жълто.

— Тес?

Нейното име излита от устните ми още преди да изпитам недоумение. Някак си знам, че това не е халюцинация, не е сън наяве. Това е Тес. В нейната стая. Може би единственото място, където тя може да бъде достатъчно силна, за да се добере до мен. Да ми каже, че все още е тук.

Втурвам се вътре. Заставам насред стаята с протегнати ръце, с опипващи пръсти.

— Тес!

Няма какво да усетя, освен климатизираната празнота на стаята. Макар че лампата свети, тя вече не е тук.

Както казват криминалните репортери за своите източници, аз съм „много надежден свидетел“. Имам докторска титла от „Корнел“, цял куп академични награди, преподавателска работа, публикации в най-уважаваните критични издания в моята област, никога не съм имал психични проблеми. Нещо повече, аз съм досадно разсъдлив и скептик по природа, когато става дума за фантастичното. Цялата ми кариера е изградена върху съмнението.

Но ето че сега виждам невидимото.

 

 

На сутринта се събуждам с четири съобщения на телефонния секретар. Едно от Даян, която настоява с повелителния тон на данъчен инспектор да й се обадя час по-скоро, трябвало „да решим въпрос от изключителна важност“. Едно от следователя във Венеция, с когото поддържах връзка. Съобщава ми новината, че няма никакви новини. И две от О’Брайън. В първото казва, че иска да ме види, а във второто — че „окончателно ще се побъркаш там съвсем самичък, ако не поговориш с някого, и под «някого» имам предвид себе си“.

Тъй като е майка на Тес и тъй като тази сутрин мога да издържа само един разговор с друг човек, аз се подпирам на таблата на леглото и звъня на Даян. Едва когато чувам сигнала, осъзнавам, че съм спал в стаята на Тес.

— Ало?

— Обажда се Дейвид.

— Дейвид.

Тя изрича името на мъжа, с когото е живяла тринайсет години, сякаш изпробва непозната подправка и се мъчи да си припомни дали я е опитвала и преди.

— В лош момент ли те заварих?

— Глупав въпрос.

— Да, така е. Извинявай.

Тя си поема дъх. Това не е колебанието на човек, желаещ да причини болка другиму, а просто пак мълчание на данъчен инспектор, вадещ подходящия формуляр за диалог със съответния нарушител.

— Исках да ти го съобщя официално — казва тя. — Че те напускам. И завеждам дело.

— Дело?

— Бракоразводно.

— Да, разбирам.

— Можеш да използваш Лиам, ако искаш — казва тя. Има предвид адвоката от Бруклин Хайтс, който ни състави завещанията. — Вече говорих с друг юрист.

— Някой тигър от Горен Истсайд, който ще направи Лиам на кайма.

— Можеш да избереш, когото си пожелаеш.

— Не исках да те обвинявам. Просто… знаеш ме какъв съм.

Тя издава звук, който може да мине за тих смях, но не е.

— Просто не разбирам закъде бързаш — казвам аз.

— Това се проточи много дълго, Дейвид.

— Знам. Не споря. Ще бъда най-услужливият и миролюбив рогоносец в историята на нюйоркските бракоразводни съдилища. Просто питам защо тази сутрин? По-малко от седмица след като Тес изчезна.

— Тес не е изчезнала.

— Все още я търсят.

— Не, не я търсят. Чакат.

— Аз все още я търся.

Мълчание. След това:

— Какво търсиш?

„Можеш да се побъркваш колкото си щеш — притича се на помощ моята вътрешна О’Брайън. — Но трябва ли да й позволиш да разбере, че вече ти хлопа дъската?“

— Нищо — казвам. — Говоря безсмислици.

— Значи ще поговориш с Лиам? Или с друг? Ще придвижиш молбата?

— Ще я придвижа. Додето се усетиш, всичко ще е готово.

— Добре. Много добре.

Тя също страда. Не че ми го показва. Мога само да предполагам, че Уил Йънгър предлага утеха и поема част от товара, макар да не ми прилича на човек, който си пада по товарите, във всеки случай не и задълго. Така или иначе, Даян е майка на Тес, а сега дъщеря й си отиде и това може само да я разкъсва на ситни, безполезни парченца, както става с мен.

Но там е работата: не мога да не се питам дали не греша в това отношение. В гласа й звучи скръб и решителност. Но има и някакво ужасно задоволство. Не, не заради това, че Тес вече никога няма да се завърне, тя не е чак такова чудовище. Но задоволство, че аз бях там, когато това се случи — че провалът е мой.

— Не ми пука дали ме обвиняваш. Дали ме мразиш. Не ми пука, че може никога повече да не си проговорим — казвам аз. — Но трябва да знаеш, че аз се опитах да я спася. Че не я пуснах. Че не бях прост наблюдател. Аз се борих за нея.

— Разбирам какво се опитваш да…

— Всеки родител казва — или поне си мисли, — че би се пожертвал за детето си. Не знам дали е вярно за всички, когато трябва да се докаже. Но е вярно за мен.

— Но ти не го стори!

Викът е тъй мощен и яростен, че неволно отдръпвам слушалката от ухото си.

— Ти не се пожертва за нея — изтъква тя. — Защото още си тук. А нея я няма.

Иска ми се да й кажа: „В едно не си права. Аз не съм тук“.

Но докато търся думи, за да се сбогувам, да напомня за старите времена и единственото хубаво нещо, което създадохме, единственото, за което никога няма да съжаляваме, тя затваря телефона.

 

 

Кой седи в църквата през делничните следобеди? Пияници, бегълци, наркомани във всичките им разновидности. Изгубените, които могат да обвиняват единствено себе си. Знам, защото седя сред тях. Моля се за пръв път откакто пораснах.

Или поне опитвам да се моля. Иконите, принудителната тишина, стъклописите — всичко това ми се струва пресилено. Да, това е църква, тя трябва да изглежда така. Но тук аз не се чувствам по-близо до Бога, отколкото преди минути вън, на Четиридесет и трета улица.

— Разпадна ли се връзката?

Обръщам се и виждам леко прошарен мъж на около петдесет и пет години. Измачкан костюм, косата му се нуждае от сериозни грижи. Вероятно е бизнесмен — или бивш бизнесмен — от пиянската категория.

— Моля?

— Вашата молитва. Към Големия шеф. На изчакване ли ви остави? С мен го прави непрекъснато. А после връзката задължително се разпада.

— Та аз дори никога не набирам номера.

— И по-добре. Ако успеете да се свържете, сигурно ще е нещо от сорта: за чудеса натиснете 1; за да познаете печелившия кон, натиснете 2; за „Съжалявам, че го направих… но не чак толкова, че да не го направя отново“ натиснете 3.

— По-добре да отида при моя психиатър.

— Така ли? А тя разбира ли от коне?

Тя. Дали повечето психиатри са жени? Или може би се познавам с този човек? Човек, който познава мен и О’Брайън?

— Тя не играе хазарт — отговарям аз.

— Не играе? Е, нали знаете какво казват. Който не играе, не печели.

Той подпира ръце върху облегалката на пейката. Усещам полъх на неотдавна сложен дезодорант. Грубоват парфюм, целящ да прикрие земните миризми.

— Не искам да любопитствам, но ми се виждате малко объркан, приятелю — казва той.

Гледа ме с истинска загриженост. И изведнъж проумявам: той е един от онези улични мисионери. Цивилен вербовчик на църквата, обикалящ скамейките.

— Тук ли работите?

— Тук? — Той се оглежда, сякаш едва сега забелязва къде се намира. — Та тук има ли работни места?

— Просто не съм клиент за спасение. Ако с това се занимавате.

Той поклаща глава.

— Знаете ли какво пише на тениските? „Бъркаш ме с някого, на когото му пука.“ Просто зърнах сродна душа да седи тук и рекох да кажа едно здрасти.

— Не се опитвам да бъда недружелюбен. Просто предпочитам да бъда сам.

— Сам. Добре звучи. Трудно е да останеш сам и за миг там, където живея. Същински пандемониум. Не можеш да си чуеш мислите. А повярвайте ми, приятелю, аз съм мислител.

Пак тази дума. Същата, с която О’Брайън описа Централната гара. Адът на Милтън.

Пандемониум.

— Аз съм Дейвид — казвам и протягам ръка. След кратко колебание мъжът я стиска.

— Приятно ми е, Дейвид.

Чакам да каже името си, но той просто пуска ръката ми.

— Мисля да си вървя — казвам аз и се изправям. — Влязох тук само да се скрия за малко от слънцето.

— Не те упреквам. Лично аз си падам домошар.

Измъквам се на пътеката, кимвам за сбогом и тръгвам към отворените врати. Към деня, пламнал отвъд тях.

Докато излизам, мъжът рецитира част от поема с благочестив молитвен шепот.

О, слънце, за да чуеш колко мразя твоя зрак,

че той ми спомня от каква сияйна висота пропаднах…

Милтън. Думите на Сатаната.

Връщам се. Плъзгам се покрай пейката към мястото, където онзи седи с наведена глава и набожно събрани ръце. Хващам рамото му и го разтръсквам грубо.

— Погледни ме!

Той инстинктивно се дръпва. Примигва към мен в очакване на удар. Не е човекът, който седеше тук преди малко. Свещеник. Млад и гладко избръснат, изчервен от тревога.

— Много съжалявам — извинявам се и бързам да се отдръпна. — Припознах се.

Докато пак вървя по пътеката, изражението на младия свещеник се променя. Изненадата му се превръща в усмивка.

— Готов съм да чуя изповедта ти — казва той.

Смехът му ме следва по целия път към улицата.

 

 

Беше пак същият глас. Сигурен съм в това, докато бягам, залитайки, от „Света Агнес“ към Лексингтън и се подпирам да си поема дъх до вратата на един ирландски бар. Същото присъствие, което се прехвърли от мен в Тес и с което разговарях на покрива на „Бауер“. Което цитира „Изгубеният рай“ също като човека в църквата преди малко. И Мършавата жена, макар вече да не съм толкова сигурен, че тя самата е въплъщение на гласа — на съществото, което започвам да наричам в мислите си Безименния, — а не негов земен, човешки представител. По някаква причина е трябвало да пътувам до Венеция, до Санта Кроче 3627, за да може Безименния да се вмъкне в живота ми, и задачата на Мършавата жена е била да се погрижи аз да приема поканата. Което означава, че тя не работи за църквата или някоя нейна организация, както подозирах.

О, слънце, за да чуеш колко мразя твоя зрак…

В поемата на Милтън това са думи на Сатаната. Той проклина светлината на деня като болезнено напомняне за неговото падение, за всичко, което е загубил с доброволното си изгнание в мрака. Това ли е Безименния? Врагът? Човекът на стола — или множеството гласове, говорещо чрез него — каза, че скоро ще се срещна не с „господаря“, а с „един, който седи до него“. В „Изгубеният рай“, това би означавало някой от падналите ангели, които създали Стигийския съвет на властващите демони в ада, начело със Сатаната. Те са тринайсет на брой и поетът е дал всекиму характерен нрав и умения. Изглежда, че Безименния е един от тях. Първичен демон, низвергнат от небесата. Същество, способно на най-убедително преобразяване и мимикрия, възприемащо човешки облик — на стареца в самолета, на пияницата в църквата.

Но пък може би те представляват взети назаем сенки на хора, които някога са живели и умрели. Може би Безименния е принуден да надява само кожите на онези в ада.

Вече е ясно. Загубил съм си ума.

Вместо отчаяно да скърбя за Тес, аз се разсейвам с готически видения, Милтънови загадки, демонични диалози — всичко друго, но не и да приема горчивата истина. Използвам ума си, за да защитя сърцето, и това е измама, оскърбление за паметта на Тес. Тя заслужава баща й да я оплаква, а не да плете сложна мрежа от параноични безсмислици. Сигурен съм, че психиатрите имат термин за това. Но мога да го нарека и малодушие.

Когато се връщам в апартамента и проверявам телефона, има още няколко съобщения — съболезнователни обаждания от колеги в университета, както и две сериозни предупреждения от О’Брайън, че ако не се свържа с нея в най-скоро време, ще бъде принудена да вземе нещата в свои ръце.

Защо не се обаждам на О’Брайън? Честно казано, и аз не знам. Всеки път, когато пръстът ми увисва над бутона за бързо набиране, губя волята да го натисна. Искам да говоря с нея, да я видя. Но желанието ми се отхвърля от друга цел, от влияние, което усещам във вените си като призрачен товар, студен и тежък. Болнава тръпка, която категорично не иска О’Брайън да е близо до мен.

Освен това съм зает.

Отварям аптечката и изваждам шишенцето „Золпидем“, забравено от Даян. Наливам чаша вода и отивам в стаята на Тес. Сядам на ръба на леглото и поглъщам хапчетата едно по едно.

Самоубийство? И то с хапчета за сън? Глупаво и банално.

О’Брайън е с мен, но на разстояние. Лесно мога да я пренебрегна.

Ще те видя ли, Тес, когато всичко свърши?

„Да. Тя чака — казва нечий глас, нито моят, нито на О’Брайън. — Хайде, професоре. Отпий. Преглътни. Преглътни. Отпий.“

Не вярвам на думите му. Но не мога да устоя.

Отпий. Преглътни.

ТРЯС.

Една снимка в рамка пада на пода. Късчета стъкло осейват килима, стърчат от пукнатините в дюшемето. Пиронът все още е здраво забит в стената, телта на рамката също е непокътната.

Знам чия е снимката, но все пак отивам до нея. Навеждам се и я обръщам.

Аз и Тес. Двамата се смеем на плажа близо до Саутхемптън преди няколко лета. Под нас, извън кадъра, приливът руши пясъчния ни замък. Смешни са нашите безнадеждни усилия да го спасим, да укрепим стените със свеж пясък, да изгребваме двора с шепи. Снимката показва колко се радваме да бъдем заедно под слънчевите лъчи, във ваканция. Но показва и радостта да поемеш задача с човек, когото обичаш, дори ако тази задача е твърде голяма, за да бъде изпълнена.

— Тес?

Тя е тук. Не само в спомена, породен от снимката. Тя събори рамката от стената.

Пролазвам до тоалетната. Пъхвам пръст в гърлото си. Изхвърлям от стомаха си чешмяна вода, порозовяла от приспивателните. Когато пускам водата, тя сякаш отмива и тежестта в кръвта ми.

Известно време седя облегнат на плочките, с изпружени крака. Ако не се движа, става по-лесно да се преструвам, че това не е моето тяло. Нямам власт да заповядам на която и да било негова част да се раздвижи.

„Намери ме“.

Отново съм предишният Дейвид, човекът на бездействието, когото Даян заряза и навярно бе права. Защото все още има какво да се направи. Невъзможна задача, разбира се: да намеря и върна едно мъртво — или полумъртво — момиче от мрака на забвението.

А изобщо нямам представа откъде да започна.

Заставам под душа както съм с дрехите. Усещам как книжните справки и поетични цитати се смъкват от мен като масло. Скоро не остава нищо от тях.

Освен чувството, че не съм сам.

Отварям очи под струите топла вода. Парата е изпълнила не само остъклената душкабина, но и цялата баня, тъй че навсякъде трепкат талази мъгла.

Там няма нищо. Но аз все пак се взирам.

И виждам Тес да излиза.

Разтреперана от глад, от страх. Кожата й е посиняла от студ. Тя стига до мен, но стъклото я спира. Дланите й са прорязани с тъмни линии като старинни карти.

— Тес!

Тя отваря уста да проговори, но в същия миг две ръце се обвиват около нея и я дръпват назад в мъглата.

Твърде дълги, твърде нелепо мускулести, за да бъдат човешки ръце. Почернели от гъста козина. Ноктите им са зацапани с пръст като на звяр.