Андрю Пайпър
Демонологът (14)

13.

Редовно отбивам от пътя да поспя двайсетина минути. Каране. Сън. Каране. Следобед пресичам щатската граница на Северна Дакота, без никой да забележи. Аз самият почти не забелязвам.

В Ханкинсън, след жилав сандвич с шунка и сирене, и цяла кана кафе, се чувствам безсмислено освежен. Ето ме в Северна Дакота. Сега какво? Да чакам телеграма? Да обикалям от врата на врата, да отварям портфейла си със снимката на Тес отпреди пет години и да питам дали някой е виждал дъщеря ми? Представям си какво ще стане.

ЛЮБЕЗНА СТАРА ДАМА:

Божичко. Колко ужасно. По нашия край ли е изчезнала?

 

 

МЪЖ:

Не, не тук. Всъщност във Венеция.

И никой, освен мен не вярва, че може изобщо да е жива.

 

 

ЛЮБЕЗНА СТАРА ДАМА:

Разбирам. И какво мислите, че се е случило с нея?

 

 

МЪЖ:

Аз ли? Мисля, че я отвлече демон.

 

 

ЛЮБЕЗНА СТАРА ДАМА:

Хенри! Обади се на 911!

 

 

ТРЯС!

 

 

Мрежестата врата се затръшва в лицето на мъжа.

Той разтрива ударения си нос и си тръгва, а от далечината долита вой на сирени.

Решавам, че след като съм изминал целия този път, мога да разгледам забележителностите на Ханкинсън. Не ми отнема много време. Кафене със специалитет горещи палачинки. Бар „Златният фазан“. Клон на щатската банка. Няколко бели дъсчени църкви, отдръпнати доста назад от тротоара. Най-голямата гордост на града, ако се съди по една табела е олющена боя, е ОКТОБЕРФЕСТ… ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ. Иначе няма и следа от Тес или Безименния. Няма и следа от следа.

Когато стигам до градската библиотека — временна на вид сграда от сгуриени блокчета, с малки прозорци, — влизам вътре с идеята да поема нещата в свои ръце. В края на краищата аз съм професионален изследовател. Трябва да мога да открия някоя заровена препратка, някое скрито намигване в текста. Но в кой текст? Единствената книга, с която работя, е реалният свят около мен. Материал, в чието тълкуване никога не съм бил твърде добър.

Купувам си библиотечна карта за долар и петдесет и заемам един от компютърните терминали. Решавам, че мога да започна оттам, откъдето днес всичките ми мързеливи студенти вадят материал за курсовите си работи. От „Гугъл“.

Натраквам „Северна Дакота“ и получавам стандартните сведения от „Уикипедия“ за население (672 591, което я поставя на четиридесет и седмо място по плътност на населението сред всички щати), столица (Бисмарк), действащи сенатори (един демократ и един републиканец), най-висока точка (Бялата гърбица, което сигурно е станало източник на безброй майтапи).

Но по-надолу в справката има списък на местните вестници. „Фарът на Бойла“. „Фермерска преса“. „Вестник на област Маклийн“. И едно заглавие, което бие на очи: „Всекидневник на Дяволското езеро“. Там ли трябва да отида сега? Името е подходящо, но ми се струва твърде недодялано за Безименния, чийто характер (ако мога да смятам, че има характер) изглежда доста по-изтънчен и доволен от хитрината си. Значи не, няма да потегля към Дяволското езеро. Няма да потегля за никъде, докато не открия защо съм тук.

Може би точно там е цялата работа. Може би от мен не се очаква ново движение, ново скитане, а да пристигна.

Това ме кара да се запитам дали съм дошъл в Северна Дакота не за да срещна друга гатанка за разгадаване, а история. Както Исус срещнал в Гадарина човека, обладан от цял легион демони; както аз отлетях да видя свой учен колега, завързан за стол в Санта Кроче. Може би сега съм тук, за да стана свидетел на друго „явление“. Поредните доказателства за демонични нашествия в нашия свят. Може би моята роля — и моят път, за да стигна до Тес — не е на изследовател или преводач, а на хроникьор. Събирач на антиевангелия. На доказателства.

Такава е била задачата на апостолите. Но те са заслужили тази чест едва след като изповядали безусловната си вяра в Христос. Ами аз? Аз не следвам Божия син, а скверен представител на противниковия отбор.

Но заради Тес ще го направя. Заради нея ще видя онова, което изобщо не ни се полага да виждаме.

Един проблем. Ако съм тук, за да търся нов „случай“, той със сигурност няма да изскочи пред мен от слънчевите, твърде широки улици на Ханкинсън. Но пък от друга страна, признаците за демонично присъствие едва ли ще са на открито; по-скоро ще бъдат забулени като нещо друго, маскирани под различна форма, точно както стори Безименния, когато ме посети в облика на момичето в колата, мъжа в църквата, стареца в самолета. Това ще бъде събитие, което може да се обясни рационално, но с нещо объркано в него. От онези истории, които попадат в мрежата и се преразказват заедно с други чудати случки по страниците на интернет. Мимолетна щуротия от последните страници на провинциалните вестници. Каквито в Северна Дакота явно има немалко.

Ново търсене. „Северна Дакота дяволи“. Което ме отвежда директно към порното.

Опитвам отново.

„Северна Дакота необяснимо“.

„Северна Дакота загадка“.

„Северна Дакота изчезване“.

„Северна Дакота явление“.

След известно време забелязвам, че една история се появява по-често от другите. Малка статия, изглеждаща на пръв поглед не толкова тревожна, колкото отчайващо банална притча за крайната участ на забравените души.

Историята се появява за пръв път на 26 април във „Вести от окръг Емънс“, издаван в градчето Линтън. Само преди три дни.

77-ГОДИШНА ЖЕНА ОТ СТРАСБУРГ ЗАПОДОЗРЯНА В СЛУЧАЯ С ИЗЧЕЗНАЛАТА БЛИЗНАЧКА

Делия Рейс твърди, че сестра й Пола Рейс последвала „гласове“

От Елджин Голт

Линтън

 

 

Делия Рейс, 77-годишна, работила цял живот в малка ферма в областта Страсбург заедно с близначката си Пола Рейс, бе наречена „обект на интерес“ от шерифа, разследващ изчезването на сестра и.

Делия Рейс се свързала с полицията преди шест дни, на 20 април, за да обяви сестра си за изчезнала. Полицейският разпит на жената обаче разкрил версия на събитията, която озадачила властите.

„Според Делия от известно време Пола е чувала гласове, идващи от мазето — сподели с нашия вестник шериф Тол Гейнс. — Гласовете я викали да слезе и да се присъедини към тях.“

Делия казала на полицията, че тя самата не чувала тези гласове и се тревожела за психическото състояние на сестра си. Тъй като се бояла, че Пола може да си навреди, тя я накарала да обещае, че няма да слиза там сама.

Според Делия една вечер Пола не устояла. В показанията си тя твърди, че видяла как Пола отворила вратата на мазето и слязла надолу по стъпалата. Докато Делия — която има някои физически ограничения — успее да я последва, Пола била изчезнала.

„Повече нито тя, нито някой друг е виждал Пола Рейс“, каза шериф Гейнс.

С разрешение на госпожа Рейс следователите старателно претърсили имота на двете сестри, но досега не са открили никакви следи от изчезналата старица.

На въпроса, дали има признаци за престъпление, шериф Гейнс отговори отрицателно. „Това е случай на изчезване с малко необичаен аспект, нищо повече“, каза той.

Въпреки многократните опити за контакт госпожа Рейс отказа да коментира текущото разследване.

Старческото слабоумие не е сигурен знак за демони. И все пак в тези гласове, призоваващи някого да се присъедини към тях в една стара изба, има нещо, което може да се окаже полезно. Поне за тази седмица това е най-близкото подобие на следа, оставена от Противника, което може да ми предложи четиридесет и седмият по гъстота на населението американски щат.

Мисля си дали да не позвъня направо на репортера Елджин Голт, но се отказвам. Не е необходимо във „Вести от окръг Емънс“ да знаят, че един професор от Ню Йорк е дошъл да разговаря с оцелялата сестра Рейс. По-добре да не знае никой. Без предварително обаждане, без молба госпожа Делия да ми отдели няколко минути.

Така или иначе, аз не търся информация. Не това очаква Безименния от мен. Той очаква от мен да свидетелствам. Да документирам. Да съставя мрачна хроника на неговите деяния.

Книгата на Улман.