Андрю Пайпър
Демонологът (19)

18.

Двама професионални бъбривци на дълъг път със странни новини за техните университетски колеги, а нито О’Брайън, нито аз казваме нещо повече от „Гладен ли си?“ и „Искаш ли още безалкохолно?“ по целия път от Дентън, Тексас, до Александрия, Луизиана. Може би се опитваме да осмислим нещата. Може би сме изпаднали в шок. Може би се чудим дали някога ще се приберем у дома. Единствената увереност е пътят пред нас, безразличен и лъскав. И слънцето, което нахлува през стъклата да близне лепкавия въздух около вратовете ни. Приветстваме Юга с мрачно мълчание и често подскачане по пешеходни гърбици.

Решаваме да пренощуваме в Опелусас. Мотел „Дъбовете“ предлага стаи „по-евтино от коктейл в Алгонкуин“, както изтъква О’Брайън, така че наемаме две стаи с преходна врата между тях.

Невъзможно е да заспим. Знам го и без да опитвам. Затова пак разгръщам дневника на Тес. Намирам друг запис, който доказва, че дъщеря ми е знаела много повече за света, където навлизам, отколкото мога да си представя.

Знам откъде идват биячите.

Има една такава в нашия клас. Казва се Роуз.

Роза. Сигурно най-сбърканото име на света.

Всички се страхуват от Роуз. Дори момчетата. Не че е толкова яка или нещо такова. Ако я видиш на снимка, няма да я наречеш СТРАХОТИЯ! Но ако е в стаята с теб, го усещаш. Когато те гледа, иска ти се да спре.

(Роуз е малко дебеличка. И вече има цици. Първа в нашия клас. А ноктите й са дълги и мръсни, сякаш ги използва, за да копае. Тя е едно дебеличко момиче с цици и мръсни нокти.)

Тя никога не ме закача. Понеже знам защо е такава. Дори веднъж й го прошепнах в ухото.

„Мислиш си, че имаш таен приятел, но той не е приятел.“

И след като й го казах, тя ме погледна. Като че искаше да попита: Как е възможно да знаеш това?

Вече не ме закача. Сякаш тя се страхува от мен.

Госпожица Грийн ни проведе специален урок за биячите в началото на годината. Каза, че те правят лоши неща просто защото са уплашени и самотни. Беше само наполовина права.

Биячите са уплашени. Но не са сами.

Вътре в тях има таен приятел. Нещо, което отначало им казва хубави неща, прави им компания и обещава никога да не си отиде.

А после казва други неща. Дава идеи.

Ето откъде знам за Роуз. Аз виждам нейния таен приятел.

След още две страници стигам до друг тревожен пасаж. Тревожен отчасти защото описва какви ужаси е преживяла. И отчасти защото написаното е било предназначено да го прочета сега, когато я няма.

Те са навсякъде около нас.

Отвориш ли съзнанието си към тях, те са с теб. Вътре в теб. След като го направиш няколко пъти, става почти лесно. И дори да не ти харесва, трудно е да спреш.

Какво искат? Да ни показват разни неща. Каквото знаят или искат да си мислим, че знаят. Бъдещето. Как да подготвим света за тях.

Те са навсякъде около нас.

Препрочитам пасажа. После пак. Още преди жалостта, преди вината идва увереността, че е права. За всичко. Аз отворих съзнанието си и затворих очи, и сега също виждам някои от нещата, които искат да ни покажат. Но все още ми е разкрито много по-малко, отколкото на нея. Дори и когато вървяхме през Сентрал Парк да храним патиците през почивните дни, когато й четях „Тайната градина“ преди лягане, когато ме целуваше за довиждане и обвиваше шията ми с крехките си ръчички пред училищната врата, тя е знаела.

Почукване на междинната врата. Когато отварям, след като съм скрил дневника, О’Брайън застава на прага с изплезен език, имитирайки смъртна жажда.

— Хайде да пийнем по нещо — предлага тя. Отскачаме отсреща до „Медният парапет“ и си поръчваме „Будвайзер“ на една маса в ъгъла. Бирата е безвкусна, но пенлива и студена, и сътворява класическата магия на алкохола да развърже езиците.

— Той трябва да е бил на път към Даян или се е връщал оттам — започвам аз.

— Вероятно си прав.

— Може би трябва да й се обадя.

— Искаш ли?

— Не. По около осемнайсет различни причини не искам.

— Тогава недей. Струва ми се, че не е най-доброто време за лицемерие.

— Не съм искал да умре.

— Наистина ли?

— Да пострада, може би. Нещо, което да изтрие самодоволната усмивка от лицето му — разбира се. Но не и да умре.

— Е, със сигурност вече е мъртъв.

— И първата му работа от другата страна е да ме намери.

— Струва ми се, че не е било само негово решение.

— Безименния.

— Избрал е Уил да разговаря с теб. Какво ти каза?

Аз не повтарям жестокия коментар за състоянието на О’Брайън. Но отново си го отбелязвам наум. Не заради безсрамието му, а заради факта, че Безименния заговори направо за О’Брайън. Това означава, че сме под наблюдение. Но съществено е и друго. О’Брайън може да има право, че съм подмамен тук, далеч от Ню Йорк, за да бъда лишен от подкрепата на приятелката си. Във всеки случай за стотен път през днешния ден изпитвам благодарност, че тя хвана полета до Уичита и дойде при мен.

— Всъщност Ани заговори първа — излъгвам аз. — „Поживей, честита двойка, потеши се, докато се върна.“

— Чакай да позная. Милтън.

— Кой друг?

— Защо този стих? Теб и Тес ли има предвид?

— Не. Теб и мен. Но тонът беше отчетливо саркастичен.

— Теб и мен — повтаря О’Брайън и обгръща раменете си с длани.

— Това е от Четвърта книга. Сатаната е пристигнал в Едем и замисля падението на Адам и Ева. Той люто завижда на всичко, което имат — радостта от телата, естествения свят, Божието благоволение. И затова им казва да се забавляват, докато все още могат, защото това няма да трае дълго. „Поживей, / честита двойка, потеши се, докато се върна, / с наслади кратки, че след тях те чака дълга скръб.“

— Заплаха.

— Разбира се. Както и шега. Той ни сравнява с Адам и Ева в Райската градина.

— А ние сме тук, в Луизиана. На средна възраст, единият от нас търси изгубено дете, другият вехне от неизлечима болест. Трудно може да се намери двойка, по-далеч от безгрешната радост.

— Но в това има нещо — казвам с нарастващо вълнение. — Нещо, което да използваме.

— Какво?

— Знак за неговата чувствителност.

— Комедиант.

— Любител на иронията. През цялото време цитира един каноничен текст, шедьовър на поетичната форма, но с иронично намерение. Това подсказва нещо за личността му.

— На кого му пука за неговата личност?

— На мен. Налага ми се.

О’Брайън се обляга назад, повдига бутилката към устните си и с изненада открива, че е празна. Размахва ръка към бармана и разперва два пръста. После се коригира, като добавя още два пръста.

— За всеки случай — пояснява тя.

Когато бирите идват, разказвам на О’Брайън как, когато попитах Безименния кой е, той отговори с друг цитат от Милтън.

„Щом мене не познавате, сами сте непознати.“

— Добре, професоре — казва О’Брайън. — Разтълкувай ми го.

— Това е пак реплика на Сатаната. Когато ангелите, охраняващи земята, го спират и искат да узнаят неговата самоличност, той не им дава пряк отговор. Гордостта му е твърде голяма. Дяволът чувства, че трябва да знаят кой е той заради всичките му постижения, славата му и страха, който предизвиква.

— Значи нашият демон чувства, че трябва да знаем кой е.

— По-скоро иска аз да се досетя.

— Още едно изпитание.

— Да, струва ми се.

— Защо му трябва да разгадаеш името му?

— И аз се чудех. Мисля, че е свързано с близостта. Ако съм в състояние да изрека името му, това ни сближава. А то иска да бъдем много близки. — „Не приятели, може би — спомням си отново мъртвешкия глас, вещаещ от гърлото на Тес. — Не, със сигурност няма да сме приятели. Но безспорно ще бъдем близки.“

— Може би той не може пръв да каже името си — предполага О’Брайън и удря с шишето по масата. — Трябва ти да го изречеш, за да му дадеш по-голяма власт. Анонимността е един от недостатъците на демоните. Тя ги лишава от определено ниво на мощ. Помисли за това. „Легион ми е името.“ Сатаната не се представя пред портите на Едем.

— Първата стъпка на екзорсиста е да открие името.

— Точно така! Имената имат власт, а това е нож с две остриета. В случая с демоните — с нашия демон, той не казва кой е, защото не е в състояние да го стори. Но ако ти си в състояние да разбереш името му и да го кажеш на глас, това му отваря някакъв канал. Чрез теб.

О’Брайън поставя ръка върху моята. Кръвта пулсира тъй силно под изтънялата като хартия кожа, че усещам всеки удар на сърцето й.

— Мисля, че може да си права — казвам. — Само че аз бих направил още една крачка напред.

— По-добре направи крачка встрани.

— „Щом мене не познавате, сами сте непознати.“ Това е улица с две посоки. Ние ще бъдем обединени само щом открия кой е той и кой съм аз.

— Стихът казва: „сами сте непознати“, Дейвид. Множествено число. Мисля, че и аз съм част от това себепознание.

Пийваме още малко. Начеваме третите бири „за всеки случай“.

— Ето го въпроса за един милион долара — казва О’Брайън и избърсва внезапно избилата пот от челото си. — Кое е името на Безименния?

— Все още не съм сигурен. Но мисля, че е един от участниците в Стигийския съвет, който според Милтън се е състоял в Пандемониум.

— Със сигурност ли не е Сатаната?

— Не е. Макар че ламти за славата на своя господар.

— Амбициозен. Добави това към неговите характеристики.

— И литературно мислещ. Използва „Изгубеният рай“ като своеобразна кодова книга.

— Езикът. Той споделя страстта ти към думите, Дейвид.

— Така изглежда — признавам аз. — И изглежда, че иска да си поговори с мен не по-малко, отколкото аз с него.

О’Брайън отваря широко уста във внезапна прозявка.

Дори и тук, в крайпътното заведение, осветено само от неоновите реклами за бира и старите флипери, болестта на О’Брайън е ясно изписана по лицето й. За кратки отрязъци от време нейната бодрост и енергия прикриват неспирното зло вътре в нея, а после то изведнъж изплува наяве. Също както Безименния преобрази лицето на Уил Йънгър в пикапа или както мъжът във Венеция се превърна в баща ми. Ракът също е нещо като обсебване. И също като демон, преди да те обсеби, той изгризва малко по малко твоята самоличност, изтрива лицето, което винаги си представял на света, за да покаже нежеланото нещо вътре.

— Да те отведем в леглото — казвам аз, ставам и протягам ръка на О’Брайън.

— Бих си помислила, че ме сваляш, ако не беше тази твоя физиономия на притеснено момченце.

— Аз наистина съм притеснено момченце.

— Ето нещо, което научих по трудния начин — казва тя и се изправя, но без да докосва ръката ми. — Всички сте такива.

 

 

Връщаме се в мотела, но когато стигам до вратата си, О’Брайън стои точно зад мен. Обръщам се към нея и тя прибира в джоба си ключа от своята стая.

— Може ли да остана при теб тази вечер?

— Разбира се — отвръщам. — Но има само едно легло.

— Затова питам.

Щом влизаме, тя смъква дънките и пуловера, така че остава само по тениска и бельо в светлината на самотната лампа. Не искам да зяпам, но го правя. Отслабнала е и костите изпъкват под кожата, заменят извитите линии с издатини и хребети. Но въпреки това тя все още е красива, елегантна жена, способна да изкушава с позата си, с обещанията на телесните форми. Може би утре болестта ще открадне и това. Но не още. Тази вечер тя е жена и очите ми се задържат на нея по-скоро с желание, отколкото с жалост.

— Сигурно изглеждам ужасно — казва тя. Но не се крие, не ляга под чаршафите.

— Напротив.

— Наистина ли? Не съм ли грозна?

— Мисля, че си красива.

— Тогава люби ме.

— Аз не…

— Утре може да не съм в състояние. Или ти да не искаш — казва тя, сякаш е прочела мислите ми отпреди малко.

— Сигурна ли си?

— Помисли след какво сме тръгнали, Дейвид. И какво върви подир нас. Ние с теб сме престанали да бъдем сигурни в каквото и да било.

— Илейн…

— Недей да мислиш. И стига с това „Илейн“. Просто ела тук.

Тя разтваря ръце и след миг аз съм между тях. Целувам я по бузата. Притискам я към себе си в прегръдка, от която тя се изтръгва, защото твърде много напомня на каквото сме правили преди — нежния, но благовъзпитан контакт, с който приключват нашите нюйоркски вечери. Иска й се сега да бъде различно. Затова разкопчава колана ми, после копчето. Плъзва ръка надолу.

— Добре — шепне тя. — Добре. Хубаво е.

Щраква лампата и ме дръпва надолу върху леглото. Сваля дрехите ми по-майсторски, отколкото бих се справил сам. После е мой ред.

Кожата й е хладна, ухае на трева и по-лекичко на настъргана кора от лимон. Тя е жена, която познавам толкова добре, и все пак сега мигновено става напълно непозната. Вълнуваща непозната. Шеметно откриване на нови жестове, на нови начини да даваш и получаваш удоволствие.

Тя ме обръща по гръб, яхва бедрата ми и постепенно плъзва нагоре, като ме гали с две ръце. Подготвя ме.

През цялото време бяхме толкова близо, че нямаше какво друго да видя, освен очите на О’Брайън, лицето, тялото й. Но сега, когато тя се надига, стаята пак става отчасти видима.

И в нея има нещо, което не бе тук преди.

Нюанс на черното, по-тъмен от другите сенки в стаята, обгръща О’Брайън като ореол. И все пак без никаква светлина, освен онази, която се процежда през завесите и под вратата, тя изобщо не може да хвърля сянка. Значи не е сянка, а нещо сътворено от сянка. Застанало до таблата на леглото, точно зад нея.

Докато тя се надига, нещото помръдва. Прави крачка встрани, за да покаже лицето си в профил. Един мъж гледа захласнат нещо съвсем близо до него. Неподвижен е, само ръцете му треперят от неотдавнашно напрежение. Може би пресмята някаква загуба, може би чака допълнителни указания. Бялото на очите му излъчва свое собствено бледо сияние, разкриващо сплъстената му коса и водата, която се стича по брадата му. Разпознавам формата на устата и носа — тя е моя, наследена от него.

Татко?

Не го казвам на глас. Но го чувам. Гласът ми на шестгодишно момче изрича една и съща дума — изрича я със същото неизмеримо недоумение, както в деня, когато брат ми се удави. Баща ми, дошъл твърде късно, за да го спаси, стои във вода до кръста, точно както стои в сянка до кръста сред тази стая.

— Дейвид?

О’Брайън коленичи над мен, дъхът й вече е по-бавен. Тревожното й изражение се превръща в нещо друго, когато вижда как се променя моето лице. Ужасът, който изпитах като дете, когато в деня на смъртта на брат ми татко се обърна към мен и аз видях един непознат.

Точно както непознатият се обръща към мен сега.

НЕ!

Събарям О’Брайън от себе си, тя пада настрани и стиска чаршафа, за да не се търкулне от леглото.

— Какво има?

— Виждаш ли го? — питам със затворени очи, но соча мястото, където стоеше баща ми.

— Кого да виждам? — О’Брайън включва нощната лампа. — Тук няма никого.

— Баща ми беше тук — казвам аз, след като отварям очи, за да се уверя, че е изчезнал.

— Всичко е наред. Вече сме в безопасност.

— Не. Не мисля така.

О’Брайън пак си облича тениската. Застава на същото място, където преди малко стоеше баща ми.

— Хвърли ми това, ако обичаш — казва тя, сочейки „Изгубеният рай“ на масата.

Подхвърлям книгата и тя полита към нея, размахва страници като подплашени крила. Дори когато О’Брайън я хваща, книгата продължава да се вълнува в ръцете й, корицата непрестанно напъва да се разтвори като уста, която се задъхва за въздух.

О’Брайън тръгва към банята. Подпира се с ръка на стената, за да не загуби равновесие.

— Добре ли си?

— Отлично — отговаря тя, но не звучи добре. — Просто трябва да се изпишкам.

— И си вземаш леко четиво за в тоалетната?

— Искам да видя за какво е целият този шум.

Тя затваря вратата зад себе си. Миг преди това зървам отражението й в огледалото. Очаквам да видя разочарование от нашия провал. От моя провал. Или може би разочарование от това докъде стигнахме, как тя сама буквално се въвлече в една ситуация, която би избягвала на всяка цена, ако не ставаше дума за мен и ако не й оставаха толкова малко дни. Но вместо това виждам, че е уплашена. Няма нужда да отиде до тоалетната. Просто не иска да видя страха й.

Почти веднага я чувам да плаче. Никога не съм подозирал, че О’Брайън може да издава такива звуци, и ми трябва малко време, за да съобразя какво става. Подсмърчане, пъшкане и тихо хлипане като на удавник, измъкнат от водата.

— Какво правиш там? — питам и заставам до вратата.

— Погледни ме. Аз съм като момиче, което си е загубило девствеността на купон в занималнята.

— Формално погледнато, ние не го направихме.

— Формално погледнато, не съм девствена.

— А, значи е аналогия.

— Помислих си, че може да си чувал за тези неща.

— Може ли да вляза?

— Водиш ли и баща си?

— Не, доколкото мога да преценя.

— Тогава заповядай.

О’Брайън седи на тоалетната, но капакът е свален. „Изгубеният рай“ лежи разтворен в скута й, ръцете й бършат бузите и носа с хартиени кърпички. През последните три минути е остаряла с двайсет години. И все пак седи като малко дете — със събрани колене и разперени пръсти на краката.

— Съжалявам, че стана така — казвам. — Беше ми много хубаво.

— И на мен.

— Изглежда, че нашият приятел не иска да се забавляваме.

— Или е така, или ти имаш сериозни сексуални проблеми.

Тя се разсмива дрезгаво. Смехът преминава в кашлица. Едната й ръка стиска седалката, другата се притиска в стената, за да крепи тялото, което отчаяно се бори с някаква нова преграда в гърдите. За броени секунди кожата й се оцветява. Не в розово или червено, а в синьо.

Падам на колене и се приближавам до нея, без да знам как да помогна. Потупване по гърба? Изкуствено дишане? И двете не ми изглеждат подходящи.

Изведнъж О’Брайън спира да кашля. Спира да диша. Очите й са диви, умолителни. Ръката й полита към лицето ми с тъй силен замах, че едва не ме събаря по гръб.

Тя засмуква на дълга глътка малкото въздух, който може да поеме, като се принуждава да бъде спокойна. Това трае много дълго. Внезапно настава тишина, нарушена само от книгата, която пада разтворена на пода. Двете й ръце се подпират на раменете ми.

Издиша.

Нещо се разхлабва в гръдния кош с ясно доловимо прещракване. Киселият дъх на мляко от най-дълбоките кътчета на белите й дробове излита навън изведнъж. И заедно с него, точно в самия край — ситни пръски кръв. Топли точици поръсват бедрата, гърдите и лицето ми.

И после тя диша отново. Попива петната по мен с килимчето от банята.

— Божичко, съжалявам. Това беше ужасно — казва тя.

— Здравата се изплаших за малко.

— Ти ли си се изплашил? Та аз се давех.

Брат ми. Реката. Баща ми стои в течението като вцепенен. Удавяне. Дори и тази единствена дума изглежда умишлена. Но аз никога не съм казвал на О’Брайън друго за Лорънс, освен че е умрял при нещастен случай, когато бях малък. Ако ме свързва с давенето, то връзката идва от някакъв друг източник.

— Трябва да те отведем в болница. Да те прегледат.

— Никакви болници — заявява тя. — Дори не споменавай за болници. Разбра ли?

Пролазвам назад от нея, докато тя застава пред огледалото, за да си наплиска лицето. Каня се също да стана, когато забелязвам, че томчето с „Изгубеният рай“ се е плъзнало до ръба на ваната. Разгърнато е на страница 87, където Сатаната взема решение да съсипе човечеството, като съблазни Ева със знание.

Та грях ли е да знаеш, и смърт ли е?

Това е на същата страница, където се появява „Поживей, / честита двойка, потеши се, докато се върна“. Заедно с една точка от кръвта на О’Брайън в долната част на страница 86.

Сред цялата червена мъгла, която изригна от гърдите й, само една частица е улучила книгата. Малка блестяща звездичка до „Юпитер“.

Усмихна се с любов по-висша — както на Юнона се смее Юпитер.

— О’Брайън?

Тя се обръща и аз й подавам разтворената книга. Виждам как мозъкът й минава през същите тълкувания, каквито направих току-що.

— Ти не използваш червен химикал, нали?

— Не.

— Значи това тук е част от мен — казва тя. — Не прилича на случайност.

— Вече нищо не прилича на случайност.

— Слънчевият щат.

— Има един Юпитер във Флорида.

— Да, има.

След съвсем кратко мълчание тя минава край мен. Пъхва се в леглото ми и дръпва чаршафа до брадичката си.

— Най-напред един час сън — казва тя.

— Не знам дали ще мога да заспя.

— Тогава лягай тук да ме топлиш, за бога.

Притискам я към себе си и сега тя изглежда някак по-студена и костелива, отколкото преди броени минути. Всеки дъх е една малка битка. Около мен тъмнината обмисля каква форма ще възприеме тепърва.

 

 

Сгреших, като си мислех, че няма да заспя.

Трябва да си заспал, за да се събудиш и да осъзнаеш, че нещо се е променило в стаята. Че леглото вече е празно. Че звукът, който ме събуди, е бил щракване на вратата, затворена отвътре.

— О’Брайън?

Не мога да видя нищо. Което означава само, че очите ми все още трябва да се пригодят към тъмнината, но не и че в стаята няма нищо.

Защото там има нещо.

Тихият шепот на кожена подметка, притискаща килима. Метален блясък, който плавно се рее в мрака все по-високо. По-близо.

— Недей да пищиш — казва Преследвача.

Гласът е спокоен, дори би могъл да изглежда любезен. Както лекарят предупреждава, че от иглата малко ще заболи.

— Няма да ти помогне — добавя той и опира коляно върху матрака до мен.

Смътно различавам лицето му. Съвършено спокойно, почти унесено, мислите му са нейде далече. Ловджийският нож виси във въздуха, неподвижен като лампата над масата зад него.

— Моля те. Не още. — Мисля си, че го казвам, но не мога да съм сигурен, ревът на кръвта в ушите ми заглушава всичко. — Вече стигнах толкова близо.

— Затова съм тук.

Гърбът му се изпъва. Кракът на пода се подготвя за тласък напред, докато той замахва с острието надолу.

Но когато ножът стига до мен, Преследвача идва заедно с него. Тялото му тежко рухва отгоре ми, така че трябва да положа доста усилия, за да се измъкна изпод него.

След като се изправям, посягам към нощната лампа. Но преди това светва онази от другата страна. Самотната шейсетватова крушка разкрива поредица от елементи, които не мога да съчетая.

От косата по темето на Преследвача се процежда кръв, оставяща влажен ореол около главата му върху чаршафите.

Ловджийският нож, лъскав и сух, лежи на възглавницата, където е паднал.

О’Брайън стои зад нападателя и керамичният капак на казанчето в тоалетната е подпрян до изтънелите й като вейки крака. В единия му край тъмнее кървав полумесец.

Срещам погледа й, но тя не ме вижда. Прекалено е заета да вдигне отново тежкия капак, да ритне настрани краката на Преследвача, за да може да застане между тях, и да стовари оръжието си върху черепа му още веднъж.

Тежестта я повлича със себе си. За един дълъг миг тя лежи върху гърба на Преследвача, като че ли е заспала, докато го масажира. Но после засмуква въздух. Размахва ръце, докато осъзнавам, че иска да ги хвана.

О’Брайън се надига, заедно залитаме към стената и се свличаме на пода. Гледаме трупа в очакване да се раздвижи. Той не помръдва.

— Можеш ли да ме отнесеш до колата? — пита О’Брайън досами ухото ми.

— Разбира се. Да.

В стаята е тихо. С онази зееща тишина, която идва след рязко прекратен шум. И все пак събитията от последните секунди се разиграха в почти пълно мълчание. Жесток сенчест танц на шепот, шумолене и въздишки.

— Дейвид?

— Да?

— Имах предвид веднага.