Чарлс Буковски
Поща (66)

4.

Един ден бях в бара между две гонки и видях онази жена. Бог, или някой друг, постоянно създава жени и ги хвърля на боклука: с прекалено големи гъзове или прекалено малки цици, луди или смахнати, или религиозни, такива, които гледат на чаени листенца или не умеят да удържат пръдните си, имат прекалено големи носове или прекалено хилави крака…

Но от време на време се появява жена, разцъфнала с цялата си хубост, жена, която просто прелива от дрехите си… сексуално същество, проклятие, краят на всичко. Погледнах и тя беше там, в края на бара. Беше доста пияна и барманът не искаше да й дава повече да пие, та тя се размрънка и извикаха охраната; един полицай я хвана за ръката и тръгна да я извежда, разговаряха.

Допих си уискито и тръгнах след тях.

— Полицай! Полицай!

Той спря и ме погледна.

— Какво е направила жена ми?

— Считаме, че е в нетрезво състояние, господине. Смятах да я изведа.

— Да я изведете на трасето ли?

Той се засмя:

— Не, господине. От хиподрума.

— Аз ще се погрижа за нея, полицай.

— Добре, господине. Но внимавайте повече да не пие.

Не отговорих. Хванах я за ръката и я заведох пак вътре.

— Бог да ви благослови, спасихте ми живота — каза тя.

Отърка хълбока си о мен.

— Няма нищо. Казвам се Ханк.

— Аз съм Мери Лу.

— Мери Лу, ти си бижу!

Тя се засмя.

— Между другото, нали не си се крила зад колоните в операта?

— Не се крия зад нищо — отговори тя, като напърчи циците си.

— Да пийнем още нещо?

— Може, обаче барманът не ми дава.

— Това не е единственият бар на хиподрума, Мери Лу. Ела горе. И кротувай. Стой настрана. Аз ще ти взема. Какво пиеш?

— Каквото и да е.

— Уиски с вода става ли?

— Става.

Пихме до края на състезанията. Тя ми носеше късмет. Спечелих в две от последните три гонки.

— С кола ли си? — попитах я.

— Дойдох с един кретен. Забрави за него.

— Щом ти можеш да го забравиш, и аз мога.

Почнахме да се натискаме в колата и езикът й се стрелкаше навътре и вън от устата ми като объркано змийче. Спряхме да се опипваме и потеглихме покрай брега. Беше късметлийска нощ. Вредих се за маса с гледка към океана, поръчахме напитки и зачакахме пържолите. Всички в ресторанта я зяпаха. Наведох се напред и запалих цигарата й, като си мислех: „Тая добре ще я оправя.“ Всички в ресторанта се досещаха какво си мисля. Мери Лу също знаеше и аз й се усмихнах над свещта. Казах й:

— Океанът, виж го, бушува, плиска се насам-натам. А отдолу рибите, клетите риби, се бият помежду си, изяждат се взаимно. Ние сме като рибите, само дето сме горе. Един грешен ход, и си свършен. Хубаво е да си шампион. Хубаво е да знаеш правилните ходове.

Извадих пура и запалих.

— Още едно питие, Мери Лу?

— Добре, Ханк.