Чарлс Буковски
Поща (24)

6.

В онази къща на хълма витаеше смърт. Разбрах го от първия ден, в който излязох в задния двор. Около мен се разнесе звънко, бръмливо, гъгниво жужене — 10 000 мухи литнаха едновременно. Във всички задни дворове имаше такива мухи — имаше от оная високата зелената трева и те живееха в нея, обожаваха я.

О, Боже, помислих си, и нито един паяк в радиус от пет километра!

Стоях там и 10 000 мухи почнаха да се връщат от небето, да кацат в тревата, по оградата, по земята, в косата ми, по ръцете ми, навсякъде. Една по-смела ме ухапа.

Изругах, изтичах навън и купих най-големия мухозол, който сте виждали. Борих се с тях часове, вилнеехме, мухите и аз, а часове по-късно, разкашлян и замаян от вдишването на отровата, се огледах и видях, че ги има повече отпреди. Като че ли всяка муха, която убивах, падаше в тревата и раждаше две.

В спалнята около леглото имаше ниска преграда. На нея — саксии, а в саксиите — мушката. Когато легнахме с Джойс и почнах да я работя, усетих, че дъските се огъват и тресат.

После — туп!

— Ох, ох!

— Какво има сега? — попита Джойс. — Не спирай! Не спирай!

— Коте, една саксия с мушкато ми падна на задника.

— Не спирай! Чукай ме!

— Добре, добре!

Продължих и всичко вървеше доста добре, но…

— Ох, мамка му!

— Какво? Какво има?

— Още една саксия с мушкато, коте, тупна на гърба ми, изтърколи се до задника и оттам изпадна.

— Шибани мушката! Давай! Давай!

— Ох, добре…

През цялото време тия саксии падаха върху мен. Все едно да чукаш по време на бомбардировка. Най-накрая свърших.

По-късно казах:

— Слушай, коте, трябва да вземем мерки срещу тия мушката.

— Не, остави ги!

— Защо, мила, защо?

— За по-силна тръпка.

— По-силна тръпка?

— Да.

Изкиска се. Саксиите останаха. През повечето време.