Чарлс Буковски
Поща (11)

10.

Започнаха дъждовете. Повечето ми харчове бяха за пиячка, затова обувките ми бяха продупчени, а шлиферът — прокъсан и овехтял. При всеки по-силен дъжд прогизвах, ама казвам ти, прогизвах — чак до гащите и чорапите. Щатните си пускаха болнични, пускаха си болнични от всички станции в града, затова в „Оукфорд“ постоянно имахме работа — имаше работа във всички станции. Дори резервните се пишеха болни. Аз не си пуснах болничен, защото бях твърде уморен, за да мисля разумно. Тази конкретна сутрин отидох в станция „Уентли“. Вилнееше една от ония петдневни бури, когато дъждът се излива като из маркуч и целият град изнемогва, всичко изнемогва, канализацията не поема достатъчно бързо водата, водата прелива през бордюра и на места наквасва моравите и влиза в къщите.

Изпратиха ме в станция „Уентли“.

— Казаха, че им трябва способен човек — извика Павето след мен, докато излизах под леещия се дъжд.

Вратата се затвори. Ако таратайката запали — а тя запали, — щях да отида в Уентли. Всъщност нямаше значение — ако не запали, те изритваха с автобуса. Краката ми вече бяха мокри.

Отговорникът в „Уентли“ ме прати на сортировъчния шкаф. Беше тъпкан с писма и аз почнах да тъпча още с помощта на един друг резервен. Дотогава не бях виждал такъв шкаф! Това беше някаква лоша шега! Събрахме дванайсет вързопа. Този шкаф сигурно съдържаше пощата на половината град. А още не знаех, че районът е само баири. Който го беше измислил, сигурно е бил психопат.

Вдигнахме пощата и я изнесохме и точно да тръгвам, шефчето излезе и вика:

— Не мога да ти отпусна помощ за този тур.

— Няма проблем.

Нямало проблем, дръжки. Със закъснение научих, че с Джонстън са дупе и гащи.

Маршрутът започваше от станцията. Първият от дванайсетте подрайона. Излязох в пороя и с мъка тръгнах надолу. Това беше най-бедният квартал на града — малки къщи и дворчета, кутии, пълни с паяци, кутии, висящи от пирон, а в къщите — дъртофелници, които свиват цигари, дъвчат тютюн, подсвиркват на канарчетата си и зяпат глупака, дето се щура под дъжда, тоест теб.

Когато гащите ти се намокрят, почват да се свличат, свличат се надолу, надолу, върху бузките ти отзад, превръщат се в мокра лента, придържана само от чатала на панталона ти. Дъждът размазваше мастилото на някои от писмата; не можеш да задържиш цигара запалена. Постоянно трябва да бъркаш в чантата за списания. Още първият подрайон ме умори. Обувките ми се налепиха с кал и натежаха като ботуши. От време на време се подхлъзвах и едва се задържах да не падна.

Една врата се отвори и някаква бабка ме застреля с въпроса, който чувах по сто пъти на ден:

— Къде е редовният пощальон?

— Госпожа, МОЛЯ ВИ, откъде да знам аз? Откъде, по дяволите, да знам? Аз съм тук, значи той е някъде другаде!

— Калпазанин с калпазанин!

— Калпазанин?

— Да.

Изсмях се и пъхнах едно дебело, наквасено писмо в ръката й. Продължих с останалите. Може би нагоре щеше да е по-добре, помислих си.

Друга бабишкера се направи на любезна:

— Влезте да пиете един чай и да се изсушите.

— Госпожа, не осъзнавате ли, че нямаме време дори да си дигнем гащите?

— Да си дигнете гащите ли?

— ДА, ДА СИ ДИГНЕМ ГАЩИТЕ! — изкрещях и пак се гмурнах във водопада навън.

Приключих с първия участък. Отне около час. Оставаха единайсет, значи още единайсет часа. Невъзможно, помислих си. Сигурно за начало бяха поставили най-трудния.

Нагоре беше по-зле, защото трябваше да изкачваш собствената си тежест.

Мина пладне. Без обяд. Бях на четвъртия или петия подрайон. Дори в сух ден маршрутът беше кошмарен. Сега бе толкова кошмарен, че дори умът ти не можеше да го побере.

Накрая толкова прогизнах, че си мислех как ще се удавя. Намерих един вход, в който само леко капеше, скрих се отдолу и запалих. Едва бях дръпнал три пъти, зад гърба си чух гласеца на една съсухрена бабка:

— Момче! Момче!

— Да, госпожа?

— ПИСМАТА ТИ СЕ МОКРЯТ!

Погледнах чантата и наистина, бях оставил кожения капак отворен. Една-две капки от подлизващата стряха над входа бяха попаднали вътре.

Тръгнах. „Чашата преля — помислих си. — Само идиот би изтърпял това, на което се подлагам. Ще намеря телефон и ще им се обадя да дойдат да си приберат писмата и да си ги натикат отзад. Джонстън печели.“

Щом взех решението да напусна, веднага се почувствах по-добре. През дъжда видях надолу по улицата една сграда, която изглеждаше като да е снабдена с телефон. Беше на половината път до долу. Като стигнах там, видях, че има малко кафене. Бяха пуснали печка. По дяволите, дори щях да се изсуша. Свалих мушамата и фуражката, хвърлих пощальонската чанта на земята и поръчах кафе.

Кафето беше много черно. Направено от стара кафена утайка. Беше най-отвратителното кафе, което съм пил, но пък горещо. Изпих три чаши и поседях около час, докато съвсем изсъхнах. Погледнах навън — дъждът беше спрял! Излязох, качих се по баира и пак почнах да раздавам писмата. Без да бързам, завърших маршрута. На дванайсетия подрайон вече се смрачаваше. Когато се върнах в станцията, беше нощ.

Служебният вход бе заключен.

Задумках на ламаринената врата.

Появи се някакъв дребосък, затоплен отвътре. Отвори.

— Къде се бави толкова? — закрещя.

Отидох до шкафа и хвърлих мократа чанта, пълна с върнати, неправилно сортирани, и писма до поискване. После извадих ключа си и го метнах върху шкафа. По принцип трябваше да се разписваме при предаване и връщане на ключа. Сега не ми дремеше. Оня стоеше зад мен.

Погледнах го:

— Момче, ако ми кажеш още една дума, ако дори кихнеш, кълна се в Бога, ще те убия!

Той не каза нищо. Записах се и си тръгнах.

На другата сутрин чаках Джонстън да дойде и да каже нещо. Той се държеше, сякаш нищо не се е случило. Не валеше и всички щатни вече не бяха болни. Павето пусна трима резервни да си ходят без надница, единият бях аз. Тогава почти го заобичах.

Прибрах се и се притиснах към топлия задник на Бети.