Чарлс Буковски
Поща (54)

12.

Ви се огледа.

— Какво прави пич като теб в такава дупка?

— Всички жени ме питат това.

— Голяма мизерия е.

— Живея скромно.

— Хайде у нас.

— Добре.

Качихме се в колата и тя ми каза адреса. Спряхме за две големи пържоли, зеленчуци, продукти за салата, картофи, хляб, още пиячка.

Във фоайето на блока й имаше табелка:

ЗАБРАНЯВА СЕ ШУМ И ВСЯКАКВО СМУЩАВАНЕ НА СПОКОЙСТВИЕТО. ТЕЛЕВИЗОРИТЕ ДА СЕ ИЗГАСЯТ В 22.00. ТУК ХОРАТА РАБОТЯТ.

Голям надпис с червена боя.

— Харесва ми това за телевизорите — казах й.

Качихме се с асансьора. Апартаментът й беше хубав. Занесох торбите в кухнята, намерих две чаши и ги напълних.

— Ти извади нещата — каза тя. — Сега идвам.

Извадих нещата, сложих ги в мивката.

Сипах си второ питие. Ви се върна. Беше се накиприла. Обеци, високи токчета, минижуп. Изглеждаше сносно. Пълничка. Но с хубав задник и бедра, и цици. Стегната кобила за яко яздене.

— Ей, здрасти — казах. — Аз съм приятел на Ви. Каза, че ей сега ще дойде. Нещо за пиене?

Тя се засмя. Награбих едрото й тяло и я целунах. Устните й бяха студени като диаманти, но имаха хубав вкус.

— Гладна съм. Дай да сготвя.

— И аз съм гладен. Ще изям теб!

Тя се засмя. Целунах я бързо, стиснах я за задника. После отидох в дневната с чашата, седнах, изпружих крака, въздъхнах.

Можех да остана тук, помислих си, да печеля на хиподрума, а тя да се грижи за мен в лошите моменти, да ме масажира с ароматни масла, да ми готви, да ми говори, да спи с мен. Разбира се, не можеше без скандали. Такава е женската природа. Обичат взаимното замеряне с кирливи ризи, малко крясъци, малко драматизъм. После размяна на обещания. Не бях много по обещанията.

Почнах да се замайвам. Във въображението си вече се бях нанесъл.

Ви не си губеше времето. Дойде с питието си, седна в скута ми, целуна ме с език. Членът ми скочи и се опря в стегнатия й задник. Награбих шепа месо. Стиснах.

— Искам да ти покажа нещо — каза тя.

— Сигурен съм, но нека отложим за около час след като се навечеряме.

— О, нямах предвид това!

Прегърнах я и й пуснах един език.

Ви стана от скута ми.

— Искам да ти покажа снимка на дъщеря ми. Тя е в Детройт с майка ми. Но наесен ще дойде за училище.

— На колко е?

— На шест.

— А бащата?

— С Рой се разведохме. Непрокопсаник. Само пиеше и залагаше на коне.

— О?

Донесе снимката и я пъхна в ръката ми. Опитах се да различа нещо. Имаше черен фон.

— Ама, Ви, тя е черна! По дяволите, не се ли сети да я снимаш на светъл фон?

— От баща й е. Черното е доминантен белег.

— Да. Очевидно.

— Снимката я е правила майка ми.

— Имаш хубава дъщеричка.

— Да, голяма е красавица, наистина.

Ви остави снимката и отиде в кухнята.

Вечната снимка! Тия жени с техните снимки… Винаги беше същото, все същото. Ви застана на вратата на кухнята.

— Недей да пиеш прекалено! Знаеш какво ще правим!

— Не се безпокой, бебче, ще получиш каквото искаш. Междувременно дай едно питие! Имах труден ден. Скоч с вода, едно към едно.

— Я си сипи сам бе, отворко.

Завъртях се със стола, включих телевизора.

— Ако искаш пак успешен ден на хиподрума, жено, сипи на господин Отворко едно питие. Веднага!

В последната гонка Ви най-накрая заложи на моя кон. Беше на 5 към 1 и от две години нямаше прилично представяне. Заложих на него само защото беше 5, а не 20 към едно. Конят спечели с шест дължини, без усилие. Бяха го стегнали от муцуната до опашката.

Вдигнах глава и над рамото ми се подаде ръка, държаща чаша.

— Благодаря, бебче.

— Да, господине — засмя се тя.