Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (6)

Пета глава

След още шест пакетчета чипс, три бутилки вино и два часа разгорещени дебати, и тримата бяхме както невероятно пияни, така и невероятно напредващи с Великия списък. Но и в него точката „отиди до пощата“ продължаваше да липсва.

— Добре, добре, добре! Дайте да го прегледаме за последен път! — заяви тържествено Матю и вдигна последната салфетка на масата, която не бе покрита с чернова на моя списък на самотното момиче. Десетте най-важни неща, които трябва да постигна, преди да се обявя окончателно като необвързана. Все още не ми беше много ясно защо Емили смяташе, че усвояването на жонглирането ще ме превърне в успешно самотно момиче, но важното бе, че полагаха усилия. Матю прочисти гърлото си и започна: — Точка едно — промяна на външния вид.

— Не просто промяна! — прекъсна го Емили. — Пълна трансформация! Ще променим косата ти, дрехите ти, грима ти, ще пренаредим наново апартамента ти — въобще, всичко!

— Вярно е, че имам нужда от подстригване — признах си аз. А и дневната наистина се нуждаеше от пребоядисване. Прецених, че ако си държа устата затворена, като нищо мога да се окажа с безплатен бояджия. Което не беше никак зле. — После какво следва?

— Редовна гимнастика! — заяви Емили след хор от неодобрителни възгласи. Грабна химикалката от Матю и записа точката. От две бутилки вино насам се опитвам да изключа тази точка от списъка, но безуспешно. — Никакви спорове! Сега си слаба и всичко останало, обаче не се надигаш от задника си, освен ако някой не те накара, и един ден ще се събудиш дебела, да го знаеш от мен! А с гимнастиката ще се почувстваш страхотно!

— Значи след дълъг работен ден вместо да седна на дивана, за да може горкият ми задник и краката ми да си починат, аз трябва да се влача в някаква отвратителна дупка, пълна с потни тела, които те гледат презрително, защото не съм успяла да издържа и десет минути на пътеката, без да падна, и на всичко отгоре да плащам по шейсет кинта на месец за това удоволствие?

Това беше извинение, което бях използвала пред себе си години наред. За съжаление, то като че ли не минаваше пред Емили.

— Тогава без фитнес, но раздвижването остава в списъка и точка! — отсече тя. — Без спорове. Такива са правилата — не можеш да спориш със списъка!

— Да, не можеш да спориш със списъка — подкрепи я Матю. — Което ни довежда до трета точка. Да направиш нещо екстремно.

— Мисля, че бих била по-доволна… — Пауза за изхълцване. — … ако тези точки в списъка бяха по-конкретни. Защото тази, например, се поддава на различни тълкувания. Защото онова, което аз считам за екстремно, може да се окаже съвсем нормално за него. — Посочих с чашата си към Матю. Но защо ръката ми изведнъж толкова натежа?

— Хайде да не навлизаме в тази тема — поклати глава той. — Истината е, че действително съм вършил някои много ужасни неща с някои много ужасни хора.

— Това означава бънджи скокове, скайдайвинг или нещо подобно — обади се Емили, връщайки ни на темата. — А не да се преместиш в Австралия или да си обръснеш главата.

Бънджи скокове ли? Ама те сериозно ли? Вече започвах да се съмнявам в легитимността на този списък.

— Значи от мен се очаква само за две седмици да преодолея вродения си страх от височини и да се заема с бънджи скокове, така ли? — увесих нос аз. — Брей, ама това е много трудно.

— Не е предназначено да е лесно — отсече Матю, хвана опашката ми и ми повдигна главата. — Целта е да те научи на какво си способна.

— А аз си мислех, че целта е да бъде забавно.

— И ще бъде забавно! — извикаха в хор двамата.

Моя милост плюс височини не беше равно на забавление. Беше равно на необходимост от памперси за възрастни и психотерапия. Не можех да се кача дори на кулите Алтън, без първо да се напия порядъчно. Което, за съжаление, не се приема особено радушно от управата там. Няма по-добро средство от едно повръщане, за да разбереш, че не е позволено да внасяш алкохол в развлекателен парк.

— Освен това после ще бъдеш милион пъти по-силна — допълни Емили. — Пък и нали ти беше тази, която каза, че иска да свърши всичко до сватбата на баща ти!

Да, четвъртата сватба на баща ми предстоеше след само две седмици и аз имах нужда от кавалер. За нищо на света не бих си позволила да отида без кавалер, така че злата ми леля Бевърли да ме разпитва къде ми е гаджето, а после да почне да ми пълни главата с глупостите около трите прекрасни деца на братовчед ми. Сигурна съм, че тя е човекът, който е казал на баба ми на смъртното й легло, че съм лесбийка. Обаче бях определила тези срокове при първата чернова на списъка, когато той все още включваше точки като „да нося обувки с високи токчета всеки ден в продължение на един месец“ и „да се науча да готвя“, а не когато вече включваше поемането на идиотски рискове за живота ми, само и само да угодя на приятелите си. Може пък да си наема една мъжка проститутка за сватбата. Може после с него да се влюбим. Може би това ще се превърне в интересна история, която ще разказваме някой ден на децата си. Може пък да взема да прихвана от него нещо нелечимо и да не мога да имам деца. Хммм. Я най-добре да се придържам към списъка!

— Както и да е. Номер четири?

— Тази точка е перфектна! — изгука Емили. — Да си намериш кавалер за сватбата на баща ти. Предлагам да започнем оттам.

Аз и без това замислях да поканя фотографа Дан за тази услуга, но все пак й позволих да включи тази точка в списъка. Отиде цял пакет чипс, докато успея да я склоня да преминем от анонимен секс с непознат към среща без необходимостта от физически контакт, така че сега реших да си затварям устата. Пак ще се брои, ако поканя Дан, нали така? На практика това пак ще бъде кавалер за сватбата.

— Номер пет. Да направиш нещо, което той не би одобрил! — обяви тържествено Емили. — И тъй като не ти е позволено да повтаряш нищо, бънджи скоковете няма да се броят за действие, което той не би одобрил. Трябва да е нещо съвсем различно!

— Нищо подобно, ще повторя бънджи скоковете, та дано да се уплаша толкова, че да умра! — промърморих нацупено. Саймън не си падаше много по забраните. Ако не нещо друго, беше твърде мързелив, за да ме спира да правя каквото и да било, пък и аз никога не бях искала нещо толкова отчаяно, че да го изпробвам. Освен…

— Искам да си направя татуировка! — отсякох внезапно и грабнах салфетката, за да допълня точката. — Саймън мразеше татуировките. Веднъж работих с един модел, дето имаше разкошно черешово клонче на гърба си, и оттогава насам винаги съм искала нещо подобно, но не го направих, защото знаех, че той няма да го хареса.

— Ето, виждаш ли? Прекрасна идея! — провикна се Матю и вдигна чашата си доста по-успешно от Емили. — Поздравления! Получаваш татуировка! — После пак се провикна: — Номер шест! — Всички бяхме безсрамно пияни за този следобеден час. Обаче майната му — и без това денят ми беше кошмарен. — Да си купиш нещо неприлично скъпо и егоистично!

— Като онзи скутер, дето ти веднъж караше ли? — запитах колкото ми бе възможно с по-невинен тон. Усещах косата си натежала. Май е крайно време да престана да пия за днес.

— Точно като моя скутер, който веднъж карах! — кимна той. — И въобще не се чувствам виновен за това. Помисли си само колко пари ще спестиш от допълнителни подаръци за рождени дни и за Коледа! И от пътувания до смотаното му семейство. И от сватбени подаръци за смотаните му приятели. Така че, след раздялата ти имаш пълното право да си купиш нещо, което облагодетелства само и единствено теб!

— Може ли и аз да си купя нещо? — вметна Емили.

— Не — сряза я Матю. — Ти вече си достатъчно голяма егоистка.

— Нататък! — побързах да се намеся аз. — Какво още?

— Обаче аз все още си мисля, че няма да е зле да напишеш онова писмо — смотолеви Емили, която вече беше твърде пияна, за да обръща внимание на обидите на Матю. И слава богу! — Знам, че го свалихме от предишния вариант на списъка, но аз въпреки това смятам, че идеята е добра. Някак си слагаш точка.

— Хубаво де, ще го напиша! — размахах примирено ръце. Не че особено много държах да пиша гадното писмо. Защо да хабя цяла вечер, потъвайки в същите онези спомени, които останалата част от плана се опитваше да потисне?! Нали от мен се очакваше да преодолея Саймън, а не да роня сълзи над лист скъпа хартия заради това, че той вече не ме обича? Ами да! Но щом точката вече е в списъка, значи трябва да се изпълни. — Обаче много държа на следващата точка — искам да попътувам!

— Нямаш проблеми! — изправи се рязко Емили, но за съжаление — не особено стабилно. — Налага се да отида да пишкам.

— Много добре — кимна Матю и пое химикалката от ръката й. Тя се измъкна от мястото си с елегантността на пиян жираф и се насочи зигзагообразно към тоалетните в другия край на заведението. — Ще получиш своето пътуване, обаче трябва да отидеш някъде, където никога досега не си ходила. Къде искаш да отидеш?

— Можем ли да оставим този въпрос засега нерешен? — простенах. В главата ми се редяха имена след имена на места. Боже, имаше толкова много места за посещаване! — Все пак разполагам само с две седмици! И предполагам, че Милтън Кейнс не се брои, нали?

— Налага се да използваш паспорта си! — изтъкна назидателно той. — Това е единственото условие във връзка с тази точка. Да получиш печат в паспорта си.

Да се хвърля от самолет, за да срещна неизбежната си смърт, бе едно, но да пътувам до някъде, където се изискваше паспорт, при това само в рамките на две седмици? Пълен абсурд. Но и доста вълнуващо…

— И как се очаква от мен да го постигна? — запитах, надявайки се той да има разумно предложение, което обаче да не включва необходимостта да се събудя пияна на ферибота за Норвегия.

— Нямам представа. Не можеш ли да си намериш някаква работа в чужбина или нещо подобно? — сви рамене той. — Пътуването по света е лесна работа.

Истината е, че от толкова дълго отказвам назначения в чужбина, че моят многострадален агент Вероника с мръсната уста отдавна престана да ми ги предлага. Не че имаше липса на работа или липса на търсене на уменията ми (сега не се налагаше да се правя на скромна — нали бях пияна?!), но по принцип не ми беше приятно да ходя в чужбина и да оставям Саймън съвсем сам. Което от днешна гледна точка ми се стори адски глупаво. Защо не взема да звънна на Вероника, а? Какво мога да изгубя?

Именно. Нищо.

— Докато пишках, измислих нещо! — изрева възторжено Емили и се хвърли през Матю, за да заеме мястото си. — Трябва да си купиш вибратор!

Въпреки ярката руменина, избила по бузите ми от всичката пиячка, усетих как се изчервявам от глава до пети. Тя пък откъде знаеше, че вече нямам такъв?

— А ти откъде знаеш, че тя вече няма такъв? — запита Матю. Част от мен се радваше, че той бе прочел мислите ми, но друга част от мен бе шокирана, че не бе припаднал от срам. Очевидно бе много по-пиян, отколкото изглеждаше.

— Повярвай ми, няма! — поклати глава Емили. — Нали нямаш, а?

— Това за нищо на света няма да влезе в списъка! — отсякох. — Няма и точка! Никакво влизане в списъка, ясно ли е?!

— Е, в такъв случай просто си купи вибратор — промърмори тя, докато се отпускаше в стола си. — А аз се изчерпах откъм идеи. Или може би съм пияна. Или сигурно съм пияна и нямам повече идеи.

Бях наясно, че тя се сърдеше задето категорично отказах да включим точката с чукането за отмъщение, но аз за нищо на света не бих записала подобно нещо. Не бях против да си хвана ново гадже, но и нямах намерение да свалям гащичките си за някой случаен. Всъщност бях повече от сигурна, че за известно време изобщо нямаше да ми се налага да свалям гащичките си. Божичко, депресираща мисъл! Е, сигурно ще се наложи да преосмисля нуждата от вибратор.

— Какво ще кажете за подновяване на връзката с първата ми любов, а? — предложих. — Може да се окаже забавно. Когато бях на петнайсет, имаше едно момче, в което бях лудо влюбена, обаче после той се премести да живее другаде. Би било смислено преживяване, не мислите ли?

Емили продължаваше да се цупи, обаче Матю бе заинтригуван.

— Харесва ми! — заяви след две глътки вино. — Нещо като затваряне на кръга. И показва, че и преди мухльото е имало живот, както и че ще има и след него!

— Нещо не ми вдъхва доверие — промърмори Емили, но беше твърде късно. Точката вече беше влязла в списъка.

— Така — започна да брои Матю на пръсти. — Значи вече имаме пълна промяна, гимнастика, бънджи скокове, татуировка, кавалер за сватбата, да си купиш нещо мръснишко, което обаче не е вибратор, да напишеш писмо до мухльото…

— Налага ли се да продължаваме да го наричаме с обидни епитети?

— Да! — отсякоха двамата едновременно.

— Та значи продължаваме: да си купиш нещо, да отидеш някъде, където досега не си ходила, да издириш първата си любов…

— И да му пуснеш.

Изплюх поредната си глътка вино върху покривката.

— Емили, не ми помагаш! — изгледа я възмутено Матю. — И дотук са девет точки.

— Обаче трябва да са десет! — отсякох. — Не може да са девет.

— Ти си една вманиачена крава, знаеш ли? — изгледа този път мен Матю. — Хубаво, десет. Значи още една точка.

Седяхме и се гледахме един друг през масата, а моят мозък щракаше. Да се науча да свиря на китара. Да отида в някое риалити шоу. Да плувам с делфините. Да пробягам маратон. Да изляза на среща с по един представител на всички въоръжени сили. Да се изчукам с някой музикант. Да си взема домашен любимец. Да стана доброволец в благотворителна организация. Мале, май наистина започвах да звуча като отчаяна стара мома! Но преди аз или Матю да успеем да кажем каквото и да било, Емили наруши мълчанието, като се провикна с блеснали очи:

— Да нарушиш закона! Трябва да нарушиш закона!

— Не ставай смешна! — изфъфлих, без дори да вдигна поглед от прекрасното си вино. — Изобщо не смятам да нарушавам проклетия закон!

— Всъщност… — прошепна Матю.

— О, я млъквай! — бе мой ред да го изгледам възмутено аз. — За нищо на света няма да правя престъпления, разбрахте ли?! Че аз дори не превишавам скоростта, не знаете ли?

— И точно затова ще го направиш! — отсече той и допълни последната точка в списъка. — Чудничко!

— Направо не мога да повярвам, че одобряваш такива неща! — разтрих невярващо очите си аз. За да ги накарам да се фокусират. — Матю, ти сериозно ли?!

— Намираме се в навечерието на появата на една изцяло нова Рейчъл Самърс! — издекламира тържествено той, като размаха салфетката, за да изсуши съвсем не мокрото мастило. — Безстрашният нарушител на закона и плеймейтка от международни мащаби Рейчъл Самърс!

— Само не забравяй татуировките! — напомних му нацупено. — Щом ще преминавам към живот на престъпник, ще трябва да ги увелича — в затвора харесват повечко татуировки.

— Боже, ще бъде много забавно! — изписка Емили и пъхна ръка в последното пликче с чипс. — Толкова забавно!

Грабнах салфетката от ръката на Матю и я огледах внимателно, след което я пъхнах в чантата си. В какво ли се забърках?

— За мен или за теб? — извика Матю с вдигната чаша към Емили, която срещаше известни трудности с концентрацията. — Определено за нас! — отсече пак той и двамата кимнаха едновременно. — Да пием за нас!

* * *

Когато Емили довърши и последните капки вино директно от бутилката, всички се съгласихме, че това е знак да си тръгваме. След като си помогнахме един на друг да се изправим, аз се постарах да вървя колкото ми бе възможно по права линия през заведението. Когато излязохме навън, светлината ме заслепи. Вдигнах очи към небето, неспособна да схвана защо не е тъмно. Ама слънцето си стои там вече цяла вечност! Не си спомням кога за последно съм била толкова пияна още през деня, но имах ужасяващото усещане, че това е по-скоро началото на нещо, а не изключение. Другото ужасяващо усещане, което имах, бе, че ще повърна.

Противно на всички очаквания, и тримата успяхме да се довлечем до вкъщи цели-целенички, след което автоматично се строполихме на дивана. Само след пет минути Емили и Матю вече бяха отнесли плувката, а аз си седях по средата на дивана, вторачена в огледалото пред мен. Емили бе оборила глава на рамото ми и хъркаше, а Матю се бе свил и полегнал върху ръката си с крака в скута ми. Нищо не се бе променило. Диванът си бе все така червен, огледалото на баба ми все така си висеше над камината, а влажното петно в ъгъла на стаята все така имаше нужда от оправяне. Нищо не се бе променило и същевременно всичко бе различно.

След като успях да се надигна внимателно и да се измъкна от сандвича на двамата ми най-добри приятели, аз се запътих на пръсти към кухнята, за да си налея вода. Чашите си бяха все така в бюфета, студената вода си бе все така недостатъчно студена. Изпих първата чаша на един дъх. Втората я напълних и се облегнах на кухненския плот. В кръчмата всичко ми се струваше наред. Обсъждахме списъка, хапвахме рибени пръчици и най-важното — имахме си вино за пиене. Но сега, когато си бях у дома… вече всичко бе реално. По някаква неясна причина все така очаквах да заваря Саймън, полегнал на дивана, да гледа някой мач и да си похапва „Доритос“ като всяка друга нормална събота. Обаче тази събота не беше нормална. Апартаментът беше празен. Както щеше да бъде отсега нататък. В мига, в който тази мисъл просветна в съзнанието ми и водата стигна стомаха ми, усетих онзи призив още веднъж.

Добре че апартаментът ми беше достатъчно малък, за да успея да стигна навреме в банята. В живота надали имаше неща, които да ненавиждах толкова много, колкото повръщането — което беше една от причините, поради които не пиех чак толкова много. Хванала се здраво о ръба на мивката, аз измих лицето си и се вторачих в отражението си в огледалото, опитвайки се да си внуша, че горещите сълзи, които се стичат по лицето ми, могат да бъдат обяснени с факта, че току-що повърнах.

— Това е — казах си тихичко. Може и да бях пияна в четири следобед в събота, но не исках никой да ме чува как си говоря сама. — Никакви сълзи повече!

Вярно е, че това твърдение звучеше много по-достоверно върху шишенце бебешки шампоан на „Джонсън и Джонсън“, но се налагаше да се накарам да му повярвам. Нямах намерение да хабя още сълзи по някого, който ми беше оставил само една кратка бележка. Нямаше да се поболявам по някого, който си мислеше, че пет години могат да бъдат отписани с по-малко от четири изречения. Нямаше да позволя на сърцето ми да се къса по човек, който бе в състояние да ми разбие сърцето и да си мисли, че е съвсем в реда на нещата в същото време да ми открадне и пастата за зъби. Всичко свърши. Върнах се обратно в дневната, свих се на кълбо във фотьойла и поклатих глава, загледана в Пияния и По-пияния. Денят беше труден и за двамата. Стараейки се да не ги будя, аз измъкнах новия списък от чантата си и пак го прочетох. Няма да изпълня нито едно от тези неща. Дори и след двайсет и девет години живот не бих си помислила да направя което и да е от тях. Аз не бях от онези жени, които биха ги сторили, но това не ми попречи да се замисля какъв трябва да бъде типът жени, които биха ги сторили.

И не можех да не бъда поне малко заинтригувана да разбера.