Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (12)

Единайсета глава

— Не мога да повярвам, че правим това! — промърморих, поклащайки се лекичко на високите си токчета. — Изглеждам абсурдно!

— Изглеждаш секси! — поправи ме Емили. — А сега млъквай! Вирни брадичка, изпъчи гърди и само върви след мен! Ще ти покажа как се прави това!

След публичното й повръщане Емили беше прекарала два часа в банята ми и после се бе появила оттам, сякаш си е отпочинала и се е наспала. Отвратително. Косата й беше блестяща и навита, кожата й мека и ароматна, а след като минах и аз с моя гримьорски комплект, заприлича на богиня. Аз също бях дала всичко от себе си. Червената ми коса беше блестяща и мека. Бях положила максимални усилия с грима си, така че хем да го имам, хем да не си личи много, а след това бях добавила и черни обувки с висок ток, за да заприличам на дама. Не знам как, но май се получаваше. И трябва да призная, че изглеждахме добре.

— Бонсоар! — примигна с дългите си мигли Емили по посока на трима изключително добре облечени джентълмени, които пушеха пред хотел „Савой“. — Огънче?

Тримата като по команда започнаха да се потупват по джобовете, без да откъсват очи от изключително прилепналата червена рокля на приятелката ми. Накрая един от тях поднесе запалката си, триумфално избутвайки назад другите двама.

— Вътре е истинска лудница, не мислите ли? — изрече със секси глас тя, постави цигара между устните си и се остави човекът да й я запали. Пламъкът освети перфектния й грим и джентълменът беше дотук. Напълно влюбен в нея. — Наложи се да излезем, защото вътре е толкова… потно.

Не знаех накъде да гледам. Тя беше безсрамна. Но интересното е, че поведението й имаше желания ефект. Намирахме се на някакъв благотворителен бал, на търг на оригинални произведения на изкуството за събиране на пари за… е, за нещо депресиращо. Та Емили беше дарила една своя оригинална рисунка на Кити Кити. Тъй като вече не бях на единайсет, понякога забравях за Кити Кити. За мен това беше просто рисунка на коте, която тя направи веднъж, когато уж трябваше да учи — същата, която Матю постоянно допълваше с разни неприлични елементи. За малките тийнейджъри на Великобритания, Холандия, Бразилия и Германия това беше най-великата марка за момичешки аксесоари. Впечатляващо, не мислите ли? А за мое щастие доходите от нея й помагаха да си купува тоалети, които аз можех да вземам назаем от време на време. Като сега. Тъй като бе провъзгласила събитието за истинска мисия, тя бе измъкнала двете най-тесни рокли от гардероба си и бе обявила вечерта за велика битка. Трябваше да ми намери кавалер за сватбата на баща ми, та ако ще и да умрем. В крайна сметка мероприятието бе благотворително, та не можеше да не се намери някой добронамерен мъж с достатъчно време и пари, който да се съжали над мен, нали?

— Но не мисля, че излизането ще ми помогне особено — продължи Емили към насъбралите се господа, — освен ако някой от вас не донесе на мен и приятелката ми по едно питие. Какво ще кажете?

И тя загаси недопушената си цигара на земята и се усмихна щастливо. Отчасти, защото по принцип не пушеше, и отчасти, защото, както ми беше обяснила по пътя, такъв бил планът й, за да ме светне на изкуството на флиртуването. Нейната роля се състоеше в това да заговаря определени заподозрени. А моята — да си мълча, да изглеждам красива и да изпълнявам онова, което ми каже. Май Мийтлоуф беше онзи, дето беше казал, че две от три не е зле… Роклята, която тя бе избрала за мен, беше истински красива. Когато я видях за първи път, буквално ахнах. Тесните презрамки по раменете ми преминаваха в толкова ниско остро деколте, че на Емили би изглеждало неприлично. Но предвид относителната ми липса на определени прелести, аз се бях самоубедила, че на моето тяло роклята изглежда елегантно. Или поне разумната употреба на двойно залепваща лента означаваше, че няма да изглеждам като порно актриса. Тясната горна половина на роклята преминаваше в множество бухнали пластове от кръста надолу, в които със сигурност бих се спънала, ако не бяха високите обувки. Те от своя страна представляваха друг проблем. Нямаше да мога да пия. Или пък трябваше да пия много — не знаех кое от двете. Бях избрала неутрално червило и моята най-специална очна линия — максимално количество драматизъм, минимално количество грим. Определено елегантна комбинация.

Емили пък не изглеждаше елегантно — изглеждаше зашеметяващо. Червената й рокля без презрамки се впиваше в извивките й като втора кожа, а полата й падаше пищно до земята на деликатни дипли. Помръднеше ли, помръдваше и роклята й. Голямата цепка в предната част на полата разкриваше метри крак чак до бедрото. Червилото й в руско червено озаряваше цялото й лице, а по някакъв неизвестен на мен начин бе успяла да подреди къдриците си в стил Вероника Лейк. Беше абсурдно. Ако не беше неприлично, бих казала, че изглеждаше като Джулия Робъртс, отиваща на опера в „Хубава жена“, само дето Емили беше два пъти по-красива и успяваше да създаде впечатлението, че е по-добра в леглото и от професионалистките. Повече от впечатляващо.

Собственикът на печелившата запалка предложи ръка на Емили и заяви тържествено:

— Позволете да ви взема това така необходимо питие! — И се ухили като победител от лотарията. Приятелите му приеха поражението си, спогледаха се и един от тях предложи ръка и на мен.

— Приятно ми е — кимнах и приех предложението му. Независимо дали му харесваше или не.

След около пет минути плаване през вратите на балните зали на хотела двете с Емили бяхме изгубили кавалерите си и щастливо се наливахме с шампанско на безплатния бар.

— Това тук е страхотно! — прошепнах и огледах всичко с широко отворени очи. — Защо човек не може да ходи по такива мероприятия всяка вечер?

— Всъщност са по-скоро отегчителни — възрази тя и прие едно съмнително на вид канапе от един много красив сервитьор. — Но иначе трябва да го правим по-често. Нещо като женска вечер. Защото е твърде невероятно да срещнеш любовта на живота си в някоя мрачна стая във Воксхол.

— Не ми напомняй! — потреперих. За първи и последен път отидох в онзи нощен клуб „Огън“ с Матю. Никога, ама за нищо на света не отваряйте врата там, ако не сте сигурни какво има зад нея! Отвратително!

— Не си спомням кога за последен път сме си организирали женска вечер — отбеляза Емили, отпивайки деликатно от високата си чаша. Аз се опитах да не се задавя. Колкото и да ми беше приятно, тук не се чувствах на мястото си. Най-лесното лекарство за това състояние, разбира се, беше алкохолът. Почти съм сигурна, че и Шекспир се е изказал някъде в този дух. Е, с повече думи естествено.

— Последният път, когато бяхме на истинска събота вечер, беше миналата Коледа — продължи тя и приглади един мой непокорен кичур коса. — На онова нещо с Матю и Стивън.

— Но как е възможно? — върнах й услугата аз, като бръснах не на място изсипалите се сенки изпод окото й. Бях перфекционистка. — Та това беше преди месеци! А оттогава насам сме били стотици пъти във „Феникс“.

— Два часа месечно в мазе, представляващо кръчма, не могат да се броят за излизане — поясни тя. — Не че се оплаквам. Знам, че когато си с някого, не ти се иска да обикаляш из Лондон на високи токчета, при положение че можеш да си стоиш вкъщи и да гледаш любимия сериал с гаджето си, но от егоистична гледна точка сега се радвам, че си с мен. Липсваше ми.

Картината, нарисувана от Емили, никак не ми хареса. Може би я бях поизоставила малко през последните няколко месеца. В началото на връзката ни със Саймън често излизахме с приятелите ми, но след като си купихме апартамента, аз наистина се поокопах. А постоянното й присъствие около мен през последните няколко дни ми изглеждаше съвсем нормално. Защото бях приела приятелството ни за даденост.

— Напоследък се държах отвратително — простенах аз. — И наистина не заслужавам такава страхотна приятелка като теб! Много съжалявам!

— Я млъкни! — усмихна се тя, придърпа ме към себе си и махна с ръка. — Винаги ще бъда до теб, когато имаш нужда от мен. И да, напоследък наистина не сме се виждали чак толкова често, колкото преди, но така става в живота. Важното е, че ти винаги си била до мен, когато си ми трябвала. А това е най-важното!

— И ти ми липсваше — промърморих и също я прегърнах, макар и по-непохватно. — Просто тогава за мен времето летеше. А сега всичко е различно. Имам чувството, че през последните две години съм била като сомнамбул. Ако бях прогледнала за истината по-рано, сигурно нямаше да стигна дотук.

— Равносметката е хубаво нещо — отбеляза Емили и кимна по посока на двама мъже в смокинги край бара. — Както и онези там. Какъв предпочиташ — блондин или брюнет?

Обмислих предложението й. И двамата бяха хубави. Русият беше висок, добре сложен, с изрязани скули. А тъмнокосият приличаше по-скоро на учителя по география, по когото си падаха всички момичета в осми клас.

— Брюнет — промърморих и усетих, че устата ми е пресъхнала. А под мишниците ми изби пот. Перфектната комбинация. — Я ми припомни за какво беше този бал? В случай че стане въпрос за това!

— Просто благотворителност — винаги става въпрос за благотворителност — отговори с хълцане тя, довършвайки първата си чаша с шампанско и грациозно приемайки втората. Много ми се искаше да й кажа да успокои топката — нямаше начин тази нощ да повръща в автобуса в подобен вид. — Исках да кажа, за детска благотворителност.

— Ти си голям филантроп — отбелязах и огледах всички красиви мъже около нас. Вярно, че всички бяха в смокинги, а както е добре известно, всеки мъж изглежда готино в смокинг. Неоспорим факт. Както и това, че към нас идваше един красавец. Русият.

— Дами — кимна и на двете ни, но още преди да беше започнал, аз вече знаех с коя от нас е дошъл да поговори. И дори не се обидих. На този етап аз почти бях готова да добавя към списъка си и точката „Да стана лесбийка с Емили“. — Един танц? — предложи й ръка той.

Като вярна приятелка, Емили първо погледна към мен за одобрение, след което се насочи към дансинга. Аз зачаках учителят по география да направи своя ход, обаче той упорито си стоеше, където беше, и гледаше някъде вляво от ухото ми. Добре де, какво имам да губя?

— Здравейте! — изчуруликах и му подадох ръка, горещо молейки се да я поеме. След две изключително неудобни секунди той го направи. — Аз съм Рейчъл! — допълних.

— Ашър. — Не може да се каже, че се усмихна, но пък и не побягна. — Извинете, но наистина мразя тези мероприятия. Дойдох само заради Тим, който ме довлече почти насила. Жена му е бременна и не се чувства добре, а той не искаше да идва сам, аз пък мразя да обличам костюми, и… денят беше много дълъг, и… Хммм. Да.

Защото не е достатъчно само единият от нас да бъде непохватен в социално отношение, нали така? Светът не познава по-добро начало за едно познанство от словесната диария.

— Какво работите? — попитах, докато гледах как жененият и бъдещ баща Тим размята приятелката ми по дансинга. Чудно как така си бе забравил брачната халка, докато танцува с най-красивата жена в залата?

— Инструктор по йога съм — отговори веднага той, очевидно чувствайки се доста по-спокойно на позната територия. — Затова смокингът не е сред обичайните ми тоалети.

— Разбира се — кимнах и му се усмихнах окуражаващо, като се опитах да не си го представям приведен над мен. Да, шампанското не ми се отразяваше добре. — Къде преподавате?

— О, из цял Лондон — отговори той, грабна чаша шампанско от бара и пресуши половината на един дъх. Браво на момчето. — А вие играете ли йога?

— Въздържам се. — Ходила съм само веднъж. Обаче отказах да повярвам, че навеждането е трудна работа и автоматично си изкривих кръста. — Предпочитам бягането.

Ще му кажа, че това е било лъжа, след като ми предложи брак.

— Някой път трябва да дойдете на уроците ми — рече той и се изчерви мъничко под дебелите си очила. Това ми хареса. — Един урок и ви обещавам, че ще мислите по друг начин за йогата!

Мозъкът ми подсказа да се изкискам по женски и да приема. Вместо това обаче от устата ми излезе нещо като цвилене, след което се изчервих от глава до пети и пресуших цяла чаша шампанско наведнъж.

— Ще ме извините ли за момент? — даде на заден Ашър. — Връщам се след минутка.

Да бе, как ли не ще се върнеш! Проследих го как едва ли не тича към изхода. Ще се върне, естествено.

Изкарах почти цяла минута, преди да започна да се чувствам неприлично сама в края на дансинга. Разтрих голите си ръце, приех следващата чаша шампанско и реших да се поразходя из залата. Опитът ми с баловете се ограничаваше до танците, на които присъстват Мег и Джо в „Малки жени“, и до филмовите адаптации на Джейн Остин. От тях знам, че непрекъснато обикалят из залата. Не че това събитие можеше да се сравни с видяното от мен — първо, наоколо не се виждаше нито един перспективен кандидат, и второ, не виждах и Джуди Денч наблизо.

Следвайки знаците за търга, аз се насочих по един тъмен коридор. Токчетата ми потъваха в невероятно мекия килим. Тъй като вече бях погълнала три безплатни чаши шампанско и бях спечелила безплатен билет от един от организаторите, се почувствах длъжна и аз да даря нещо. Обаче това събитие не ми изглеждаше от онези, дето в края на вечерта можеш да хвърлиш десетаче в кутията в другия край, а и бях почти сигурна, че никой не обикаля наоколо, за да продава билети за томбола.

Залата на търга беше почти празна. Само няколко поканени обикаляха и разглеждаха изложените картини и снимки, като от време на време спираха, за да запишат нещо на листче хартия, което пускаха в плик до самата творба. Спрях пред една черно-бяла снимка. Беше красива. Огромно небе в пустинята, покрито с облаци, някаква жена, приклекнала в долния ляв ъгъл, с лице, скрито в сенките. Един от онези моменти, когато човек е хванат неподготвен и не се преструва на такъв, какъвто не е. Изглеждаше диво, искрено и много специално. И според ориентировъчната цена организаторите на събитието очакваха да получат за снимката пет хиляди паунда. Е, нищо чудно, че на този търг му викат „тих“. Така няма опасност да се провикна насред наддаването: „Колкоооо?!“.

— Харесва ли ви?

Бях твърде заета да се правя, че не съм шокирана от цената на снимката, за да го забележа как приближава. А дори и да го бях забелязала, няма гаранция, че бих познала Дан в смокинг. Аууу! При положение че никога не го бях виждала в нещо друго освен дънки и тениски, трансформацията му беше зашеметяваща. Наситеночерното на смокинга беше в ярък контраст с ярко бялото на ризата, от което кожата му блестеше. А официалността на костюма му влизаше в леко противоречие с една идея по-дългата от нормалното кестенява коса. Брей, ама той не бил никак лош! Висок, с широки рамене, разкошни кафяви очи…

— Великолепна е! — Ако нещо бе в състояние да ме накара да откъсна очи от тази снимка, то това бе само той. Нещо странно и пърхащо започна да се случва в стомаха ми. Но това беше Дан, така че няма как да са пеперуди — най-вероятно молци убийци. — Ти какво правиш тук?

— Добър вечер и на теб — отговори той. — Работя често с тази благотворителна организация. Да разбирам ли, че си тук с Емили?

— Да. — Добре де, отговорът ми беше малко грубичък, обаче той ме свари неподготвена. — Ти откъде знаеш?

— Защото аз бях човекът, който я накара да се включи в кампаниите на тази благотворителна организация. Представих я на хората малко след рождения ти ден преди две години.

Неразбиращ поглед.

— На караокето?

Неразбиращ поглед.

— Караоке? Смитфийлд?

— О, да бе! — най-сетне ми светна. Ама той имал много добра памет! Е, както и да е. — Снимката е прекрасна.

— Това е една от любимите ми снимки — отбеляза той и ми подаде малка антология. „Пустинни серии № 4, Даниъл Фрейзър.“ Значи снимката беше негова. — И ти беше на онези снимки, не си ли спомняш?

— Да бе, вярно! — извиках и се обърнах да я огледам пак. Значи това го е правил Дан? — В Мароко ли? Кога беше това, преди четири, пет години?

— Четири — кимна той. — Изглеждаш много красива тази вечер. В началото не бях много сигурен, че си ти, но после те познах.

— Аз също не те познах веднага. — И вече не бях много сигурна какво трябва да направя. Последният път, когато говорихме, беше, за да се скараме. А после и онова мое престъпление с неговия чипс. Все още се чувствах гузна заради него. — Е…

— Разходка? — изрече внезапно той и ме хвана под ръка.

За втори път от два дена насам аз се уплаших, че някой се кани да ме убие. А когато си имах гадже, можех да карам седмици наред без страх от убийство, може би месеци. Надявах се само, че това е просто временна болка, а не обичайна част от самотния живот. Излязохме мълчаливо от галерията, тръгнахме нагоре по разкошна стълба и спряхме на някаква огромна тераса, надвесена над балната зала. Слава богу, свидетели. Забелязах веднага Емили в нейната червена рокля. Изпълних се с гордост от нея — изглеждаше в стихията си.

— Трябва ли да сме тук? — огледах се притеснено. Патологично се ужасявах от попадане в неприятности, а терасата тънеше в непрогледен мрак. Единствената светлина, която идваше, бе от залата долу. Не ми се струваше като място, където би трябвало да бъдем.

— А ти трябва ли да си тук? — попита Дан. За щастие в гласа му долових намек за усмивка. — Не си спомням да съм виждал името ти в списъка за гости.

— Аз съм гаджето на Емили — напомних му. — И съм в списъка, само че под друго име — „плюс един“.

— Значи ще станеш и лесбийка, само и само да се докопаш до събития, на които присъствам и аз, но не можеш да бъдеш накарана да си стоиш на мястото и да довършиш работата си?

Приех това като доказателство, че той вече не ми се сърди.

— Искам да ти се извиня за понеделник. — Дълбоко поемане на дъх, искрено звучащо извинение, да го помоля да ме вземе в Сидни и да ми донесе още шампанско. Хайде, Самърс, можеш! — Някои моменти от тогава ми се губят. После тя просто отвори устата си и аз й налетях като бик на червено.

— И аз така разбрах. — Пое нежно кичур от косата ми и прокара пръсти по крайчетата. И докато го пускаше върху врата ми, по целия ми гръбнак пролазиха тръпки и после се върнаха нагоре. — Червената коса ли те направи луда или просто лудостта ти доведе до червената коса?

— Списъкът доведе до червената коса — промърморих и ми се прииска сама да си зашлевя шамар. Дан Фрейзър не ме кара да потрепервам. Дан Фрейзър оправя моделки и пълни глупачки, а аз не съм нито едно от двете. Е, през по-голямата част от времето. — Както вероятно вече си забелязал, на мен не може да се вярва да се грижа добре за себе си, така че Емили и Матю ми съставиха един списък, за да мога… — Божичко, сега, като го казвам на глас, звучи глупаво!

Той се обърна с гръб към перилата, облегна се на тях и ме погледна подканващо и сериозно като Роджър Мур. Със смокинга му се получаваше много добре.

— Ами, това е един списък с неща, които трябва да ми помогнат да се справя с цялата тази работа по оставането сама — признах си аз, неспособна да спра. Значи ето как Джеймс Бонд се сдобиваше с толкова много жени. Всичко беше в смокинга.

— Би ли ми обяснила по-подробно?

Това отиваше на добре. Ще се направя на откровена за пет минути, а после той ще се съгласи да ме вземе на снимките в Сидни, а това ще означава, че всичко си е струвало. И без това значението на достойнството беше малко преувеличено.

— Ами, всъщност аз никога не съм живяла сама — започнах, погледнах набързо боядисаните си нокти и едва устоях на желанието да започна да беля лака. — И затова просто нямах представа какво да правя, когато Саймън… ами, когато Саймън ме заряза. — Все още усещах трудност да го изрека. — Пък и аз винаги си пиша списъци за всичко и ето така се роди списъкът със задачи на самотното момиче.

— И какво съдържа този чудодеен списък? — запита със заинтригуван тон той. Добре че поне не се смееше. — Освен да си смениш драстично прическата и да те изхвърлят от работа?

— Изхвърлянето от работа всъщност не беше включено в списъка — промърморих и извадих салфетката от миниатюрната си чантичка с мъниста. Не бях си помислила и за момент, че ще ми трябва, но очевидно обсесивно-компулсивното ми разстройство бе развило нови симптоми, които ме караха да го нося навсякъде с мен. — Ето, виждаш ли? Пълна промяна, гимнастика, бънджи скокове (или нещо подобно), татуировка, кавалер за сватбата на баща ми, да си купя нещо неприлично скъпо и егоистично, да напиша писмо на бившия, да открия първата си любов и да наруша закона.

Той пое салфетката от ръката ми и я огледа за момент. За един доста дълъг момент, в който сърцето ми почти спря. Накрая ми я върна.

— И наистина ще скочиш с бънджи, така ли? — изгледа ме той, не особено убеден.

Или ще умра.

— Или нещо подобно — казах на глас.

Върнах списъка обратно в чантичката си, погледнах отново към Бонд и се приготвих да го ударя на молба.

— Та вчера говорихме с Вероника и тя каза, че заминаваш за Сидни — започнах.

— Аха, следващия уикенд. Ама ти наистина ли приключи със Саймън? Нали не е някаква почивка, след която пак ще се съберете? — попита ни в клин, ни в ръкав Дан, вторачен в тъмнината на терасата.

— Наистина приключихме — потвърдих аз. Обаче разговорът относно степента ми на изоставеност не ми помагаше особено в опитите ми да бъда любезна с него. — Благодаря, че попита.

— Но ти никога не си необвързана — изрече тихо той. — Познавам те вече шест години и нито веднъж не си била необвързана!

При липсата на светлина върху лицето му не можех да разгадая изражението му, без да се втренча в него. Което и направих. После изрекох:

— За всичко си има първи път. Ти си професионален ерген. Затова сигурно трябваше да дойда първо при теб за съвет. Какво е разковничето за оцеляване в самота?

— Просто — не бъди сам — отговори автоматично той.

О! Неловко.

— Може би няма да ми се отрази зле известно време да поживея сама — рекох, усещайки се десет пъти по-неудобно, отколкото се чувствах с учителя по йога край бара. — Като се има предвид, че досега не съм го правила, де.

— Давам ти една седмица! — отсече той и се обърна към мен. Обичайната му подигравателна усмивка се беше върнала. — Познавам те — ти не си от жените, които могат да живеят сами.

— Благодаря за доверието — промърморих и разтрих татуировката си с палец. — За тази вечер обаче вече изгорях веднъж, а от мен се очаква да си намеря кавалер, когото да заведа на сватбата на баща ми, а не да се крия от готинягите тук с теб.

— Че ние не сме ли от готинягите? — запита той и пое ръката ми в своята. — Направо не мога да повярвам, че вече имаш татуировка! Докъде си стигнала с изпълнението на този списък, между другото?

— Ами, пълна промяна, гимнастика, татуировка, първа любов — задраскани — изброих на пръсти. — Значи четири изпълнени, остават шест.

— Първа любов ли? — промърмори той и прокара пръст по мастилените линии по ръката ми. Божичко, пак онова треперене! А, не! За нищо на света няма да се сдобивам с женски чувства към Дан, независимо от трите чаши шампанско и неговото докосване!

— Едно момче, с което бяхме съученици. — Гласът ми се оказа неочаквано треперлив. Очевидно тъпите ми яйчници вземаха решения вместо мен. — Открих го във фейсбук. Сега живее в Канада.

— Аха.

Обърнах глава към залата, за да потърся пак Емили, но тя не беше на дансинга. Нямаше го и жененият и очакващ дете бъдещ татко Тим. Не особено добър знак.

— Баща ти не се ли ожени миналата година? — попита Дан и се облегна на перилата на терасата до мен. Беше толкова близо, че усещах аромата на шампоана му. Браво на него, че си е взел душ за случая. Не че си мисля за Дан как е под душа. — Или беше преди две години?

— Преди две години. — Още пет точки за добра памет. — При него се случва доста редовно — почти като високосната година.

— И не ти е хрумвало да поканиш мен?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Всъщност ми хрумна.

— Но? — Беше толкова топъл. Как бе възможно да е толкова топъл? Та на тази тераса бе същински студ?!

— Но ти излизаше с Ана.

Никога, ама нито веднъж през шестте години, откакто го познавах, не бях виждала Дан тотално онемял. Сигурно има пълнолуние. Или синя луна. Или е дошъл апокалипсисът.

— Значи излизам с Ана — изрече накрая. — И ти, естествено, никога не би ме поканила.

— Естествено. А и последния път, когато се видяхме, ти ме уволни, а после аз стъпих върху чипса ти — поясних с леко наклонена глава. — И не евфемистично.

— Но би ме поканила, ако не беше така, нали?

— Поради липса на друг, да.

— О, я се разкарай! — Той затвори очи и се усмихна на себе си. Самодоволно животно.

— Голям чаровник си, няма спор. — Долу на дансинга забелязах Емили да се завърта обратно в кръга — за щастие, без женения Тим.

— Разбира се, аз съм Лъв — вдигна ръце той. — Очевидно.

— Дева — отговорих аз. — Очевидно.

— Най-хубавият знак от зодиака — прошепна Дан, обърна се и за първи път тази вечер ме погледна право в очите. Втъкна косата зад ухото му и постави лявата си ръка на бузата ми. — Този цвят наистина ти отива.

— Не бях ли аз професионалният гримьор, а? — опитах се да обърна всичко на смях, но единственото, за което можех да мисля, бе за ръката на бузата ми. Ако неговата кожа беше топла, то моята буквално гореше. — Мисля, че аз съм тази, която трябва да се притеснява за цветовете.

— От мен би излязло страхотен гримьор — рече той и дръпна ръката си. Хммм, може би не ми се искаше да го прави.

— И като фотограф си страхотен. — Хей, нямаше ли някаква цел на този разговор, когато го започнахме? Защото аз определено бях решила да постигна нещо и почти съм сигурна, че то не включваше влизане в гащите на Дан. — Но гримьорството е вероятно единствената друга професия, която би ти предоставила по-голям достъп до красиви жени.

Той ме изгледа накриво изпод няколко непокорни кичура и усмивката му помръкна.

— Значи ти наистина смяташ, че съм голям женкар, а?

Исках да кажа не, защото той безсъмнено очакваше от мен това. Обаче аз наистина казах не. Нищо, че после се почувствах ужасно. Донякъде.

— Не мисля, че си голям женкар.

Нали в крайна сметка казват, че дипломацията е социално приемлива лъжа?

Именно.

— А какъв? Просто нормален?

— Ами, мисля, че си излизал с доста модели. — Изобразих с пръсти кавички около думата „излизам“ и за благодарност получих един мръснишки поглед. — Както и че много обичаш да флиртуваш с останалите модели.

— Както вече казах, аз съм Лъв — сви рамене той и пак се облегна на перилата. — Не мога да бъда друг.

— Смятам, че не можеш да стоварваш цялата вина за своето поведение върху зодията си, особено когато си вече на трийсет — изтъкнах и се подпрях на перилата до него. — Ти си такъв, какъвто си.

— А ти каква си? — изгледа ме Дан. — Освен дето си обсесивно-компулсивна маниачка и крава, която обича да съди хората?

Аха, отново влизаме в релси. Страхотно.

— Освен това ли?

— Освен това.

Загледах се в танцуващата Емили няколко метра под мен. Смееше се, докато се въртеше и се прехвърляше от мъж на мъж. За мен беше истинска загадка как досега не се е излъгала да се върже с някого. Може би наистина обичаше да живее сама. Може би в ергенския живот наистина имаше нещо хубаво.

— Нямам представа каква точно съм. Знам само, че съм добра в работата си. Знам, че по принцип ме бива да поддържам мира, противно на онова, което се случва сега. Знам думите на всяка песен на „Дестинис Чайлд“ и на още няколко други. — Потрих голите си ръце. Освен лампите, някой беше забравил да включи тук и осветлението. — Знам, че искам да създам семейство. Да си имам куче. И че винаги ми е студено. Мога да рецитирам всички реплики от „Кой натопи Заека Роджър“, след като изпия три чаши уиски. Какво друго искаш да знаеш за мен?

— „Кой натопи Заека Роджър“ е престъпно подценен филм — промърмори той, съблече си сакото и го метна на раменете ми. — По-добре ли е сега?

Сакото беше толкова голямо, че можеше да ме покрие цялата, и беше толкова топло от тялото на Дан, но ако трябва да бъда честна, не се стоплих толкова от него, колкото от самия жест.

— Да, по-добре. — Пъхнах ръце в ръкавите и погледнах пръстите си, които едва се подаваха от тях, след което ги скрих. — Благодаря!

— Пак заповядай!

Музиката, която долу се чуваше толкова силно, тук беше като ехо — пулсиращ звук, който отброяваше секундите мълчание между нас.

— Онази снимка наистина беше красива — изрекох, само за да кажа нещо. — Имам предвид в галерията.

— Обичам работата си — прие комплимента той с грациозно кимване. — Работата за списанията ми носи пари, но това пък ме прави жив.

— Така е. Аз също обичам работата си за списанията — съгласих се аз. — И определено съм решила да работя повече.

Сидни. Трябваше да го убедя да ме вземе в Сидни.

— Което ми напомня, че говорихме за Сидни.

Бях напълно готова да се впусна в обяснения на всички причини, поради които той трябва да ме вземе със себе си в Австралия, когато усетих ръката му леко да докосва рамото ми. Първо погледнах ръката, а после лицето му. После пак ръката и пак лицето. Той вече не се усмихваше. Устните му бяха леко отворени, учите му — впити в моите. Сякаш чакаше разрешение. И тъй като не разполагах с думите, необходими за справяне със ситуацията, аз прехапах устни и се вцепених. Приемайки мълчанието ми като знак за съгласие, пръстите му се плъзнаха по голата ми кожа, докато не достигнаха моите и се сплетоха с тях. Другата ми ръка сграбчи здраво перилата, а неговата си проправи път към бузата ми. Шантава работа. И когато главата му се наклони леко към моята, аз отстъпих леко назад и се откъснах от ръцете му. Той отпусна ръце и се втренчи в пода.

— Какво правиш? — попитах, когато се бе отдалечил на безопасно разстояние от мен.

— Нищо — отговори, също отстъпи назад и удари с юмрук по перилата. — Това съм си просто аз, нали така? Не мога да се сдържа.

Съблякох сакото му и го захвърлих в неговата посока, след което се обърнах и се насочих към стълбите. Не можех да стоя тук. Не можех да го направя. Каквато и да беше цената. Сбогом, Сидни. Така си мислех, докато слизах непохватно по стълбите към балната зала. Какъв мръсник! И аз си мислех, че съм прецакала всичко, като му се развиках! Ни най-малко!

— Хей, ето те и теб! — поздрави ме малко поуморената Емили. Очите й не бяха особено фокусирани, но телепатията й на моя най-добра приятелка й подсказа, че не съм в най-доброто си настроение. — Какво става? Искаш ли да си тръгваме?

— После ще ти кажа какво става и да, искам. — Грабнах най-близката чаша с шампанско и я изгълтах на един дъх. — Само трябва да мина през тоалетната.

Емили кимна и посочи надолу по коридора.

— Ще извикам такси. — И отвори чантичката си, за да си извади телефона. — Не мисля, че ще останем живи в нощния автобус, облечени по този начин.

— Или това, или ще направим много пари — изтъкнах аз, опитвайки се да се успокоя. — Но, честно да ти кажа, не ми се ще да вписвам в годишната си декларация и доходи от дейност като „високо платена проститутка“.

— Изказване, типично за 2009 година — съгласи се приятелката ми.

След като реших, че тя сигурно се шегува, побързах да се насоча към тоалетната. Нямах търпение да се отърва от красивата си рокля и да се върна в пижамата си, за да мога да легна да спя, утре да се събудя и да се престоря, че нищо не се е случило. Но, разбира се, при мен нещата никога не ставаха толкова лесно.

— Рак… Рейчъл?

От вратата на тоалетната ме гледаше Ана. Беше странно да видиш човек, извисяващ се повече от глава над теб, който се страхува от присъствието ти. Значи тя беше тук? Тя е била тук през цялото време, през което Дан правеше нещата, които правеше? Ама този човек наистина е мръсник! В мига, в който се уплаши от някоя връзка, трябва да се прехвърли на най-близкостоящата самотна жена, до която може да се докопа! Не, това е твърде добро за него. Изобщо не му пука за нищо.

— Окей, добре — казах по-скоро на себе си, отколкото на Ана. — Съжалявам за онзи ден. Наистина не бях наред. А сега спешно трябва да пишкам. Може ли да мина, ако обичаш?

Тя се притисна до стената и създаде достатъчно място, за да минат покрай нея танк и двуетажен автобус, един до друг.

— Благодаря — промърморих. — Дан е горе.

— Знам, че просто ревнуваш — изрече тя в мига, в който се отдалечих на няколко крачки от нея. — От Дан и мен. С твоята сълзлива история за това как си била зарязана.

Заковах се на място и бавно се обърнах.

— Ти сериозно ли? Мислиш, че ревнувам теб и Дан?

Двете момичета до мивките внезапно млъкнаха и започнаха да си мият ръцете много бавно.

— Знам, че е така — нацупи се тя. — Той непрекъснато говори за теб. А ти си вманиачена по него. Тъжна работа.

— Той винаги говори за мен, а аз съм тази, която е вманиачена по него?

Това не се връзваше дори и за глупачка като Ана.

— Ана, ние с Дан сме приятели — обясних бавно. Агентката ми веднъж ми прости. Не можех да поема риска да се издъня втори път. Затова не трябваше да губя самообладание. — Познаваме се от години. Причината, поради която в понеделник си изпуснах нервите, бе, защото скъсах с приятеля си и бях още пияна от предишната вечер. Много съжалявам за това. Но повярвай ми, изобщо не съм вманиачена по Дан!

„Въпреки че много ти хареса, когато той погали ръката ти, нали?“ — обади се едно крайно нетактично гласче в главата ми.

— Както ще да е — махна с ръка тя и се изправи в цялото си величие. — Просто е много тъжно, не мислиш ли? Зарязват те, прецакваш косата си, а после налиташ на чуждите гаджета.

Не мога да не призная, че я предпочитах уплашена.

— Макар да не вярвах, че имаш толкова живец — отсече Ана и метна дългата си руса коса така, че да се разпилее по раменете й. На фона на прилепналата по тялото й рокля на Ерве Лежер моята официална черна рокля изглеждаше така, сякаш съм я взела назаем от кралицата. — Толкова си отегчителна.

— Отегчителна ли?

Не я удряй, не я удряй, не я удряй!

— Даже досадна. Нищо чудно, че гаджето ти те е зарязало. Сигурно сега чука баба ти, за да му стане по-интересно.

Нямах право да я ударя. Ще ме уволнят. Наистина. А тя беше от работническо градче, така че няма начин да не е усвоила бокса. Пък и онези две крави, дето си миеха ръцете по-дълго и от лейди Макбет, надали биха заели моята страна при един двубой.

— Може би — съгласих се аз и протегнах ръка към нея. С удоволствие я видях да се дръпва назад.

— О, татуировка, Ракел? — върна се тя към обичайния кокетнически тон. — Ти за коя се мислиш — за Анджелина Джоли ли?

— Ни най-малко. — Протегнах се през лицето й и ударих с все сили бутона на пожарната аларма. Сирените и водата се включиха моментално. — И не крада мъжете на другите!

Е, това поне разчисти тоалетната доста бързо. Ана побягна, пищейки, следвана плътно от двете свидетелки. Аз се върнах обратно на дансинга и видях, че е предприета пълна евакуация. Хммм, може би трябваше да помисля по-внимателно, преди да натисна пожарната аларма.

— Рейчъл, хайде! Пожар! — сграбчи ръката ми Емили и ме задърпа към вратата. — Това е истинска лудост! Видя ли Ана и Дан?

— А ти?

Огледах се паникьосана. И наистина, Ана ридаеше на рамото на Дан и говореше нещо на мъж с оранжева жилетка. Боже! И преди да успея да направя и крачка, тя вече ме сочеше и пищеше истерично. Улових погледа на Дан за момент и си дадох сметка, че той едва сдържа смеха си. Спрях и усетих и по моите устни усмивка. Трябва да спра да пия. И да си правя татуировки. И да боядисвам косата си в червено. Всъщност отсега нататък за мен само домашен арест.

— Извинете, госпожице — привлече вниманието ми авторитетен глас до мен и в този момент водата спря. Балната зала беше почти празна. Бяхме останали само аз, Емили, Дан, Ана и двама пожарникари. Както и един полицай. — Онази млада дама там ми каза, че вие сте включили алармата.

— Така ли? — промърморих, без да откъсвам очи от Дан. Копелето се забавляваше.

— Тя го направи! — изви Ана колкото сили имаше, забравила всички преструвки с акцента си. От този момент нататък остана само графство Есекс. — Тази шибанячка го направи!

С радост констатирах, че онзи, който се бе погрижил за грима й тази вечер, не си бе направил труда да използва водоустойчиви формули. Тя вече приличаше на рус, съсипан от живота Алис Купър.

— Вие не сте ли Анастейша Смит? — пристъпи напред Емили, незнайно защо изпълнена с благоговение. — Моделът?

— Да, аз съм — върна се автоматично в роля тя, макар и с една идея закъснение.

— Разглезената, бездарна дърта пачавра, която е твърде глупава, за да запомни имената на хората?

О, Емили!

— Това е, писна ми! — извика Ана, бутна Дан настрани и се хвърли към Емили. И ето че след по-малко от едно мигване с фалшиви мигли аз се оказах в разгара на най-сексапилния женски бой на света. Жалко, че не можехме да го предаваме на живо, директно до „Перез Хилтън“ — сигурно щяхме да направим добри пари. Ана се спусна като котка с изкуствените си нокти, обаче Емили вече я чакаше с готови юмруци. Залагах на червенокосата. Стига тя да не беше аз.

— Мамка му! — изругах, когато получих юмрук в лицето и се строполих на колене.

— Приятелски огън! Извинявай! — извика задъхано Емили, докато полицаят я дърпаше назад, а Дан дърпаше Ана за кръста.

И така, цялата мокра и с раздрана вечерна рокля, както и с второ насинено око за седмицата, аз се оказах в полицейска кола на път към участъка.

— Емили — прошепнах, раздирана между надеждата майка ми никога да не разбере за това и желанието си да включат сирената.

— Да, Рейчъл?

— Смяташ ли, че мога да броя това като нарушаване на закона?

Тя въздъхна, отпусна мократа си глава на седалката зад себе си и промърмори:

— Определено, Рейчъл. Сигурна съм, че можеш да го броиш.

И с прикованите си в белезници ръце посочи моите белезници.