Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (17)

Шестнайсета глава

Четиринайсет часа, един полет в първа класа и няколко чаши шампанско по-късно Червенокосата Рейчъл вече беше в Торонто и отмяташе точката „пътуване в чужбина“ от списъка си. Приведох се над бюрото, което се точеше по протежение на цялата стена, и се вторачих през прозореца. Вярно, че гледката от друга сграда към няколко гаража не е нищо особено, но все пак не бяхме в Айлингтън. Да, определено не бяхме в Айлингтън. Намирахме се в шибаната Канада. А самият хотел бе точно онова, което ни бе обещал Матю — абсолютно луксозен, даже малко стряскащо луксозен. Приличаше ми малко на декор от „Момчетата от Медисън Авеню“, в който обаче щъкат героите от „Клюкарката“. Когато най-сетне се настанихме в стаята си, Емили се хвърли върху мекото легло и отсече:

— Окей, с вас двамата ще се видим по-късно. Вие, деца, се забавлявайте! Аз съм съсипана! — И затвори очи.

— Надигай си задника веднага! — Матю я сграбчи за крака и я измъкна от леглото. — Слизаме в бара. Все пак е само… — Погледна часовника си, осъзна, че е забравил да го настрои на место време и сви рамене. — Е, рано е.

Емили ме погледна за подкрепа. Обаче аз си седях с кръстосани крака върху големия квадратен стол и оглеждах менюто на румсървиса.

— Тук предлагат вибратор за четиристотин долара! — възкликнах и усетих, че пребледнявам. — Матю, къде си ни довел?

— О, глупости. Просто се правят на оригинални. Надали някой ще посмее да си поръча подобно нещо, а ако го направи, сигурно веднага ще му кажат, че в момента са се свършили.

— Хмммм. — Не бях особено убедена. — Хей, аз добре ли съм или душът наистина е в средата на стаята?

Емили и Матю вдигнаха едновременно глави.

Очевидно приятелчето на Матю, което ни бе уредило всичко, бе пропуснало да му спомене, че стаите са без бани. Душ-кабинките бяха директно до леглото. По-точно в долния му край. Кабинки с прозрачно стъкло. Без нищо, което да пази свенливостта ти.

— О, не! Нали няма да се събличате пред мен? — извика ужасен Матю. — Ще чакам отвън.

— Ти наистина ли смяташ да излизаш навън всеки път, когато някоя от нас поиска да си вземе душ? — подкачи го Емили.

— И какво да правя? Да седя и да ви гледам ли?

Горкичкият Матю, нали си беше гей!

— Най-добре още сега се обърни — разпореди Емили. — След пътуване винаги се чувствам вмирисана.

Заех мястото й на леглото и промърморих:

— Побързай! След теб съм аз.

— О, боже! — хвана се за главата Матю и се насочи директно към вратата. — Аз пък отивам в бара, за да се напия така, че да престане да ми пука. После обаче може да се наложи да ме носите до стаята.

След душа Емили легна и веднага заспа. Въпреки предупрежденията ми, че умората от смяната на часовите зони не се гони така, когато излязох от душа, тя вече спеше дълбоко. Или поне се преструваше. Което остави само мен като отговорник за Матю. Понякога ми писваше да се правя на майка, но нямаше как. Имайки предвид хората, които видях в хотела, реших, че няма да е зле да се пооблека. Избрах черни панталони и най-дългата тениска от колекцията си, надявайки се това да мине за континентален шик, а не за мързел. Сложих си също така и малко очна линия и червило, после хвърлих ключа от стаята в старата си чанта, излязох и заключих вече хъркащата Емили. И се опитах да не й завиждам.

Въпреки че беше неделя, барът беше пълен с народ. И след две обиколки не открих Матю. След като се почувствах достатъчно неловко, се затътрих към празна масичка в дъното и започнах да оглеждам хората, докато чаках сервитьорката. Всички тук бяха дразнещо готини и шикозни. Надявах се Матю да не ме е зарязал за някой свой събрат по ориентация. Извадих телефона, за да му изпратя съобщение. От известно време избягвах това устройство от страх да не получа есемес от Саймън или Дан, но за щастие нямаше от нито един от двамата. За сметка на това имаше ново съобщение от Итън. Бях му се обадила с писмо от летището, за да му кажа за внезапно изникналата си работа вън Ванкувър, включваща двудневна отбивка в Торонто за среща със стилиста. Извинението ми изглеждаше приемливо — или поне такова, което не би накарало един учител да задава въпроси.

Съобщението се зареди бавно, но накрая се появи точно до прекрасната снимка на Итън с кучето му.

„Здрасти, пристигаш в Торонто, така ли? Всъщност, когато четеш това, сигурно вече ще си тук. Това е страхотно! Ще имаш ли време да се видим? Не е за вярване, че се случи да дойдеш точно когато отново се намерихме. Обади ми се, когато пристигнеш — плановете ми са ти ясни.“

Значи искаше да се видим. И хранеше само леки подозрения. Даже ми беше написал номера на мобилния си телефон. Това бяха все хубави неща. Защото, ако не хранеше никакви подозрения, значи би бил или умствено изостанал, или религиозен, или нещо подобно. Но точно сега не бях напълно готова да му се обаждам. Отговорих му само с текст, за да му кажа, че би ми било приятно да се видим. И докато натисках бутона за изпращане, по гърба ми премина лека тръпка. Това било доста вълнуваща работа!

— Май някой е много доволен от себе си — чух до масата и вдигнах глава. Пред мен седеше болезнено красиво създание и сочеше свободния стол. — Това място заето ли е?

— Ами, точно сега не — кимнах и се загледах в жената как сяда съвсем непринудено.

Така ли правят в Канада? Хората просто сядат до непознат по баровете? А и това момиче не беше какво да е — беше същинска красавица, изпратена от боговете на списъците, за да ме проверят дали полагам усилия. С бляскави къдрици с цвят на кафе, маслинена кожа, перфектен маникюр и свеж грим. Автоматично я приех за професионалистка. Но в моя бранш, а не от онези, дето висят по хотелските барове.

— Готина тениска — огледа ме тя от горе до долу. — „Американ Апарел“?

— „Топшоп“. — Бях твърде притеснена и твърде много англичанка, за да й върна комплимента навреме. До нас се материализира сервитьорка с изискано облекло — черни прави панталони, сива тениска, класни бижута.

— Нещо за пиене, дами? — изгледа ни тя с типичния за сервитьорките отегчен поглед изпод очната си линия.

— Ами, вино? — Втренчих се в менюто пред мен. — Бяло вино?

— Имаме страхотно шардоне — предложи тя.

— Нищо подобно! — отсече жената на моята маса вместо мен. — Тя ще поръча совиньон. Аз също. Всъщност ще искаме една бутилка.

— Веднага! — кимна сервитьорката и се завъртя на високите си токчета.

— Шардонето толкова ли е лошо? — осмелих се да попитам.

— Просто го разреждат — поясни момичето. — Между другото, аз съм Джени.

Надявах се Емили да не реши да слезе точно в този момент. Ако тези двете се окажат на едно и също място по едно и също време, сигурно ще има експлозия или нещо подобно.

— Рейчъл, приятно ми е — представих се и аз. — От Торонто ли сте?

— О, не. Канада никога не би ме пожелала — отбеляза тя и отметна коса назад. — Не съм достатъчно красива за тук. Просто съм по работа.

Кимнах, все така несигурна какво още да кажа.

— Обаче не съм проститутка — допълни Джени без следа от усмивка. — Ако така си мислите, де.

— О, не! Нищо подобно! Наистина!

— Спокойно, просто се шегувам — рече тя и постави супермеката си ръка, пълна с тежки пръстени, върху моята, едва сдържайки смеха си. — Вие, британците, сте толкова чувствителни! Не, тук съм по работа. Иначе съм от Ню Йорк. Твърде голяма кучка съм, за да мина за канадка.

— И какво работите? — попитах просто от любезност, оглеждайки заведението за Матю или за виното. Без значение кое ще дойде първо.

— Стилистка съм.

— Хайде бе! — Сведох очи към размяната на съобщения във фейсбук между мен и Итън. Много обичах, когато съдбата нареждаше нещата така, че да не изглеждам като лъжкиня.

— Така си е — кимна Джени. — Знам, че е скучна работа. Изкарвам си прехраната, като обличам хората.

— Не мисля, че е скучна. — Да, оказа се права — совиньонът беше много добър. — Аз пък съм гримьорка.

— Наистина ли? Страхотно! — възкликна тя и вдигна чашата си. — По работа ли сте тук?

Телефонът ми на масата изжужа. Итън ми беше отговорил.

— Не, просто на разходка с приятели. — Огледах се с надеждата поне един от въпросните приятели да се появи, но този път съдбата бе решила да не бъде толкова благосклонна към мен. — И може би заради един мъж. Нещо такова.

— Че кога не е заради мъж? — отбеляза тя. — Но нещо като мъж в чужда държава? Това вече ми звучи като една от онези истории, които се споделят само с непознат в бара в неделя следобед.

Усмихнах се. Не ме биваше много по разговорите с непознати. И въобще с други хора. Но човек не можеше да не хареса това момиче. Така, в продължение на около чаша и половина вино, аз й разказах средно дългата история за Итън, включително за списъка, като включих и Саймън, но изключих Дан. А после прочетохме съобщението. Той предлагаше да се видим за късна закуска в моя хотел.

— Е, значи можеш да приемеш — ухили се Джени. — Късната закуска е много добро начало, не мислиш ли?

— Може би. — Замислих се само за секунда, преди да отговоря с едно сдържано „дотогава“, и върнах телефона обратно в чантата си.

— Зависи какво очакваш от този тип — поясни Джени, вдигна косата си и я пусна. — Дали просто забавно прекарване или очакваш нещо от рода на вълшебните приказки.

— Нямам представа.

— Хубаво. Значи няколко неща. Първо, да оставим настрани вълшебните приказки особено когато става въпрос за британски момичета и чуждестранни момчета. Второ, не ме разбирай погрешно, но ти не ми изглеждаш като жена, която просто си прекарва забавно. И трето, да имаш някаква представа какво очаква той от теб?

Продължих да пия виното си. Въпросът, който тя постави, си струваше да се замисля.

— Нямам никаква представа какво очаква той от мен — отговорих накрая.

— Ясно. Та ако си мисли, че той наскоро е останал сам и ти наскоро си останала сама, и се познавате от училище, така че какво лошо има в това да се отдадете на страстта за една нощ? Ти какво би казала по този въпрос? — запита тя и започна да потраква с пръсти по масата.

— Може би няма да ми хареса особено.

— Сериозно? — Повдигна и двете си вежди. — А какво би станало, ако се срещнете, между вас отново припламне искра и ти осъзнаеш, че той е твоята сродна душа?

— Сродна душа ли? — усмихнах се аз и втъкнах косата зад ушите си. — Има ли такова нещо?

— Със сигурност има — увери ме Джени. — И, без да искам да те обидя, ти гарантирам, че когато го видиш, ще разбереш.

Изгледах я невярващо.

— Ама, разбира се! — продължи тя. — Потни длани, гадене, лудо биещо сърце и както става при нас, съвременните жени, пълна убеденост, че не може да бъде той. Обикновено е.

Помълчахме известно време, през което аз се опитвах да се самоубедя, че няма начин тя да говори за Дан.

— Та значи си отметнала всичко от списъка, така ли? — попита по едно време Джени.

— Останаха ми само две точки.

— Нещо, с което бих могла да помогна?

— Ами, като че ли нищо. Останаха ми само бънджи скокът и да си намеря кавалер за сватбата на баща ми. Но на този етап скокът като че ли изглежда по-лесен. Имай предвид, че говориш с човек, който не може да се качи дори по стълбата в стаята си, за да си боядиса тавана, без да получи световъртеж.

— Знаеш ли, може би си права! — възкликна Джени. Боже, тази жена бе в състояние да ти разреши всички проблеми. — Сигурна съм, че на Ниагарския водопад предлагат скокове с нещо като прашки. Освен това започват от земята, така че не е необходимо да се качваш на нищо, за да скочиш. Това дали ще се брои?

Ако знаех за какво точно ми говори, сигурно веднага бих се записала. Тази жена беше невероятна!

— Сигурно — кимнах и веднага започнах да го записвам в бележника си. Нямах представа, че сме толкова близо до Ниагарския водопад, а съм влюбена в него още откакто гледах „Мръсни танци“. — Ще се радвам, когато зачеркна всичко от списъка си. А после сигурно ще трябва да отида на специалист за това мое обсесивно-компулсивно разстройство.

— Аз също обичам да правя списъци. Цели, решения, все такива неща. Така че напълно те разбирам — отбеляза Джени. — Обаче сега трябва да разбереш как да приложиш всичко научено на практика. Няма никакъв смисъл да си правиш списък, да отмяташ задачите, а после да забравиш за тях. Трябва да ги живееш всеки божи ден.

— Е, не бях планирала да си направя татуировка и да нахлуя неканена на благотворителен бал, но да, права си, мисля, че това ми помогна да се поотпусна мъничко — кимнах аз. — Все пак само преди седмица още бях блондинка.

— Сериозно? Е, значи ще се оправиш — махна с ръка тя. — Имаш страхотна работа, страхотни приятели, адски готина си. Така че всичко ще бъде наред!

— Ти сериозно ли? — разсмях се аз. — Ще трябва да го кажеш и на майка ми. А ти сама ли си?

Джени си пое дълбоко дъх, завъртя чашата си, а после изпи на един дъх останалото вино.

— Да, сама съм.

— Мога ли да попитам защо?

Тя се усмихна, но усмивката не достигна до очите й.

— Защото мъжът, когото обичам, не ме обича. Премести се при друга.

— Мислиш ли, че човек всъщност избира дали да бъде сам или не?

— Всъщност да — кимна тя. — Но да го избереш и да го искаш са две различни неща. Сигурна съм, че мнозина смятат, че имат нужда да прекарат известно време сами със себе си, но нещо не вярвам да лягат всяка вечер в широките си легла с усмихнати лица. Лично аз предпочитам да бъда сама, отколкото с неподходящ мъж, но не мисля, че хората искат да бъдат сами. Аз също не искам.

— Напомняш ми за една моя приятелка — отбелязах, напомняйки си да предам мъдрите й слова на Емили и Матю.

— Ти също ми напомняш за една моя приятелка — каза Джени. — Е, как стоят нещата наистина? Искаш ли да се събереш с бившия си? Той ли е любовта на твоя живот?

— Не! — отсякох аз, без да се замислям. — Той просто ми беше под ръка. А аз бях твърде заета да тикам дните да вървят един след друг. И не обръщах много внимание на онова, което става. Ако трябва да бъда честна, това трябваше да свърши много отдавна.

Беше много странно да се чуя да изричам подобни думи, но едва сега осъзнавах, че са самата истина. Как не съм си давала сметка за това досега?

Джени наклони глава настрани, дръпна кичур коса от главата си и го пусна свободно надолу, при което той се нави.

— Случва се и с най-добрите, скъпа. Не се упреквай за това. А моят номер пък е, че се притеснявам твърде много за онова, което нямам, и не обръщам внимание на това, което имам. Едва когато той си събере багажа и ме напусне, осъзнавам, че ми липсва. Гадно, нали?

— Ще ми се и аз да разполагах с някакъв мъдър съвет за теб — промърморих и приех трета чаша вино.

— Според мен изразът „Да не ти пука“ сработва в повечето ситуации — рече тя. — Лошото е, че не следвам собствения си съвет.

— А наясно ли си какво искаш сега? — попитах.

— Разбира се. Искам да бъда с него, обаче той продължи напред. И аз не мога да сторя нищо по този въпрос.

Не можех да си представя някой да не иска да бъде с това момиче. Тя беше сладка, красива и толкова умна. Какво не му е наред на онзи тип?

— Ще ми се да ти кажа, че ако толкова много го желаеш, никога не трябва да се предаваш. — Знаех, че съветът ми е глупав, но бе единственото, което успях да измисля. — Просто му кажи как се чувстваш.

— Може би — кимна Джени и отново фокусира очите си върху мен. — А ти какво искаш? Сега, след като знаеш всички тези нови неща за себе си?

— Искам да бъда с някого, който също иска да бъде с мен — отговорих, но без да се замислям. — Някой, който иска да бъда щастлива. Който иска най-доброто за мен.

„Може би като Дан?“ — попита едно тъничко гласче в главата ми.

— Значи да бъде готин, да те обича, да бъде солиден, но и страстен? Това е мъжът мечта. Но дали наистина съществува?

„Може би да“ — повтори онова дразнещо гласче в главата ми.

Накарах го да млъкне и вдигнах чаша за наздравица. А после попитах:

— Защо? Толкова ли много искам?

— Определено — кимна Джени, погледна си часовника и изпи чашата си на един дъх. — Беше ми много приятно, скъпа, обаче сега трябва да бягам! Аз съм в стая триста и седем. Ако искаш, утре ми се обади, става ли? Мисля, че имам още малко работа с теб.

— Много благодаря за терапията! А на теб приятна вечер! — Не можех да не се почувствам малко тъжна, че тръгва.

— Терапията беше удоволствие за мен! — извика тя, метна на рамо красива и много скъпа на вид чанта и се приведе през масата, за да ме целуне и по двете бузи. — А господ ми е свидетел, че за вас, британките, тя е жизнено необходима!

Тълпата в бара се раздели като по магия, докато тя подскачаше леко към изхода. Е, това беше интересно. Още по-интересно обаче бе, че бяха изминали близо два часа, откакто Матю тръгна към бара и сега май официално трябваше да го обявя за мъртъв. Леглото ме зовеше. Сигурно и с Матю се бе случило същото, само дето той не спеше в своето легло.