Линдзи Келк
Нещо неприлично скъпо! (15)

Четиринайсета глава

— Аууу, колко добре ме познаваш! — разкрещя се Матю, опитвайки се да надвика музиката, и размаха доволно подаръка си. — Може ли да ги сложа?

— Презервативите — не. Компактдисковете в плейъра — да — отговорих аз.

Партито по случай рождения ден на Матю вървеше по-добре, отколкото бях очаквала. В отчаянието си да изтрия изцяло спомените от предишната вечер аз бях хвърлила всички сили в планирането на събитието. Кухнята бе пълна с абсурдни количества алкохол, с много повече храна, отколкото гостите биха могли да изядат, а освен това се бях сетила да извадя и коледните лампички, които създаваха допълнителна атмосфера. И всички очевидно се забавляваха. Матю беше започнал да се изчерпва, Емили се справяше превъзходно със задачата си на втора домакиня, като се грижеше всички чаши да бъдат пълни, а аз не се бях паникьосала нито веднъж. Точка за мен!

— Е, какво прави днес? — запитах рожденика, присядайки на дивана до него. Не подкачаше от щастие както би могло да се очаква. Което не беше добре. — Не си много на себе си.

— Така ли? — погледна ме стреснато той. — Извинявай, разсеян съм.

— Да, виждам. И тъкмо това ме притеснява — отбелязах и разроших косата му. Предположих, че страда, защото това беше първият му рожден ден без Стивън. — Добре ли си? Добре ли ти мина денят?

Без да отлепя очи от телевизора, той отговори:

— Ами, спах, погледах телевизия, къпах се. Какво прави онзи висок тъмнокос красавец в кухнята?

Говореше, разбира се, за Дан. Той беше пристигнал точно в девет часа с бутилка уиски, бутилка водка и каса бира. Не може да се каже, че не умееше да изпълнява заповеди. И въпреки това от мига, в който бе прекрачил прага ми, почти не бяхме говорили. Все повече имах усещането, че оня ден бях изтълкувала погрешно ситуацията — че той просто се е опитвал да се държи любезно и приятелски с мен, защото съм зарязана. И не може да се каже, че тази мисъл не ме успокояваше.

— Бях забравил колко красив е всъщност — добави Матю, наливайки и на двама ни по едно уиски. Отдавна се бе отказал от вариантите бира и вино в полза на твърдия алкохол.

— Но да се върнем на теб, рожденико! — Уискито си го биваше. — Наистина ли нещата при теб са наред? Струваш ми се малко поувесил нос. Искам да кажа, повече от обичайното.

— Да, знам, аз съм нещастно копеле — изгълта на един дъх той чашата си и си наля ново уиски. — Просто… нали знаеш… на рождения си ден човек често се натъжава.

— В такъв случай си гледай порното и мълчи! — изкомандвах го аз, целунах го по темето и се запътих към кухнята в търсене на чипса. Партито беше от класа.

— Матю забавлява ли се? — запита Дан, когато се вмъкнах покрай него. Тази вечер тоалетът му включваше индиговосини дънки, бяла риза на тесни ивици, бледосин кашмирен пуловер с остро деколте и тънка черна вратовръзка. Не можех да не призная, че изглеждаше много добре. Макар да се питах дали не му е малко топло така. Аз пък бях облечена в новата си безръкавна, небесносиня копринена рокля и се чувствах на седмото небе.

— Нали си е дете, вече е доволен, защото му разреших да си пусне дивидитата — отговорих и надникнах обратно в дневната. Знаех, че Матю не би желал да го връщам към сърцераздирателната му раздяла, затова си мълчах. — Ами ти?

— Аз ли? Говорех си с Емили. Изглежда приятна жена. Така де, когато не се бие с гаджето ми.

— Такава си е — отговорих. Гадже ли? Пак ли са се събрали? Хммм. — Да знаеш дали не е останал някъде чипс?

— Даже е много секси — поясни Дан и вдигна ръка към горната лавица, където бе скрил чипса.

— Такава си е. — Няма начин да е дошъл на партито ми само за да набие най-добрата ми приятелка, нали така?

— Но ти няма нужда да ревнуваш — допълни, свали чипса и ме погледна право в очите, допълвайки: — Защото ти си по-секси от нея.

Задавих се с парченцето чипс и се закашлях.

— Рейчъл! — провикна се Матю от дневната. — Някой звъни!

— Тогава му отвори — отговорих, без да свалям очи от Дан.

— Аз гледам порно! — провикна се в отговор той. — Пък и нали аз съм рожденикът!

— Аз ще отворя — рече Дан и ме хвана през кръста, плъзвайки се в тясното пространство до мен. Ха, пак онова странно чувство на затопляне. Крайно време е да престане да ме докосва. Или пък да го прави по-често. Не знаех кое от двете искам. Уискито ме правеше крайно нерешителна.

— Партито е страхотно — отбеляза Емили, заемайки мястото на Дан в кухнята. — Толкова много гости!

— Изненадана ли си? Аз съм много популярна.

— И пак си облечена с рокля — прегърна ме лекичко тя, огледа се дали някой не я гледа и налапа цяла шепа печени фъстъци. — Много е красива!

— Благодаря! — завъртях се щастливо, за да й покажа роклята си в пълния й блясък. — Да си призная честно, започнах да поизчерпвам новите си тоалети, но и не ми се обличаше нищо, което оцеля след разчистването. Там няма нищо подходящо.

— Старите ти тоалети не бяха подходящи дори за доене на крави — отбеляза тя. — Сред тях имаше тъкани, които дори аз не знаех какви са.

Спрях въртенето си, пъхнах й в устата една от любимите й бисквитки със сирене чедър и заявих:

— Обаче сте изхвърлили вълненото ми палто. По-точно — единственото ми палто.

— Рейчъл, скъпа — изфъфли тя с пълна уста, — то не беше вълнено. Никога не беше помирисвало овца. А дори и да беше, сигурно щеше да се измъкне от раменете ти, за да отиде да огледа онова пухкаво нещо на четири крака и после да те пита защо то вика „бе-е-е“.

— Обаче вече нямам палто — промърморих. — А за теб се радвам, че днес си избрала небрежния вид.

За партито на Матю Емили определено беше прекалила. Нямам представа обаче как, въпреки цялата си модна мъдрост, приятелката ми бе решила да съчетае яркочервени панталонки на пайети, черни мрежести чорапи и отпусната тениска, която падаше от рамото й точно толкова, колкото да разкрие новата й татуировка. Блестящата й кестенява коса беше петорно по-обемна от обикновеното, няколко от къдриците й падаха небрежно на рамото й, а онези черни сандали на платформи, които се виждаха до дивана, сигурно бяха нейните. Приличаше на високо платена проститутка.

— Реших за разнообразие да пробвам нещо ново — отговори тя и погледна към дневната, където Дан седеше в другия край на дивана, максимално далече от Матю, и се преструваше на заинтригуван от онова, което вървеше по телевизията. Което, независимо от сексуалната ориентация, беше наистина интересно. Никога не бих допуснала, че в една гореща вана могат да влязат толкова много хора. Сигурно полагат огромни усилия да се притискат един о друг, за да има място за останалите. — Между другото, говорихме с Дан.

— Сигурно е било интересно — промърморих и добавих: — Да знаеш къде е майонезният сос?

— Той вече не ходи с Ана — продължаваше тя, без да ме изпуска от поглед. — Както разбрах, имали са жесток скандал след… ами, след като ти пусна върху главата й пожарната аларма, а аз я цапардосах в лицето.

— Каква трагедия! — Интересно как е успяла да му измъкне всичко това за броени минути? Онзи ден престоя толкова време при мен, помагайки ми да боядисваме, а аз въобще не успях да схвана какво става между него и Ана. — И всичко това ти го каза той? Със същите думи?

— Ами да. Още не мога да повярвам, че и той е тук тази вечер — сви рамене тя. — Между другото, хипотетично погледнато, ако той си падаше по теб, ти би ли си паднала по него?

— Ако искаш от мен разрешение да го пробваш, позволи ми да ти напомня, че се съгласи да бъдеш дама на отвратителния ми брат за сватбата на баща ми, както и че Дан е голям женкар!

Предпочетох да не обръщам внимание на факта, че току-що се почувствах така, сякаш се бях наръгала в корема с ръждясал нож за масло.

— Нямах предвид аз — поясни тя, за да намигне свалячески на Пийт — съседът ми по етаж и местен пощальон на средна възраст, който влезе в кухнята, за да си вземе нещо от хладилника. Горкичкият, едва не получи инфаркт! — Ти!

— Ама това е Дан! — вдигнах ръце аз, за да подчертая абсурдността на онова, което ми предлага. — Дан, с когото работя години наред! И с когото сме приятели. Така че не мога да си представя да имам нещо с него!

— Е, и? — не се отказваше най-добрата ми приятелка. — Нещата се променят. Ти също се променяш. А което е най-важното, той е висок, разкошен и ти е под ръка! Тук!

Е, не можеше да се отрече, че в тези думи има някакъв смисъл.

— Не можеш да си представиш как мечтая да заровя пръсти в косата му! — въздъхна Емили и подръпна собствените си къдрици. — Ами очите? Божичко, какви очи, Рейчъл! Огромни кафяви очи! Само не ми казвай, че не ти си е искало да ги видиш над себе си!

— О, я стига! Не виждаш ли, че ям?! — Брей, от мен би излязло страхотен политик. Донякъде.

— Рейчъл! — провикна се Хелена, съседката от горния етаж, появявайки се на прага на кухнята с бутилка водка. — Защо имам чувството, че на стената пише „Саймън е мръсник“? — Честно казано, аз също имах подобно чувство, но се опитвах да го игнорирам.

— Да, май има нещо такова — свих рамене. — Не успях да го скрия добре и като че ли ще се наложи да ударя още един пласт боя на стената.

— Свирни, ако имаш нужда от помощ — провикна се Дан през стаята. — Не я бива много в тази работа — поясни на останалите.

Божичко, през цялото време ли ни е слушал? А дали е чул какво ме попита Емили?

— Нищо подобно — побързах да го контрирам. — С ръбовете се справих съвсем сама!

— Щом казваш — подвикна той и се обърна към Матю, за да продължи разговора си. Аз пък се обърнах към Хелена с бузи, малко по-червени от преди.

— От фейсбук разбрах, че сте скъсали — промърмори леко притеснена тя. — Ти добре ли си?

Хелена беше страхотна съседка. Събираше ми пощата, когато отсъствах, никога не пречеше с излишни шумове отгоре и винаги имаше под ръка прясно мляко и чай. Но въпреки че бе красива и преуспяваща жена, тя все още не бе в състояние да си намери мъж, а наближаваше трийсет и осем. Предвид начина, по който зяпаше Дан, бих казала, че свенливостта не е сред причините за самотния й живот.

— Напълно. — Нямах желание точно сега да навлизам отново в историята с моята раздяла. Все пак вечерта бе на Матю.

— Някой път ще трябва да излезем заедно — намигна ми приятелски тя. — Освен ако вече не си продължила напред! — допълни и кимна към Дан.

— Не, засега съм съвсем официално необвързана — отговорих. — А той е просто колега.

— Прекрасно — изломоти тя и ме прегърна. — Никой не знае повече за самотния живот от мен. Откакто се помня, съм сама, скъпа. Така че ще ти покажа всички спасителни сламки.

Приех с усмивка думите й. Хммм, откакто се помни, е сама. Успокояваща мисъл.

Телефонът ми иззвъня, уведомявайки ме, че имам съобщение. Грабнах го, минах покрай гостите, насъбрали се около дивана и вперили очи в порното, и се насочих към спалнята си. Съобщението беше от Итън. Малко преди купона му бях отговорила на предишното съобщение с предупреждение, че трябва да внимава какво си пожелава, защото аз като нищо бих могла да отскоча до Торонто в някоя командировка. Не че имаше такава вероятност, но исках да проверя реакцията му.

„Здрасти! Надявам се, че съботният купон е във вихъра си! А моят ден мина много тежко. Имаше един инцидент с обой, превърнат в лазерен меч… Дълга история. Понякога не е много лесно да си учител.“

Сладур.

„Питаш ме защо съм сам. Добър въпрос. Предполагам, че не знам отговора, иначе нямаше да бъда сам, нали така? В интерес на истината, до началото на тази година имах много сериозна връзка, но нещо не се получи. Тя продължи напред, а аз не пожелах. И така дойде самотата. Но не мисля, че ми се отдава. Ако ми се отдаваше, щях да имам по-вълнуващи планове за събота вечер, отколкото да си седя вкъщи с кучето и да гледам телевизия. Някакви по-вълнуващи планове при теб, заради които да завиждам?“

Втъкнах косата зад ухото си и започнах да пиша отговора. Емили би била ужасена — за нищо на света не можеше да си представи да отговори на мъж веднага. Но той беше толкова сладък! Как е възможно все още да е толкова сладък? Искаше ми се да звуча интересна и забавна, но не чак като луда купонджийка. Реших обаче да запазя инцидента от „Савой“ за себе си. Божичко, писането на писма било много трудна работа! Как изобщо хората успяват да се запознават по интернет?

„Здрасти! Честита събота!“

„Браво!“ — поздрави ме Червенокосата Рейчъл. Но този път се надявах писането да не ми отнеме цял час като днес следобед.

„Тази твоя работа никак не ми харесва — обои като лазерни мечове! Плащат ли ти вредни? В момента у дома има купон за рождения ден на един мой приятел. Сега той седи на дивана и гледа гей порно, докато всички останали се надпреварват да му носят пиене. Мисля, че се забавлява.“

И тук вече не знаех как да продължа. Какво да добавя, без да включа времето и да го питам какво ще вечеря? И трябва ли изобщо да продължавам? Знаех, че е безсмислено, че имейл флиртовете на дълги разстояния никога не завършват добре, обаче още не бях готова да се откажа от вълнението, което ме изпълваше при всяко иззвъняване на телефона.

„Да си стоиш вкъщи с кучето ми звучи много приятно за събота вечер. Особено в сравнение с рожден ден, включващ гей порно. Надявам се, че и ти имаш същите интересни планове за уикенда?“

Изпратих го, преди да съм си дала време да размисля, а после се излегнах за малко на леглото. Обичах приятелите си и ми харесваше, че всички са се събрали тази вечер тук, но имах нужда да остана мъничко сама. Чувствах се много изтощена. Да бъдеш сама не било никак лесна работа. Цялото това организиране на парти, правене на татуировка, пищене по супермодели, ходене на йога, излизане с идиоти, бягане, рязане и боядисване на косата, нарушаване на закона, продаване на невероятно рядката грамофонна плоча на бившето гадже и после похарчване на всичките пари за дизайнерско бельо, плюс боядисване на апартамента — и всичко това само в рамките на една седмица, ми идваше малко повече.

— Какво правиш? — надникна в стаята ми Емили.

— Нищо.

Емили се хвърли до мен и промърмори:

— Удобничко.

— А сега и доста широко — добавих и се протегнах.

— Това е една от основните причини, поради които не позволявам да остават при мен за сън — поясни мъдро приятелката ми. — Правилото ми е: „Викай им такси, преди да им е станало прекалено удобно при теб!“.

— Вземам си думите назад — промърморих с притворени очи. — Ти и брат ми сте родени един за друг.

— Ха! — възкликна тя. — Ще видим.

Замълча, а накрая попита:

— Всичко наред ли е? Имам предвид с теб?

— Да. Или поне така мисля — отговорих, без да си правя труда да отварям очи. — Просто имах нужда от малко почивка.

— Много се гордея с теб! — стисна лекичко ръката ми тя. — Справяш се като професионалист!

— Какъв по-точно?

Но преди да успее да ми отговори, телефонът на леглото между нас зазвъня.

— Международен номер — отбеляза Емили, изправи се и се измъкна. — Мале мила!

Изправих се рязко. Международен номер ли? Възможно ли е…

— Ало? — изрекох с разтуптяно сърце и пресъхнала уста.

— Рейчъл?

Беше Саймън. Точно осем дена, почти до секундата, откакто ме бе зарязал.

— Здрасти — прошепнах и ми се прииска да му затворя. Или да се разпищя. Но продължих да слушам.

— Цяла седмица се каня да ти се обадя — започна бавно той. — Да проверя дали си добре.

— Днес е рожденият ден на Матю — рекох. Бях твърдо решена да изляза от тази ситуация здрава и читава. Но къде е Червенокосата Рейчъл, когато толкова ми трябва? — Имаме парти.

— В такъв случай го поздрави от мен. — Смутено изкашляне. — Виж какво, днес говорих с един агент по недвижими имоти. Относно продажбата на апартамента.

Вече урежда продажбата на нашия дом? Стиснах здраво телефона, без да казвам нищо, и го усетих как се сгорещява все повече и повече до ухото ми.

— Но ако искаш да откупиш моя дял, можем да поговорим. — Същият хладен тон, с който бе говорил при последния ни разговор. — Предпочитам да оправим този въпрос колкото е възможно по-скоро.

В подобни моменти красноречието никога не е било сред силните ми страни. Както бе доказала случката с Ана, никога не съм била от жените, на които им хрумват точните реплики в точните моменти. Вярно, че обикновено промърморвах нещо, но точно сега не ми хрумваше нищичко. Затова направих единственото, което можех да направя — затворих му. Точно сега нямах сили да се справя с този проблем.

— Може ли да вляза? — надникна Емили. — Итън ли беше?

— Саймън — прошепнах, вторачена в стената. — Иска да продаде апартамента.

— Мръсник! — просъска приятелката ми. — А ти какво му отговори?

— Затворих му.

— Браво на теб! — кимна ми тя. — А какво смяташ да правиш по този въпрос?

— Виж какво, в момента тук има рожден ден, нали? — промърморих и се опитах да дойда на себе си. Нямаше да му позволя да ми проваля вечерта. — Давай да вадим тортата!

— Съгласна! — плесна с ръце Емили и оправи роклята ми. — Изглеждаш прекрасно тази вечер! А онзи идиот да си гледа работата!

— Така е. Да си гледа работата! — повторих, а после още няколко пъти наум. Успокояваща мисъл.

* * *

— Честит рожден ден! — викна Емили, загаси лампите и свещите, подредени върху моя чийзкейк, осветиха стаята. Тя го вдигна високо. И имаше защо. Това бе първият ми сладкиш от много време насам. Надявах се да става за ядене.

Гостите като че ли бяха пооредели от последния път, когато ги видях, но поне Дан беше все още тук. Приклещен в един ъгъл от Хелена. Джереми го играеше най-добра гей дружка на Матю и следеше чашата му винаги да е пълна. Всички се усмихваха. Да, купонът си го биваше.

— Откъде взе това? — Реакцията на Матю към моите домакински умения не беше такава, каквато очаквах. — Надявам се, че си взела рецептата.

— Тя го е правила, глупчо такъв! — разсмя се Емили. — Така че сега млъквай и яж!

— Ама ти не можеш да направиш и чай! — възкликна той, но се подчини.

Всички затаиха дъх, когато той хвана вилицата, за да си набоде парченце. С вид на мъченик си напълни устата и започна да дъвче. По едно време промърмори:

— Хммм, никак не е зле. Даже много добре.

Стаята се изпълни с колективна въздишка на облекчение. Всички бяха доволни, че рожденикът не е отровен.

— Браво на теб, Рейчъл! — обади се по едно време Джереми, докато дъвчеше. — Късметлия ще бъде онзи, който те вземе. От теб ще излезе добра съпруга.

— О, благодаря! — усмихнах му се с най-блестящата си усмивка аз. — Но сега ви моля да ме извините.

И се запътих директно към банята. Където нададох най-сърцераздирателния вой, на който бях способна. Вой, какъвто не бях чувала, откакто Матю си прави татуировката. Присъстващите в стаята ми отговориха с колективно замълчаване.

— Ама и уста имаш, Джереми! — чух писъка на Емили, а след това нейна доста по-спокойна версия попита до вратата на банята: — Рейчъл? Добре ли си там?

— Не съвсем — отговорих от елегантното си място върху тоалетната.

И започнах да развивам ролката тоалетна хартия, докато накрая не запратих всичката скъпарска трипластова ароматизирана хартия, купена специално за случая, на пода.

— Може ли да влезем?

— Май не е препоръчително.

— Хелена казва, че искала да пишка.

— Хелена може да си се качи у тях и да си пишка в нейната тоалетна. — Божичко, гласът ми започваше да звучи маниакално!

Отвън се чу някакво мърморене, последвано от стъпки, тряскане на врати и още мърморене. Аз реших, че в момента приоритетната ми задача е да навия тоалетната хартия обратно на рулото.

— Рейчъл! — провикна се пак Емили. — Матю и Джереми искат да потанцуват, така че всички отиват в „Попстарз“.

— Всички ли? — Опитах се да си представя пощальона Пийт насред разгорещени гейове. Е, човек все пак не може да познава напълно съседите си.

— Да. Обаче на мен ми се спи и смятам да остана тук, за да довършим чийзкейка. Стига да е останало от него нещо, де.

Това беше най-дипломатичният начин, по който можеше да каже, че ще остане, за да ме пази да не се самоубия, както и че имам за какво да живея, защото мога да правя хубав чийзкейк.

— Не, върви — изгъгнах. — Ще се оправя.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Ако искаш, после можеш да дойдеш.

— Ще видя — измънках.

— Хубаво. До скоро тогава.

Изчаках да чуя затръшването на входната врата и се изправих. Намирах се насред море от тоалетна хартия. Червената Рейчъл ме погледна на кръв в огледалото, докато отварях вратата. Огледах се. Навсякъде празни чаши, кутийки и хартиени чинийки. Останките от купон са най-депресиращото нещо на света. Трябваше да почистя. Трябваше да съблека тази рокля, за да почистя. Смъкнах ципа на гърба си и роклята се свлече в краката ми. В мига, в който се измъкнах от синята локвичка на пода, чух в коридора стъпки.

— Боже господи! — извика Дан, застанал на прага на дневната. Веднага сложи ръце на очите си. Запитах се дали е добре, задето стоя пред него в най-палавото си бельо, което купих преди няколко дена. После той смъкна ръце, съблече пуловера си и ми го хвърли.

— Съжалявам — промърморих, докато се напъхвах в мекия пуловер. — Мислех, че всички са заминали.

— Забравих си ключовете — рече той. — А и вратата не беше затворена добре.

Кимнах. Неловка ситуация.

— Добре ли си?

Вдигнах очи. Глупав въпрос.

— Исках само да знаеш, че заслужаваш много повече от това! Ти не си някоя си преждевременно остаряла домакиня! И не си отегчителна! Ти си невероятна, възхитителна!

— Невероятна ли съм? — изгледах го слисано.

— Разбира се! И мисля, че не е необходимо да си седиш вечно вкъщи и да приготвяш чай на гаджето си. Цялата тази работа с раздялата може да се окаже полезна за теб.

— Може — промърморих и се опитах да смъкна пуловера до коленете си. — Но може и да ми е приятно да правя чай на гаджето си. — Нищо, че за пет години съжителство със Саймън не го бях направила нито веднъж.

— А може би просто трябва да дойдеш в Сидни с мен! — допълни Дан. — Никой от гримьорите, предложени до момента, не става.

Вярно бе, Сидни! Нали идеята беше такава? Огледах се. В стаята все така цареше сумрак. Единственото осветление бяха свещите върху тортата на Матю.

— Говорих с Вероника — промърморих. — Мисля, че е решила да ме предложи.

— Няма начин да не те изберат. Ти си една от най-добрите в бранша! — отсече той, напускайки прага. Направи няколко крачки към мястото, където стоях, потънала в пуловера му. Наистина бях доста нисичка.

— Освен това си много забавна — продължи. — Ти си умна, непредсказуема и с малко обучение би могла да станеш свестен помощник бояджия.

Не знаех какво да кажа.

— Благодаря!

— И не е необходимо да отмяташ нещата по списък, за да се справяш страхотно с живота! — Вече беше доста близо до мен. Достатъчно, за да забележа, че не се е бръснал. Достатъчно, за да забележа тъмните кръгове под очите му. Достатъчно, за да усетя аромата на шампоана му. — Гарантирам ти, че преди да си успяла да мигнеш, ще си имаш ново гадже!

Мигнах.

И тогава Дан ме целуна.

Беше кратка, мека и нежна целувка, но аз се паникьосах. Поставих ръка върху устата си и го погледнах ококорено. Това вече бе истинска целувка, а не като онова в „Савой“. Истинска целувка по устните. Но Дан не помръдна. Стоеше си там и ме гледаше с големите си кафяви очи, със сочните устни и шоколадовите къдрици, галещи бузите му. Не се извини. Не каза нищо. Само хвана ръката ми, свали я нежно и пак ме целуна. И този път не го спрях.

Ръката, която не държеше моята, се плъзна по бузата ми, а после пръстите й обгърнаха лицето ми, за да преминат гальовно към косата ми и да се сплетат с нея. Устните му бяха меки, а нежните му целувки бързо преминаха в нещо друго, усетили реакцията на тялото ми. Обаче моят мозък си беше все още в банята, опитващ се да измисли как да върне тоалетната хартия обратно върху ролката й. Не че ми пукаше къде точно се намира хартията. В момента услугите й не бяха необходими. Ръцете ми се издигнаха и обгърнаха врата му, пръстите ми потънаха в косата му, краката ми се вдигнаха на пръсти, за да достигна по-добре целувките му. Но това беше истинска лудост! Аз целувах Дан! Сърцето ми биеше силно в ушите ми, твърдо решено да заглуши гласа в главата ми, който не се уморяваше да повтаря, че всичко това е много глупаво и че се дължи единствено на уискито, и че на сутринта ще съжалявам. Но не можех да намеря думите, с които да накарам Дан да спре. А и не исках да спира.

Вместо това се оставих да ме повдигне нагоре към себе си и да ме бутне нежно върху големите пухкави възглавници на моя диван. Топлата му тежест се настани върху мен. Устните му все така не се отлепяха от моите, обаче ръцете му започнаха странно пътешествие. Плъзнаха се под неговия мек като милувка пуловер и се настаниха на кръста ми. В началото.

— От толкова време си мечтая за това! — прошепна той и плъзна устни от ухото ми чак до врата ми. Аз все още не разполагах с никакви думи, ала накъсаният ми дъх бе достатъчно красноречив. После ръцете ми неохотно напуснаха косата му и преминаха към широките му рамене, обгръщайки мускулите му. Разнасянето на цялото онова фотографско оборудване наистина компенсираше ежедневните тренировки по фитнес. Изглеждаше толкова як и силен. Той разхлаби вратовръзката си, разкопча горните две копчета на ризата си и насочи ръцете си на друго място.

— Ох! — изпищях. — Ръцете ти са студени!

— Извинявай — промърмори той със свенлива усмивка. Но не спря. Най-вече, защото бе твърде зает да се опитва да ми свали пуловера, който ми бе дал само преди пет минути. — Това ли носиш всеки ден под онези твои клинове?

— Не. — Гласът ми прозвуча много странно. — Всъщност да. Така е, да.

В сравнение с останалите лъжи, които ръсех напоследък, тази не беше нищо особено.

— Възхитително!

Пръстите му се плъзнаха по дантеления ръб на суперновото ми бельо, а веднага след това той се зае да се освобождава от собствените си дрехи. В обичайния случай звукът от смъкващ се цип би бил достатъчен, за да ме вразуми. Та това беше Дан, мой приятел! А аз бях сама съвсем отскоро! Обаче усещането от силните му ръце върху тялото ми беше несравнимо. Бях много разстроена от обаждането на Саймън. Това не е реално. В мига, в който дънките му се свлякоха на пода, краката ми обгърнаха кръста му. Не си спомнях кога за последен път съм била толкова желана. Или пък кога за последно аз съм желала някого толкова силно. Но това определено беше почти най-глупавото нещо, което можех да направя, освен, разбира се, да изляза на улицата и да си довлека вкъщи първия непознат. Не, не мога да го направя!

— Не си спомням вече колко пъти съм искал да направя това на работа — продължи да шепне той. — Просто да хвърля фотоапарата, да те избутам до стената и просто… Години наред… — Думите на Дан преминаха в тихи стенания, а зъбите му захапаха нежно ухото ми. Брррр!

— Наистина ли? — чух се да изричам. Звучах като изненадана. Останалият ми в банята мозък също призна, че да, това наистина е изненада. По едно време и на него му се прииска да се върне в дневната, но аз все още не бях готова за това.

— Наистина — отговори тихо той, повдигна се на лакът и ме погледна с тъмните си, страстни очи. Поставих ръка върху сърцето му и усетих ритъма му. Това е то, последен шанс за мен да включа разума си. — Толкова отдавна мечтая да бъда с теб! Толкова отдавна!

Всичко изведнъж започна да става твърде горещо и шумно, и замъглено и в този момент телефонът в спалнята ми започна да звъни.

— Остави го — промърмори Дан и закова ръцете ми над главата ми.

— Това е Емили — промърморих и аз, обаче гърбът ми се изви в дъга и по него премина мощен спазъм, който слезе чак до краката ми. — Трябва да вдигна.

— Ще схване намека — рече той, зарови лице във врата ми и ох, пак онази игра с ухото ми. Ама не е честно! — Моля те!

Обаче аз си знаех, че Емили няма да се откаже. И ако не я успокоя, че всичко е наред, тя ще дойде лично, за да провери какво става. А това бе последното, което ми трябваше точно в този момент, защото, ако трябва да бъда честна, и аз не знаех точно какво става.

— Само за секунда — прошепнах, неохотно измъкнах ръцете си и краката ми намериха пода. — Наистина идвам веднага!

Вдигнах пуловера от пода, облякох го пак и пътьом си оправих презрамката на сутиена. „Струваше си всяко пени“ — казах си наум, втурвайки се към спалнята толкова бързо, колкото можеха да ме носят омекналите ми крака. Телефонът ми светеше в мрака с три пропуснати обаждания, всичките през последните пет минути, всичките от Емили. В мига, в който го вдигнах, той пак започна да звъни.

— Здрасти! — побързах да отговоря. — Добре съм. Но точно сега не мога да говоря и…

— Рейчъл, онзи твой чийзкейк, дето го направи, беше ли му сложила орехи? — прекъсна ме Емили. — Защото лицето на Матю е вече като футболна топка, поне петнайсет пъти по-голямо, отколкото трябва да бъде!

— Мамка му! — притиснах ръка към устата си аз. — Не проверих бисквитите! Напълно бях изключила за проблема му с ядките!

— Няма проблеми, ще се оправи. В момента пътуваме към болницата — отговори тя. — Просто искам да знам какво да кажа на доктора.

— Не си ли носи инжекциите? — промърморих, минавайки покрай полуголия Дан по посока на кухнята, в търсене на комплекта, който пазех за подобни случаи. Каквито имахме вече два пъти през последната година. Матю не е никак внимателен към себе си, но сега не можех да повярвам, че е бил толкова глупав, че да не си вземе инжекцията.

— Не, не ги носи — отговори Емили. — Твърди, че дънките му били прекалено стегнати и спринцовката в тях приличала на постоянна ерекция.

— Браво. Е, тръгвам към вас.

— Не е необходимо да идваш — рече Емили. — Почти стигнахме до болницата.

— Нищо подобно. Идвам! — изрекох, връщайки се обратно в дневната, игнорирайки напълно красивия мъж на моя диван. Влязох в спалнята. Дънки. Трябваха ми дънки. Отровила съм най-добрия си приятел на рождения му ден. Това беше съвсем ново ниво на провал от моя страна.

— Хей, аз… О, боже!

При третото си завръщане в дневната бях посрещната от невероятна гледка — Дан, опънат на дивана, с напълно разкопчана риза, разкриваща неочаквано гръдно окосмяване, без дънки, но с боксерки, под които се разкриваше нещо също напълно неочаквано, но много жадувано. Мамка му!

— Наред ли е всичко? — попита той. Очевидно се чувстваше прекрасно в голотата си. И ако трябваше да бъда честна, имаше всички основания да се чувства така. — Ела тук!

— Не мисля, че моментът е подходящ — промърморих и се постарах за нищо на света да не се доближавам до дивана. Хванах се за всеки случай в рамката на вратата, държейки се на безопасно разстояние от изкушението. Очевидно някъде по пътя съм успяла да си взема мозъка от банята. — Трябва да изляза. Матю има алергия към ядки и моят чийзкейк е събудил алергията му, и сега е на път към болницата. Много съжалявам!

Което си беше адски вярно.

— Нали Емили е с него? — попита Дан, изправи се, хвана ме за ръката и ме придърпа при себе си. Безопасното ми разстояние вече стана опасно. — Изглеждаш страхотно с този пуловер, но сега е време да го свалиш.

— Дан, наистина трябва да вървя! Работата е много сериозна! — въздъхнах и плъзнах отново пръсти в косата му. Идеята бе да не му позволя да насочи целувките си към някое по-убедително място, но това като че ли само го окуражи да продължи. Усетих дъха му върху ухото си и почти се разтопих. — Наистина. Трябва да отида в болницата.

И когато не успях да му отговоря, той се дръпна, а блясъкът в очите му започна да угасва.

— Сериозно? Точно сега?

Най-сетне.

— Да, точно сега — кимнах, благодарна на себе си, че си бях обула дънки, преди да се върна в дневната. Колкото повече пластове между нас, толкова по-добре.

— Добре. Дай ми минутка и идвам с теб! — каза той и започна да закопчава ризата си.

— Не, не се притеснявай. Тръгни си, когато пожелаеш. — Чантата ми си стоеше под дивана, в бойна готовност. Грабнах я и проверих положението в портмонето си. Да, достатъчно, за да си хвана такси. Ако изобщо успея да хвана такси. — Ами… ще говорим по-късно, става ли?

— Рейчъл, искам да дойда! — отсече Дан, напъхвайки се обратно в дънките си. — Колата ми е отвън. Ще те закарам.

— Глупости. — Ръката ми вече беше на бравата. С всяка изминала секунда тази работа ставаше все по-неловка. Аз очевидно не бях създадена нито за връзки за една нощ, нито за приятели с привилегии, нито за каквото и да било друго от този род. — Наистина. Всичко е окей.

— Би ли спряла за момент? — повиши глас той, но само толкова, колкото да му обърна внимание. — Искам да те закарам до болницата! Искам да дойда с теб!

Спрях. Това вече ми идваше в повече. Трябваше веднага да изляза навън, да прочистя главата си.

— Не е необходимо да се държиш… ами… прилично. — В мига, в който думата излезе от устата ми, аз си дадох сметка, че е огромна грешка. — Това беше… каквото ще да е… обаче сега трябва да вървя.

— Не трябва да се държа прилично ли? — извика той, грабна вратовръзката си от пода и я напъха бързо в джоба си. Аз пък се вторачих неловко в татуировката си. Добре, че я направих. Тъкмо да си имам какво да гледам в подобни ситуации.

— И какво би трябвало да означава това? — продължи той. — Аз не се ли държа винаги прилично? Да не си мислиш, че насила се опитвам да се държа като възпитано човешко същество?

— Не, просто… Не е необходимо да го правиш — промърморих към пода. — Не е като да си ми гадже или нещо подобно. А и мога да стигна до болницата и сама.

— Но какъв съм аз, Рейчъл? — запита той, този път доста по-тихо. — Кажи ми какъв съм аз за теб, а?

— Ти си просто Дан — отговорих с тежка въздишка. — И това е, което правиш. И ние сме приятели, и от моя страна беше много глупаво да позволя това… Защото сме приятели!

— Значи аз съм просто Дан, така ли? — изсмя се той. — Аз съм ти глупавата дружка Дан, а? Достатъчно добър, за да ме ползваш за въргаляне по дивана, но не достатъчно добър, за да те закарам до болницата, когато имаш нужда от помощ, така ли? Не достатъчно добър да ти бъда гадже, защото не приемам нищо на сериозно, така ли?

— Престани. — Нямах търпение да се махна оттук. И да престана да се чувствам толкова ужасно. — Знам какво си мислиш, но…

— Как можеш да знаеш какво си мисля? — прекъсна ме той, докато напъхваше краката си в маратонките. — Нямаш ни най-малка представа какво си мисля!

— Трябва да тръгвам.

Това поне беше истина. В разстояние само на пет минути бях преминала от бясно желание да бъда колкото е възможно по-близо до този човек към неистов стремеж да се отдалеча от него колкото е възможно повече. Защото Матю би могъл да умре по моя вина. Или това, или езикът му вече е отекъл така, че едва успява да ме псува.

— Хубаво, но нека само си изясним едно нещо — каза той, отметна косата от очите си и се приближи. — Значи това беше… какво… Едно бързо изчукване, така ли?

— Дан, недей!

— Нещо, което трябва да отметнеш в списъка си, така ли?

Да не съм пропуснала нещо?

Този път мълчанието ми не бе в положителен смисъл.

— О, много благодаря, Рейчъл! — извика той, минавайки покрай мен по посока на вратата. — Но честно да ти кажа, не съм те мислел за такава!

— Не съм такава! — извиках накрая аз и вдигнах безпомощно ръце. — И нямам никаква представа какво беше това! Ти си такъв!

— Какъв по-точно? — попита той, отваряйки вратата. — Засега единственото, което знам, е, че съм идиот.

— Виж какво, започваме да се въртим в кръг. Аз искам да изляза, ти също искаш да излезеш. Какво ще кажеш да се престорим, че това никога не се е случвало, а?

— А какво ще кажеш аз да се престоря, че дори не те познавам? — изсъска той и ме изгледа ядосано. — Защото очевидно не те познавам!

Вратата зад гърба му се хлопна и аз подскочих. Както винаги, последната дума беше неговата. А аз нямах време да схвана какво става. Или почти стана. Да. Сега обаче ми предстоеше прекрасна събота вечер в спешното отделение.