Моника Пец
Дамски вторници (71)

71.

Върховете на Пиренеите се белееха. През нощта високо горе в планината беше навалял сняг. Вятърът беше довял студен въздух в долината. Хазяинът съчувстваше на жените за решението им да прекарат деня навън при тези арктически температури. За жител на Южна Франция тринайсетте градуса в подножието на Пиренеите се равняваше на рязко застудяване. Дори куче не би изгонил пред вратата си. Каролине се радваше на студа. Според нея внезапното застудяване беше много подходящо за последния етап.

Тя куцукаше по пътя мълчаливо. Започнаха да се появяват първите табели: Лурд беше на дванайсет километра оттук, после на седем и накрая — на три. Каролине я болеше. Тя свали раницата си и се обърна към Юдит.

— Можеш да я носиш. Щом искаш.

Юдит пое допълнителния товар на гърба си като справедливо наказание.

— Боях се месеци наред. Изпитвах страх и угризения. Сега се случва най-лошото.

Каролине много добре разбираше какво й е на Юдит. Тя молеше за прошка, за приятелството й, за гаранция, че всичко е наред. Но Каролине не беше стигнала дотам. Тя се питаше дали изобщо някога ще бъде в състояние да забрави. Беше твърде уморена и измъчена, за да спори и да прощава.

— Нека да говорим друг път, Юдит. Най-напред трябва да подредя живота си.

— Говори ли с Филип?

Каролине поклати глава:

— Има неща, които не можеш да обсъждаш по телефона. Особено ако не знаеш как ще реагираш.

Големият гняв се беше изпарил след изминатите километри. Но нямаше и какво повече да си кажат. Юдит и Каролине трябваше да изминат определен път. Който вече не можеше да бъде общ.

Ева държеше да поемат по обиколния път над Пик дю Жер, планински връх, намиращ се в покрайнините на Лурд. На тази над хиляда метра височина, под големия дървен кръст, който пронизваше ефира, можеше да се почувстваш близо до небето още преди да си започнал изкачването към мястото на поклонението.

Вятърът бръснеше ледено над платформата, а от нея се разкриваше панорамата. Може би затова беше толкова пусто. Освен приятелките, нагоре се изкачваше само още една двойка съпрузи, които очевидно не ги свързваше нищо друго, освен брачната халка. Двамата мълчаливо пиеха от термос. Настроението беше гадно, а гледката — необятна.

Тук горе нищо не препречваше погледа — можеше да се рее в диапазон от шейсет и три градуса: като се започне от Тарб, към По, в долината на Аржел Газо и се стигне до покритите със сняг и високи над три хиляди метра върхове. Пред тях — типичен хълмист пейзаж с гъста растителност и широки поляни. Лурд се простираше под тях. Виждаха се острите кули на църковната базилика. Пред нея имаше голяма асфалтирана равнина, по която можеше да се разпознае за какви хора бе устроен районът на поклонението.

Беше настъпил моментът, когато трябваше да ознаменуват края на пътуването си с радостно ликуване, да стиснат юмруци, да свалят триката си. Беше настъпил моментът да се смеят и прегръщат, ала на никого не му беше до това.

Макс запечата забележителния миг с фотоапарата на Кики. Каква разлика с веселата групова снимка, която бе направила Кики на самоснимачка през първия ден. Сега Юдит и Каролине стояха толкова далеч една от друга, че почти излизаха от кадър. В средата, хванати за ръце, бяха Естел, Ева и Кики. Лицата им бяха белязани от трудностите на пътя, кожата им бе нашарена от слънцето, дрехите им — прашни. Ева отдавна не беше единствената с практична конска опашка. Никой не се усмихваше.

Каролине се чувстваше изтощена и празна. Тя знаеше какво я очаква: там долу се намираше не само пещерата на Бернадет. В долината я очакваха телефони с добър обхват, хотели с бърз интернет, влакове и автобуси, извозващи до летищата „По“ и „Лурд“. Само една вечер я делеше от завръщането в Кьолн. И от срещата с Филип. Подобно нещо предстоеше и на Кики. Макс бе дал ясно да се разбере, че държи на намерението си: да представи Кики на родителите си.

— Нали виждаш докъде водят лъжите и тайните — беше казал той.

И Кики беше кимнала.

— Тук горе има една пещера, която може да се разгледа — опита се да разприказва групата Ева. Тя прозвуча толкова ентусиазирано, сякаш беше изминала стотици километри само за да разгледа пещерата.

— Успяхме — извика Естел. — Оцелях! Какво не бих дала за една гореща вана! — Естел обяви края на поклонническото пътуване.

Кики и Макс първи я последваха. Те трябваше веднага да изпратят по факса на Талберг в Кьолн скиците, които се получиха чисти, ясни и ярки на хартията.

— Поне можем да пийнем нещо тук, а? — опита още веднъж Ева.

— По-добре да го направим в Лурд — рече Естел. — На кого му се закусва, когато краят на мъките е толкова близо?

Ева усети как една ръка се пъхна в нейната.

— Страх ли те обзе? — прошепна Каролине, която много добре разбра какво я вълнуваше.

Ева кимна с благодарност.

— Какво ли следва след целта? — попита тя.

Каролине сви рамене. Добре, че им предстоеше още една, последна вечер. Организирана беше строга програма, преди да отпътуват. Щяха да завършат поклонническото пътуване в една светлинна процесия до мястото на поклонението. „Трябва да идвате на процесиите“, беше завещала Богородица чрез Бернадет. И приятелките щяха да го направят.