Моника Пец
Дамски вторници (50)

50.

Каролине преглътна тежко. Лекотата, която изпита на речния бряг, с един замах беше пометена. Сбъдвайки най-мрачните й предчувствия, селото ги посрещна с недружелюбно мълчание. Изви се режещ вятър, който удари, задвижвайки в неравномерен ритъм, един самотен прозоречен капак в стената, преплете се в една перлена завеса, а тя с тихо шумолене полетя, разклати просторите, на които в редица се люлееха чорапи. До тях съхнеха шушулки чили. Една пластмасова ваза със свежи цветя беше съборена. Навсякъде имаше признаци на живот. Но на улицата нямаше жива душа, нито един прозорец не светеше. Оживените разговори, които ги съпътстваха по пътя им, бяха заглъхнали. Стъпките им глухо отекваха в тесните улички.

Единствената светлина идваше от включените фарове на една бяла кола: святка. Угасва. Святка. Угасва. Предупредителните мигачи изпращаха вяло извинение за това, че автомобилът е паркиран насред пътя. Минавайки покрай колата, Каролине забеляза, че от едната й страна грее синя звезда. Под нея четири букви: С.А.М.У.^[1]

На Каролине най-после й просветна. Как не се сети досега: Service d’Aide Medicale d’Urgence. Samu. Бърза медицинска помощ.

— Нищо чудно, че ми се стори толкова познато — прошепна тя на Естел.

Сигурно беше срещнала съкращението в някой от текстовете, които бе превеждала на курса по френски. Естел и Каролине си дадоха знак само с едно споглеждане. Вече знаеха какво и кого трябваше да търсят.

Юдит беше спряла. Другите също. Те се заослушваха в уличките на селото. Отдалеч вятърът довяваше някакви особени звуци. Най-напред единични тонове, а после някаква объркана тръбяща мелодия. Някаква разпалена, злокобна музика, придружена с тропот. Сякаш много хора се приближаваха в зловещ бавен марш. Петте дами продължиха, обхванати от неприятно чувство. Все повече се приближаваха до музиката. Докато пред погледа им се разкри човешко множество. Цялото село се беше събрало на процесия. С присъщата за един архаичен ритуал музика. В съпровод с маршовата духова музика няколко мрачни мъжки фигури носеха в чудноват бавен марш една дървена Богородица из селото.

Погледът на Каролине се плъзна търсещо над множеството. И наистина — сред загорелите от слънцето туристи, в тяхното пъстро отпускарско облекло, между пилигримите и жителите на селото се отличаваше един як, набит мъж с бяла санитарна униформа. Това трябва да беше той. Саму. От Англес.

— Знаеш какво ще стане, ако го заговоря на френски — прошепна Естел на Каролине.

Имаше ли връщане назад? Каролине се поколеба само за миг. Може би този мъж притежаваше ключа към загадката на Арне. Може би това беше единствената възможност да се доберат до отговора.

— Погледни натам — извика Естел, дръпна възбудено Юдит за ръкава и посочи неопределено към група зяпачи.

Юдит нищо не разбираше. Какво толкова трябваше да види?

— Мъжът е облечен с риза на Томи Хилфингър — помогна си Естел.

Това май не беше вярно, но нищо по-добро не й хрумна в бързината. Юдит беше толкова заета да се подиграва над повърхностността на Естел, че не забеляза, че мястото до нея е празно. Каролине се беше измъкнала благодарение на Естел.

— Excusez-moi, monsieur — заговори Каролине предпазливо санитаря.

Отблизо мъжът с рошавата кестенява коса изглеждаше почти квадратен. Беше с глава и половина по-нисък от Каролине и пращеше от сила. Той й напомняше за изпечения лъжец в един долнопробен ресторант в близост до гарата, който слушаше рап и говореше убедително, а пред съда не спираше да използва думата „респект“. Санитарят сякаш се правеше, че не я забелязва. Тя внимателно го потупа по рамото.

— Excusez-moi…

Тя не продължи, защото в същия миг Мадоната минаваше покрай тях. Санитарят смирено сведе поглед. И Каролине направи същото. Не й се искаше да дразни излишно човек, който изглежда толкова сприхав и холеричен. А и сигурно е много неприлично да се покажеш непосветен в католическия ритуал. Когато отново вдигна очи, тя установи, че е съвсем сама на тротоара. Всички се бяха подредили в колона и следваха Мадоната. Множеството бе погълнало санитаря.