Моника Пец
Дамски вторници (11)

11.

Изобщо не си го представяха така. Няколко голи скали, принадлежащи на Масив дьо ла Клап, една самотна улица, една запустяла автобусна спирка. Петте изумени лица се кокореха във френското утро. Петте дами бяха стигнали до изходната точка на поклонническото си пътуване. Юдит бе настояла да започнат от покрайнините на плажа Нарбон. Там, където беше началото на последния етап от поклонението на Арне. През първите дни той все още беше записвал достатъчно подробно и Юдит се надяваше да намери всички споменати места. След третия ден те трябваше да изминат няколко етапа с обществения транспорт, за да стигнат точно до отсечката от Сен Лизие до Лурд. Десет дни пълна програма: предстоеше им повече от двеста и петдесет километра път пеша. А бяха едва в началото: пет жени от големия град in the middle of nowhere^[1].

Каролине носеше шапка, Кики — момичешка кърпа за глава, Юдит — кахърна физиономия, Ева — неизменната си небрежна конска опашка, а Естел — огромни, шикозни слънчеви очила. Докато не забеляза, че нищо не вижда с тях. Тя дръпна модния аксесоар от носа си и установи, че не е от слънчевите очила. Не се виждаше нищо, защото просто нямаше нищо, което да се види. Освен, разбира се, пейзажът. Да, пейзаж имаше колкото искаш.

На хоризонта се виждаше как се отдалечава междуградският автобус, с който бяха пристигнали. Шумът от двигателя затихваше. Засилващата се юнска жега караше въздуха да трепти, свиреха щурчета, една птица размаха криле, в листата, които покриваха влажната земя, изпърха бръмбар. Някъде в далечината излая дворно куче. Наоколо не се забелязваше жива душа.

— Поне този път на Яков не е толкова оживен, колкото испанският.

Каролине първа бе възвърнала способността си да говори. Първоначалният шок бе преминал. Докато Кики увековечаваше забележителната сцена с безбожно скъпия си дигитален фотоапарат, Юдит вече претърсваше отстрани на улицата това, което мислеше, че трябва да търси. На един порутен камък блестеше раковината на Яков, безспорен знак, че са излезли на Пътя на Яков.

— Тук Арне трябва да е прекъснал последното си поклонение — прошепна развълнувано Юдит.

Само Каролине разбираше какво означава това за приятелката й. Тя твърдо реши да направят така, че пътешествието да се увенчае с успех.

— И какво чакаме сега?

Каролине хвана Юдит под ръка. Двете така възторжено се понесоха по пътя, че закрепените на раниците им раковини на Яков весело заподскачаха нагоре-надолу. За първи път от смъртта на Арне жена му беше щастлива. Чувстваше се добре и в мир със себе си: да продължава пътя, да изпълнява дълга, просто да действа. И да се приближи още веднъж до Арне. В това начинание имаше някаква магия, нещо почти свещено.

Някои хора имали дарбата по време на поклонението да установяват контакт свише, с божественото. Юдит мечтаеше да бъде една от тях. Беше готова за това. Точно както Арне тя щеше да се отдаде с цялото си сърце на поклонническото пътуване. Щеше да бъде едновременно с Творението и със себе си.

— Къде е нашият шерп? — Гласът на Естел безмилостно ги върна към реалността.

— Какъв шерп? — попита Каролине.

— За багажа! Духовното пътешествие би ми било по-леко, ако някой ме освободи от физическото бреме.

Каролине само се подсмихна.

— Ти знаеше в какво се забъркваш.

Естел остана невъзмутима.

— Бях длъжна да се пробвам. Поне това може, нали? — каза тя и тръгна, като с достойнство задърпа след себе си елегантен куфар с огромни колела. — Изработен е по поръчка. „Ив“ практически спасяват тялото ми от мъки — обясни тя в отговор на любопитния поглед на Кики.

— Устройство с четири колела за придвижване по неравни терени. Бих могла и аз да измисля нещо такова.

— Ти не се ли занимаваш със съдове за еднократна употреба?

— От днес нататък вече не. Но сега фирмата ни е обявила вътрешен конкурс. „Талберг“ е получил огромна поръчка. Представете си, нашето студио трябва да проектира вази за ИКЕА. Който спечели вътрешния конкурс, ще види проекта си в стотици филиали по целия свят. Това е моят шанс.

На Естел направо й стана жал за Кики. Само заради новата поръчка ли беше толкова изнервена? От години Кики работеше неуморно за своята кариера. Това не беше първият вътрешен конкурс, за който тя говореше толкова възторжено. Но в този проект се беше вкопчила така, както в никой друг досега. Защо ли? Кики проектираше предмети за домакинството: прибори за еднократна употреба, пластмасови чинии, декоративни клечки за коктейл, разни пластмасови продукти, които дори си нямаха имена, ширпотреби, за които никой не би предположил, че са проектирани от дизайнер. И тя се надяваше един ден да спре да се занимава с проектиране на стоки за еднократна употреба. Надяваше се на поръчки и на мъже. А междувременно в студиото на „Талберг“ прииждаха млади дизайнери. Стажанти, още с акне по лицата, но високо мотивирани, пълни с идеи и готови да изтикат Кики встрани. Този път трябваше да се получи: „На трийсет вече те изтласкват на резервната скамейка.“

Естел се питаше какъв ли може да е шансът в дизайнерския бранш на човек като Кики, отдавна прехвърлил трийсетте. Но приятелката й продължаваше да нарежда.

— Не можеш да повярваш колко са различни стажантите при нас — оплакваше се тя. — По цял ден обикалят с пластмасовите си бутилки за вода и разцъкват телефоните си. Ходят по купони само за да качат снимки в интернет на следващия ден — възмущаваше се Кики. — Всички са виртуално свързани.

Тя обаче премълчаваше факта, че упорито се опитва да се сближи с младите колеги и си е направила профил във фейсбук. Имаше известни колебания относно посочването на семейния си статус. „It’s complicated“^[2] беше единствената възможност, която донякъде описваше семейното й положение. Само за една седмица страницата й във фейсбук се изпълни с толкова бивши, за колкото на другите им трябваше цял живот. Но имаше и по-лошо. Когато получи съобщение, че някакъв си Матийо от Руан иска да се свърже с нея, реши да сложи край. За нищо на света не желаеше Матийо да разбира за нейното „It’s complicated“ и на свой ред да й говори за щастливия си семеен живот с неговата бивша-приятелка-настояща-съпруга-и-майка-на-очарователните-му-дъщери. Още по-малко й се щеше това да стане достояние на младите й колеги в работата, с които набързо се беше обвързала виртуално.

— Остаряваш, скъпа моя — забеляза неделикатно Естел и така напипа същността на проблемите на Кики.

В своето вечно гледане към утрешния ден тя неусетно бе натрупала огромно количество минало. И така у нея бавно се прокрадна усещането, че може би нищо няма да излезе от голямата й кариера на дизайнер. Дори и да изпрати някой знаменит проект. Кики включи фотоапарата си и се приготви да заснеме всичко, което би й послужило като вдъхновение за колекцията от вази. Специфичните цветове на Южна Франция, мирисът на ранното утро, тихите шумове на природата, всичко това можеше да даде тласък на някоя уникална идея. Този път щеше да се получи.

Ева все още стоеше на автобусната спирка и трескаво търсеше телефона си.

— Ей сега идвам — извика тя на приятелките си.

Не й бяха нужни подслушвачи на разговора. Тя знаеше мнението на приятелките си относно ролята й на свръхмайка. Но преди да се отпусне и спокойно да потегли на път, трябваше да се увери, че всичко вкъщи е наред.

Ева трескаво натискаше бутоните и разтръскваше телефона. Тя дори се покачи на една малка скала и го вдигна във въздуха. Опитът да се свърже със семейството си не сполучи. Нямаше обхват.

Приятелките й се обърнаха към нея. Ева им махна.

— Ей сега тръгвам. — Бързо грабна раницата, метна я на гърба си и залитна назад. Дали пък не беше се натоварила малко повече от нормалното?

Спътничките й вече се скриваха зад ъгъла, когато на свой ред с пъшкане тръгна и Ева. Едно, две, три, четири. Жегата тежеше, раницата тежеше, но другото беше наред. Естествено. Най-после направи пет крачки напред. Ако една крачка е седемдесет сантиметра, то колко крачки са до Лурд? Когато обаче дисплеят на телефона й (с калкулатор) светна, й се прииска да не беше се захващала със смятането. Четиристотин хиляди крачки до Лурд! При това без да се броят крачките, които трябваше да се изминат с автобус и такси. Никога нямаше да се справи.

Ева не предполагаше, че още зад следващия завой ще има пауза. Не защото така им се искаше, а защото още на първото разклонение се бе появило разногласие.

— Трябва да тръгнем наляво. Така, естествено, ще стигнем до манастира — съобщи Юдит.

Естел се опита да надникне иззад рамото й в записките в дневника на Арне. Юдит рязко се извърна.

— Какво толкова тайно има в тази тетрадка? — възмути се Естел.

Юдит не й обърна внимание. Противно на страховете на Арне, тя пазеше дневника като своя неприкосновена реликва. Пък и това, което пишеше той за манастира, не беше нещо особено. Описваше с подробности колко сърдечно бил посрещнат от бенедиктинските монаси и как го нагостили с хляб, козе сирене и домашно произведено вино. По време на месите въздухът се изпълвал с григориански песни. Юдит дори се надяваше да отидат в същата обител, в която Арне бе намерил подслон. Кой знае, може би монасите щяха да си спомнят за онзи поклонник, приличащ на каубой от Дивия запад.

— Оставете пътя вляво и тръгнете по по-малко използвания маршрут в източна посока — прекъсна мислите й Каролине. Тя четеше от някаква книга, пилигримски пътеводител. Напълно в стила й. Каролине никога не разчиташе, че някой друг ще знае какво трябва да се прави. — Трябва да продължим надясно.

— Наляво.

Ами сега? Пръстите на Юдит и Каролине съвсем недвусмислено сочеха в две различни посоки.

Накрая, плувнала в пот, се дотътри и запъхтяната Ева.

— Внимание. Обстановката е нажежена — прошепна й Кики.

Юдит и Каролине стояха една срещу друга, всяка със своя наръчник в ръка, подобно на двама боксьори на ринга, които чакат сигнала за началото на първия рунд. Гняв се надигна у Юдит: как си позволяваше Каролине такова вмешателство?

— За мен е важно да тръгнем по пътя, посочен от Арне!

— Дори и той да е в погрешната посока?

— Арне пише, че когато вървиш по Пътя на свети Яков, не можеш нищо да предвидиш. Трябва да бъдеш готов да посрещнеш нещата, които ще ти се изпречат на пътя.

Очите на останалите три жени се местеха ту към Юдит, ту към Каролине, сякаш следяха тенис мач.

— Готова съм да посрещна всичко. Стига да се движим в правилната посока.

— Това е моят път. Арне ми е посочил него.

— Това е вековен, ясно описан път. Арне не е първият, който го е изминал.

— Ти дойде с мен! Не обратното — сопна се Юдит на Каролине с грубост, която трудно можеше да се предположи у такава нежна, тъничка особа. Тя с тежки стъпки се отдалечи, без да обръща повече внимание на приятелката си и нейните възражения. В посоката, указана в дневника на Арне.

— Сигурно е знаел някой по-кратък път — сви рамене Ева.

Естел също тръгна.

— Манастири с такова обслужване ми се струват неустоимо привлекателни.

Колелата на куфара й затракаха по скалистата пътека.

Каролине беше ходила специално в едно бюро за поклоннически пътувания в Кьолн. Беше разпитала за подробности и си бе набавила пилигримски пътеводител. Единственият, в който пишеше за тази отсечка, беше на френски. Все пак ставаше въпрос за един от сравнително малко оживените пътища на Яков. Тя знаеше, че Юдит греши. Каролине направи последен опит да убеди групата:

— Днес трябва да изминем поне двайсет и осем километра. Ако още в началото тръгнем в погрешна посока, никога няма да стигнем до Лурд.

Никоя от жените не реагира. Те бяха застанали на страната на Юдит.

Каролине ядно се примири. Пет минути след началото на поклонението петте бяха изправени пред първия си опит за разцепление. Твърде рано бе да рискуват, мислеше си тя.

Каролине вървеше с крива усмивка зад приятелките си. Минаха покрай един камък с мидата на Яков, който почти изцяло бе закрит от тревата. На зеления фон се виждаше само една стрелка. И тя сочеше в противоположна посока.