Ришел Мийд
Кръвни връзки (3)

Глава 3

Пътуването до Палм Спрингс беше истинско мъчение. Бях изтощена, защото ме измъкнаха внезапно от леглото, а после нито за миг не успях да подремна, докато Кийт беше зад волана. Прекалено много ми се струпа на главата: Зоуи, репутацията ми, предстоящата мисия… Мислите ми неспирно кръжаха. Исках просто да уредя всички проблеми в живота ми, но шофирането на Кийт никак не ми помагаше да успокоя нервите си.

Освен това бях разстроена, защото баща ми не ми позволи да се сбогувам с майка. Той се оправда с думите, че трябвало да я оставим да спи, но аз знаех истината. Опасяваше се, че ако тя узнаеше за заминаването ми, можеше да се опита да ни спре. И без това беше бясна заради последната ми мисия: пропътувах сама през половината свят, само за да ме върнат като пакет у дома, без ясна представа за бъдещето ми. Майка ми смяташе, че алхимиците са ме използвали безмилостно и бе заявила на баща ми, че се радва, задето изглежда са приключили с мен. Не зная дали тя наистина можеше да се противопостави на плановете, обсъждани тази нощ, но не исках да рискувам да изпратят Зоуи вместо мен. Със сигурност не очаквах от баща ми топло и мило сбогуване, но се чувствах странно да тръгна на път с толкова неуредени отношения със сестра ми и майка ми.

На зазоряване пустинният пейзаж на Невада набързо се превърна в бляскаво море от червено и меднокафяво. Окончателно се простих с надеждите си да поспя и вместо това реших да се стегна и заредя с енергия. От една бензиностанция си купих от най-големите чаши с кафе, от седемстотин милилитра, след което уверих Кийт, че мога да шофирам през останалата част от маршрута. Той ми отстъпи волана с радост, но вместо да поспи, също си купи кафе и през останалите часове не престана да дърдори. Все още се придържаше към тактиката си да се преструва, че сме приятели и почти ми се прииска да се върне към враждебното си отношение. Бях решена да не му давам никакъв повод да се усъмни в мен, затова полагах много усилия да се усмихвам и да кимам утвърдително, макар никак да не беше лесно, защото постоянно трябваше да стискам зъби.

Някои от разговорите с него не бяха толкова непоносими. Можех да се справя с деловата част, а и трябваше да обсъдим още много подробности. Той ми разказа всичко, което знаеше за училището и общежитието към него, и поглъщах с интерес сведенията за бъдещия ми дом. Подготвителното училище „Амбъруд“ очевидно беше престижно и разсеяно се запитах, дали мога да се престоря, че все едно съм в колеж. Според стандартите на алхимиците притежавах всички знания, от които се нуждаех за работата си, ала нещо в мен винаги копнееше за повече и повече познание. Трябваше да се примиря със самостоятелното си обучение и изследвания, но при все това колежът — или близостта до тези, които знаят повече и има на какво да ме научат — отдавна беше моя мечта.

Като ученик в последен курс щях да имам повече свобода извън кампуса и една от първите задачи, необходима за осъществяването на мисията — след като уредим фалшивите самоличности — беше да ми се осигури кола. Увереността, че в пансиона няма да съм отрязана от света, правеше нещата малко по-поносими, макар да бе очевидно, че половината от желанието на Кийт аз да се сдобия със собствено превозно средство бе, за да е сигурен, че ще мога да поема всякакви задължения, свързани с работата.

Освен това Кийт ме осветли за нещо, което не бях осъзнала, но вероятно би трябвало.

— Ти и момичето Джил ще бъдете записани като сестри — осведоми ме той.

— Какво? — Фактът, че колата нито за миг не се отклони от пътя, бе много показателен за самообладанието ми. Да живееш с вампир бе едно, но да ти е роднина? — Защо? — настоях да узная.

С периферното си зрение видях, че сви рамене.

— Защо не? Това ще обясни защо прекарваш толкова време с нея, а и е добро извинение, че ще живеете в една стая. Обикновено в училищните пансиони учениците на различна възраст не съжителстват заедно, но… Ами… твоите „родители“ са обещали щедро дарение, което ги е накарало да променят обичайната си политика.

Бях толкова смаяна, че дори не изпитах обичайното вътрешно желание да го цапардосам, когато той завърши обяснението си с присъщото си самодоволно подхилване. Знаех, че ще живеем заедно… Но да се представяме за сестри? Това беше… странно. Не, не само това. Беше откачено.

— Това е лудост — промълвих накрая, твърде шокирана, за да измисля по-убедителен отговор.

— Само една формалност — каза Кийт.

Истина беше. Ала нещо в това да бъда представена за роднина на вампир объркваше всичките ми понятия и нагласи. Гордеех се с умението, което бях постигнала, как да се държа с вампирите, но част от това се дължеше на твърдата вяра, че съм външно лице, строго и ясно определен делови партньор, който няма нищо общо с тях. Ролята на сестра на Джил разрушаваше тези принципи. Внасяше известна близост, за която определено не бях готова.

— Да живееш с някой от тях не би трябвало да е трудно за теб — отбеляза Кийт, потропвайки с пръсти по стъклото на прозореца по начин, който опъваше нервите ми до скъсване. Нещо в прекалено нехайния му тон ме наведе на мисълта, че ми залагаше капан. — Свикнала си с това.

— Едва ли — отвърнах и продължих, като подбирах внимателно думите си. — Бях с тях само една седмица, не повече. И всъщност прекарах по-голямата част от времето си с дампири.

— Все тая — махна Кийт презрително. — Даже те са още по-лоши. Противни са. Не са човешки същества, но не са и изцяло вампири. Плод на неестествен съюз.

Не отговорих веднага, а вместо това се престорих на напълно погълната от пътя пред мен. Според всичко, на което ни учеха алхимиците, това, което той каза, беше истина. Бях възпитана с вярата, че вампирите от двете раси — морои и стригои — са греховни създания на мрака. Нуждаеха се от кръв, за да оцелеят. Но що за същество пие кръвта на друго? Беше отвратително и само от мисълта, че много скоро ще трябва да водя морой при захранващ, ме побиваха тръпки.

Но дампирите… Това беше по-сложна работа. Или поне сега за мен. Дампирите бяха наполовина хора и наполовина вампири, създадени по времето, когато двете раси свободно са се смесвали. През вековете вампирите са се отдръпнали от хората и понастоящем двете раси са стигнали до общото заключение, че подобни съюзи са забранени. Но въпреки това дампирската раса бе оцеляла, независимо, че дампирите не могат да имат деца от други дампири. Могат да имат потомство от морои или от хора, а много морои с удоволствие се заемаха с тази работа.

— Нали така? — попита спътникът ми.

Осъзнах, че се е втренчил в мен и чака да се съглася с него, че дампирите са противни — или може би се надяваше да възразя. Бях останала мълчалива твърде дълго.

— Така е — отвърнах, придържайки се към стандартната риторика на алхимиците. — В някои отношения те са по-лоши от мороите. Тяхната раса не би трябвало да съществува.

— За миг ме изплаши — рече Кийт. Гледах шосето, но в мен се прокрадна подозрението, че току-що ми е намигнал. — Помислих си, че ще ги защитиш. Би трябвало да те познавам по-добре и да не вярвам на историите за теб. Напълно разбирам, че си искала да спечелиш слава… Но, бога ми, сигурно е било адски трудно да работиш с един от тях.

Не можех да обясня как след като си прекарал малко време с Роуз Хатауей, бе много лесно да забравиш, че тя е дампир. Дори физически дампирите и хората трудно се различават. От Роуз бликаше толкова много живот и страст, че понякога приличаше много повече на човек, отколкото аз. И Роуз със сигурност не би приела покорно тази работа, смотолевяйки само едно „Да, сър“. За разлика от мен.

Роуз дори не се бе примирила да остане в затвора, при това когато цялата власт на мороите бе срещу нея. Изнудването на Ейб Мазур бе катализаторът, който ме подтикна да й помогна, но аз никога не съм вярвала, че Роуз е извършила убийството, в което я обвиняваха. Тази увереност, заедно с нашето крехко приятелство, ме бяха накарали да наруша правилата на алхимиците и да помогна на Роуз и на приятеля й дампир, страховития Дмитрий Беликов, да избягат от властите. През цялото това време бях наблюдавала с известна почуда Роуз как се сражаваше с целия свят. Не бих могла да завиждам на някого, който не е човешко същество, но със сигурност й завиждах за силата, и за отказа й да се примири и да се предаде, независимо на каква цена.

Но едва ли можех да кажа всичко това на Кийт. Нито за миг не бях повярвала, въпреки приятелското му държане, че той внезапно е приел с радост участието ми в тази операция.

— Мислех, че си заслужава риска — свих рамене.

— Добре — кимна той, разбрал, че няма да кажа нещо повече. — Следващият път, когато решиш да се подвизаваш с вампири и дампири, не е зле да си подсигуриш подкрепление, за да не се замесваш в прекалено големи неприятности.

— Нямам намерение да се подвизавам отново с тях — изсумтях. Това поне бе истина.

Късно следобед пристигнахме в Палм Спрингс и незабавно се заехме със задълженията си. Вече умирах за сън, а дори и Кийт въпреки разговорливостта му — изглеждаше изтощен. Но ни бяха съобщили, че Джил и придружаващите я ще пристигнат утре, което означаваше, че ни остава твърде малко време, за да уредим оставащите подробности.

При посещението ни в училище „Амбъруд“ се установи, че моето „семейство“ се е увеличило. Очевидно дампирът, съпровождащ Джил, също се бе записал за ученик и щеше да играе ролята на наш брат. Кийт също се оказа наш брат. Когато оспорих последното, той ми обясни, че се нуждаем от местен, който да действа като наш законен настойник, в случай на необходимост някой от нас да бъде освободен от училището или да получи някаква привилегия. Тъй като измислените ни родители живееха извън щата, щяло да бъде по-лесно да се обръщаме направо към него. Не бих могла да оспоря логиката му, макар че намирах роднинството си с него за още по-гадно, отколкото да имам братя и сестри вампири и дампири. А това беше много показателно.

Малко по-късно шофьорската книжка, направена от утвърден майстор фалшификатор на лични документи, удостоверяваше, че сега аз съм Сидни Катрин Мелроуз, от Южна Дакота. Избрахме Южна Дакота, защото предположихме, че местните едва ли са виждали много шофьорски книжки от този щат и надали биха забелязали евентуални недостатъци. Не че очаквах да има. Алхимиците не си сътрудничеха с хора, които си вършат немарливо работата. Също така ми хареса и снимката на Маунт Ръшмор върху шофьорската книжка. Това бе едно от малкото места в Съединените щати, където кракът ми никога не бе стъпвал.

Денят завърши с това, което очаквах с най-голямо нетърпение: посещение в автокъща. Двамата с Кийт се пазарихме помежду си не по-малко, отколкото с продавача на коли. Бях възпитана да съм практична и да сдържам емоциите си, но толкова обичах колите. Това ми бе по наследство от мама. Тя беше механик и някои от най-добрите ми спомени от детството са часовете, прекарани с нея в гаража.

Слабостта ми бяха спортните коли и старите автомобили, онези с големите двигатели, за които много добре знаех, че замърсяват околната среда, но, които макар и с чувство на вина, обичах. Но при тази мисия и дума не можеше да става за такива коли. Кийт възрази, че се нуждая от по-обикновена кола, която да не привлича вниманието и да побира повече хора, както и да носи всякакъв товар. Аз отново отстъпих пред доводите му, както подобава на всеки послушен малък алхимик.

— Но все пак не разбирам защо трябва да е комби — промърморих.

Докато разглеждахме колите, спряхме пред едно чисто ново субару аутбек, което според мен удовлетворяваше почти всичките му изисквания. Шофьорските ми инстинкти ми подсказваха, че субаруто е точно това, от което се нуждаех. Управляваше се лесно и имаше приличен двигател. И все пак…

— Чувствам се като домакиня от предградията, която вози децата си на тренировки по футбол — изтъкнах. — Твърде млада съм за това.

— Домакините от предградията карат ванове — осветли ме Кийт. — А и няма нищо лошо във футбола.

Намръщих се.

— Трябва ли да е кафява?

Налагаше се, освен ако не искахме да купим кола втора употреба. Колкото и да ми се искаше да избера нещо в синьо или червено, по-важно за мен все пак беше да е нова. На придирчивата ми натура не й се нравеше идеята да шофирам колата на „някой друг“. Исках да е само моя, нова и чиста. Така че сключихме сделка с търговеца и аз, Сидни Мелроуз, станах горд собственик на кафяво комби. Нарекох го Лате, като се надявах, че любовта ми към кафето много скоро ще се прехвърли и върху колата.

След като приключихме със задачите, Кийт ме остави и се запъти към апартамента си в центъра на Палм Спрингс. Предложи ми да отседна при него, но аз учтиво отказах и си наех стая в хотел, благодарна за дълбоките джобове на алхимиците. Честно казано, бих платила дори със собствените си пари, за да не спя под един покрив с Кийт Дарнъл.

Поръчах си лека вечеря в стаята, наслаждавайки се на усамотението след всичките часове, прекарани в колата с Кийт. После си облякох пижамата и реших да се обадя на мама. Макар да се радвах, че за известно време съм се освободила от неодобрителната опека на баща ми, майка ми щеше да ми липсва.

— Тези коли са добри — каза ми мама, след като започнах разговора по телефона с обяснения за посещението ми в автокъщата. Майка ми винаги е била свободолюбив дух, което я правеше доста неподходящ партньор за някой като баща ми. Докато той ме учеше само на химически уравнения, тя ми показваше как да сменям маслото на автомобила си. Алхимиците не бяха длъжни да се женят помежду си и аз все се чудех какви сили са събрали заедно моите родители. Може би в младостта си баща ми не е бил толкова скован и студен.

— Предполагам, че си права — отвърнах, макар да знаех, че звуча нацупено като малко дете. Майка ми бе един от малкото хора, с които се чувствах свободно. Тя бе ревностен привърженик на това да не прикриваш чувствата си. — Мисля, че малко съм подразнена, защото нямах думата по въпроса.

— Подразнена? Аз съм бясна, че той дори не ми каза за това — изфуча тя. — Не мога да повярвам, че те е измъкнал ей така, съвсем потайно! Ти си моя дъщеря, а не някаква вещ, която просто може да премести. — За миг майка ми по странен начин ми напомни за Роуз. И двете притежаваха непоколебимата склонност да казват винаги това, което мислят. Тази им способност на мен ми изглеждаше необичайна и екзотична, но понякога, — когато се замислех за собствената си резервирана природа, толкова внимателно контролирана — се питах дали аз не съм странната.

— Той не знаеше всички подробности — защитих го машинално. Имайки предвид темперамента на баща ми, ако родителите ми бяха сърдити един на друг, животът у дома щеше да стане доста неприятен за Зоуи — да не споменавам за майка ми. По-добре да осигуря мир. — Те не са му казали всичко.

— Понякога ги мразя. — В гласа на майка ми прозвуча гневна нотка. — Понякога мразя и него.

Не бях сигурна какво да й отговоря. Аз определено изпитвах негодувание срещу баща ми, но той си оставаше мой баща. Много от трудните решения, които се налагаше да вземе, бяха заради алхимиците. Знаех, че независимо колко задушаващо се чувствах понякога, работата на алхимиците бе важна. Хората трябваше да бъдат защитавани от вампирите. Знанието за съществуването им щеше да предизвика паника. Още по-лошо — можеше да подмами някои хора с по-слаба воля да станат роби на стригоите в замяна на безсмъртие и завинаги да погубят душите си. Случвало се е много по-често, отколкото ни се искаше да признаем.

— Всичко е наред, мамо — уверих я. — Добре съм. Вече нямам неприятности и дори съм в САЩ. — Всъщност не бях сигурна дали частта с „неприятностите“ е напълно вярна, но реших, че ще й подейства успокоително. Стантън ми бе казала да пазя в тайна местопребиваването ни в Палм Спрингс, но да издам, че не сме в чужбина, едва ли щеше да навреди особено на мисията. А и майка ми можеше да реши, че са ми възложили много по-лесна задача, отколкото бе в действителност. Двете си поговорихме още малко и тя ми каза, че се е чула със сестра ми Каролин. Зарадвах се да науча, че с нея всичко в колежа е наред. Исках отчаяно да узная нещо повече за Зоуи, ала устоях на изкушението да попитам мама. Боях се, че ако Зоуи ми се обади, ще установя, че още ми е бясна.

Легнах си, обзета от меланхолия. Искаше ми се да можех да споделя с майка си всичките си страхове и съмнения. Нима това не беше обичайното, което правеха майки и дъщери? Знаех, че тя щеше да го приветства. Аз бях тази, която се затрудняваше да излее душата си. Но бях твърде оплетена в мрежата от тайните на алхимиците, прекалено голям товар за една нормална тийнейджърка.

Когато се събудих след дълбокия и дълъг сън и видях слънчевата светлина, струяща през прозорците, се почувствах много по-добре. Имах да върша работа, която не ми позволяваше да се самосъжалявам. Припомних си, че правя това заради Зоуи, за мороите и за хората. Това ми позволи да се съсредоточа и да пропъдя цялата ми несигурност — поне засега.

Около обяд взех Кийт и подкарах колата извън града, за да се срещнем с Джил и мороя отшелник, който щеше да ни помага. Кийт разполагаше с доста информация за този тип, чието име беше Кларънс Донахю. Кларънс живееше в Палм Спрингс от три години, преместил се тук след смъртта на племенницата му в Лос Анджелис, което очевидно бе оказало доста травмиращ ефект върху него. Кийт се бе срещал с него два пъти във връзка с минали задачи и не спираше да се шегува със здравия разум на Кларънс.

— Знаеш ли, на него май не му достигат няколко литра кръвни банки — захили се Кийт.

Обзалагам се, че чакаше от дни, за да подхвърли репликата си. Шегата му бе проява на лош вкус — при това безумно тъпа, но колкото повече приближавахме към дома на Кларънс, толкова по-тих и нервен ставаше Кийт. Изведнъж ми хрумна нещо.

— Колко морои си срещал досега? — попитах го, когато отбихме от главния път и завихме по дълга, криволичеща алея. Къщата сякаш бе излязла от някои готически филм — правоъгълна кутия, изградена от сиви тухли, в пълен разрез с останалата архитектура на Палм Спрингс. Единственият признак, че се намирахме в Южна Калифорния, бяха типичните за района палмови дървета, които обграждаха къщата. Беше доста странна комбинация.

— Достатъчно — отвърна Кийт неопределено. — Мога да издържам присъствието им.

Увереността в тона му ми прозвуча пресилена. Осъзнах, че въпреки самохвалството и самонадеяното му поведение, Кийт всъщност се чувстваше много, много неудобно при перспективата да се намира в непосредствена близост до нечовешки същества. Беше разбираемо. С повечето алхимици бе така. Голяма част от нашата работа дори не включваше пряко взаимодействие с вампирския свят. Човешкият свят бе този, който се нуждаеше от грижи. Досиета трябваше да бъдат унищожени, а свидетелите — да се подкупват. По-голямата част от алхимиците имаха много малък контакт със съществата, предмет на нашата дейност, което означаваше, че основните познания на алхимиците се базираха на различни истории, а обучението се предаваше в семейството от поколение на поколение. Кийт ми бе казал, че се е срещал с Кларънс, но не спомена да е пребивавал в компанията на други морои или дампири — със сигурност не и с такава многочислена група, с която предстоеше да се срещнем.

Бях развълнувана не по-малко от него заради предстоящото съжителство с вампирите, но това вече не ме плашеше така, както някога. Бях претръпнала след общуването ми с Роуз и нейните спътници. Дори съм била в кралския двор на мороите — място, което малцина алхимици са посещавали. След като бях успяла да се измъкна невредима от центъра на тяхната цивилизация, бях сигурна, че ще мога да се справя с всичко, което ме очакваше в тази къща. Все пак бях длъжна да призная, че щях да се чувствам по-добре, ако домът на Кларънс не приличаше толкова на обитаван от духове замък от филм на ужасите.

Приближихме се до входната врата, представлявайки единен фронт по отношение на облеклото ни. Каквито и недостатъци да имаше, Кийт се обличаше добре. Сега носеше панталони в цвят каки, бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Ризата му беше с къси ръкави, въпреки че се съмнявах това да помагаше кой знае колко в тази непоносима жега. Още бе началото на септември, но когато излязох от хотела, температурата достигаше трийсет и два градуса. Аз също изглеждах добре с кафявата си пола, чорапогащник и блуза с къси ръкави, щампована на светлокафяви цветя.

Чак сега осъзнах, че дрехите ни са в тон.

Кийт вдигна ръка, за да почука на вратата, но тя се отвори, преди да я бе докоснал. Потръпнах, леко изнервена, въпреки че непрестанно си повтарях, че няма защо да се притеснявам.

Този, който отвори, изглеждаше не по-малко изненадан от нас. Държеше пакет цигари в едната си ръка. Вероятно излизаше навън, за да пуши. Закова се на място и ни изгледа критично.

— Какво ви води насам, приятели? Да ме посветите в правата вяра? Или да ми продадете нещо набързо?

Обезоръжаващият му коментар успя да ми помогне да се отърся от притеснението си. Говорещият беше морой, малко по-голям от мен, с тъмнокафява коса, която несъмнено е била грижливо оформена, за да изглежда в пълен безпорядък. За разлика от смешните усилия на Кийт да подобри прическата си с обилни количества гел за коса, този тип действително изглеждаше добре. Като всички морои беше блед, висок, слаб и строен. Изумруденозелените му очи ни гледаха от лице, достойно да бъде изваяно от ръката на някой скулптор класик, които толкова обожавах. Шокирана, пропъдих това сравнение веднага, щом ми хрумна. В крайна сметка това беше вампир. Беше абсурдно да му се възхищавам, сякаш беше адски секси младеж от човешката раса.

— Господин Ивашков — заговорих любезно, — радвам се да ви видя отново.

Той се намръщи и ме изгледа отвисоко.

— Познавам те… Но откъде?

— Ние… — Миг преди да кажа „се запознахме“, осъзнах, че не беше точно така, защото при последната ни среща не бяхме официално представени един на друг. Той просто присъстваше, когато двете със Стантън бяхме извикани на разпит в двора на мороите. — Срещнахме се миналия месец. В кралския двор.

В очите му прочетох, че ме беше познал.

— Правилно. Ти си алхимичката. — За миг се замисли, след което ме изненада, като изрече името ми. След всичко останало, което се случваше по онова време в двора на мороите, не очаквах, че ме е забелязал. — Сидни Сейдж.

Кимнах, като се опитах да не изглеждам смутена от факта, че ме е разпознал. После осъзнах, че Кийт се беше смразил до мен. Побързах да го представя, запазвайки любезната усмивка на лицето си:

— Кийт, това е Ейдриън Ивашков. Ейдриън, това е моят колега Кийт Дарнъл.

Ейдриън протегна ръка, но Кийт не я стисна. Не можех да кажа защо не се здрависа с него — дали защото още беше шокиран или защото просто не искаше да докосва вампир. Но Ейдриън не се обиди. Просто отпусна ръката си и смеейки се ни заобиколи. Кимна към вратата.

— Очакват ви. Влизайте. — Ейдриън се наведе до ухото на Кийт и със заплашителен тон допълни: — Ако посмееш. — Смушка Кийт в рамото и се изсмя зловещо.

Кийт едва не подскочи няколко метра във въздуха. Ейдриън се ухили и закрачи надолу по градинската пътека, като пътьом си запали цигара. Погледнах кръвнишки след него, макар че цялото му изпълнение беше донякъде забавно — и побутнах Кийт към вратата.

— Хайде — подканих го.

Хладният въздух от климатика погали освежаващо кожата ми. Ако не друго, Кийт поне живна.

— Какво означава това? — попита настоятелно, докато влизахме в къщата. — Той едва не ме нападна!

Затворих вратата.

— Означава, че изглеждаше като глупак. А и той не ти направи нищо. Не можеше ли да се държиш още по-ужасено? Те знаят, че не ги харесваме, но ти имаше вид, сякаш всеки миг ще побегнеш.

Трябва да призная, че донякъде ми се понрави да видя Кийт стреснат, но човешката солидарност не поставяше под съмнение отговора на въпроса на чия страна бях.

— Не е вярно — възрази той, макар че явно се чувстваше засрамен. Поехме надолу по дълъг коридор с под от тъмно дърво и первази, които като че ли поглъщаха цялата светлина. — Господи, какво не им е наред на тези хора? О, сетих се. Те не са хора.

— Шшт — скастрих го, малко изненадана от яростта в гласа му. — Те са точно там. Не ги ли чуваш?

В дъното на коридора ни посрещнаха масивни френски врати. Стъклата им бяха с богати цветни орнаменти, които скриваха това, което бе зад тях, но до нас долитаха приглушени гласове. Почуках на вратата и изчаках, докато един глас не ни извика да влезем. Гневът по лицето на Кийт се бе изпарил и двамата си разменихме кратки, съчувствени погледи. Това беше. Началото.

Пристъпихме през вратите.

Когато видях кой е вътре, ченето ми едва не увисна, както на Кийт преди малко.

За миг дъхът ми секна. Бях се подиграла на Кийт, че се страхува да е близо до вампири и дампири, но сега, когато се озовах лице в лице срещу цяла група от тях, внезапно се почувствах като уловена в капан. Стените заплашваха да се стоварят отгоре ми и всичко, за което можех да мисля, бяха удължени кучешки зъби и кръв. Светът се залюля около мен — и не само, заради многобройната група.

Сред тях беше Ейб Мазур.

Дишай, Сидни. Дишай, заповядах си. Макар че никак не беше лесно. За мен Ейб бе въплъщение на хиляди страхове, по-точно на хилядите бъркотии, в които се бях забъркала.

Бавно, всичко наоколо си дойде на мястото и аз се овладях. В крайна сметка Ейб не беше единственият тук и аз се насилих да се съсредоточа върху останалите, без да му обръщам внимание.

В стаята с него седяха още трима, двама от които разпознах. Непознатият, възрастен морой, с оредяваща коса и големи бели мустаци, трябваше да е нашият домакин Кларънс.

— Сидни! — Това беше Джил Мастрано, със светнали от радост очи.

Харесвах Джил, но не мислех, че чак толкова съм впечатлила момичето, че да получа такова топло посрещане. Джил сякаш едва се сдържаше да не изтича и да ме прегърне, а аз се молех да не го стори. Не исках Кийт да е свидетел на това. И което беше по-важно, не желаех Кийт да докладва за това.

До Джил седеше дампир, когото познавах по същия начин като Ейдриън. Искам да кажа, че го бях виждала, но никога не се бяхме запознавали. Когато ме разпитваха в кралския двор, Еди Кастъл също присъстваше, и ако не ме лъжеше паметта, той също имаше свои неприятности. На практика той приличаше на човек с атлетичното си тяло и загоряло от слънцето лице — признак, че прекарва голяма част от времето си на открито. Косата му беше светлокестенява, а лешниковите му очи изгледаха двама ни с Кийт приятелски, но предпазливо. Така беше с всички пазители. Те винаги бяха нащрек, винаги следяха за евентуална опасност. В известна степен го намирах за успокояващо.

След като огледах стаята, отново насочих очи към Ейб, който ме наблюдаваше и изглеждаше развеселен от очевидното ми пренебрежение към него. На устните му заигра лукава усмивка.

— Е, госпожице Сейдж — изрече бавно. — Няма ли да ме поздравите?