Ришел Мийд
Кръвни връзки (15)

Глава 15

Ейдриън спа почти през целия път до Палм Спрингс. Очевидно нощният му купон с Карла и Криси не му бе оставил много време за отдих. Мисълта за това ме притесни. А от мисълта за Джил, която бе преживяла всичко чрез него, ми призля.

Не можехме да направим почти нищо за Карла и Криси, освен да им изразим съчувствието си. Нападения на стригой се случваха. Това беше трагично и ужасно, ала единственият начин, по който мороите можеха да се защитят, бе да се научат на предпазливост, да се погрижат местонахожденията им да са обезопасени и да не се отделят от пазителите. Но на мороите, които не бяха от кралско потекло, живееха сред хората и посещаваха човешки училища като Карла и Криси, не се полагаха пазители. Много от мороите живееха така; просто трябваше да са внимателни.

И двете смятаха, че обстоятелствата около смъртта на приятелката им са ужасни. И това бе истина. Наистина бяха такива. Ала нито едно от момичетата не се бе задълбало отвъд това, нито пък бе сметнало за нещо странно прерязаното гърло. Аз също нямаше да се замисля, ако не бях чула теорията на Кларънс за смъртта на племенницата му.

Заведох Ейдриън в „Амбъруд“ и го регистрирах за кратко като гост, предполагайки, че Джил ще се почувства по-добре, ако го види от плът и кръв. Когато пристигнахме, тя наистина чакаше пред общежитието. Прегърна го и ми хвърли благодарствен поглед. Еди беше с нея и макар да не каза нищо, върху лицето му бе изписано раздразнение. Явно не бях единствената, която бе възмутена от абсурдното поведение на Ейдриън.

— Толкова се тревожех — промълви Джил.

Ейдриън разроши косата й, което я накара да се отдръпне.

— Няма за какво да се тревожиш, сладкишче. След като тази риза може да се изглади, никой не е пострадал.

Никой не е пострадал, помислих си, усещайки как гневът се разпалва в мен. Никой, освен Джил, която е била принудена да гледа как Ейдриън се сваля с други момичета и да понася запоите му. Нямаше значение, че Лий бе изместил старото й увлечение по Ейдриън. Тя бе твърде млада, за да е свидетел на нещо подобно. Ейдриън се бе държал егоистично.

— А сега — продължи обектът на възмущението ми, — ако Сейдж е достатъчно любезна да изпълни ролята на шофьор, ще заведа всички на обяд.

— Мислех, че нямаш пари — изтъкнах.

— Казах, че нямам много пари.

Джил и Еди се спогледаха.

— Ние, хм, ще се срещнем с Мика за обяд — смотолеви Джил.

— Доведете и него — заяви Ейдриън великодушно. — Така ще се запознае с член на семейството.

Малко след това се появи Мика, който явно бе много щастлив да се запознае с другия ни „брат“. Разтърси ръката на Ейдриън и се усмихна.

— Сега виждам семейната прилика. Започвах да се чудя дали Джил не е осиновена, но вие двамата много си приличате.

— Така смята и пощаджията ни в Северна Дакота — рече Ейдриън.

— Южна — поправих го. За щастие, Мика изглежда не забеляза нищо странно в неволната грешка.

— Добре — кимна Ейдриън. Вгледа се замислено в Мика. — Има нещо познато в теб. Срещали ли сме се?

Мика поклати глава.

— Никога не съм бил в Южна Дакота.

Бях сигурна, че чух съвсем ясно мърморенето на Ейдриън: „Нито пък аз“.

— Трябва да вървим — намеси се Еди припряно и пристъпи към вратата на общежитието. — По-късно имам да наваксам с някои домашни.

Намръщих се, озадачена от промяната в държанието му. Като цяло, Еди не беше лош ученик, но откакто дойдохме в „Амбъруд“, ми направи впечатление, че не проявява към ученето същия интерес като мен. Тази година беше повторение за него и той се задоволяваше да прави само това, което бе нужно, за да поддържа едно добро ниво.

Ако някой друг бе забелязал нещо странно в поведението му, не го показа. Мика вече разговаряше с Джил за нещо, а Ейдриън оставаше все така замислен, сякаш се опитваше да си припомни нещо за Мика. Щедрата покана на Ейдриън да ни почерпи с обяд се отнасяше само за заведение за бързо хранене, така че не се бавихме много. След като цяла седмица се бях хранила в стола на общежитието, оценявах по достойнство промяната, а Ейдриън отдавна се бе изказал относно „здравословното“ готвене на Дороти.

— Трябваше да си поръчаш от детското меню — каза ми той, сочейки изядения наполовина сандвич и едва наченатите пържени картофки. — Щеше да ми спестиш пари. И да получиш играчка.

— Преувеличаваш — срязах го. — А и освен това сега имаш остатъци, които да ти помогнат да преживееш някой и друг ден.

Той завъртя очи и си открадна едно картофче от чинията ми.

— Ти си тази, която би трябвало да си занесе неизяденото у дома. Как изобщо функционираш с толкова малко храна? — пожела да узнае той. — Няма да е далеч денят, когато направо ще се стопиш във въздуха.

— Престани.

— Просто казвам истината — не се предаваше той. — Би трябвало да качиш най-малко четири килограма.

Зяпнах го смаяно. Бях толкова шокирана, че направо онемях. Какво знаеха мороите за качване на килограми? Те имаха идеални фигури. Нямаха представа какво означава да се погледнеш в огледалото и да видиш недостатъците си, никога да не се чувстваш достатъчно добре в кожата си. За тях поддържането на фигурата не изискваше никакво усилие, докато аз, колкото и да се стараех, никога не можех да постигна тяхното нечовешко съвършенство.

Погледът на Ейдриън се отмести към Джил, Еди и Мика, които оживено обсъждаха идеята да провеждат заедно повече тренировки по самозащита.

— Много са сладки — заключи Ейдриън, така че да го чуя само аз. Играеше си със сламката, докато изучаваше групата. — Може би Кастъл е имал право, като не се е противопоставил на идеята Джил да се среща с някого в училище.

— Ейдриън — простенах аз.

— Шегувам се. Лий вероятно ще го предизвика на дуел. Знаеш ли, той не спира да говори за нея. Когато се върнахме от мини голфа, все ме врънкаше: „Кога пак ще излезем всички заедно?“, а в същото време направо се изтри от лицето на земята, когато бях в Ел Ей и се нуждаех от него.

— Уговаряли ли сте се да се срещнете? — поинтересувах се аз. — Той обеща ли да те закара вкъщи?

— Не — призна Ейдриън. — Но с какво друго може да е зает?

В този момент покрай нас мина сивокос мъж и се спъна в стола на Джил, докато се опитваше да балансира табла със сандвичи и сода. Нищо не се разсипа, но Еди скочи светкавично на крака, готов да прелети през масата и да я защити. Мъжът се отдръпна и измърмори някакво извинение. Ейдриън поклати удивено глава.

— Само го изпрати като неин придружител, независимо с кого е излязла тя, и няма защо да се тревожим за нищо.

Сега, когато знаех за връзката между Ейдриън и Джил, започнах да гледам на закрилническото поведение на Еди в друга светлина. О, разбира се, знаех, че след обучението му за пазител това се бе превърнало във втора природа за него, ала винаги изглеждаше, сякаш в отношението му към Джил има нещо малко по-различно. Нещо почти лично. Отначало реших, че това навярно се дължи на факта, че Джил бе част от неговия по-широк кръг от приятели, като Роуз например. Но сега започвах да мисля, че има нещо отвъд това. Джил ми бе казала, че Еди е бил единственият, който се е опитал да я защити в нощта на нападението. Той се бе провалил, но вероятно най-вече поради недостатъчно време, а не заради липса на умения.

Но какъв отпечатък бе оставило това върху него? За Еди единствената цел в живота му бе да защитава другите, а е бил свидетел на смъртта на някой, докато е бил на поста си. Сега, след като Ейдриън я бе съживил, дали това не беше почти като втори шанс за него? Възможност да изкупи вината си? Може би затова беше толкова бдителен.

— Изглеждаш объркана — подхвърли Ейдриън.

Поклатих глава и въздъхнах.

— Мисля, че твърде много анализирам някои неща.

Той кимна сериозно.

— Тъкмо заради това аз се старая никога да не го правя.

Внезапно в съзнанието ми изникна въпросът, който ме глождеше от по-рано.

— Хей, защо си казал на онези момичета, че името ти е Джет?

— Стандартна практика, когато не искаш майките да те открият след това, Сейдж. Освен това, мислех, че опазвам операцията ни тук.

— Да, но защо точно Джет? Защо не… Не зная… Травис или Джон?

Ейдриън ми хвърли поглед, подсказващ, че само му губя времето.

— Защото Джет звучи по-яко.

След обяда закарахме Ейдриън в дома на Кларънс, а останалите поехме към „Амбъруд“. Джил и Мика отидоха да вършат някакви техни работи, а аз убедих Еди да дойде с мен в библиотеката. Там си намерихме празна маса и аз извадих лаптопа си.

— И така, когато днес отидох да прибера Ейдриън, открихме нещо интересно — подех с тих глас, за да не смущавам околните.

Еди ме изгледа накриво.

— Предполагам, че цялото това преживяване по прибирането на Ейдриън е било доста интересно. Поне съдейки от това, което Джил ми разказа.

— Би могло да бъде и по-зле — възразих след кратък размисъл. — Поне беше облечен, когато се появих там. И имаше само още две момичета морои. Не се озовах в някой апартамент, гъмжащ от вампири или нещо такова.

Думите ми го разсмяха.

— Тогава щеше да ти е много по-трудно да изкараш Ейдриън от там.

Екранът на лаптопа ми светна и започнах сложния процес по влизането в базата данни на алхимиците.

— Е, тъкмо си тръгвахме, когато момичетата, с които беше, разбраха, че предишната нощ една тяхна приятелка е била убита от стригой.

По лицето на Еди не остана и следа от смях. Погледът му стана леден.

— Къде?

— В Ел Ей, не тук — додадох. Трябваше да се досетя, че не биваше да започвам подобен разговор, без предварително да изясня, че не е нужно да се впуска в акция по издирване на стригой в кампуса. — Доколкото знаем, всички са прави — стригоите нямат желание да се размотават из Палм Спрингс.

Еди се отпусна съвсем леко.

— Ето каква е историята — продължих. — Това момиче морой, тази тяхна приятелка, предполага се, че е убита като племенницата на Кларънс.

Еди повдигна вежди.

— С прерязано гърло?

Кимнах.

— Това е странно. Сигурна ли си, че точно това се е случило и с двете? Искам да кажа, че за едната разполагаме единствено с твърдението на Кларънс, нали? — Еди потропа замислено с молива си по масата. — Кларънс е мил и приятен, но все пак всички знаем, че не е съвсем наред с главата.

— Тъкмо заради това те доведох тук. И защото искам да проверя в базата данни. Разполагаме с информация за повечето убийства, свързани със стригои.

Еди надникна над рамото ми, когато извиках записаното за смъртта на Тамара Донахю преди пет години. Наистина е била намерена с прерязано гърло. Друго търсене за Мелъди Крофт — приятелката на Криси и Карла — се появи в доклад от предишната нощ. Моите хора са били на местопрестъплението и много бързи във въвеждането на информацията. Мелъди също е била с прерязано гърло. Имаше и други докладвани убийства, извършени от стригой в Ел Ей — в крайна сметка градът беше голям — но само две съответстваха на този профил.

— Още ли мислиш за онова, което каза Кларънс — за ловците на вампири? — попита ме Еди.

— Не зная. Само си помислих, че си струва да проверя.

— Пазителите са анализирали внимателно и двата случая — рече Еди, сочейки екрана. — Те също са ги обявили за нападения на стригои — и от двете момичета е била взета кръв. Това правят стригоите. Не зная какво правят ловците на вампири, но не смятам, че пиенето на кръв е част от целта им.

— Аз също не смятам. Но кръвта на нито едно от тези момичета не е била пресушена докрай.

— Стригоите невинаги пресушават докрай жертвите си. Особено ако ги прекъснат. Това момиче, Мелъди, е било убито близо до нощен клуб, нали? Искам да кажа, че ако убиецът е чул някой да приближава, просто е побързал да изчезне.

— Предполагам. Но какво ще кажеш за прерязаното гърло?

Еди сви рамене.

— Имаме хиляди описания на безумни неща, извършени от стригои. Само си спомни окото на Кийт. Те са самото зло. Не са подвластни на никаква логика.

— Хм, нека не намесваме окото на Кийт. — Кийт не беше от случаите, които исках да си спомням. Облегнах се назад и въздъхнах. — В тези убийства има нещо, което не ми дава мира. Частично изпитата кръв. Прерязаните гърла. И двете необичайни неща вървят в комплект. А аз не обичам необичайните неща.

— Тогава си сбъркала професията си — рече Еди и усмивката му се завърна.

Аз също му се усмихнах, докато продължавах да прехвърлям всички факти в ума си.

— Предполагам, че си прав.

Когато не продължих, той ме изгледа изненадано.

— Ти не мислиш наистина… Не смяташ, че са били ловци на вампири, нали?

— Не, не съвсем. Не разполагаме с доказателства, че те изобщо съществуват.

— Но… — Изтъкна Еди.

— Но — подех аз, — тази идея не те ли плаши малко? Имам предвид, че сега знаеш точно кого да търсиш и от кого да се пазиш. Други морои. Стригой. Те са ясни. Но ловец на вампири? — Посочих към учениците около нас. — Не би могъл да знаеш кой е заплаха.

Еди поклати глава.

— Всъщност е много по-лесно. Просто възприемам всички като потенциална заплаха.

Не можах да реша дали това ме накара да се почувствам по-добре, или не.

Когато по-късно се върнах в общежитието си, госпожа Уедърс ме спря.

— Госпожа Теруилиджър остави нещо за теб.

— Оставила е нещо за мен? — изненадах се. — Не са пари, нали? — Досега не ми беше възстановила парите за нито едно от кафетата, които й бях купила.

Вместо отговор, госпожа Уедърс ми подаде книга с кожена подвързия. Отначало помислих, че е същата, която вече бях свършила. После се вгледах по-внимателно в корицата и прочетох: „Том 2“. Отгоре бе прикрепено жълто листче, върху което госпожа Теруилиджър бе написала: следващата. Въздъхнах и благодарих на госпожа Уедърс. Щях да изпълня всяка задача, която ми поставеше моята преподавателка; ала тайно се бях надявала, че този път ще ми възложи да проуча книга, която е повече историческа, а не сборник с рецепти за магии.

Вървях надолу по коридора, когато чух няколко тревожни възгласа откъм далечния край. Видях отворена врата и неколцина ученици скупчени край нея. Минах забързано покрай стаята си и отидох да видя какво става. Беше стаята на Джулия и Кристин. Въпреки че не бях сигурна дали наистина имам право, разбутах някои от изплашените наблюдатели и си проправих път. Никой не ме спря.

Открих Кристин да се мята буйно върху леглото си. Цялата бе плувнала в пот, а зениците й бяха толкова големи, че ирисите почти не се различаваха. Джулия седеше наблизо върху своето легло, както и още две момичета, които не познавах добре. Когато наближих, тя вдигна глава. Лицето й бе пребледняло от страх.

— Кристин? — извиках. — Кристин, добре ли си? — Когато не последва отговор, се извърнах към останалите: — Какво й има?

Джулия разгъна угрижено една влажна кърпа и я сложи върху челото на Кристин.

— Не знаем. Така е от сутринта.

Втренчих се изумено в нея.

— Но в такъв случай тя има нужда от лекар! Трябва веднага да повикаме някой. Ще отида да доведа госпожа Уедърс…

— Не! — Джулия скочи и сграбчи ръката ми. — Не можеш. Причината тя да е така… Ами, смятам, че е заради татуировката.

— Татуировката?

Едно от другите момичета улови ръката на Кристин и я обърна, за да мога да видя вътрешната страна. Там, татуирана с медно мастило върху тъмната кожа, проблясваше маргаритка. Спомних си колко много копнееше Кристин за небесна татуировка, но доколкото знаех, не можеше да си я позволи.

— Кога са и я направили?

— По-рано днес — осведоми ме Джулия. Изглеждаше сконфузена. — Аз й заех парите.

Вгледах се в блещукащото цвете, толкова хубаво и на вид толкова безобидно. Не се съмнявах, че то бе причина за състоянието й. Каквото и да бе смесено с мастилото, за да се постигне възбуда и еуфорично състояние, явно не взаимодействаше добре с организма й.

— Тя се нуждае от лекар — заявих твърдо.

— Не можеш да го извикаш. Тогава ще трябва да разкажем за татуировките — обади се момичето, което държеше ръката на Кристин. — Никой не повярва на Трей, но ако видят нещо такова… Ами, веднага ще затворят студиото „Невърмор“.

Господи!, помислих си. Ала за мое удивление, думите й бяха посрещнати с одобрителни кимвания от събралите се момичета. Да не би да бяха откачили? Колко от тях имаха тези абсурдни татуировки? И наистина ли за тях опазването им бе по-важно от живота на Кристин?

Джулия преглътна и приседна отново на ръба на леглото.

— Надявам се, че това ще мине. Може би й е нужно малко време, за да се приспособи.

Кристин простена. Един от краката и затрепери, сякаш пронизан от мускулен спазъм, сетне застина. Очите й и огромните им зеници се взираха с празен поглед, а дишането й бе накъсано.

— Но тя е имала цял ден, за да се приспособи! — изтъкнах. — Момичета, тя може да умре.

— Откъде знаеш? — слиса се Джулия.

Не знаех, не и със сигурност. Но се случваше, макар и рядко, татуировките на алхимиците да не се понесат добре. В деветдесет и девет процента от случаите човешките тела възприемаха вампирската кръв, която се използваше в татуировките на алхимиците, позволявайки на свойствата й да се влеят в организма. Получаваше се нещо като дампир от ниско ниво. Ние се сдобивахме с повече издръжливост, жизнена сила и дълъг живот, макар че не получавахме необикновените физически способности, които дампирите притежаваха, тъй като кръвта беше твърде разредена. При все това винаги имаше отделни случаи, когато човек се чувстваше зле от татуировката на алхимиците. Кръвта ги отравяше. Нещата се усложняваха, защото златото и другите химически елементи, въздействаха така, че кръвта да проникне трайно в кожата. И онези, които не получеха лекарска помощ, умираха.

Вампирската кръв не би причинила еуфория, затова не вярвах, че се съдържа в тази татуировка. Но лечението, което използвахме за татуировките на алхимиците, елиминираше действието на металните съставки, за да се освободи кръвта, което щеше да позволи на организма да се пречисти по естествен път от нея. Предположих, че същият принцип ще сработи и в този случай. Само че не знаех точната формула на сместа на алхимиците и дори не бях сигурна, че ще има същия неутрализиращ ефект върху медта, както върху златото.

Прехапах устна, докато размишлявах, и накрая взех решение.

— Ей сега се връщам — казах им и хукнах към стаята си. През цялото време вътрешният ми глас ме упрекваше за глупостта. Не беше моя работа да се замесвам в нещо подобно. Трябваше да отида право при госпожа Уедърс.

Вместо това отворих вратата на стаята си и заварих Джил, загледана в екрана на лаптопа си.

— Здрасти, Сидни — усмихна ми се тя. — Чатим си с Лий… — Пое дълбоко дъх. — Какво не е наред?

Включих своя лаптоп и седнах върху леглото. Докато чаках да се зареди, се пресегнах към малкия метален куфар, който много внимателно бях опаковала, но не бях възнамерявала да използвам.

— Можеш ли да ми донесеш малко вода? Бързо?

Джил се поколеба само за миг, сетне кимна.

— Веднага се връщам — рече и скочи от леглото.

Докато я нямаше, отворих куфара с ключа, който държах винаги в себе си. Вътре имаше малки количества от дузината съставки на алхимиците: вещества, които смесвахме и използвахме в работата си. От някои компоненти — като онези, които използвахме, за да разтваряме труповете на стригоите — имах в достатъчно количество. Но от други разполагах само с малки мостри. Операционната система на лаптопа ми се зареди и аз влязох в базата на алхимиците. След няколко търсения вече разполагах с формулата на антидота за татуировката.

В този момент се върна Джил с чаша с вода, напълнена до ръба.

— Това достатъчно ли е? Ако климатът беше друг, щях да я извлека направо от въздуха.

— Напълно — отвърнах, доволна, че климатът й бе попречил да използва магия.

Прегледах внимателно формулата, анализирайки свойствата на отделните елементи. Мислено отстраних тези, за които бях сигурна, че въздействат конкретно върху златото. С два не разполагах, но бях убедена, че те са само за успокояване на кожата и не са абсолютно необходими. Започнах да вадя съставките от химичния си комплект, като внимателно ги отмервах в друга чаша — въпреки че действах колкото можех по-бързо. Заместих някои компоненти и добавих елемент, за който бях сигурна, че ще неутрализира медта, макар че налучках количеството. Когато свърших, взех водата от Джил и добавих количеството, отбелязано в оригиналните указания. Крайният резултат беше течност, която ми приличаше на йод.

Вдигнах чашата нагоре, чувствайки се донякъде като някой луд учен. През цялото време Джил ме наблюдаваше, без да каже нищо, усещайки напрежението ми. Лицето и изразяваше загриженост, ала тя преглътна всички въпроси, които бях сигурна, че напират в нея. Последва ме, когато излязох от стаята и се насочих към тази на Кристин. Вътре се бяха насъбрали повече момичета от преди и беше истинско чудо, че госпожа Уедърс още не бе усетила суматохата. За група, която толкова настойчиво защитаваше безценните си татуировки, не бяха достатъчно потайни.

Приближих се до леглото на Кристин и видях, че нямаше промяна в състоянието й.

— Открийте китката и й дръжте ръката и колкото е възможно по-неподвижно. — Не адресирах нареждането си конкретно към някого, но вложих достатъчно сила в гласа си, за да съм сигурна, че някой ще се подчини. И бях права. — Ако няма резултат, ще повикаме лекар. — Гласът ми не оставяше място за възражения.

Джулия, която изглеждаше по-бледа и от Джил, кимна примирено. Взех мократа кърпа, която тя използваше, и я потопих в чашата си. Досега никога не бях виждала с очите си как се прави това и действах наслуки. Отправих мълчалива молба към Бог, сетне притиснах кърпата към татуировката върху китката на Кристин.

Тя нададе сподавен вик и цялото й тяло се изви и подскочи нагоре. Две от най-близко стоящите момичета тутакси я хванаха и притиснаха към леглото. Тънка струйка дим се изви от мястото, където притисках кърпата, и усетих остра, парлива миризма. След като изчаках известно време, което се надявах да е достатъчно за въздействието на сместа, която бях забъркала, най-после отдръпнах кърпата.

Красивата малка маргаритка се променяше пред очите ни. Ясно очертаните й линии започнаха да се топят и размазват. Медният цвят започна да се променя, потъмнявайки до синьо-зелено. Не след дълго формата на татуировката вече не можеше да се различи, представляваше едно безформено петно. Около него върху кожата се появиха червени ивици, макар че повече приличаха на леко зачервяване, отколкото на нещо по-сериозно.

При все това като цяло картината изглеждаше плашещо и аз се взирах ужасено в нея. Какво бях сторила?

Всички останали бяха притихнали, никой не знаеше какво да прави. Минаха две минути, но ми се сториха цяла вечност. Внезапно Кристин спря да се гърчи. Дишането й все още беше тежко и накъсано, но тя примигна, очите и се фокусираха и като че ли за пръв път виждаше света. Зениците й продължаваха да са огромни, ала тя успя да се огледа и накрая погледът й се спря върху мен.

— Сидни — отрони Кристин. — Благодаря ти.