Ришел Мийд
Кръвни връзки (19)

Глава 19

Ако и преди това имах проблеми със спането, то сънят на Ейдриън само влоши нещата. Въпреки че отново бях в безопасност в леглото си, не можех да се отърся от усещането, че съм била в плен на оскверняваща магия. Бях толкова нетърпелива да се изтръгна от съня, че почти не осъзнавах какво обещавам. Уважавах желанието на Ейдриън да отиде в колеж, но сега се чудех дали наистина трябва да му помогна след суровия упрек на баща ми, че съм се сприятелила с вампирите.

Когато няколко часа по-късно станах, не бях в най-доброто си настроение. Докато двете с Джил се приготвяхме за училище, напрежението в стаята бе натежало като олово. Предизвикателността на Джил от предишния ден бе изчезнала и тя ме следеше нервно с поглед, когато мислеше, че не я забелязвам. Отначало реших, че избухването ми миналата вечер я е притеснило, но когато излязохме от стаята, отивайки на закуска, знаех, че има нещо повече.

— Какво? — попитах безцеремонно, най-сетне нарушавайки мълчанието. — Какво искаш да ме попиташ?

Джил ме стрелна предпазливо с поглед, когато се присъединихме към останалите момичета, забързани надолу към столовата.

— Хм, вчера се случи нещо.

Много неща се случиха вчера, помислих си. Това си мислеше преуморената, горчива част от мен, но знаех, че не за това иска да говорим.

— Като например? — подканих я.

— Ами… Започнах да ти разказвам как Лий ме заведе в онзи магазин. Бутика за дрехи, чиято собственичка познава. Името й е Лия Дистефано. Поговорихме си и тя, ъъ, ми предложи работа. Нещо такова.

— Работа като модел? — Наредихме се на опашката в столовата, макар че почти нямах апетит. Избрах си кисело мляко, което изглеждаше тъжно и самотно в средата на голямата ми празна табла. — Говорихме за това. Не е безопасно.

Все пак беше странно, че едно случайно посещение можеше да осигури работа на Джил, докато въпреки трите насрочени интервюта Ейдриън се провали.

— Не е за снимки, които ще се публикуват в някое списание, или нещо подобно. Става дума за ревю, на което ще се представят моделите на местни дизайнери. Ние й пробутахме историята, че сме част от религиозна общност, в която има строги правила за снимките и самоличността. Лия каза, че обмисляла идеята моделите й да са с частични маски. Като онези, които се носят на маскени балове, сещаш ли се? С маската, всички светкавици и суматохата… Ами, ще бъде трудно да ме познаят, ако се появят някои любителски снимки. Става въпрос за еднократно шоу, но трябва да се срещам с нея за пробите… и за да се упражнявам. Освен това тя ще ми плати, но ще имам нужда от превоз до там и разрешение от родителите.

Седнахме и аз се заех да разбърквам ненужно млякото си, докато обмислях думите й. През цялото време усещах втренчения й в мен поглед.

— Предполагам, че е малко глупаво — продължи Джил, когато не отговорих. — Имам предвид, че нямам опит. И дори не разбирам защо тя ме иска. Може би някакъв рекламен трик за привличане на вниманието. Странни модели или нещо подобно.

Накрая хапнах една лъжица от млякото и я погледнах.

— Ти не си странна, Джил. Имаш идеалната фигура за модел. Такива е много трудно да се открият. Поне сред човешката раса. — Опитах се да не мисля колко е трудно за нас хората да постигнем моройското съвършенство. Опитах се да не мисля как преди няколко години баща ми, докато критикуваше фигурата ми, бе казал: „След като онези чудовища могат да го направят, защо ти да не можеш?“

— Но ти все още смяташ, че идеята е ужасна — промълви тя. Не отговорих. Знаех какво иска Джил, но не смееше да ме попита направо. А аз не можех толкова лесно да се предам. Бях прекалено разстроена заради вчера и не се чувствах склонна на любезни отстъпки и услуги. От друга страна, не можех да й откажа. Не още. Въпреки безотговорното й държание, думите й колко нещастен е животът й здравата ме бяха засегнали. Това беше нещо положително и хубаво и щеше да запълни времето й. Освен това щеше да повдигне самочувствието й, нещо, от което тя толкова много се нуждаеше. Лоръл си умираше от удоволствие да използва необикновените черти на Джил срещу самата нея; щеше да се отрази добре на Джил да види, че другите гледат положително на нея. Тя имаше нужда да осъзнае, че е специална и прекрасна. Не знаех дали да проклинам или благодаря на Лий за тази възможност.

— Не мисля, че можем да решим каквото и да било, преди да говорим с госпожа Уедърс — казах накрая. Погледнах близкия часовник. — Всъщност трябва да побързаме за срещата с нея.

Хапнах още няколко лъжици от млякото, преди да хвърля кофичката. Джил взе поничката със себе си. Когато се върнахме във фоайето на общежитието, имаше доставка за Джил: букет от великолепни червени рози и извинителна бележка от Лий. Джил се разтопи, а лицето й засия от удоволствие от жеста. Дори аз се възхитих на романтичната му постъпка, въпреки че един циничен и язвителен глас в мен нашепваше, че навярно вместо на нея, Лий трябваше да изпрати цветя на Еди и мен. Ние бяхме тези, на които трябваше да се извини. Но цветята бяха мигом забравени, когато седнахме в кабинета на госпожа Уедърс и узнахме каква е присъдата над Джил.

— Говорих с директора. Ти не си отстранена — заяви тя на Джил, — но през следващия месец, когато нямаш часове, нямаш право да напускаш стаята в общежитието си. След часовете ще се явяваш пред мен, за да зная, че си тук. Можеш да ходиш в столовата, за да се храниш, но само в твоето общежитие. Не и в тази в западния кампус. Ще се правят изключения само, когато някоя задача или молба на преподавател те задължи да бъдеш някъде другаде след учебните занятия, като например библиотеката.

Двете кимнахме и за миг изпитах огромно облекчение, че Джил не беше изключена или нещо подобно. После истинският проблем ме цапардоса като шамар през лицето. Бях казала на Джил, че от тази среща ще зависи решението за участието и в модното ревю, но проблемът беше много по-сериозен.

— Ако няма право да излиза от стаята си, няма да може да напуска и училището — казах.

Госпожа Уедърс ми се усмихна накриво.

— Точно така, госпожице Мелроуз. Това обикновено означава да си „наказан да не излизаш“.

— Но тя трябва да излиза, госпожо — възразих. — Два пъти седмично имаме семейни сбирки. — В идеалния случай ги имахме по-често, но аз се надявах, че по-малкото число може да ни осигури свободата. Беше абсолютно необходимо Джил да получава кръв, а два пъти седмично беше минимумът, за да оцелее един вампир.

— Съжалявам. Правилата са си правила, а с нарушаването им твоята сестра изгуби привилегиите си за подобни излизания.

— Сбирките ни са религиозни. — Мразех да използвам религиозната причина, но това беше нещо, на което училището трудно можеше да се противопостави. И, хей, религиозното извинение очевидно бе имало успех с модната дизайнерка. — През тези дни ние с братята ми посещаваме църквата.

По изражението на госпожа Уедърс разбрах, че съм спечелила.

— Ще ни е нужно писмо, подписано от родителите ви — примири се накрая тя.

Страхотно. Беше сработило толкова добре за часовете по физическо.

— Какво ще кажете за брат ни? Той е законният ни настойник тук. — Със сигурност Кийт не можеше да протака в случая, не и когато ставаше дума за кръвните дажби на Джил.

Госпожа Уедърс се замисли.

— Да. Това би било приемливо.

— Съжалявам — казах на Джил, когато излязохме навън, за да хванем автобуса. — За манекенството. Ще ни е достатъчно трудно да ти издействаме разрешение дори за захранването.

Джил кимна, като не направи усилие, за да прикрие разочарованието си.

— Кога е ревюто? — попитах, като си мислех, че може би ще успее да участва, когато й свърши наказанието.

— След две седмици. Дотук с надеждите.

— Съжалявам.

За моя изненада, Джил почти се разсмя.

— Ти нямаш причина да съжаляваш. Не и след това, което направих. Аз съм тази, която трябва да съжалява. Съжалявам също и за Ейдриън… За интервютата.

— Това пък е нещо, за което ти нямаш причина да съжаляваш. — Отново ми направи впечатление колко лесно всички си намираха основания да го извинят. И тя го доказа със следващата си забележка.

— Не зависи от него. Той си е такъв.

Зависи от него, помислих си, а на глас казах:

— Ти само не се отчайвай. А аз ще накарам Кийт да подпише писмото за религиозните ни занимания.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти, Сидни.

Обикновено се разделяхме, когато автобусът пристигнеше в централния кампус, но този път тя не тръгна, когато слязохме. Отново виждах, че иска да ми каже нещо, но не й достигаше смелост.

— Да? — попитах.

— Аз… исках само да ти кажа, че съжалявам, задето ти създадох толкова неприятности. Ти правиш толкова много за нас. А постъпката ми наистина те разстрои, защото… Ами, защото те е грижа. А това е много повече, отколкото мога да кажа за всички в кралския двор.

— Това не е вярно — възразих. — Тях също ги е грижа. Направиха толкова много, за да те настанят тук и да те опазят в безопасност.

— Продължавам да смятам, че е много повече заради Лиса, отколкото заради мен — пророни Джил тъжно. — Дори майка ми не се противопостави особено, когато и казаха, че ще ме изпратят надалеч.

— Защото иска да си в безопасност — изтъкнах отново. — Това означава да се вземат трудни решения. — Трудни и за тях.

Джил кимна, но не зная дали ми повярва. Когато влязох в час по история, дадох на Еди пълен отчет за изминалата сутрин. Докато ме слушаше, емоциите по лицето му се смениха няколко пъти.

— Мислиш ли, че Кийт ще го направи? — попита ме с приглушен глас.

— Длъжен е. Същността на задачата ни тук е да я опазим жива. Ако я уморим от глад, едва ли ще постигнем целта си.

Не споделих с Еди неприятностите с баща ми и алхимиците, и че след две седмици имаше голяма вероятност да не съм тук. Еди и без това вече бе достатъчно разстроен заради положението на Джил, така че не исках да му давам повод за нови тревоги.

Когато в края на деня се срещнах с госпожа Теруилиджър й предадох последните бележки, които бях направила от старата книга за нея. Докато се настанявах до бюрото, забелязах върху масата папка със статии. Върху корицата на папката бе напечатано със златни букви: колеж „Карлтън“. Припомних си, че името ми се бе сторило познато, когато Ейдриън го спомена в съня ми.

— Госпожо Теруилиджър… Не казахте ли, че имате познати в колежа „Карлтън“?

Тя вдигна глава от компютъра си.

— Хм? О, да. Така мисля. Играя покер с половината преподаватели във факултета по история. Дори преподавам там през семестрите. История, а не покер.

— А познавате ли някого в администрацията, който да отговаря за приемането на нови студенти?

— Не точно. Предполагам, че познавам хора, които имат познати колеги там. — Тя отново се съсредоточи в екрана на компютъра. Не казах нищо и след няколко минути, госпожа Теруилиджър отново ме погледна. — Защо питаш?

— Без причина.

— Разбира се, че има причина. Да не искаш да постъпиш там? И Бог знае, че там ще имаш много по-голяма полза, отколкото тук. Моите часове, разбира се, са изключение.

— Не, госпожо, не става дума за мен. Брат ми желае да се запише. Чул е, че занятията още не са започнали, но не е сигурен, че ще го приемат в почти последния момент.

— Съвсем в последния момент — съгласи се госпожа Теруилиджър. Вгледа се внимателно в мен. — Искаш ли да направя някои запитвания?

— О, не. О, не, госпожо. Просто се надявах да ми кажете имената на някои хора, с които бих могла да се свържа. Никога не бих си и помислила да ви моля за подобно нещо.

Тя повдигна вежди.

— Защо не?

Смутих се, не знаейки какво да й отвърна. Понякога беше толкова трудно да я разбере човек.

— Защото… нямате причина да го правите.

— Бих го направила като услуга за теб.

Не можах да измисля подходящ отговор и просто се взирах в нея. Тя се усмихна и побутна очилата на носа си.

— Трудно ти е да повярваш, нали? Че някой би ти направил услуга?

— Аз… Ами, това е… — Замлъкнах, все още несигурна какво да кажа. — Вие сте мой преподавател. Вашата работа е да ме обучавате. Това е.

— А твоя работа е да изпълняваш всички отегчителни задачи, които съм ти възложила, и в края на срока да ги документираш. По никакъв начин не си длъжна да ми носиш кафе, да идваш след часовете, да организираш живота ми или напълно да реорганизираш своя, за да изпълниш абсурдните ми молби.

— Аз… Аз нямам нищо против — смотолевих. — А и всичко това трябва да бъде направено.

Тя се засмя.

— Да. И ти настояваш да вършиш задачи, които не влизат в преките ти задължения, нали? Без значение какви неудобства ти причинява това.

Свих рамене.

— Обичам да си върша добре работата, госпожо.

— И наистина вършиш отлична работа. Много повече, отколкото е нужно. И го правиш, без да се оплакваш. Така че, най-малкото, което мога да направя, е да проведа няколко телефонни разговора заради теб. — Отново се засмя. — Това те изумява най-много от всичко, нали? Че има някой, който те оценява.

— О, не — запелтечих. — Искам да кажа, че се е случвало.

Тя свали очилата си и се вторачи по-настойчиво в мен. Беше напълно сериозна и по лицето й нямаше и следа от смях.

— Не, мисля, че не е. Не познавам конкретната ти ситуация, ала съм имала много ученици като теб, чиито родители са ги отпратили. Макар че оценявам загрижеността им за по-добро образование, откривам, че доста често голяма част от учениците, които идват тук, го правят, защото родителите им просто нямат време или желание да участват активно в живота на децата си — или поне да им обръщат някакво внимание.

Навлизахме в едно от онези междуличностни отношения, в които се чувствах неудобно, особено, когато в тях имаше неочакван елемент на истина.

— Много по-сложно е от това, госпожо.

— Сигурна съм, че е така — кимна тя. Доби пламенно изражение, което я накара да изглежда коренно различна от разсеяната учителка, която познавах. — Но ме чуй добре, когато ти казвам това. Ти си изключителна, талантлива и блестяща млада жена. И никога на никого не позволявай да те кара да се чувстваш незначима. Не позволявай никога на никого да те кара да се чувстваш невидима. Не позволявай на никого — дори на учител, който непрекъснато те праща да му носиш кафе — да се разпорежда с теб. — Госпожа Теруилиджър надяна отново очилата си и започна да вдига и пуска листата, които й попаднеха пред очите. Накрая откри химикалката си и възкликна еуфорично: — А сега, кажи ми как се казва брат ти?

— Ейдриън, госпожо.

— Добре. — Измъкна един лист и написа внимателно върху него името: Ейдриън Мелбърн.

— Мелроуз, госпожо.

— Да, разбира се. — Зачеркна сгрешеното име и промърмори: — Радвам се, че първото му име не е Хоубарт^[1]. — Когато свърши, се облегна нехайно назад в стола си. — А като заговорихме, има нещо, което бих искала да направиш.

— Какво е то?

— Искам да направиш една от магиите, описани в онази първа книга.

— Съжалявам. Магия ли казахте?

Госпожа Теруилиджър махна с ръка.

— О, не се тревожи. Не те моля да размахваш магическа пръчка или да правиш жертвоприношения на животни. Но съм ужасно заинтригувана как се съчетават някои от формулите и етапите от магиите. Питам се дали хората трябва да ги следват старателно до най-малката подробност? Някои от тях са твърде сложни.

— Зная — отвърнах сухо. — Преписала съм всички.

— Именно. И така, искам да направиш една. Следвай стъпките. Отбележи колко време отнема всяка поотделно. Виж дали половината от мерките, които са посочени, са възможни. След това ми запиши данните в отделен доклад. Зная, че точно в тази част си експерт.

Не знаех какво да кажа. Госпожа Теруилиджър не ме молеше всъщност да използвам магия, със сигурност не и по начина, който я използваха вампирите. Подобно нещо дори не бе възможно. Магията не беше от човешката компетенция. Беше противоестествена и противоречеше на всички принципи на вселената. Това, което правеха алхимиците, се основаваше на науката и химията. Татуировките съдържаха магия, но в случая подчинявахме вампирската магия на нашите желания, а не се възползвахме от нея. Ако нещо се приближаваше до свръхестественото, то това бе благославянето на нашите отвари. Тя само ме молеше да направя възстановка на процеса на една магия. Не беше нещо истинско. Нямаше да навреди. При все това… Защо се чувствах толкова неловко? Като че ли ме бяха помолили да излъжа или открадна.

— Какво има? — попита преподавателката ми.

Почудих се дали да не изтъкна религиозни съображения, за да й откажа, но после размислих. Днес бяхме използвали прекалено често това извинение, макар че в случая беше наполовина вярно.

— Нищо, госпожо. Просто ми се стори странно.

Тя взе първата книга в кожена подвързия и я отвори по средата.

— Ето. Направи тази — амулет за изпепеляване. Сложно е, но когато свършиш, поне ще разполагаш с един приложен проект. А и ще е лесно да се снабдиш с повечето от съставките.

Взех книгата от нея и набързо прегледах страницата.

— А откъде ще взема коприва?

— Попитай господин Кариес. Той има градина пред класната си стая. Сигурна съм, че ще успееш да купиш останалите. И можеш да ми дадеш касовите бележки. Ще ти възстановя парите, когато те изпратя да ми вземеш още нещо. Сигурно вече си похарчила цяло състояние за кафе.

Почувствах се малко по-добре, като видях колко обикновени са съставките. Коприва. Ахат. Парче коприна. Дори не беше нищо запалително. Всичко това бяха глупости. Кимнах и й казах, че утре ще започна.

Междувременно напечатах официално писмо до „Амбъруд“ от името на Кийт. Описах религиозните ни вярвания, изискващи да посещаваме църквата два пъти седмично и че Джил трябва да бъде освободена от наказанието си през това време. В писмото се уверяваше управата на училището, че Джил ще уведомява госпожа Уедърс преди и след семейните сбирки. Когато свърших, останах доволна от работата си и имах чувството, че в писмото Кийт звучеше доста по-красноречиво и убедително, отколкото в действителност.

Обадих му се след края на часовете и му разказах накратко за случилото се с Джил. Естествено, той обвини мен.

— Предполагаше се, че ти ще я наглеждаш, Сидни! — възкликна.

— Предполага се също, че тук съм под прикритието на обикновена ученичка и не мога да бъда с нея през всяка секунда от деня. — Нямаше нужда да споменавам, че всъщност бях с Ейдриън, когато Джил е избягала, не че Кийт можеше да ми стори нещо повече. Вече ми бе причинил достатъчно беди.

— И в резултат аз трябва да страдам от последствията — простена Кийт с безкрайно отегчен тон. — Аз съм този, който ще понесе последствията от твоята некомпетентност.

— Ще понесеш последствията? Не е нужно да правиш нищо, освен да подпишеш писмото, което съм написала от твое име. Сега вкъщи ли си? Ако не, кога ще бъдеш? Ще ти го донеса.

Предположих, че ще посрещне със задоволство предложението ми, имайки предвид колко бе раздразнен от случилото се. Затова се изненадах, когато рече:

— Не, не е нужно да го правиш. Аз ще дойда при теб.

— Не е проблем. Мога да съм в апартамента ти след не повече от десет минути. — Не желаех да му давам допълнително основание да ми изнесе поредната лекция за това какви неудобства му създавам или да се оплаче на алхимиците.

— Не — заяви Кийт с изненадваща настойчивост. — Аз ще дойда при теб. Тръгвам веднага. Да се срещнем в канцеларията на училището?

— Добре — отвърнах, абсолютно озадачена от промяната в поведението му. Да не би да искаше да ме провери или нещо подобно? Наложителна инспекция? — До скоро.

Вече бях в централния кампус, така че за нула време се озовах пред главната канцелария. Седнах отвън върху украсената каменна пейка с изглед към паркинга за посетители и зачаках. Както обикновено, навън беше доста горещо, но на сянка беше почти приятно. Пейката бе разположена сред малка поляна, пълна с цветя и надпис: „Градина в памет на Кели Хейс“. Приличаше ми на нова.

— Здрасти, Сидни!

Кристин и Джулия излизаха от сградата и ми махнаха. Дойдоха, настаниха се до мен и ме попитаха какво правя.

— Чакам брат си.

— Готин ли е? — попита Кристин с надежда.

— Не — отвърнах. — Изобщо не е.

— Ами, готин е — възрази Джулия. — Видях го в общежитието миналия уикенд. Когато всички отидохте на обяд.

Беше ми нужна секунда, за да осъзная, че тя имаше предвид Ейдриън.

— О, това е другият ми брат. Те не си приличат особено.

— Вярно ли е, че сестра ти доста е загазила? — поинтересува се Джулия.

Свих рамене.

— Само малка неприятност. Не може да напуска кампуса, освен по семейни дела. Можеше да е и по-лошо. Макар че… това ще и струва работата й като модел, така че тя е доста тъжна.

— Работа като модел за кого? — попита Кристин.

Напънах си мозъка.

— Лия Дистефано. След две седмици има някакво ревю и тя искаше Джил да дефилира. Но сега няма да може, защото трябва да стои тук.

Очите им щяха да изхвръкнат от изумление.

— Дрехите на Лия са върхът! — възкликна Джулия. — Джил трябва да го направи. Може да й дадат безплатно някои от моделите.

— Казах ти. Не може.

Кристин наклони замислено глава.

— Ами ако е свързано с училището? Нещо като професионална подготовка? — Обърна се към Джулия. — Съществува ли още онзи кръжок по шев?

— Мисля, че да — отвърна Джулия и кимна енергично. — Това е добра идея. Джил занимава ли се с някаква извънкласна дейност? — Освен да са активни спортисти, в „Амбъруд“ се изискваше всестранно развитите му възпитаници да имат различни хобита и да участват в различни извънкласни занимания. — Може да се присъедини към кръжока по шев… и се обзалагам, че работата й с Лия може да се уреди като някакъв вид специален проект.

Предишният ден, докато се опитваше да завърже някаква измъкнала се нишка на блузата си, Джил едва не я разплете цялата.

— Не мисля, че Джил е много добра по шев и кройка.

— Няма значение — махна с ръка Кристин. — Повечето от тези, които са там, изобщо не могат да шият. Но всяка година кръжокът работи съвместно с местните дизайнери. Сигурна съм, че госпожица Ямани ще признае участието в дефилето като един вид практическо занятие. Тя обожава тоалетите на Лия Дистефано.

— И ще трябва да й разрешат да участва — допълни триумфално Джулия с грейнало лице. — Защото ще е свързано с училището.

— Интересно — промърморих, чудейки се дали има някаква възможност да се получи. — Ще кажа на Джил. — Познат син автомобил спря на алеята за коли и аз се изправих. — Ето го и него.

Кийт паркира, излезе от колата и се огледа за мен. Кристин нададе тих вик на одобрение.

— Не е зле.

— Повярвай ми — подхвърлих, докато вървях към колата, — не би искала да имаш нищо общо с него.

Кийт удостои момичетата с това, което се предполагаше, че трябва да е чаровна усмивка и дори им намигна. В мига, в който те си тръгнаха, усмивката му угасна. От него се излъчваше нетърпение и беше истинско чудо, че не потропваше с крак.

— Да свършваме по-бързо — подкани ме.

— Ако бързаш толкова много, можеше да ми кажеш да дойда, когато разполагаш с повече време. — Извадих папката с писмото и му я подадох заедно с химикалка. Кийт се подписа, без дори да погледне писмото, и ми го връчи обратно.

— Още нещо? — попита.

— Не.

— Не оплесквай пак нещата — подметна ми многозначително. — Нямам време да прикривам издънките ти.

— Има ли значение? — предизвиках го. — Ти вече направи, каквото можа, за да се отървеш от мен.

Той ми се усмихна студено.

— Не биваше да се изпречваш на пътя ми. Нито сега, нито тогава. — Смигна ми, обърна се и закрачи към колата си. Зяпнах го смаяно, неспособна да повярвам на безочието му. За пръв път директно споменаваше случилото се преди години.

— Е, тъкмо в това е цялата работа! — извиках след отдалечаващата му се фигура. — Тогава не ти се изпречих на пътя. Отърва се лесно. Но няма да се повтори. Мислиш, че се притеснявам от теб? Ти си този, който трябва да се страхува от мен.

Кийт спря и бавно се обърна. Лицето му изразяваше пълно изумление. Напълно го разбирах. Аз самата бях изненадана от себе си. Не си спомнях някога да съм се противопоставяла така открито на някого, заемащ по-висок ранг в йерархията и със сигурност не и на такъв, притежаващ толкова голяма власт, че да повлияе върху положението ми.

— Внимавай — каза той накрая. — Мога много да вгорча живота ти.

Удостоих го с ледена усмивка.

— Вече си го направил и тъкмо заради това този път предимството е на моя страна. Ти направи каквото можа… но още не си видял какво мога аз да направя.

Беше голям блъф от моя страна, особено след като бях съвсем сигурна, че той е способен да ми причини и по-голямо зло. Най-малкото можеше още утре да докара Зоуи тук. Докато мигна и по негова заповед можеше да се озова в някой поправителен център.

Но… ако пропаднех, щях да повлека и него със себе си.

Той се взира няколко минути в мен в пълно недоумение. Не зная дали наистина го изплаших, или реши да не ме удостоява с отговор, но накрая се обърна, влезе в колата си и изчезна от погледа ми. Кипяща от гняв, влязох в сградата, за да оставя писмото в канцеларията. Секретарката, госпожа Досън, го подпечата, а след това направи копие, за да го дам на госпожа Уедърс.

— Коя е Кели Хейс? — попитах, докато ми го подаваше.

Обикновено веселото лице на госпожа Досън посърна.

— Онова бедно момиче. Беше ученичка тук преди няколко години.

Нещо в главата ми прищрака.

— Да не е онова момиче, за което спомена госпожа Уедърс? Което е изчезнало?

Госпожа Досън кимна.

— Беше ужасно. Тя беше толкова сладко момиче. Толкова млада. Не заслужаваше да умре така. Изобщо не заслужаваше да умре.

Не ми се искаше да питам, но се налагаше.

— Как е умряла? Искам да кажа, зная, че е била убита, но никога не съм чувала подробностите.

— Вероятно така е по-добре. Отвратителна история — Госпожа Досън се огледа наоколо, като че ли се боеше, че ще си навлече неприятности, задето клюкарства с ученик. Наведе се през бюрото към мен с мрачно изражение. — Бедното създание е било оставено да умре от загуба на кръв. Гърлото й е било прерязано.