Сам Лундвал
Ах, тази Алиса! (9)

9

Капитан Немо бе уравновесен, сериозен и сдържан човек. Той пръв тръгна надолу към вътрешността на подводницата, изпреварен единствено от русокосото момиченце, което все така стискате топката си с искрящи от радост очи След Кат и Монтийе по желязната стълбичка мълчаливо слязоха останалите хора на Немо. Капакът се затвори след тях с шумен трясък, а, малко по-късно се чу и бълбукането на водата, която заливаше странния плавателен съд отвън. Отекна дрънченето на месингови звънци, някаква свирка и бученето на водата, която нахлу в баластните резервоари. Подът потрепера леко. Подводницата се гмурна надолу към дълбините и остави след себе си опашка от блестящи мехурчета, които бавно се издигаха към застиналото водно огледало на Великия океан. Крайбрежната ивица отново опустя, само отпечатъците от стъпки подсказваха, че е имало хора.

Спряха пред разкошна врата от махагоново дърво, богато украсена с релефните изображения на морски животни. Капитан Немо хвана блестящата златна брава и се извърна към Монтийе и Кат.

— Добре дошли на борда на „Наутилус“ — каза гой. Приглушеният му глас издаваше добра школовка, произнесените без какъвто и да е акцент думи доказваха познаване на езика на Междупланетната федерация. — Чувствувайте се като мои гости. — По устните му се изписа полуподигравателна усмивка.

Монтийе погледна назад през рамото си. Униформените мъже стояха зад гърба му, но сякаш въобще не се вълнуваха от присъствието му.

— Странен начин за канене на гости — отбеляза той сдържано. — С помощта на оръжие.

Немо се поклони леко.

— В качеството си на капитан аз мога да постъпвам както намеря за добре. И тъй, за мен вие сте гости.

Монтийе не отговори нищо.

— Дълго се колебах как да постъпя — продължи капитан Немо. — Нищо не ме задължаваше да ви окажа гостоприемство. Спокойно можех да ви оставя да умрете от глад на брега на Великия океан. Или да ви кача на палубата си, да забравя, че сте там, и да потъна във водата. Нямах ли право да го сторя?

— Това може би е право на дивака — отвърна Монтийе, — но не и на цивилизования човек.

— Капитан Монтийе — възрази живо Немо, — аз не съм цивилизован човек, такъв какъвто вие го разбирате. Скъсал съм с цялото общество по съображения, които само аз мога да преценя. Тъй че аз не се подчинявам на неговите закони и ви моля никога да не ми говорите за тях.

— Тогава защо ни спасихте? — попита бавно Кат.

— Как да ви обясня? — поусмихна се капитан Немо. — Случайността ме срещна с вас и реших да ви задържа. Впрочем — и той се поклони леко — кой не би се поласкал от възможността да окаже гостоприемство на една тъй очарователна дама като вас?

Кат не остана поразена от кавалерството му.

— Бихме могли да ви принудим да ни освободите.

— Да ме принудите? На борда на собствената ми подводница, на сто метра под морското равнище? — Усмихна се снизходително капитан Немо. — Дори с помощта на оръжията си, които са ми толкова безразлични, че не бих си направил труда да ви ги отнема, вие не сте в състояние да направите каквото и да е, освен ако сте решени да загинете заедно с всички нас. Подводните кораби, както може би знаете, са лесно уязвими. Иска ми се да вярвам, че разумът ви няма да ви изневери, скъпа госпожице. Апелирам и към двама ви да се откажете от каквито и да е планове за бягство и да се чувствувате както всички други пасажери на борда на „Наутилус“.

Извика един от хората си и му нареди нещо на някакъв непонятен език. После отново се обърна към Кат:

— Обядът ви чака във вашата каюта. Моля, последвайте тоя човек. А вие, капитан Монтийе, може би няма да възразите да ми правите компания. Насам, моля, аз ще ви водя. — И без да чака отговор, отвори махагоновата врата.

Монтийе улови погледа на Кат, сви рамене и последва Немо. Вратата се затвори безшумно зад гърба му.

Прекосиха някакъв дълъг коридор, минаха през още една махагонова врата и влязоха в пищна трапезария, достойна по-скоро за дворец, отколкото за подводен кораб. Тежки завеси, махагонови облицовки на стените, мраморни статуи, огромни картини в позлатени рамки. В двата края на залата се издигаха високи дъбови етажерки, инкрустирани с абанос, и по техните лавици блестяха невероятно скъпи фаянсови, порцеланови и кристални предмети. Сребърни и златни съдове грееха, осветени от лъчистия, разкошно украсен таван.

Насред трапезарията имаше богато наредена маса. Капитан Немо посочи на Монтийе мястото, което трябваше да заеме. Русокосото момиченце се покатери на един стол откъм дългата страна на масата и бодро размаха крака във въздуха.

Монтийе подхвана:

— Не може да ви се отрече — разбирате от старовремешен лукс. Но защо поканихте само мен? Защо отлъчихте дамата… която ме съпровождаше?

Капитан Немо отпи замислено глътка червено вино от чашата си и я задържа известно време в устата си. След като одобри избора, кимна бегло на слугата да напълни чашите им. Изчака да се убеди, че церемонията ще бъде изпълнена съвестно и чак тогава вдигна поглед към Монтийе.

— Добрият тон го изисква — поясни той. — Ние двамата с вас имаме почти еднакво обществено положение. На вас е поверено командуването на кораб и вие изпълнявате дълга си при условия, които имат много общо с тукашните. Не съм убеден обаче, че безспорно очарователната ви спътница има същото обществено положение.

— Но тя… — подхвана Монтийе, без да довърши изречението си.

— Е жена — отсече равнодушно капитан Немо. — Дадохме й отделна каюта. Убеден съм, че ще остане напълно доволна от оказаното й внимание.

С тези думи обсъждането на въпроса очевидно приключи. Монтийе неохотно последва примера на Немо и се залови с ястието в чинията си. Храната беше много изискана, както и всичко останало на този странен подводен кораб, но Монтийе не се чувствуваше никак гладен.

За кафето и ликьора се прехвърлиха в библиотеката. Шкафове, пълни с книги, заемаха целите стени на този салон, в който имаше и мамещи с удобните си извивки кожени кресла. Монтийе държеше внимателно между дланите си скъпа чаша и през кехлибарената напитка в нея съзерцаваше пламъците на огъня в откритата камина.

Държим се като двама изискани джентълмени — помисли той. — Мътните ме взели! Капчица разум да имах, би трябвало да му извия врата!

Капитан Немо го наблюдаваше с равнодушен, разсеян поглед, удобно разположен в креслото си — с чаша коняк в едната и ароматна пура в другата ръка.

— Ако кроите планове за бягство — подхвърли спокойно той, — боя се, че ще трябва да разбия илюзиите ви. В момента „Наутилус“ държи югоизточен курс към Средиземно море на дълбочина сто метра под морското равнище. Никой не може да напуска кораба освен по мое нареждане. Сам разбирате, че една подводница е просто идеална като затвор — ако още държите да се чувствувате като затворник. За мен, разбира се, вие сте уважаван гост.

— А кога възнамерявате да ни освободите?

— Според обстоятелствата. — Капитан Немо сви рамене. — А може би и никога. Убеден съм, че пътешествието ще ви хареса и че няма да съжалявате заради случайността, довела ви тук.

— Натоварени сме с много важно поръчение — подхвана Монтийе, — горе на земята има хора, хора от моя екипаж, изпаднали в беда. Ако знаехте…

— Знам всичко за поръчението, с което сте дошли — прекъсна го капитан Немо. — Всички тук знаем за него. Колкото до изгубените ви приятели, те ще се чувствуват възхитително добре и без вас. — Немо се поусмихна и повтори като на себе си: — Възхитително добре…

Монтийе не го остави да се доизкаже:

— Значи възнамерявате да ни задържите тук?

— Точно така. — Капитан Немо хвърли бегъл поглед към момиченцето, което седеше на масата, смееше се и тупкаше с топката си по земята. — Ние двамата имаме толкова въпроси за обсъждане, искам да ви покажа много неща — аз…

Чувството на безпомощност и безсилие събуди дремещия винаги някъде дълбоко в гърдите на Монтийе гняв. Той скочи рязко от креслото и запокити чашата си в огъня — тя се разби на хиляди лъчисти кристалчета, в които затанцуваха отраженията на буйните пламъци.

— Не ме интересуват вашите работи — каза той, извърна се на пета и тръгна към махагоновата врата. Тя се отвори безшумно пред него, но отвън го чакаха безмълвните униформени мъже.

Капитан Немо не помръдна от креслото си.

— Пак ще си поговорим, капитан Монтийе — каза той. — Не се и съмнявам, че тогава ще разсъждавате по-трезво.

Монтийе затръшна вратата след себе си. Изпита удовлетворение, когато чу как тя хлопна и с трясъка си огласи целия коридор, по който го поведоха мълчаливите мъже.