Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alice, Alice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Сам Лундвал. Ах, тази Алиса!

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №70

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Вера Ганчева

Преведоха от шведски: Светла Стоилова, Антоанета Приматарова-Милчева

Редактори: Агнеса Дряновска, Светла Стоилова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Шведска, I издание

Дадена за набор на 12.VII.1985 г. Подписана за печат на 16.X.1985 г.

Излязла от печат месец ноември 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1899. Цена 2 лв.

Печ. коли 22. Изд. коли 14,25. УИК 13,88

Страници: 352. ЕКП 95366 21531 5637-269-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 839.7

© Любен Дилов, предговор, 1985

© Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова, преводачи, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Sam J. Lundwall

Inga hjältar här — Delta Förlags, Stockhoims, 1972

Alice, Alice — Delta Förlags, Stockhoims, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir; отделяне на предговора като самостоятелно произведение

8

Монтийе седеше като парализиран на стола пред командния пулт. Удари юмрук в страничната облегалка, а после разпери пръсти и ги изгледа, сякаш опитваше да се разсее с пулсиращата в набитите кокалчета болка.

— Корабът е реален — разсъждаваше той бавно на глас — и въобще не е засегнат. Но тази пещера… — Втренчи се в екрана. На него се виждаше вътрешността на огромната пещера, озарявана от струяща от всички ъгли слаба светлина — образът обаче непрекъснато играеше и трептеше, сякаш предавателната камера не бе напълно уверена в реалността на показваната пещера. На моменти иззад скалните масиви прозираха вълнистозелени хълмове, мимолетни очертания на дървета и затревени ливади, които ту се появяваха, ту изчезваха, в един миг проблясваха, в следващия изгасваха — и то против волята си. Зрението и всички останали сетива на Монтийе говореха в полза на съществуването на пещерата, за него тя бе една неоспорима даденост — веществена и обемна, но видеокамерите очевидно имаха известни съмнения. — Това е краят — каза с горчивина Монтийе. — Хубава халюцинация, няма що! — Завъртя се на стола си с лице към Кат, която седеше на другото кресло пред маневрения пулт. — Ти да виждаш някакъв изход?

— Бихме могли да се освободим, като взривим пещерата — предложи тя. — Корабът разполага с лазерни оръдия и…

— Да стоварим върху себе си цялата тази скална маса? Не, благодаря.

Кат отвори уста да му възрази, но той я възпря с вдигане на ръка.

— Знам какво ще кажеш: че всичко е само халюцинация, добре, но да не ми е името Монтийе, ако цялото това чудо — било то халюцинация или нещо друго — не се стовари върху главите ни в същия миг, в който опитаме да го взривим. Не ми се поема такъв риск. — И отново се завъртя към екрана.

— А ти имаш ли друго по-добро предложение? — попита Кат.

Монтийе се поколеба.

— Ммм… като че ли нямам. Но в никакъв случай не възнамерявам да бездействувам повече така. Ти имаш не по-малко опит от мен и знаеш с какви невероятни неща може да се сблъска човек по тези планети. В началото се случва нещата да изглеждат много объркани, но рано или късно истинските причини излизат наяве. Винаги се намира някакво логично обяснение.

Кат стана от стола и отиде при изходния люк. Облегна се на извитата метална врата и погледна навън през прозорчето.

— Но това тук не е някоя чужда планета — каза тя, — а Земята.

— Безсъмнено — съгласи се Монтийе, загледан в отражението й върху играещия пъстроцветен екран. — Безсъмнено. Земята. Но от петдесет хиляди години насам никой не е слизал на нея, а това е много време. След оттеглянето на Империята все ще са останали някакви хора. Знае ли се какво се е разигравало тук? — Монтийе сбръчка чело. — Хората може да са се изродили в човекоядци или в нещо още по-страшно, може това тук да е пътят към казаните на канибалското им потомство.

Кат вдигна вежди.

— Наистина ли мислиш така?

— Нищо не мисля. Опитвам се само да разсъждавам хладнокръвно въпреки цялата абсурдност на положението.

Стана и изключи екрана. Трептящата картина се сви в една светлинна точка и угасна.

— Ще се махнем оттук — каза той.

Кат бавно се извърна към него.

— Как?

— А ти как мислиш? — Той се разрови в един малък стенен шкаф, извади разни неща от него и ги нахвърля по пода. Накрая се изправи, като държеше в двете си ръце по един ултразвуков предавател. Единия подхвърли на Кат; тя го улови във въздуха и го преметна през рамо.

— Халюцинация или не — измърмори Монтийе, — има един-единствен, стар и изпитан начин — да се махнем оттук.

В това време Кат провери дали предавателят й е в изправност. Монтийе пръв излезе през люка и скочи на земята. Вдигна ръка към края на пещерата. В далечината се очертаваха нови коридори, блестящи от окаменената светлина.

— Като се доверим на собствените си кракомобили.

 

 

Плененият кораб остана зад гърба им и те тръгнаха между исполински колони, обсипани със смарагди и хризолитни кристали, които блещукаха красиво на бледата, струяща от всички страни светлина. Пред погледа им се разкриваха замръзнали водопади, мостове, които не водеха никъде, изваяни в течение на хилядолетия от упорито прокапващата по скалите вода или в миг на свръхестествено сътворение. Монтийе избягваше да се замисля над произхода им; дълбоко в себе си той потръпваше от страх само щом си представеше какъв може да е отговорът.

Така стигнаха до една каменна гора, в която огромни дървета издигаха могъщите си стволове към недостижими сводове, докато корените им се губеха сред храсталаци и пълзяща растителност, която имаше същия студен каменен блясък, както и всичко останало. Здрави клони стърчаха разперени въпреки бремето на каменните си листа, а сред застиналата неподвижно трева, полегнала от поривите на отдавна укротили се ветрове, блестяха разноцветни кристални цветя. Между дърветата се виеше тясна пътечка, а встрани от нея се лееше бистроструен искрящ поток, който подскачаше игриво през ниски прагове. Пръските му се разпиляваха на всички посоки. Единствен неговият ромол нарушаваше тишината на пещерата.

След каменната гора започнаха нови, все по-стесняващи се пещери със стръмен наклон. Все по-често Кат и Монтийе се виждаха принудени да лазят на ръце и колене през виещи се тунели, които сякаш нямаха край, но после изведнъж се разширяваха в ехтящи зали. Двамата почти бяха изгубили надежда да излязат отново на бял свят, когато достигнаха до един напречен ръкав на тунела и съзряха сивкаво сияние — неповторимата сива светлина на утрото. Отдалеч се чуваше бавното плискане на вода. Отвъд тунела започваше безкрайна сива морска шир.

Намираха се на брега на Великия океан. Стръмните скали наоколо започваха непосредствено от пясъчната ивица, осеяна с вкаменените останки на праисторически същества, които при бледата подземна светлина приличаха по-скоро на странни цветя. Нейде в замъглените висини скалите се сливаха в огромен купол, под който оставаше похлупак от купести облаци. От невидимия скален купол висяха огромни сталактити — щръкнали от долната страна на облаците, те приличаха на планински върхове в един свят, обърнат наопаки. Оловносивото море се плискаше тихо и вяло под сумрачния небосвод. Крайбрежната ивица се виеше непрекъснато от единия до другия хоризонт и изглеждаше съвсем пуста, ако се изключеха неколцината униформени мъже точно пред изхода на пещерата.

Там, малко над водното равнище, чернееше плоска метална площадка. Отпред и над нея се издигаха две клетки с наклонени стени, оградени отчасти с дебели лещовидни стъкла, виждаше се и отворен люк. Около люка стояха неколцина мъже, облечени в тъмносини униформи с огненочервени значки отляво на гърдите. На няколко крачки пред тях се открояваше висок брадат мъж с уморено лице, облечен в черна униформа, също с червена значка.

Зад гърба на мъжа стоеше русокосо момиченце със синя рокля — единственото цветно петно сред безкрайната сивота на околния пейзаж. То стискаше в ръцете си шарена топка и неотлъчно наблюдаваше Монтийе с искрящите си сини очи.

— Какво означава всичко това? — попита той. — Кой сте вие?

Мъжът с черната униформа сключи ръце на гърба си и леко се изпъчи. Във въгленочерните му очи под плоската униформена фуражка проблесна игриво пламъче.

— Наричайте ме Немо[1] — каза той.

Момиченцето зад гърба му не можа да сдържи смеха си.

Бележки

[1] Тук и в следващата глава се цитират, съвсем свободно, ситуации от романа на Жул Верн „Капитан Немо“, като Монтийе е поставен в ролята на професор Аронакс. „Немо“ (лат.) означава „никой“. Б.пр.