Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alice, Alice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Сам Лундвал. Ах, тази Алиса!

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №70

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Вера Ганчева

Преведоха от шведски: Светла Стоилова, Антоанета Приматарова-Милчева

Редактори: Агнеса Дряновска, Светла Стоилова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Шведска, I издание

Дадена за набор на 12.VII.1985 г. Подписана за печат на 16.X.1985 г.

Излязла от печат месец ноември 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1899. Цена 2 лв.

Печ. коли 22. Изд. коли 14,25. УИК 13,88

Страници: 352. ЕКП 95366 21531 5637-269-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 839.7

© Любен Дилов, предговор, 1985

© Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова, преводачи, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Sam J. Lundwall

Inga hjältar här — Delta Förlags, Stockhoims, 1972

Alice, Alice — Delta Förlags, Stockhoims, 1974

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от gogo_mir; отделяне на предговора като самостоятелно произведение

7

Корабът на Монтийе вряза шумно в земната стратосфера, обгърнат от бяла огнена лавина и следван от продължителния грохот на ултразвукови взривове. Ударната вълна се стовари върху развалините на някогашната цивилизация със силата на един милион ковашки чукове и ги помете, вдигайки неимоверна пушилка. Огнената опашка на ракетата поваляше изящни кули и камбанарии, изкореняваше цели дървета, вдигаше във въздуха мостове и ги изсипваше отново върху земята като жалки съсипии. Животните бягаха в безпаметен ужас от тази опустошаваща стихия в горите, където сред облаци вихрен прахоляк търпеливо чакаха своя час много живи твари.

Монтийе управляваше кораба си непоколебимо, безмилостно и почти брутално — сякаш имаше насреща си необязден жребец. Беше изключил системите за автоматично приземяване; пъргавите му пръсти танцуваха с шеметна бързина по светлинните копчета на маневреното табло — определяха курса, коригираха го, искаха различни изчисления. Погледът му не се отместваше от екрана, върху който картините се меняха тъй бързо, че оставяха впечатление за търкаляща се топка от мъгла. Очите му блестяха, а устните му бяха разтеглени в почти болезнена гримаса. Наклонен на една страна, корабът прелетя със силно свистене съвсем ниско над някакви съборетини и остави след себе си вулкан от хвърчащи отломки. Ултразвуковият грохот погълна обаче трясъка на сгромолясващите се отвисоко камъни и метални парчетии. Кат, седнала в креслото до Монтийе, затвори очи и се облегна назад.

Както и някога, навремето, Монтийе се приземяваше като хала, опустошаваше всичко след себе си, а на лицето му бе изписано опиянение. Кат познаваше добре това му изражение — беше го наблюдавала толкова пъти — и го ненавиждаше. Сега тя вдишваше и издишваше бавно, а зад затворените й клепачи светкавично се въртеше лентата на спомените. Две години съвместно кръстосване на галактиката по този начин. Най-напред прекараха цели седмици и месеци затворени в кораба и захвърлени сред вечния мрак, по-късно започнаха да щурмуват някогашните центрове на човешката цивилизация — огнената им опашка носеше опустошение, атмосферата след тях се тресеше от ултразвукови взривове. Те двамата работеха за пробуждането на новата империя, за налагането на мощния глас на прогреса. Минаваха за един от най-добрите екипажи: бързи, изпълнителни и винаги оцеляващи, след каквато и да е задача. Изборът на компютрите се бе оказал повече от удачен: уравновесената, предвидлива Кат. И стихийният Монтийе, властолюбецът — железният човек с неумолимите очи, който само привидно се поддаваше на отчаяние. Идеална комбинация! Общо взето, нямаха лоши спомени от прекараните заедно месеци. Когато ги повишиха обаче, и двамата се разделиха съвсем безболезнено както с разузнавачеството, така и един с друг. Стигаха им тези две години — дори и те им бяха много; познаваха се прекалено добре след продължителните месеци в кораба или на обезлюдените планети, където изчакваха бавната главна сила на експедицията. През тези месеци се любеха по навик, което понякога успяваше да ги сближи, но тъй или иначе това не беше любов, а чиста похот, защитна реакция срещу бездействието и самотата, обикновена човешка потребност. Всъщност двамата мълчаливо се ненавиждаха.

Устните на Кат придобиха по-сурови очертания, когато корабът с грохот прелетя над планини, пустеещи равнини, дремещи гори и измрели градове, от които след тях щеше да остане само пепел. Вече всеки миг трябваше да пресрещнат утрото, плуваха сред океан от огнени облаци, скупчени високо на небето, откъдето се оглеждаха във всевъзможни водни площи и метални повърхности. Долу на Земята пееха птички, а в гъмжащите от живот джунгли се пробуждаха същества с тъмни силуети. Някъде там имаше и един мъж и една жена и едно същество, което не бе нито жена, нито мъж. Разгроменият екипаж на кораба разузнавач: двама самотници, уплашени или умиращи. Загадката на сфинкса: човекът в различните си възрасти. Един затворен кръг с абсолютен, неизбежен край. Кат потрепера, когато корабът се устреми надолу към космодрума. Развалините под тях се разтърсиха, проблеснаха в различни цветове също както мъгла на зазоряване и се огънаха в нови форми под въздействието на стоманенолъскавата ракета.

Наоколо се спусна мъгла и остави по земята следи като от нозете на танцуващи елфи. Сред тревата гордо се разхождаха пауни, заобиколени от косове, червеношийки и лебеди, от зайчета и бели котенца с розови муцунки. Във въздуха се носеше уханието на отминали лета, отекваха шумове от някога съществували светове.

Сред целия този пейзаж, на един малък, затревен хълм се издигаше къща, която по нищо не приличаше на обикновените къщи. Комините й изглеждаха като заешки уши, а покривът й бе от кожа. Под едно дърво пред къщата имаше голяма маса, наредена като за чай — с много чаши, чинии и няколко кани. Заек, катерица и дребно човече с черна шапка седяха плътно притиснати в единия край на масата, без да се вълнуват от кораба, който разсече небето с гръм и трясък и откъдето мина, изпепели тревата и изкорени много дървета.

Корабът се приземи само на стотина метра от странната къща и както винаги, се закова на половин метър от земята. Монтийе се наведе към екрана, за да разгледа подробно картината.

— Ама че коварен мираж — каза той. — Човек би могъл да се закълне, че тази къща е истинска. Вече не ме учудва заблуждението на Жослен и Марта.

— Ако миражите са толкова реални, че могат да подведат кораборобота — подхвърли Кат, — би следвало и ние да сме застрашени от въздействието им.

— Какво искаш да кажеш? Нима смяташ, че тази къща наистина съществува?

— Защо не?

— Ти не си с всичкия си. Виждала ли си някога подобни същества? — Цялото му лице се озари от усмивка. — Впрочем, ако са истински, толкова по-добре. Готов съм да се преборя с всичко действително, пък било то предрешен заек или друга чудесия. — Присегна се и включи електронния мозък на кораба. Разпореди се: — Трябва ми проба от най-горния земен слой. Анализирай я и ми съобщи резултата. Но не се впускай в подробности, интересува ме само дали този слой е от метал, камък или нещо друго. — После се извърна към Кат. — Това ще изясни нещата.

Двамата изчакаха мълчаливо корабът да вземе проба от горния слой и да я анализира.

— Елементарен анализ — обади се корабът — показва, че горният слой на Земята се състои от обикновена, доста плодородна и богата на микроорганизми пръст. Върху тази пръст вирее растение от рода Graminae, по-известно като…

— Достатъчно — прекъсна го Кат и се обърна към Монтийе, — има предвид трева.

— Трева?

— Точно така. А ти какво очакваше?

Монтийе се завъртя на стола си и рязко стана.

— Възхитително! — извика той. — Значи мозъкът на този проклет кораб също прави късо съединение! А и ти, чуваш ли се какво говориш — това място беше космодрум само преди десет минути, със собствените си очи видях, как може тогава да е затревено?

— Но то е затревено — усмихна се Кат.

— Невъзможно. Ще сляза да проверя сам.

Люкът се отвори. Докъдето поглед стигаше се простираше зеленина, няколко огромни стари дървета и странната къща. Монтийе изкриви физиономия.

— Трева! — измърмори той с презрение.

 

 

Резултатът от анализа бе верен. Монтийе, който бе коленичил, за да го провери сам, се изправи с напълно объркано изражение на лицето.

— Просто да полудееш — измърмори той и потърси погледа на Кат. — Някъде при гората трябва да съм объркал курса. Това тук не е космодрумът. — Обърна се към човекоробота, който безшумно го бе последвал: — Къде се намираме?

— На мястото, където се е приземил и първият кораб. Няма грешка в курса.

— Тъй значи. А би ли могъл тогава да ми обясниш къде е другият кораб?

— Според данните от компютъра там отсреща. — Металната ръка сочеше право към къщата.

Монтийе се отчая.

— И той е излязъл от строя. Взема къщата за космически кораб.

— Виждам пред себе си къща — обади се невъзмутимо роботът. — Но според всички данни от компютъра корабът трябва да се намира там отсреща.

Монтийе пак се взря в къщата. Тя изглеждаше съвсем недействителна — сякаш взета направо от някоя детска книжка. Недействителен изглеждаше и идиличният пейзаж, който се простираше на всички посоки наместо разрушения космодрум.

Илюзии.

Смахнат свят; надежди, които изведнъж се превръщат в кошмар; несигурност; пробуждане на отдавнашни страхове.

Някой — помисли Монтийе — си прави шеги с мен.“ Но веднага се поправи: „С нас. Мръсници такива!“

И тръгна към къщата с бавна, но решителна крачка.

 

 

Компанията, събрала се на чай, го изгледа с неприкрито неодобрение.

— Няма място! Няма място! — извикаха и тримата, като видяха Монтийе.

Без да обръща каквото и да е внимание на думите им, Монтийе се настани в едно голямо кресло на другия край на масата, леко изненадан, че е съвсем като истинска. Облакъти се на нея и изгледа странната компания. Каза:

— Има много място!

— Ще пиете ли малко вино? — предложи любезно заекът.

Монтийе огледа масата, ала на нея имаше само чай.

— Не виждам никакво вино — забеляза той.

— Няма вино — рече заекът.

— Тогава не беше толкова учтиво от ваша страна да ми предложите да пия — каза раздразнено Монтийе.

— Не беше толкоз любезно от ваша страна да седнете, без да сте поканен — рече заекът. — Както вие, така и чудатите ви приятели.

Монтийе вдигна вежди.

— Но те стоят още прави — каза той.

— Само да посмеят да седнат! — заплаши заекът.

— Косата ви трябва да се подстриже — каза дребното човече с голямата шапка. То се бе загледало в Монтийе с голямо любопитство и това бяха първите му думи.

— Той е от митичните същества — каза заекът с всезнаещ тон. — А те винаги са такива.

— Искаш да кажеш чорлави.

— Да, много чорлави.

— А единият му приятел има в гърдите си тиктакащ часовник. Не бих казал, че такъв неканен гостенин с часовник в гърдите ми е много приятен.

— Остави ги ти тези митични същества, те никога не знаят как да се държат на маса — рече заекът и изгледа неодобрително робота.

— Катерицата пак заспа — каза човечето с шапката и изля малко горещ чай на носа и.

Катерицата раздразнено поклати глава и без да отвори очи, рече:

— Разбира се, разбира се! Точно това исках и аз да кажа!

— Защо гарванът прилича на писалищна маса? — попита човечето с шапката и изпитателно се втренчи в Монтийе.

— Беше най-хубавото масло — промърмори заекът тихо.

— Имало едно време три сестри — започна бързо катерицата. — Казвали се…

— Налейте си още малко чай — предложи любезно човечето с шапката.

— … да, но и трохи навярно са паднали вътре — обади се тихо заекът.

— … който тиктака вътре в гърдите му!

— Кой сме днес? Часовникът ми пак е спрял.

— … не трябвало да го смазваш с ножа за хляб…

Започна се оживена кавга, при която всеки от тримата се опитваше да надвика останалите и да им наложи мнението си и никой не се сети повече за неканените гости. Монтийе гледаше слисано трите странни същества, питайки се дали не е започнал да полудява. Тъй като нямаше никаква надежда тази разпра да спре, стана от масата и се върна при Кат и робота, които стояха малко настрана и оттам наблюдаваха странната сцена.

— Само не ме питай какво е това — каза той унило, — защото не бих могъл да ти отговоря.

— Нищо ли не ти говори? — учуди се Кат.

Монтийе я изгледа смаян.

— На мен? Как така?

— Това е „Необикновената закуска“, за която се разказва в една стара приказка, попаднала ми преди години. „Алиса в страната на чудесата“.

— Не ще и дума, наистина необикновена закуска — измърмори Монтийе. — И следва ли нещо от това?

Кат се нацупи и без да го удостои с поглед, каза:

— Възможно е да са роботи.

— Хм, роботи. — Монтийе не изглеждаше никак убеден.

Кат го остави и приближи масата, но трите странни същества с нищо не показаха да са я забелязали. Човъркаха голям джобен часовник, в който жълтееше масло, примесено с доста хлебни трохи.

— Казах ти, че маслото не помага! — каза човечето с шапката, като погледна яростно заека.

— Беше най-хубавото масло — отвърна заекът тихо.

— Приличат ми на роботи от някой увеселителен парк — сподели замислено Кат, след като се върна при Монтийе. — Може би сме се приземили сред огромен увеселителен парк — това би обяснило всичко.

— Странно чувство за хумор трябва да са имали създателите на този парк — измърмори Монтийе. — Особено като се има предвид разкъсващият хората сфинкс.

— Не забравяй, че оттогава са изминали петдесет хиляди години — каза Кат. — Никоя машина не може да действува безпогрешно цяла вечност.

— Ти си просто гениална! — подигра й се Монтийе и без да я погледне, се запъти към къщата. — Не забравяй да споделиш с мен следващите си изумителни предположения. Но сега се размърдай, защото тук някъде трябва да са хората, на които сме тръгнали да помагаме.

Кат го последва.

— Мислиш ли, че корабът е тук? — попита недоверчиво тя.

— Откъде да знам? Всичко е възможно.

Кат въздъхна, но нищо не каза.

 

 

Двамата влязоха в къщата. Вътре цареше пълен безпорядък: на закачалката вместо шапки имаше обувки, масите бяха обърнати с краката нагоре, а върху краката едвам се крепяха чаши за чай, виждаха се и много кафези, а в тях — странни живинки, всичко друго, но не и птици. Стаята изглеждаше застинала в някакъв покой, тъй абсурден, че Кат не можа да сдържи усмивката си.

— Мон — подхвана тя, — това тук не ти ли напомня…

Но не можа да довърши думите си, стресната от шумното затръшване на вратата току под носа на човекоробота, който ги следваше. Кат се извърна и затаи дъх.

Въздухът наоколо се изпълни с искри, от стените заизлиза мъгла и забули видимостта. Стаята сякаш се уголеми, приятната топлина изчезна и на нейно място плъзна влажна, режеща студенина. Жуженето на идиличния пейзаж заглъхна — настъпи зловеща тишина, нарушавана единствено от равномерното почукване на падащи водни капки някъде много далеч. Монтийе тръгна опипом сред стелещата се наоколо мъгла, като непрекъснато ругаеше; токовете на обувките му отекваха върху твърда каменна основа.

Изведнъж мъглата се вдигна и разнесе. Кат и Монтийе видяха, че се намират в огромна сталактитна пещера, слабо озарявана от неизвестно откъде процеждаща се светлина, сред гора от блещукащи колони, които се губеха нагоре към недостижимия свод. Кат направи няколко крачки назад, но се блъсна в твърда и влажна скала. Приведен напред, Монтийе стискаше пистолета в ръката си и не можеше да откъсне поглед от онова, което виждаше в средата на пещерата.

Там, на половин метър от земята, чернееше корабът разузнавач, обграден от всички страни от каменни колони с кристален блясък. Дулата на оръдията му бяха прибрани, люкът затворен. Този ням и неподвижен кораб бе несломимият, съвършен и все пак пленен разузнавач на Жослен и Марта.