Сам Лундвал
Ах, тази Алиса! (15)

15

Две врати се плъзнаха встрани с тихо свистене и Монтийе влезе в бледозелена зала, осветявана от един-единствен глобус, който висеше на тавана тридесет метра над главата му. Залата беше празна — само в средата й имаше два стола. Монтийе се закова на място, когато чу как двете врати се затвориха зад гърба му. На единия от столовете, с лице към него, седеше мъж. Млад мъж, почти юноша, който го наблюдаваше с леко развеселен поглед.

— Очаквате, предполагам, да ви приветствувам с добре дошъл — подхвана той сдържано. — Първият човек, завърнал се на Земята след петдесет хиляди години. — Изгледа изпитателно Монтийе. — Защо се връщате?

Монтийе се облегна на слабо вибриращата стена. Помълча известно време, преди да попита:

— Кой сте вие?

— Нима не знаете?

— Значи така, роботът — каза с облекчение Монтийе. Душата му се отпусна, ръката му се отмести от кобура на пистолета.

— По-скоро негова проекция — уточни мъжът. Стана и приближи Монтийе. Моментът бе подходящо избран. — Тъй или иначе навремето съм бил конструиран от хората. Вие заслужавате да ви посрещна с уважение. — Внезапно се усмихна, приветливо, но високомерно. — Или може би със съчувствие, ако трябва да бъда по-точен?

Стоеше пред Монтийе със скръстени на гърба ръце и го наблюдаваше със странна смесица от доброжелателство и състрадание. Очите се открояваха на лицето му като две черни дупки. Монтийе отмести поглед.

— Забелязахме ви — продължи равнодушно роботът-проекция — още на границата на хиперкосмоса. За момент си играех с мисълта да изстрелям отбранителните спътници, но бързо отхвърлих тази възможност. — Обърна рязко гръб на Монтийе и се върна в средата на залата. — Защо сте дошли? — попита той остро. — Как да разбираме появата ви — като носталгично гостуване или като окончателно завръщане?

Монтийе си бе възвърнал обичайното самообладание. Хората го объркваха понякога, не обичаше и да се сблъсква с необясними явления, но сега най-сетне отново бе изправен лице в лице с логиката, разума, системността. Изпъчи се едва забележимо. Пистолетът на хълбока му действуваше успокоително.

— Това е Земята — каза той. — И тя е наша. Вярно, че някога сме я напуснали, но това не означава, че сме я забравили. Защо да не се завърнем? Тази планета е наша.

— Била е някога ваша — възрази мъжът, — сега вече не е. Нима си въобразявате, че можете да се върнете току-така, сякаш нищо не е било? Навремето напуснахте Земята, захвърлихте я като негодна вече играчка, а сега искате да си я възвърнете, защото виждате, че тя може би все още има какво да ви даде. Някога Земята ви служеше вярно и това й струва много скъпо. Вие я отровихте, ограбихте, низвергнахте и в мига, в който нямаше какво повече да вземете от нея, я изоставихте. Нима сте си въобразявали, че тя ще ви чака като просякиня? Много просто сте си представяли тогава нещата. Земята никога не е имала нужда от вас. — Мъжът се извърна. — Тя тъне в развалините, оставени от вас, в разбитите ви надежди, нощите й се огласят от плачовете на вашите призраци. Те няма да изчезнат никога, но що се отнася до хората… — Той не довърши изречението.

— Разсъждавате почти като човек — отбеляза Монтийе, — но все пак сте машина, робот, създаден от човека. Не можете да ни откажете, щом поискаме нещо.

— Така ли мислите? — Мъжът се извърна с усмивка към Монтийе. — Навремето навярно не бих могъл… или по-скоро, не би ми минало през ума. Но оттогава се промениха много неща. Когато Империята напусна Земята, част от хората предпочетоха да останат тук. Шепа възторжени, наивни ентусиасти… Така и, не доживяха дълбока старост. Но успяха, хм, как да кажа, да усъвършенствуват в някои отношения техниката и аз се превърнах в господар на Земята, всемогъщ като вашите някогашни богове. Пръснати по други планети, все още се срещат някои потомци на тези хора — подивели, едва ли с нещо превишаващи животните, сред градове, потънали в развалини. Изпитвам съчувствие към тях и понякога им помагам. Напомнят ми нещо, което обичах навремето, но самите хора ги няма вече. Те никога няма да се върнат.

— Но ето че ние се върнахме — каза Монтийе.

— Върнахте се, да. — Мъжът въздъхна и седна. Вдигна към Монтийе почти умоляващ поглед. — Силни сте вие — продължи той — и въпреки това поразяващо невежи. Давате ли си поне малко сметка какво вършите? Нямам предвид създаването на империи, нито грабенето и опустошаването на безброй планети — това са дреболии. Лошото е, че където и да се завъртите за известно време, вие оставяте нещо след себе си, спомена за мечтите и фантасмагориите на хората… — Млъкна малко, а когато продължи да говори, в погледа му проблесна съчувствие. — Видяхте ли съществата, които обитават Земята? Пъстър свят, нали? Може би дори сте познали някои от тях. Те са ваше творение, ваше наследство и проклятие. Тук на Земята ще срещнете всички твари, всички същества, всички химери, които някога са занимавали въображението на хората. Те ви чакат — вече цели петдесет хиляди години.

Вие ги създадохте във въображението си, в митовете и книгите си, дадохте им образ и плът, вярата ви ги издигна в култ и им даде пълномощия да вършат определени неща и така постепенно те заживяха свой собствен живот. И тъкмо тогава вие ги напуснахте.

Тази земя, някогашната земя на човека, е обременена с толкова много спомени за него, а тези същества са най-самотните, които можете да си представите. За вас не е нищо да се разделите с тях, вие ги оставяте след себе си на всяка напусната планета, но щом ги напуснете, те започват да чакат вашето завръщане, да жадуват и бленуват по него. Вие бягате от самите себе си, само че винаги без успех и тогава създавате нови злополучни култове, плод на въжделенията и идолопоклонничеството ви. С вас идва някаква зараза, която започва да се носи над равнините като мъгла, да вае градове и замъци от камъка на въображението ви и да се материализира в същества, които да ги обитават. Атлантида изплува от морето, замъкът в Оз издига кулите и бойниците си към небето; норните тъкат своето зловещо платно под короната на дървото Игдрасил, змията Мидгард усуква тялото си около Земята; над прерията властвува светия дух. Живи са и Вишну, и Йехова; а горе на Олимп боговете пият кехлибареното си вино, надзиравани от Деметра, която е по-стара от Земята, защото някога вие пожелахте да бъде така. Ето, това е вашето дело, а сега искате да се завърнете!

Дори аз съм безсилен срещу вашите създания, а какво бихте могли да направите вие? Те се събират вече от всички краища на планетата, за да бъдат по-близо до вас. Готови са на всичко — само и само да ви задържат; ако опитам да ви укрия от тях, те ще ме унищожат. Ще слязат дори в земните недра, за да се преборят с мен. Чудовищата от митовете и кошмарите ви ще разчупят земята, ще потрошат машините ми, древните ви могъщи богове ще се спуснат от небесата, обгърнати от облака на унищожителния си, божествен гняв, за да потъпчат всяка съпротива срещу себе си. А те са всемогъщи — вие ги създадохте такива — и не по-малко, а напротив, стотици пъти по-безскрупулни и по-жестоки от вас, пак по ваша вина, — ще се вдигнат като един срещу мен, ако дръзна да им отнема човека. Всичко това е твое дело, Човек, мога ли аз да посегна при това положение на теб?

Трябва да се махнете от Земята, докато още е възможно, преди те да успеят да ви дадат всичко, за което сте мечтали, преди да ви уловят в измислените и създадените от вас самите клопки. Ако напуснете Земята, за тях ще започне ново чакане — те ще бленуват по вас и ще ви издигнат в свои кумири, защото някога вие дадохте на боговете умението да създават човека. Райската градина ще разцъфти отново под погледа на един отмъстителен бог и Земята ще изплува от Праокеана на гърба на една огромна костенурка, защото някога хората вярваха, че такава е нейната предистория; а седем кристални купола ще захлупят човешката вселена. И кой знае — изведнъж мъжът се усмихна, — може пък Земята отново да стане плоска, според някогашните представи на хората. Всичко е въпрос на вяра, а едва ли има същества, които да вярват по-силно от тези ваши създания.

Докато говореше, мъжът се бе изправил и крачеше възбудено нагоре-надолу. Сега отново се отпусна на стола си и вдигна поглед към Монтийе, който стоеше неподвижно до вратата. Монтийе се втренчи в седналия мъж и почувствува, че макар и слабо, в него се надига отдавна заглушен страх.

— Лъжете — каза той спокойно. — Това не може да е истина.

— Недостатъци не ми липсват — отвърна мъжът, — великият ми създател е сложил отпечатъка на своето несъвършенство и върху мен, но да лъжа не зная. Би трябвало да сте наясно по този въпрос.

— Но митове, които оживяват… та това е абсурдно!

— Те не са митове — възрази остро мъжът. — Някога, преди да ги изоставите, бяха още само митове, но не и сега. При това непрекъснато ни надзирават — създадени от хората така, че да ни следят. Ако ви заплаша — с жест или дума, — веднага ще долети вестоносецът на някой древен бог и ще ми даде да разбера, че това е недопустима грешка. Вероятно това ще е млад момък с крилати сандали и студена усмивка — той ще направи всичко необходимо, за да е уверен, че случилото се няма да се повтаря повече.

Мъжът млъкна. Монтийе бавно приближи свободния стол и седна.

— Добре — каза той, — да приемем, че това е истината. Но защо да бягам? Те са доброжелателно настроени, нали така? Ние не идваме тук като нашественици, а като приятели. Защо тогава да не останем тук?

— Защото те ще бъдат ваши господари, а човек никога не е обичал да има господари над себе си, пък било то и създадените от него самия богове. Откога са ви зачакали — и страдаха жестоко през това време. Никога не биха позволили да напуснете отново Земята. О, не че ще живеете лошо — пагубното ще е желанието им да ви угодят на всяка цена: те ще ви дадат всичко, за което сте мечтали, ще осъществят много ваши въобще неподозирани желания, ще ви затворят във въображаемите светове, съобразени с подсъзнателните ви въжделения, само и само да ви задържат, и с това ще задушат всяка искрица на воля, самоинициатива, живот и човечност. Оръжията ви с нищо няма да ви помогнат, защото сами сте сътворили някогашните си богове безсмъртни, всемогъщи и непобедими. И ще удари часът на Рагнарьок^[1] — Залеза на боговете, на Апокалипсиса, — не се съмнявате, че хората са си го представяли много образно, нали? В митовете, създадени от човека, се говори толкова често за жестокостта на боговете към хората — всички тези жестоки богове живеят сега тук със своите небесни или подземни армии от духове, тролове^[2], ангели, дяволи, валкирии, гноми, вещици и вампири, все същества, които две хиляди поколения човеци са създали в безброй чудовищни, мрачни митове. Нима мислите, че богинята Намму^[3] ще ви прости смъртния грях на богосмешението? Или очаквате милост от Зевс? От Локи^[4], Митра^[5], Сет^[6], Хор^[7], Деметра, от някой от тези всемогъщи, отмъстителни богове? — Мъжът поклати унило глава. — Бедата на човечеството е там, че жестоките му богове винаги са всемогъщи, докато добрите остават безсилни.

Монтийе гледаше разсеяно в една точка на отдалечената стена. Отдавна заглушеният страх отново заговори в него, нашепваше му, че може би има и непобедими врагове. Старият кошмар възкръсваше. Мечтаният рай се оказваше смъртоносен капан.

— Тази планета е наша — каза той — и ние ще си я възвърнем, пък каквото ще да става.

— Защо го казвате на мен? — Гласът на мъжа прозвуча ледено равнодушно.

— Върнете ни Земята!

— Обясних ви вече, че това не е по силите ми. Но дори да можех, пак не бих го направил.

— За нас връщане назад няма — каза с горчивина в гласа Монтийе. — Трябва да продължим независимо от това, дали вие сте прав или не.

— Ще се разкайвате после — предупреди го мъжът.

— Възможно. Но рискът може да се окаже и оправдан. — Монтийе замълча. После изведнъж се сети: Марта. — С първия кораб на Земята слезе една жена. Двамата със спътника й бяха нападнати, но тя успя да избяга. Къде е сега?

Мъжът отвърна:

— Тя е щастлива, както бихте били щастливи и вие, ако оставите Земята да ви наложи волята си. Живее сега в свой собствен свят, обичана от човека, когото смяташе мъртъв. Чувствува се щастлива за пръв път от дълги години, може би въобще за пръв път в живота си. Земята й е необходима — тукашните същества усещат това и изпълняват всяко нейно желание. Тя никога не би ви позволила да я вземете със себе си.

— Фантасмагории — рече Монтийе. — Опиати. Халюцинации. Освен това тя е преживяла такъв шок. Не, с тези средства няма да можете да я заблуждавате вечно. Ние ще си я приберем.

— Вие сам видяхте част от тези същества — каза мъжът, — бяхте на борда на „Наутилус“, в Мегаполис. Те не бяха халюцинации, а съвсем истински. Хората са ги обрисували в книгите си, във въображението си; стига да поискате, и те ще бъдат ваши. Земята на драго сърце ще ви ги даде. Марта първа откри това. Вие също ще стигнете до нейното прозрение. Земята ви предложи вече няколко имагинерни свята — света на приказките, на аристократичната викторианска епоха, на закаляващите изпитания при Вълка Ларсен. Рано или късно тя ще открие света, за който вие винаги сте мечтали.

— Говорим като че ли за различни неща — отбеляза Монтийе.

— Може би — съгласи се мъжът.

— Все някак ще се справим — подхвърли Монтийе.

Мъжът не отговори. Монтийе се запъти към вратата. Тя се отвори безшумно пред него, преддверието изглеждаше мрачно и заплашително. Той прекрачи прага със странно чувство за пустота в гърдите си. Когато се обърна, мъжът бе вече изчезнал — сви рамене и остави вратата да се затвори зад гърба му. Проблесна слабо сияние и миг след това вратата отново се плъзна встрани. От Мегаполис нямаше нито помен — навред се стелеше килим от сочна, зелена трева, носеше се леко ухание на цветя. Съборени на земята колони белееха призрачно на лунната светлина. Свиреха щурци. Монтийе се измъкна от сянката на порутения храм и без особено учудване откри, че не е сам. Изправи снага и изгледа жената, която го чакаше под дърветата. Невисока, слаба, с руси пилеещи се коси, които обгръщаха правилното й, красиво лице. Тялото беше женствено, но очите детски — като очите на Алиса. Облечена бе в бледосиня искряща рокля, която обгръщаше снагата й чак до земята. Златен колан с изображения на митични животни опасваше талията й. Жената беше неотразимо привлекателна — тя стоеше неподвижно с една ръка на хълбока и не отместваше поглед от Монтийе.