Кон Игълдън
Сребърна империя (31)

30.

Ден след ден туманите на Субодай отстъпваха пред унгарските конници. Бату вече беше изгубил броя на опитите на унгарския крал да завърже сражение. Пехотинците и от двете страни ги забавяха, но през първия ден след отдалечаването от Дунав крал Бела беше изпратил в атака двадесет хиляди кавалеристи. Субодай бе гледал безстрастно как приближават последните му редици и накрая с вбесяващо за Бату спокойствие заповяда да пуснат няколко залпа стрели, а окъсаните наборници се хванаха за седлата и се оставиха да ги мъкнат цели три мили, докато между противниците отново не зейна достатъчно разстояние. Когато се осмеляваха да приближат, маджарските конници биваха посрещани от облаци черни стрели, пуснати със смразяваща кръвта точност. Монголските мингхани имаха невиждана дисциплина: препусваха срещу врага, изстрелваха два залпа и се връщаха при туманите.

Първият ден бе най-тежкият, с непрекъснати атаки, които трябваше да се отблъскват. Субодай се беше подлудил от усилия да поддържа дистанция между двете войски, докато Буда и Пеща не изчезнаха от поглед. Когато слънцето залезе, той се усмихна при вида на огромния укрепен лагер, издигнат от армията на Бела. Беше почти като град. Маджарските войници натрупаха в равнината чували с пясък на височината на човешки ръст във формата на огромен правоъгълник. Бяха носили този товар по целия път от Дунав. Това донякъде обясняваше защо не бяха успели да настигнат монголите. Впечатленията на Субодай за краля се оказаха верни — само той и висшите му офицери почиваха зад сигурността на стените от чували. Останалата армия лагеруваше на открито. Кралят обръщаше на войниците си толкова малко внимание, колкото и на слугите си.

Унгарският крал сигурно очакваше да се храни и да спи добре в командната си шатра, но всяка нощ Субодай изпращаше хора с рогове и дзински фишеци, които да държат унгарската войска будна. Искаше да си има работа с уморен и изнервен крал, докато самият той спеше и хъркаше, а личната му стража се хилеше около гера му.

Следващите няколко дни бяха по-спокойни. Крал Бела като че ли разбра, че няма да може да ги накара да се обърнат и да се изправят срещу войската му. Атаките продължиха, но изглеждаха почти като перчене — рицарите се приближаваха, размахваха мечове и сипеха проклятия, а после триумфално се връщаха обратно.

А туманите продължаваха да отстъпват миля след миля. Някои от конете окуцяваха и бързо ги убиваха, макар че така и нямаха време да ги нарежат за месо. Пехотинците, които тичаха покрай конниците, бяха калени, но въпреки това някои от тях също не издържаха. Субодай заповяда всеки, който изостане, да бъде оставен само с меч, но туманите му бяха тренирали дълго време с парцаливите пехотинци и бяха водили сражения, така че си затваряше очите, когато воините му качваха пешаците на седлата зад себе си или ги връзваха на резервните коне.

Към следобеда на петия ден бяха изминали близо двеста мили и Субодай бе научил за врага всичко, което искаше да знае. Река Шайо беше пред него и през по-голямата част от сутринта той даваше заповеди за преминаване на единствения мост. Туманите не можеха да рискуват да бъдат приклещени до реката и нямаше нищо чудно, че маджарските конници започнаха да ги притискат все повече. Познаваха добре тукашната земя.

Когато слънцето премина зенита, Субодай извика при себе си Бату, Джебе и Чулгетай и каза:

— Джебе, искам туманите ти да прекосят реката без никакво бавене.

Военачалникът се намръщи.

— Ако бях на мястото на унгарския крал, щях да ударя сега, когато реката не ни позволява да маневрираме. Със сигурност знае, че мостът е само един.

Субодай се обърна в седлото и се загледа в реката, която се намираше само на няколко мили. Туманът на Чулгетай вече беше до брега. Не можеха да останат тук, пред дълбоката река.

— Кралят ни преследва вече пет дни. Според него ние ще избягаме направо към планините и ще бъдем прогонени отвъд тях. Мисля, че ще ни остави да се оттеглим, но ако не го направи, пак ще разполагам с двайсет хиляди души, готови да му покажат грешката му. Тръгвай по-бързо.

— Твоя воля, орлок. — Джебе сведе глава и препусна да даде заповедта на тумана си.

Бату прочисти гърлото си. Изведнъж се почувства неудобно в присъствието на Субодай.

— Не е ли време да разкриеш плановете си на по-простите военачалници, орлок? — Усмихна се, докато говореше, за да намали хапливостта на думите си.

Субодай го погледна.

— Реката е ключът. Досега само бягаме и бягаме. Те няма да очакват атака от нас, особено сега. Ще ни притиснат, когато видят, че започваме да преминаваме реката, но ние ще ги задържим със стрели. Привечер искам те да са от тази страна, а туманите ни — от другата. Точно това би очаквал кралят им от враг, когото можеш да подгониш с такава лекота. — Субодай се усмихна. — След като пресечем Шайо, искам последният мингхан да задържи моста. Той е единственото слабо място в приготовленията ми, Бату. Ако тези хиляда воини бъдат смазани бързо, врагът ще се добере до нас и ще изгубим преимуществото на тясното място.

Бату се замисли за моста, който беше видял при първото преминаване, когато туманите препускаха в тръс към Буда и Пеща. Беше каменен, достатъчно широк, за да минат по него дузина коне един до друг. Би могъл да го държи дни наред срещу рицарите, но маджарските стрелци щяха да пускат десетки хиляди стрели от бреговете. И в крайна сметка защитниците на моста щяха да паднат до един. Въздъхна и попита:

— Това ли ще е задачата ми, орлок? Поредното самоубийствено поръчение, което не би трябвало да преживея? Просто искам да съм сигурен, че съм разбрал заповедта ти правилно.

За негова изненада Субодай се изкиска.

— Не, не е за теб. Ти ми трябваш утре преди зазоряване. Оставям на теб кого да посочиш за задачата. Не бива да отстъпват пред атаката, Бату. Погрижи се да го разберат. Унгарският крал трябва да е сигурен, че смятаме да избягаме, че не можем да се изправим срещу армията му. И удържането на моста ще го убеди в това.

Бату кимна и се помъчи да скрие облекчението си. Туманът на Джебе вече беше потеглил, препускаше възможно най-бързо по моста и се събираше от другата страна на реката. Бату чу тръби откъм маджарите, обърна се и прехапа устна: врагът продължаваше да скъсява разстоянието.

— Много кръв ще се пролее, Субодай — тихо каза младежът.

Орлокът го погледна преценяващо със студените си очи.

— Ще ги накараме да платят за загубите ни. Имаш думата ми. А сега иди подбери хората си. Погрижи се да имат факли, с които да осветят моста по залез. Не искам никакви грешки, Бату. Чака ни напрегната нощ.

 

 

Темуге крачеше нервно по коридора пред покоите на лечителя. Беше пребледнял от приглушените викове, които се чуваха отвътре, но не можеше да се върне там. При първия разрез в рамото на Хазар беше изтекла бяла течност, която вонеше толкова отвратително, че той не се сдържа и си изповръща червата. Хазар стискаше зъби и мълчеше, но се разтрепери, когато ножът се заби по-дълбоко и започна да дълбае. Черната паста още беше на езика му и Темуге си помисли, че брат му халюцинира, когато започна да вика Чингис. И излезе, притиснал с ръкав устата и носа си.

Слуги подтичваха по коридора и мъкнеха какво ли не, от храна до строителни материали. Сорхатани, жената на племенника му, беше започнала да се готви за обсада едва ли не от деня на смъртта на Угедай. При тази мисъл Темуге се усмихна презрително и за момент му се прииска Чингис да можеше да се върне и да й набие малко ум в главата. Градът не можеше да издържи, това го разбираше и най-големият глупак. Най-доброто, на което можеха да се надяват, бе да пратят човек при Чагатай и да започнат преговори. Единственият останал жив син на Чингис не беше толкова силен, че преговорите да са безсмислени. Темуге бе предложил себе си като пратеник, но Сорхатани само му се усмихна и му благодари, след което го отпрати. Темуге кипна, като се сети за това. Точно когато държавата се нуждаеше от вещото му мнение, той трябваше да се разправя с жена, която не разбираше нищо. Отново закрачи и трепна, когато Хазар изкрещя пак, този път по-силно.

Градът се нуждаеше от силен регент, а не от вдовицата на Угедай, която бе дотолкова зашеметена от мъка, че се беше оставила Сорхатани да я води. Темуге си помисли дали отново да не повдигне настоятелно въпроса. Колко пъти се бе приближавал до управлението на държавата? Духовете бяха срещу него преди, но сега имаше чувството, че костите са хвърлени и висят във въздуха. Градът бе ужасен, усещаше го. Нима не беше време за силен мъж, за брат на самия Чингис, който да хване здраво юздите? Изруга под нос, като си спомни онзи старши командир, Алхун. Беше се опитал да го проучи, да прецени мнението му за двете жени, които управляваха Каракорум. Алхун беше разбрал намеренията му, сигурен беше, но го отряза — просто му обърна гръб и Темуге остана да зяпа опулено след него.

Лечителят излезе, бършеше кръвта и гнойта от ръцете си.

— Съжалявам. Туморите бяха твърде дълбоки и твърде много. Военачалникът нямаше да живее още дълго. Изгуби много кръв. Нищо не можех да направя.

Темуге стисна юмруци, обхванат от внезапен гняв.

— Какво? Какво искаш да кажеш?! Нима е мъртъв!

Лечителят го погледна тъжно.

— Той знаеше, че рискът е голям, господарю. Съжалявам.

Темуге го бутна настрани и влезе в стаята. Едва не повърна пак от вонята.

Хазар се взираше в тавана със стъклен поглед. Голите му гърди бяха целите в белези — като бели въжета, останали от стотиците битки. По ръцете му белезите бяха толкова гъсти, че почти не се виждаше здрава кожа. Темуге отново видя колко е отслабнал Хазар, как костите изпъкват под опънатата кожа. Изпита облекчение, че лечителят го беше обърнал с лицето нагоре. Нямаше никакво желание да вижда отново ужасните морави рани, особено след като вонята им изпълваше дробовете му. Задави се, докато пристъпваше към тялото на брат си, но успя да се пресегне и да му затвори очите. Наложи се да натисне здраво клепачите, за да не се вдигнат.

— Сега кой ще се грижи за мен? — промълви Темуге. — Аз съм последният от нас, братко. С какво съм заслужил подобна участ?

За свое изумление заплака и сълзите потекоха по бузите му.

— Ставай, глупако — каза на трупа. — Вдигни си задника и ми кажи, че съм слаб и жалък, щом цивря. Стани, моля те.

Усети застаналия на прага лечител и рязко се обърна.

— Господарю, искаш ли… — започна лечителят.

— Махай се! — изрева Темуге.

Лечителят изчезна.

Темуге отново се обърна към лежащия на леглото мъртвец. Странно, но миризмата вече не му правеше впечатление.

— Аз съм последният от нас, Хазар. Бехтер и Темуджин, Хаджиун, Темулун, а сега и ти. Всички си отидохте. Никой не ми остана. — Осъзнаването на това го накара отново да се разплаче и той се свлече на един стол и прошепна: — Останах сам в град, който чака да бъде унищожен.

За миг очите му пламнаха от горчива ярост. Той имаше правото да наследи брат си, а не някакво копеле, което бе само мъчение за баща си. Ако Темуге разполагаше с верен туман, Чагатай нямаше да доживее да превземе Каракорум. Чагатай щеше да изгори всички книги в библиотеката на града, без изобщо да разбира каква съкровище са те. Темуге преглътна скръбта си и започна да мисли и да преценява възможностите си. Сорхатани не разбираше какъв е залогът. Може би градът щеше да издържи, ако имаше мъж, който да разбира стойността му, а не някаква жена, която просто бе наследила властта, без самата тя да има какъвто и да било талант. Субодай скоро щеше да научи, а той презираше Чагатай. Цялата войска щеше да поеме на изток като буря, за да защити столицата. Ако градът оцелееше, Гуюк щеше да му е благодарен.

Имаше чувството, че животът го е подготвял за този момент, за това решение. Братята му вече ги нямаше и без тях той се чувстваше странно свободен. Последният свидетел си беше отишъл и някогашните му провали вече бяха само пепел, отдавна и напълно забравени.

Все трябваше да има хора, които негодуваха от властта на Сорхатани. Яо Шъ със сигурност бе един от тях и Темуге си помисли, че съветникът би трябвало да познава и други. Можеше да стане преди пристигането на Чагатай. Понякога властта може да преминава от едни ръце в други с бързината на удар с нож. Темуге се изправи и погледна за последен път тялото на Хазар.

— Той ще изгори книгите, братко. Няма да му позволя да го направи. Аз бях от самото начало, когато смъртта беше само на един дъх разстояние. Обещавам, че няма да се боя сега, когато духът ти ме наблюдава. Аз съм роден за власт, братко. Светът би трябвало да е точно такъв, а не какъвто стана. Аз съм последният от нас, Хазар. Сега е моето време.

 

 

Крал Бела гледаше как лагерът се установява около него — именно около него, започваше от собствения му павилион, великолепно съоръжение с лъскави подпори и здрава тъкан, която не пропускаше вятъра. Вече надушваше храната, която приготвяха слугите му. Застанал в центъра на всичко това, Бела усети прилив на гордост. Армията му не се нуждаеше от онези чергари куманите, за да подгони монголите и да ги преследва дни наред. Маджарската стомана и маджарската храброст бяха повече от достатъчни. Досмеша го, като си помисли, че е подкарал монголските пастири по същия начин, по който те подкарват стадата си. Донякъде съжаляваше, че не ги е притиснал още повече в бреговете на Шайо, но те бяха продължили да бягат презглава и спряха само за момент при моста, преди да тръгнат по него. Заслони очи от залязващото слънце и видя вражеските шатри — странно кръгли, осеяли земята от другата страна на реката. В тях го нямаше онзи ред и онази спокойна ефективност, които виждаше около себе си. Помисли си с наслада за преследването, което предстоеше. Във вените му течеше кръвта на рицари и той чувстваше как предците му крещят победоносно при вида на прогонените нашественици, разбити — не, избити в планините, от които се бяха изсипали.

Обърна се, когато един от рицарите на фон Тюринген препусна към него. Беше англичанинът Хенри Брейбрук, екзотика сред тях, макар че бе знаменит боец и заслужаваше мястото си.

— Сър Хенри — поздрави го крал Бела.

Рицарят бавно слезе от коня и се поклони. Заговори на френски, тъй като и двамата владееха отлично този език.

— Господарю, опитват се да задържат моста. Осемстотин, може би хиляда души обърнаха конете си и останаха там.

— Значи предпочитат да не минаваме реката, така ли, сър Хенри? — Крал Бела се изкиска приятелски. — Дни наред усещат как им дишаме във вратовете и сега им се иска да ги оставим да отстъпят на спокойствие.

— Щом казвате, господарю. Но това е единственият мост на сто мили по реката, ако не и повече. Трябва да ги изтикаме тази вечер или утре сутринта.

Бела за момент се замисли. Настроението му беше чудесно.

— Когато бях момче, сър Хенри, обичах да събирам миди на езерото Балатон. Те се впиват в камъните, но с ножчето си успявах да ги изчегъртам и да ги пусна в гърнето! Разбираш ли накъде бия, сър Хенри?

Разсмя се на собственото си остроумие, но рицарят само леко се намръщи в очакване на заповеди. При вида на такъв безчувствен другар по оръжие кралят въздъхна. Хуморът не беше на почит сред рицарите с тяхната сурова версия на християнството. Полъх на вятъра донесе до тях миризмата на печено свинско и крал Бела плесна доволно с ръце и взе решение.

— Изпрати стрелци, сър Хенри. Нека се поупражняват малко с мишените преди залез-слънце. Удари ги здраво и ги прогони от другата страна на реката. Достатъчно ясно ли се изразих?

Рицарят сведе глава. Сър Хенри Брейбрук имаше цирей на крака, който трябваше да се среже, както и разранено стъпало, което като че ли започваше да гние под превръзката, въпреки че беше опитал какви ли не мехлеми и лапи. Храната, която го очакваше, беше рядка супа и стар хляб, може би и малко кисело вино, за да го прокара през сухото си гърло. Яхна внимателно коня си, скован от болежките. Не се радваше на клането, макар че безбожните монголи заслужаваха да бъдат изтрити от лицето на Христовата земя. Въпреки всичко щеше да изпълни заповедта на краля — нали бе дал рицарската си клетва.

Хенри Брейбрук предаде кралската заповед на един отряд стрелци — четири хиляди мъже под командването на унгарски принц, когото не харесваше и не уважаваше. Остана само колкото да ги види как потеглят към моста, след което се нареди с куркащ стомах на опашката за супата и хляба.

 

 

Чагатай погледна към яркото слънце. В дясната си ръка държеше пожълтял пергамент, който бе пропътувал повече от хиляда мили през пътните станции. Беше покрит с петна и мърляв, но няколкото изписани на него реда накараха сърцето му да затупти бясно. Вестоносецът, който го беше донесъл, още стоеше коленичил и чакаше. Чагатай бе забравил за него в мига, в който започна да чете. Посланието, надраскано набързо с дзински знаци, беше точно онова, което очакваше от години. Угедай най-сетне беше умрял.

Това променяше всичко. Сега Чагатай беше последният оцелял син на Чингис хан, последният пряк потомък на основателя на държавата, на хана на хановете. Почти чуваше гласа на стареца, докато мислеше какво предстои. Беше време за безмилостни действия, трябваше да грабне властта, която му беше обещана навремето, която бе негова по право. Очите му се насълзиха, отчасти от спомените за младостта. Най-сетне можеше да стане онзи мъж, когото би искал да види баща му. Несъзнателно смачка жълтия пергамент в юмрука си.

Субодай щеше да се изправи срещу него, или най-малко щеше да застане на страната на Гуюк. Орлокът никога не го беше обичал. Щеше да се наложи да бъде убит тихомълком, просто нямаше друг начин. Чагатай кимна замислено — това просто решение отваряше различни пътища за предстоящите дни. В двореца на Каракорум беше чул брат си да говори за верността на Субодай, но знаеше, че никога не би могъл да се довери на орлока. Просто помежду им имаше твърде много неща и той бе видял смъртната закана в студените очи на военачалника.

Каракорум беше ключът за ключалката, сигурен беше. Нямаше история на пряко наследяване на властта, поне сред племената. Ханът винаги се избираше сред онези, които бяха най-подходящи за водачи. Нямаше значение, че Гуюк е най-големият син на Угедай или че Угедай бе предпочел него — та нали самият той не беше най-големият от братята си. Народът не познаваше любимци. Щяха да приемат онзи, който държи града. Щяха да тръгнат след човека, имащ силата и волята да превземе Каракорум. Усмихна се. Имаше много синове, които да изпълнят стаите на онзи дворец. Синове, които щяха да продължат линията на Чингис до края на човешката история. Във въображението си видя замайваща картина на империя, простираща се от Корио на изток до западните държави, под властта на един-единствен силен хан. Дзинските владетели никога не бяха мечтали подобно нещо, но територията беше огромна и го изкушаваше да се опита да я овладее цялата.

Чу стъпки зад себе си. Прислужникът му Сунтай влезе в стаята. Като никога, Чагатай беше научил новина преди началника на шпионите. Усмихна се, като видя, че грозното му лице е зачервено, сякаш е тичал.

— Време е, Сунтай — каза Чагатай с блестящи от сълзите очи. — Ханът е мъртъв и трябва да събера туманите си.

Слугата му хвърли поглед към коленичилия вестоносец и след кратък размисъл зае същата поза и сведе глава.

— Твоя воля, господарю.