Кон Игълдън
Сребърна империя (25)

24.

Хаджиун умря в планините, над нивото на снега, където нямаше нито време, нито сила да се грижи за тялото си. Плътта му се бе надула от отровата в забралия му крак. Прекара последните си дни в бълнуване и агония, ръцете и лицето му бяха покрити с петна. Умря мъчително и трудно.

Зимата настъпи само няколко дни след това и виелиците завиха из планините. Тежък сняг затрупа тесните проходи, които бе разузнал Гуюк. Единственото добро на внезапно настъпилия студ бе, че мъртвите не се разлагаха. Субодай беше наредил тялото на Хаджиун да бъде увито в саван и качено на каруца. Братът на Чингис бе поискал да бъде изгорен вместо погребан в небето, оставен на птиците и животните на някой висок чукар. Дзинският ритуал на кремирането намираше все повече привърженици. Онези от народа, които бяха приели християнството, дори ги заравяха, макар да предпочитаха да бъдат положени в земята със сърцата на враговете им, които да им бъдат слуги в отвъдния свят. Нито Субодай, нито Угедай възпираха по някакъв начин тези практики. Хората от народа сами вземаха решенията си за нещо, което не можеше да навреди на никого.

Карпатите нямаха само един връх, а представляваха десетки долини и хребети, които трябваше да се преодолеят. Отначало монголите бяха единствените живи същества, ако не се броят птиците в небето, но после попаднаха на първия замръзнал труп високо горе, където дишането причиняваше болка в дробовете. Тялото лежеше само, ръцете и лицето бяха почернели от вятъра, почти като овъглени. Снегът покриваше нещастника наполовина и един от мингхан командирите изпрати воините си да изкопаят и други подобни купчини сняг. Откриха още трупове с мургави или бледи лица, тюрки или руси, често брадати. Мъже лежаха до жените си, а децата им бяха замръзнали между тях. Телата им се бяха запазили на високото, изсушени, плътта им се бе превърнала в камък.

Бяха стотици и военачалниците можеха само да се чудят кои са били тези хора и защо са рискували живота си в планините. Мъртвите не изглеждаха стари, но нямаше начин да го определят със сигурност. Може би лежаха тук от векове или пък бяха измрели само месеци преди появата на монголите по тези места.

Вятърът и снегът преобразиха напълно света. След първите снежинки животинските пътеки изчезнаха и започнаха да се натрупват такива преспи, че се налагаше да ги прекопават на всяка крачка. Спасяваха ги единствено съобщенията между съгледвачите на всеки проход, многочислеността и дисциплината на туманите. Субодай редуваше хората, които трябваше да пробиват път — разгребваха преспите с лопати и с голи ръце. Онези отзад вървяха по широка ивица кафява киша, разбърквана от десетки хиляди стъпала и копита. Снеговете не можеха да ги спрат. Вече бяха стигнали твърде далеч.

Студовете се засилиха още повече и най-слабите и ранените се бореха да не изостават. Туманите все по-често минаваха покрай седнали фигури, умрели със сведени глави. Сред тях имаше деца, родени в годините след тръгването от Каракорум. Малките им телца замръзваха бързо, когато ги оставяха в снега, вятърът рошеше косите им. Насичаха за месо падналите коне, за да нахранят хората. Туманите продължаваха напред и не спряха, докато не видяха долу равнините и не оставиха планините и вечността зад себе си. Преходът продължи два месеца повече, отколкото се беше надявал Субодай.

От другата страна на Карпатите туманите се събраха да оплачат военачалника, който бе от основателите на държавата. Войската наборници седеше и гледаше неразбиращо и навъсено как монголските шамани пеят и разказват историята на живота му. За човек като Хаджиун разказите и песните продължиха цели два дни. Онези, които ги слушаха, се хранеха кой където бе седнал и стопляха замръзналия айраг, за да могат да пият за брата на Чингис хан. По залез-слънце на втория ден Субодай лично запали напоената с мазнина погребална клада и отстъпи назад, когато черният пушек се издигна във въздуха.

Орлокът гледаше тъмния стълб и неволно се замисли за сигнала, който даваха на враговете. За всеки, който имаше очи да го види, пушекът означаваше, че монголите са прекосили планините. Субодай поклати глава, когато си спомни бялата, червената и черната шатри, които Чингис беше издигал пред градовете. Първата бе просто предупреждение да се предадат бързо. Червената обещаваше, че заради отказа им ще бъде убит всеки мъж, годен да носи оръжие. Черната шатра означаваше, че след падането на града няма да има оцелели. Тя обещаваше пълно разрушение и гола земя. Може би издигащите се искри и мазният черен пушек бяха поличба за онези, които ги виждаха. Може би щяха да ги забележат и да разберат, че Субодай е дошъл. Можеше да се усмихне на собствената си суета, тъй като командваше измършавели хора, все още слаби след смазващия труд, който бяха положили. Но в същото време съгледвачите му вече бяха на път. Те щяха да открият място, където да отпочинат и да се възстановят; някои трябваше да се простят с пръстите си, които бяха станали безполезни.

Пламъците танцуваха и пращяха, вятърът лъхна и запрати пушека в лицата на насъбралите се мъже. Бяха използвали част от дървения материал, който Субодай бе прекарал през планините — бяха го натрупали върху тялото на Хаджиун на височина два човешки боя. Пушекът носеше сладникавата миризма на опечено месо и някои от по-младите се задавиха, когато поеха дъх. Субодай чуваше стоновете и скърцането на бронята на военачалника, която се разширяваше от високата температура, и звуците му приличаха на глас в огъня. Тръсна глава, за да прогони тези глупави мисли, и усети, че Бату го наблюдава.

Принцът стоеше с Гуюк, Байдур и Монгке. И четиримата бяха под негово командване, но в същото време тази група бе различна от останалите. Субодай отвърна на погледа му, докато Бату не извърна очи. Постоянната му полуусмивка и този път играеше на лицето му.

Субодай потръпна, когато осъзна, че смъртта на Хаджиун е лична загуба за него. Старият военачалник го беше подкрепял на съветите и на бойното поле, доверяваше се на Субодай да намери изход от положението, колкото и тежко да изглеждаше то. Тази сляпа вяра беше умряла с него и Субодай знаеше, че фланговете му са оголени. Запита се дали да не издигне Монгке на някакъв по-висок пост. В сравнение с другите принцове той изглеждаше най-малко повлиян от Бату, но ако преценката на Субодай се окажеше погрешна, имаше вероятност само да направи Бату още по-силен. Вятърът задуха още по-силно. Субодай изруга под нос. Мразеше лабиринта на политиката, която се появи след смъртта на Чингис. Беше свикнал с тактиката, с лъжливите ходове и номерата на бойното поле. Каракорум бе добавил към тях още много и той вече не можеше да предвиди дали някой няма да го наръга изневиделица или да го предаде. Вече не можеше да познава простите сърца на хората около себе си и да им доверява живота си.

Разтърка грубо очи и видя влажно петънце по ръкавицата си. Въздъхна. Хаджиун беше приятел. Смъртта му недвусмислено напомняше, че Субодай също остарява.

— Това е последната ми кампания — промълви той на фигурата в кладата. Различаваше Хаджиун в почернялата му броня, сам в златистата пещ. — Когато приключа, ще върна прахта ти в родината, стари приятелю.

— Беше велик мъж — каза Бату.

Субодай се стресна. От дращенето на огъня не беше чул приближаването му. Изпълни го ярост, че Бату ще започне с горчивите си приказки дори на погребението на Хаджиун. Понечи да отговори, но Бату вдигна ръка.

— Не се подигравам, орлок. Не познавах и половината от историята му, докато не я чух от шамана.

Субодай преглътна думите си и отвърна на спокойния поглед на Бату, след което отново се обърна към кладата. Бату заговори отново и гласът му бе мек, изпълнен с благоговение.

— Крил се е с Чингис и другите деца от враговете им. Били са калени от глада и страха. От това семейство, от тези братя, сме се появили всички ние. Разбирам това, орлок. Ти също си бил част от това. Ти си видял раждането на държавата. А аз не мога да си представя подобно нещо. — Въздъхна и разтърка основата на носа си, за да прогони умората. — Надявам се да се намерят истории и за мен, когато дойде времето да ме предадат на огъня.

Субодай се извърна към него, но Бату вече се отдалечаваше. Въздухът бе чист и студен, с обещание за още сняг.