Кон Игълдън
Сребърна империя (11)

10.

Зоркият поглед на Хазар не пропусна знамената на Угедай хан. Теренът съвсем не бе идеален — тревиста равнина, където от години не бяха пасли стада и навсякъде имаше храсти и фиданки. Стъпи на седлото и се изправи, балансираше небрежно, докато конят му щипеше трева.

— Добро момче — промърмори. Имаше предвид Угедай.

Бе заел позиция на малко възвишение извън обхвата на лъковете, но достатъчно близо до врага, за да насочва атаките си. Войската на императора беше видимо очукана след многодневното отблъскване на монголските конници. Но въпреки това дзинските части бяха дисциплинирани и смели, както Хазар беше научил на свой гръб. Непрекъснато поддържаха плътна линия пики срещу хората му. Теренът не позволяваше пряка атака с копия и той беше принуден да ги покосява с вълни от стрели. Докато настъпи пладне, стрелците му избиваха десетки противници, но дзинските войници продължаваха да се движат неотклонно на юг и монголският туман се местеше с тях. Хазар видя как уморените лица се обръщат към новата заплаха и зяпват носещите се към тях оранжеви знамена на монголския хан.

„Някъде сред тези блестящи дзински редици едно момче, вече млад мъж всъщност, сигурно беснее“, помисли си Хазар. Момчето император Сюан бе коленичило пред Чингис, когато великият хан бе изпепелил столицата му. Самият Хазар беше хванал в капан младежа в град Кайфенг, преди да бъде отзован в родината. Беше като гореща кръв и мляко в стомаха му да знае, че дзинският император отново е в играта и че животът му е в ръцете му. Тази развръзка се бе проточила твърде дълго.

Въпреки това императорът почти беше стигнал южната империя, където родът му продължаваше да управлява в блясък и изолация. Ако Чингис му беше дал само още няколко дни, щеше да навлезе в онези земи още тогава. Бе сигурен в това. Не знаеше нищичко за политическите игри между двете държави с изключение на това, че Сун сякаш имаха милионни армии. За момента му беше достатъчно да накаже със смърт северния император. Беше му достатъчно да язди с тумана си. Съжаляваше само, че Чингис не е жив да го види.

Изгубен в тъжните спомени, Хазар едва не се обърна да даде заповед на Хо Са и Самука, но си спомни, че и двамата бяха мъртви от години. Потръпна. Толкова хора бяха мъртви, откакто той и братята му се криеха от враговете си в едно мъничко дере, а зимата наближаваше. От онези уплашени и изгладнели деца в света се бе появила нова сила, но Хаджиун, Темуге и самият Хазар бяха единствените оцелели. Цената беше висока, макар той да знаеше, че на Чингис нямаше да му се посвиди да я плати.

— Най-добрите от нас — прошепна на себе си Хазар, докато гледаше равномерното приближаване на силите на Угедай. Беше видял достатъчно. Клекна, седна в седлото и рязко изсвири. Двама вестоносци пристигнаха в галоп. И двамата бяха с голи ръце, почернели от прах и носеха само копринени туники и гамаши, за да яздят бързо и леко.

— Първите четири мингхани да натиснат западния им фланг — рязко нареди Хазар на първия. — Да не позволят на врага да се изпречва на пътя на хана.

Вестоносецът препусна през бойното поле, младежкото му лице грееше от вълнение. Другият чакаше търпеливо, докато Хазар наблюдаваше прииждането и отдръпването на вълните хора подобно на стар ястреб, кръжащ над поляна. Видя как от някаква дупка изскочиха зайци и се втурнаха към него. Доволните му дружинници ги простреляха и слязоха от конете. Това бе друг знак, че теренът е пълен с препятствия и че атаката ще е още по-опасна.

Хазар се намръщи. Днес нямаше да грабне лесна победа. Дзинската войска превъзхождаше неговата в отношение повече от шест към едно. Дори след пристигането на Угедай и Толуй съотношението щеше да е две към едно. Хазар ги беше тормозил и покосявал, докато се движеха на юг, но така и не бе успял да принуди императора да спре и да се бие. Самият Угедай предложи да заобиколи отдалеч и да дойде от юг. Три дни бяха изминали мъчително бавно и накрая Хазар бе започнал да мисли, че императорът ще успее да стигне до границата и да се спаси, преди Угедай да дойде.

Откри, че му се иска Чингис да идваше от юг. Сърцето му се сви при тази мисъл и той тръсна глава, за да пропъди старческите си мечти. Имаше работа за вършене.

— Ето какво ще кажеш на Юсеп — обърна се той към вестоносеца. — Да се заеме с източния фланг и да ги принуди да се устремят към хана като през фуния. Ако трябва, да използват всичките си стрели. Той ще командва от пети до осми мингхан. При мен остават две хиляди души резерва. Повтори. — Изчака нетърпеливо, докато вестоносецът повтори заповедта, после го отпрати.

Загледа се към откритата равнина и се зачуди колко ли е пораснал дзинският император. Вече не беше гордо момченце, а мъж в разцвета на силите си, но лишен от онова, което бе негово по право. Земите, които беше познавал, сега се управляваха от монголски принцове. Огромните армии на баща му бяха смазани. Само тези войници му бяха останали. „Може би именно затова се бият толкова свирепо“, помисли си Хазар. Те бяха последната надежда за императора си и го знаеха. Границата със Сун се намираше мъчително близо, а те бяха все още силни и многобройни, подобни на пъстроцветни оси.

Хазар се върна при резервните воини, които седяха отпуснато на конете и гледаха врага. Изправиха се, когато командирът им спря пред тях — знаеха, че той ще забележи и най-дребната проява на немарливост.

Дзинските редици се престроиха, за да отговорят на новата заплаха. Настръхнаха пики и копия. Точно както беше очаквал Хазар, войниците започнаха да се отклоняват от прекия път към границата. Лично той нямаше да има нищо против, ако Угедай не беше там. Дзинският император искаше да стигне границата със Сун. Ако можеше да бъде принуден да се движи покрай нея, без да я пресича, в крайна сметка войската му щеше да се умори и монголските тумани щяха да започнат да я разкъсват по фланговете. До залез-слънце имаше още време и пехотинците на императора щяха да изгубят сили преди монголските ездачи. Дзинската кавалерия бе първата мишена на Хазар и беше откъсната от онези, които защитаваше от сабите и стрелите. Оцелелите се намираха дълбоко в центъра на войската, опозорени и пречупени.

Когато Угедай се приближеше, дзинците щяха да се озоват в капан между две неприятелски сили. Хазар си затананика, наслаждаваше се на онова, което предстоеше. Нищо не прекършваше бойния дух повече от страха да бъдеш нападнат в гръб.

Гледаше как първите четири хиляди воини бавно напредват през рояка стрели от арбалети, приведени в седлата, защитени от бронята си. Някои падаха, но останалите се приближаваха все повече и повече, въпреки че много от животните се препъваха. Един кон падна на колене, когато земята под него хлътна, но ездачът го изправи и продължи напред. Докато го наблюдаваше, Хазар стисна поводите с такава сила, че кокалчетата му побеляха.

Разстоянието между двете войски стана петдесет крачки и въздухът почерня от виещи стрели. Предните дзински редици хвърляха копия, но повечето не достигаха целите си и падаха на земята. Поради лошия терен монголските редици бяха нестройни, но лъковете им се огънаха като един. Въпреки рева на офицерите императорските войници се дръпнаха уплашено назад. Бяха се изправяли пред тази буря твърде много пъти и бяха отчаяни. От това разстояние монголските лъкове можеха да пробият почти всичко. Хората му напрягаха яките мускули на раменете си, хванали тетивите със закоравели като кокали пръсти. Никой друг народ нямаше лъкове с подобна мощ, нито толкова силни мъже, които да ги използват.

Пуснаха стрелите и бръмченето на тетивите долетя чак до Хазар. Залпът отвори във вражеските редици голяма дупка, стрелите отхвърляха хората назад така, че пиките и арбалетите им рязко се вдигаха към небето. Хазар кимна отсечено. Нито той, нито Джебе бяха спечелили златото на празника. Първото място спечелиха стрелците на Субодай. Въпреки това той също знаеше как се стреля.

Поразените падаха с щръкнали от телата им стрели, ехтяха писъци. Хазар се ухили. Бяха пробили кожата на вражеската армия. Копнееше да даде заповед да продължат дълбоко с брадви и копия. Беше виждал как войски биват разсичани по този начин въпреки цялата им мощ, барабани и разноцветни знамена.

Монголската дисциплина, калена в битки из цял свят, издържа. Хората му пускаха стрела след стрела, подбираха за мишени онези, които се опитваха да отстъпят или да се скрият зад щитовете си. Най-предните редици се сблъскаха и от двете страни паднаха още жертви, преди мингхан командирите да затръбят отбой и ликуващите воини да отстъпят.

От недокоснатите задни редици на дзинската армия се надигна нестроен победоносен вик, но хората на Хазар се обърнаха в седлата и пуснаха по една последна стрела точно когато бойният дух на врага отново се вдигна. Виковете секнаха и мингханите с дюдюкане заеха новата си позиция и се приготвиха да нападнат отново. През последната половин миля движението на дзинската войска беше забавено; дори оставяха ранените си.

— Ето ги най-после — промърмори Хазар. — Ханът излиза на бойното поле.

Виждаше знаменосците на Угедай в множеството, което напредваше в тръс по неравния терен. Дзинските редици се приготвиха да ги посрещнат: събраха щитовете и наведоха пиките, които можеха да изкормят нападащ кон. Когато монголите стигнаха на двеста крачки, стрелите полетяха на черни вълни. Пукотът на хилядите лъкове напомняше на буйно горящ лагерен огън — звук, който Хазар познаваше по-добре от всеки друг воин. Изведнъж изпита увереност, че дзинците са паднали в ръцете им. Днес императорът нямаше да намери убежище.

Прозвуча друг грохот, много по-силен от познатото от детството бръмчене на тетивите. Беше като гръмотевица, последвана от полъх, който мина през хората му. Хазар впери поглед в издигащия се облак дим, който скри част от сблъскалите се редици на Угедай и дзинската армия, и попита остро:

— Какво беше това?

— Барут, господарю — незабавно отвърна един от хората му. — Използват огнени гърнета.

— На бойното поле! — Хазар се слиса. Изруга. Беше виждал да използват това оръжие от градските стени и знаеше какви поражения нанася. Железните гърнета, пълни с черния прах, можеха да пръснат парчета горещ метал през гъстите редици на хората му. Трябваше обаче да бъдат хвърляни достатъчно далеч, за да не пострадат и самите защитници. Не можеше да си представи как дзинците могат да ги използват, без да избият собствените си хора.

Още не беше успял да се окопити, когато се разнесе втори тътен. Поради разстоянието звукът бе приглушен, но той видя как мъже и коне политат във въздуха и се сгромолясват в тревата. После дойде миризмата, парлива и горчива. Някои от хората му се закашляха. Дзинците се развикаха тържествуващо и лицето на Хазар се изкриви от ярост.

Всички инстинкти го подбуждаха да препусне срещу враговете, преди да са се възползвали от временното преимущество, което бяха спечелили. Атаката на Угедай изгуби устрема си и само краищата на двете войски се сражаваха в далечината. Хазар се насили да запази самообладание. Това не беше нападение срещу друго племе. Дзинците бяха многобройни и имаха достатъчно кураж да изгубят половината от своите, за да изкормят хана на монголите. Бащата небе знаеше, че дзинският император желае това. Хазар усещаше погледите на хората си върху себе си. Чакаха заповедта му. Той стисна зъби и нареди:

— Задръжте. Чакайте. — Не откъсваше поглед от битката. Неговите две хиляди можеха да се окажат решаващи за победата — или просто да загинат в касапницата. Изборът, решението зависеше от него.

 

 

Угедай — яздеше доста назад в редиците — никога не беше чувал подобен грохот. Беше ревал, докато стрелите политаха с хиляди, отново и отново, преди воините му да извадят сабите и да атакуват. Мъжете около него препуснаха напред, всеки се стремеше да покаже куража си и да спечели одобрението на хана. За тях бе рядка възможност да се бият пред очите на мъжа, който управляваше народа. Никой не искаше да пропусне шанса си и всички напираха да се бият като обезумели, без да показват болка и слабост.

Но докато се носеха към врага, оглушителният грохот ги отхвърли назад. Лявото ухо на Угедай писна. Върху него се посипа прах. Той замаяно се опитваше да разбере какво става. Видя един изгубил коня си воин да стои вцепенено, с окървавено лице. Имаше трупове, десетки ранени се гърчеха и се мъчеха да изтръгнат забилия се в плътта им метал. Експлозията бе оглушила и зашеметила онези, които се бяха оказали най-близко. Редиците обаче продължаваха да се носят напред, Угедай видя как един изгубил коня си воин се запрепъва пред друг ездач и попадна под копитата.

Тръсна глава, за да я проясни, да премахне внезапната пустота в нея. Сърцето блъскаше в ушите му и сякаш някаква широка лента стискаше главата му. Спомни си как беше видял да мъчат някакъв нещастник — мимолетна картина с кожени ремъци около главата, които се стягаха с пръчка. Устройството беше просто, но предизвикваше ужасяваща болка, черепът поддаваше и накрая се счупи. Угедай чувстваше главата си точно така — сякаш около нея бавно се затягат ремъци.

Нова оглушителна експлозия сякаш вдигна земята под тях. Коне зацвилиха и се изправиха на задните си крака, въртяха уплашено очи, а воините яростно се мъчеха да ги овладеят. Угедай виждаше черните петънца, хвърляни високо във въздуха от дзинските редици. Не знаеше какво представляват и как да им се противопостави. С внезапен потрес, прогонил изведнъж опиянението му, той осъзна, че може да умре в тази камениста равнина. Не беше въпрос на храброст или издръжливост, а просто на късмет. Тръсна отново глава и очите му блеснаха. Тялото му беше слабо, сърцето — немощно, но като се изключеха тези неща, той имаше късмет. Разнесе се нов трясък, последван от други два. Хората на Угедай се бяха огънали. От дясната му страна туманът на Толуй бе стигнал по-напред, но и неговите воини също бяха зашеметени от мощните експлозии, които убиваха множество хора и от двете страни.

Угедай изтегли бащиния си меч и изрева предизвикателно. Дружинниците му видяха безразсъдството му и то подпали кръвта им. Последваха го, когато пришпори коня си напред, и се ухилиха на безумния хан, който сам се втурва срещу врага. Всички бяха млади. Яздеха с най-любимия син на Чингис, с белязания от бащата небе, хана на народа. Техният живот не струваше колкото неговия и те бяха готови да го жертват с такава лекота, с която биха изхвърлили скъсан повод.

Експлозиите зачестиха. Все повече черни топки политаха във въздуха и падаха сред монголите. Докато летеше напред, Угедай видя изгубил коня си воин да вдига една от тях. Изкрещя му предупредително, но миг по-късно човекът се превърна в кървава каша. Въздухът изведнъж се изпълни с бръмчащи оси. Коне и хора закрещяха, когато железните жила се забиваха в плътта им.

Дружинниците на Угедай се хвърлиха в боя, защитавайки своя хан. Дзинските пики ги спираха и все повече и повече от хората му губеха конете си, но се нахвърляха върху пиконосците с ножове и саби, за да разчистят път за напиращите зад тях потни ездачи. Една черна топка падна почти в краката на Угедай и един от хората му се хвърли отгоре й. Трясъкът беше приглушен, а в гърба на воина цъфна червена дупка и парче кост полетя във въздуха почти на цял човешки бой. Намиращите се около Угедай трепнаха, но моментално се изправиха, засрамени, че ханът може да види страха им.

Угедай осъзна, че е видял някакъв отговор на непознатото оръжие, и изрева:

— Хвърляйте се върху тях, когато паднат, за вашия хан!

Докато следващата вълна снаряди политаше във въздуха, заповедта беше повторена по редиците. Бяха шест железни топки, от които съскаха къси фитили. Угедай загледа с гордост как воините се надпреварват да ги достигнат и да угасят фитилите, преди другарите им да са пострадали. Обърна се отново към врага и видя страх по лицата на дзинските войници. На неговото лице пък беше изписана ярост и жажда за мъст.

— Лъкове! — изрева той. — Разчистете път и продължете с копия. Копиеносците насам!

В очите му имаше сълзи, но не за онези, които бяха жертвали живота си. Във всеки жив, буден миг имаше радост. Въздухът бе студен и горчив в гърлото му, пълен със странната миризма на горящ барут. Вдиша дълбоко и за момент, когато хората му разрязаха дзинските редици, ремъкът около главата му сякаш се отпусна.

 

 

Хазар несъзнателно кимна в знак на одобрение на маневрата на Угедай. Двата монголски тумана бяха стреснати от експлозиите и инстинктивно се бяха дръпнали от източника на този грохот и резките проблясъци. Хазар обаче беше видял как дружинниците на хана преодоляват страха си и разсичат дзинските редици. Трясъкът на експлозиите изведнъж стана приглушен и той вече не виждаше пороя камъни и пръст при всеки взрив. Снарядите продължаваха да падат върху монголската войска, но сега тя сякаш ги поглъщаше. При тази мисъл Хазар се ухили и рече на хората си:

— Ханът май ги похапва тия железни топки. Гледайте, още е гладен. Иска повече, за да си напълни корема.

Прикри собствения си страх от безразсъдната атака на Угедай. Ако ханът умреше днес, начело на народа щеше да застане Чагатай и всичко, за което се бяха борили, щеше да се окаже напразно.

Докато препускаха в тръс на юг, опитното му око обхождаше бойното поле. Дзинският император не беше трепнал. Хората му се придвижваха с цялата бързина, на която бяха способни, газеха по собствените си мъртъвци. Подобна армия не можеше лесно да бъде спряна от наполовина по-малобройна сила. Това бе тактически проблем и Хазар се мъчеше да намери някакво решение. Ако заповядаше редиците да се разредят и да обхванат дзинците като мрежа, те можеха да я пробият с копията си. Ако поддържаше строя в дълбочина, императорът можеше да ги заобиколи, докато се мъчеше стъпка по стъпка да се добере до границата. За него сигурно беше мъчително да е толкова близко до спасението и в същото време врагът да вилнее от всички страни.

Мингханите му избиваха като на игра вражеските войници в тила, оставяха широка диря от трупове по избуялата трева. Дзинците дори не се обръщаха, толкова твърдо бяха решени да стигнат до границата. Докато препускаше на юг след тях, Хазар видя един войник, оплетен в клоните на ниско бодливо дърво. Погледна го и видя как лицето му потръпва и очите му се разширяват от сляпата агония. Извади сабята и заби върха й в гърлото му. Това не бе проява на милост. Просто този ден не беше убивал и копнееше да се включи в битката.

Пролятата кръв го накара да изгуби част от самообладанието си и Хазар извика на воините си:

— След мен! С нищо не помагаме тук, а ханът е на бойното поле.

Препусна, докато не се озова само на сто крачки зад врага; търсеше най-доброто място и възможност за удар. Надигна се в седлото и се загледа в далечината с надеждата да види знаменосците на самия император. Трябваше да са някъде в центъра на гъстите редици, сигурен бе — преграда от коне, метал и хора, чиято единствена цел беше да отведат своя отчаян владетел до спасението. Хазар избърса с парцал кръвта от сабята си, преди да я прибере в ножницата. Хората му пускаха стрели в дзинските войници с безмилостна точност. Да, трудно беше да се сдържи.

 

 

Атаката на Угедай проби външните редици пиконосци. Дзинските части бяха дисциплинирани, но дисциплината сама по себе си не можеше да им донесе победа и те падаха, съсичани от монголските конници. Редиците им се разкъсваха, отстъпваха, раздробяваха се на групички съпротивляващи се мъже, които падаха, надупчени от стрели.

Проехтяха тръби и десет хиляди дзински мечоносци извадиха оръжията си и нападнаха с рев. Тичаха напред под пороя изстрелвани от съвсем близо стрели. Предните им редици бяха повалени и стъпкани. Тръгнаха като маса, а после се оказаха по разпокъсани двойки, тройки или дузини, изправени пред сабите на конниците. При вида на тази касапница онези отзад се поколебаха и монголските редици се спуснаха срещу тях. Само след няколко мига вече препускаха в галоп и нищо не можеше да спре атаката им. Дзинските редици се огънаха и отстъпиха още.

Толуй видя, че брат му се е врязал дълбоко във вражеската армия. Ханският клин дружинници избиваше противниците така, сякаш можеше да стигне чак до другия край. Изпита страхопочитание към Угедай. Не беше очаквал да го види как полудява на бойното поле, но явно вече нищо не можеше да го спре и хората му трябваше да напрягат всичките си сили, за да не изостават. Угедай препускаше, сякаш беше безсмъртен и нищо не можеше да го докосне, макар че въздухът бе пълен със смърт и пушек.

Толуй никога досега не бе виждал пушек на бойно поле. Това беше нещо ново и на хората му не им хареса, когато димът се понесе към тях. Толуй вече беше започнал да свиква със странната миризма, но оглушителните трясъци и гърмежи бяха най-ужасното нещо, което бе изпитвал. Не можеше да спре обаче, не и след като Угедай се носеше през противниковите редици. Всички бяха обезсърчени, че не могат да прекъснат движението на врага на юг. Сражението бе на път да се превърне в хаотична схватка, в която монголските преимущества скорост и точност щяха да се изгубят в яростта и жаждата за мъст.

Толуй заповяда на мингхан командирите си да защитят хана, да побързат да подкрепят фланговете му и да разширят клина в дзинската войска. Изпита прилив на гордост, когато Монгке предаде заповедта на своите хиляда и те го последваха без капка колебание. Малко бяха случаите, в които Чингис влизаше в сражение заедно със синовете си. Въпреки страха си за Монгке Толуй се усмихна гордо да види такъв силен младеж. Сорхатани също щеше да се гордее с него, когато й разкажеше.

Пушекът се разсея и Толуй зачака да последва нова гръмовна вълна. Дзинската войска заобикаляше хората му и се движеше неотклонно на юг. Толуй изруга, когато някакъв дзински войник мина почти под главата на коня му, мъчейки се да остане в строя. Уби го с къс удар отгоре, в мястото на врата, където нямаше броня.

Вдигна очи и видя стотици други да се приближават към него. Бяха с брони на обикновени войници, но носеха черни железни тръби. Видя ги как се мъчат под тежестта им, но продължаваха напред с някаква странна увереност. Командирите им изреваха заповеди да заредят и Толуй инстинктивно разбра, че не бива да им дава тази възможност.

И изрева прегракнало своите собствени заповеди. Хиляда от хората му се обърнаха да нападнат новата заплаха, като оставиха клина на Угедай да продължи без тях.

Дзинските войници падаха, докато се суетяха с фитилите и тръбите. Някои бяха смазани от конете, други умряха, докато поднасяха горящи фитили към оръжията. Много от тръбите паднаха на земята. Монголските воини обръщаха отворите им настрани и дори се хвърляха отгоре им със стиснати очи.

Не успяха обаче да стигнат до всички. Прозвучаха нестройни гърмежи и разкъсаха редиците им.

Един воин до Толуй излетя от седлото, без дори да успее да извика. Кон рухна на колене с окървавени гърди. Грохотът бе ужасяващ, после пушекът дойде на огромна сива вълна и ги заслепи. Толуй изведнъж изхвърча от седлото, падна, сабята му се прекърши и той загледа невярващо дръжката. Някой се стовари отгоре му, но не знаеше дали е враг, или някой от собствените му хора. С мъка успя да се измъкне, извади дългия си нож от ботуша си, вдигна го високо и закуца по димящата земя. Около него прозвучаха още гърмежи — тръбите изстрелваха зарядите си от камък и желязо.

Толуй не знаеше колко време се бият. В гъстия дим едва успяваше да превъзмогне страха си и да не му позволи да го погълне. Успокои се с преценки, принуди ума си да работи сред целия грохот и хаос. Дзинската войска можеше да достигне границата до залез-слънце: тя вече се намираше само на няколко мили, но противникът страдаше и умираше за всяка крачка. Когато пушекът се разсея, Толуй хвърли бърз поглед към слънцето и видя, че е значително по-ниско, сякаш беше паднало, докато се беше гърчил в облака. Направо не можеше да повярва, докато спираше един изгубил ездача си кон и се оглеждаше за добра сабя. Земята под краката му беше разкаляна от кръв. Гадеше му се от вонята на вътрешности и смърт, смесена с миризмата на изгорял барут — горчива комбинация, която не искаше да усеща никога повече.

 

 

Сюан, Синът на небето, яздеше недокоснат от касапницата. Миризмата на барут щипеше ноздрите му. Около него монголските тумани виеха и нападаха благородните му воини, разкъсваха ги със зъби и желязо. Лицето на Сюан беше студено, докато се взираше на юг над главите им. Виждаше границата, но смяташе, че монголите ще спрат, след като подмине простия каменен храм, който маркираше края на едната страна и началото на другата. По някаква случайност дзинската армия беше успяла да се върне на главния път. Бялата каменна постройка бе далечно петънце, оазис на мир, към който се бяха устремили биещите се армии.

Потеше се в доспехите си, засрамен от мисълта, че може да пришпори коня си и да препусне сам напред по пътя. Конят му бе великолепен силен жребец, но Сюан не беше глупак. Не можеше да влезе в земите на Сун като просяк. Армията защитаваше тялото му, но също така и последното богатство на Дзин, събрано в хиляди чували и торби. Жените и децата му също бяха тук, скрити от стени от желязо и верни мъже. Не можеше да ги остави на милостта на монголския хан.

С това богатство щеше да бъде посрещнат добре от братовчед си. С армия щеше да си осигури уважението на императора на Сун. Щеше да има място на масата на благородниците, докато планираха кампанията за освобождаването на земите на предшествениците си.

Тази мисъл го накара да се намръщи. Не обичаше особено роднините си в сунския двор. Лидзун, императорът, човек от поколението на баща му, гледаше на територията на Дзин като на своя собствена и твърдеше, че тя все още не е негова само поради някаква дребна грешка на историята. Имаше вероятност Сюан да пъха ръката си в гнездо на плъхове с бягството си в Сун. Нямаше друг избор обаче. Монголските козари бродеха из земите му, сякаш им принадлежаха, надничаха във всеки склад, описваха богатствата на всяко село и налагаха данъци, който никога нямаше да се научат как да харчат. Срамът от всичко това би трябвало да е непоносим, но Сюан никога не бе познавал мир. Беше израснал, свиквайки с унижението да губи империята си парче по парче от армията скакалци, и беше видял опожаряването на столицата на баща си. Сунският му братовчед със сигурност нямаше да подцени заплахата. Но пък и в миналото бе имало завоеватели, племенни вождове, които събирали пълчища и после умирали. Империите им винаги се разпадаха, разбити от невежеството и слабостта на по-низшите хора. Сюан знаеше, че император Лидзун ще се изкуси да ги игнорира и просто да изчака един-два века. Избърса потта от челото си и примигна от щипещата сол. Да, времето лекуваше всички болести, но не и тези проклети диваци. Монголите бяха изгубили своя велик завоевател, когато беше в зенита на силата си, но бяха продължили, сякаш отделният човек няма значение. Сюан не знаеше дали това ги прави по-цивилизовани, или просто бяха глутница вълци, намерила новия си водач.

Стисна със задоволство юмрук, когато чу резките гърмежи на бомбардите. Имаше съвсем малко, но те бяха чудесно, страховито оръжие. Това също бе нещо, което носеше със себе си в Сун — жизненоважно познание за врага, както и начин той да бъде унищожен. Вълкът не може да устои пред човек с горяща факла. Сюан знаеше, че той би могъл да е това оръжие, стига да разполагаше с време и място да изпълни плановете си.

Виковете на офицерите го изтръгнаха от унеса му. Те сочеха на юг и Сюан заслони очите си от лъчите на залязващото слънце и се вгледа в далечината.

Към границата, която бе само на две мили оттук, приближаваше войска. Той различаваше огромните бързо движещи се формации, които покриваха хълмовете. „Сунските части реагират на заплахата като оси“, помисли си. Щяха да отговорят на наглостта на хана, осмелил се да влезе в земите им. Сюан продължи да се вглежда съсредоточено и започна да осъзнава, че това не е някаква незначителна сила на областен губернатор. Самият император никога не би напуснал столицата си, за да си цапа ръцете с мръсотиите на войната. Би трябвало да е някой от синовете му, може би самият престолонаследник. Никой друг не би могъл да командва такова множество. Каретата изпъстряха земята като шарки по плат, всяко се състоеше най-малко от пет хиляди добре обучени и екипирани мъже. Сюан се опита да ги преброи, но това бе невъзможно заради прахта и разстоянието. Мъжете около него вече ликуваха, но той присви очи и се замисли за монголските сили, които все още ръмжаха по петите му.

Ако братовчед му затвореше границата, нямаше да оцелее. Почеса раздразнено засъхнала струйка пот по лицето си и от нокътя му по кожата остана червен белег. Нали нямаше просто да стоят там и да гледат как го убиват? Не знаеше. Нямаше как да знае. От напрежението жлъчката в стомаха му се надигна.

Сюан пое дълбоко дъх, свика генералите си и започна да раздава заповеди. Армията се стегна като юмрук. Мъже с тежки щитове се завтекоха да заемат позиции и да изградят силна защита, която да задържи монголите достатъчно дълго, та предните части и центърът да достигнат границата. Беше отчаян план, чиято цел бе единствено оцеляването, но в този момент той можеше да запази и живота на много войници. Сюан беше водил отбранителни боеве от дни. Ако границата беше затворена, щеше да се наложи да се обърне и да удари по хана. Все още разполагаше с числено превъзходство и хората му горяха от желание да отвърнат на ударите, които бяха понесли.

Тази мисъл бе опияняваща и Сюан се запита дали да не атакува дори ако армията по границата се дръпне, за да му позволи да мине. Искаше само да намери убежище с достатъчно хора, които да направят гласа му силен на предстоящите съвещания. Но в същото време монголският хан продължаваше да има по-малобройна войска от неговата. Мърлявите монголски пастири щяха да бъдат поразени и изнервени от вида на толкова много безупречно строени полкове.

Първите сунски редици стигнаха границата и спряха — идеални редици от разноцветна броня и развяващи се знамена. Докато се взираше в тях, Сюан видя как от редицата избълва облак дим и чу трясък. Над равнината полетя каменна топка. Не улучи никого, но посланието беше явно. Сунският принц беше докарал на бойното поле топове, огромни метални тръби на колела, които можеха с един изстрел да размажат цяла редица коне и хора. Нека ханът сам да осъзнае тази дребна подробност.

Армията на Сюан продължаваше напред. Сърцето на младия мъж пърхаше като птичка, докато приближаваха тъмните редици на Сун.