Ричард Стейнбърг
Взлом (24)

19.

— Готови, едно-нула-девет. Прехвърляме ви сега.

Моли премести слушалката и си наля водна чаша водка с трепереща ръка.

Вратата към луксозния апартамент се отвори и през нея влезе сенатор Ван Нес, смеейки се в компанията на няколко членове на своя екип. Ван Нес забеляза от пръв поглед състоянието на жена си, видя чинията с храна явно отскочила от екрана на телевизора, тресящите се ръце и без да се бави, отпрати помощниците си.

— Какво, по дяволите, става тук? — осведоми се той в секундата, когато апартаментът се изпразни. Гласът му беше тих, но твърд. — Извадиха ме от съвещание на Комитета по финансиране на кампанията, за бога! — Той погледна часовника си. — А трябва да вляза в оперативка с групата по планиране на преходния период… Трябваше вече да съм влязъл — поправи се той.

Моли разтри чело.

— Тази група може да се окаже излишна — отвърна тя с развълнуван глас, цяла октава по-висок от обичайното.

— Какво се е случило? — попита Ван Нес и направи крачка към нея.

Тя остави питието си, усили звука и направи жест към телевизора с дистанционното.

Меган все още се намираше в пустинята и продължаваше да говори в камерата, а на разделения на две части екран се показваха документ след документ с маркирани параграфи.

— Документите, които виждате, разкриват организацията и детайлизират персонала на незаконната и корумпирана организация, наричаща себе си с грандоманското име „Маджестик 12“. Обръщайки внимание на най-незначителните подробности, тези хора са съставили план да скрият от Конгреса и американския народ факта на приземяванията на чуждопланетни кораби. Как са гледали на нещата още тогава, през 1947-а, става ясно например от този документ: „Ние трябва винаги да бъдем бдителни и да имаме готовност за справяне с всяка заплаха за вътрешната ни сигурност. Трябва безжалостно да реагираме, независимо дали наложителната реакция е пренебрежително усмихване, съзаклятническо намигване или хладнокръвно убийство“. — Тя направи пауза в момента, в който камерата я показа в едър план, увеличавайки в другата половина текста на конкретния документ. — Дами и господа, аз лично станах свидетелка на две от тези жестоки убийства. И сигурно самата аз щях да се превърна в третата жертва, ако не бяха действията на няколко изключително смели мои приятели, които също като мен не можеха да понесат отвратителното и граничещо с лудост арогантно поведение, демонстрирано от „Маджестик-12“ през последния половин век… Копия от оригиналите на тези документи от един час насам вече са депозирани пред областния съдия Антоанет Алегзандър в офиса й, тук в Лас Вегас… Съдия Алегзандър в момента се запознава с фактите по тази брутална и всеобхватна конспирация. При нея е заведена жалба за издаване на съдебно разпореждане с оглед да се предотврати даването на още жертви и да се извади на бял свят тази зловеща тайна.

Моли отново спря звука на телевизора.

— Е, това отговаря ли на въпросите ти?

Ван Нес стоеше замръзнал, неспособен да откъсне поглед от екрана.

— Това е краят… — прошепна той с глас, в който личеше, че е приел поражението. — Дванайсет дни преди финала, но за нас е краят.

— Така е, в случай че името ти фигурира в някой от тези документи — отговори Моли, която вече бе вдигнала слушалката и бе набрала номер.

— Трябва да направим нещо. Трябва да видим как да се възползваме от ситуацията. Трябва да… — Внезапно той се съживи. — Трябва да се обадим на Секретаря!

Моли поклати глава съжалително, сякаш се занимаваше с бавноразвиващо се дете.

— А ти с кого мислиш, че се опитвам да се свържа?

Ван Нес изтича при нея.

— Какъв е проблемът?

Моли отпи на голяма глътка половината от питието си.

— Дивотиите на „Меджик“ — сега проверяват линията срещу подслушвателни устройства.

В продължение на две минути двамата души, които бяха по-близки като политически съюзници, отколкото като мъж и жена, стояха със слушалката в ръка и чакаха. Никой от тях не намери в себе си кураж да пусне звука на обвинителката по телевизора.

Нито силата да я изключи.

— „Меджик едно-нула-девет“? — прозвуча в слушалката нов глас.

— Да? Тук съм — и двамата наведоха глави по близо един до друг.

— Изчакайте, свързвам ви с „Меджик едно“.

Няколко щраквания и сигналът по линията се изчисти.

— Моли — каза Секретаря с радостен глас, — откога не сме се чували!

— Господин секретар, знаете ли какво става в момента? Това е катастрофа!

— Катастрофа? — попита сякаш недочул той с леко объркан глас. — О, говориш за момичето по телевизията. — Кратка пауза. — Да, много неприятно. Но не и катастрофа. — В гласа му звучеше повече съжаление, отколкото гняв или страх.

— Неприятно ли? Това е жената, която беше при Маккътчън, нали така? Същата, която уж умря, когато унищожихме документите на Маккътчън, така ли беше?

По линията се възцари мълчание.

— Признавам, че новото развитие на събитията представлява известно усложнение, но…

— Ти ни каза, че била мъртва! — изкрещя Моли в слушалката. — И ме увери, че вече всички били мъртви! И че документите били унищожени заедно с телата! Какво, по дяволите, става?

— Опитай се да се успокоиш, скъпа — спокойно я посъветва Секретаря. — Никому няма да помогнеш, ако се разстройваш толкова.

Моли истерично се изсмя.

— Да се успокоя? — произнесе тя с нескривана горчивина. — Така ли каза? Ако мислиш, че сега ти крещя, само почакай да…

Тя така и не успя да завърши изречението, защото съпругът й изтръгна слушалката от ръцете й и я оттласна назад. После бързо заговори:

— Господин секретар, тук е Джеси Джеймс Ван Нес, сър.

— Добър вечер, сенаторе.

— Ще ме изчакате ли за момент?

— Разбира се, сенаторе.

Ван Нес натисна бутона за временно изключване на линията и се обърна към жена си.

— Иди при телевизора и записвай каквото каже онази кучка.

— Какво каза?

— Дявол да го вземе! — избухна той. — Знаеш как реагира старият копелдак, когато го притискат, така че млъкни най-сетне и иди да видиш какво казва Търнър.

Тя се опита да протестира, но погледът му я спря. Така че седна пред телевизора с бележник с ръка и усили звука.

Ван Нес насочи отново вниманието си към телефона, пое си няколко пъти дълбоко дъх и натисна мигащия бутон, за да освободи линията.

— Господин секретар, какво можете да ни кажете?

— За кое по-конкретно? — В гласа му прозвуча сарказъм.

Тонът беше пределно познат на президентския кандидат. Беше тон, който бе чувал от петдесет години насам — винаги когато този велик мъж се намираше в стрес.

„Престори се, че това, което става около теб, не те интересува — бе го съветвал той. — Тогава повечето хора ще ти повярват и също ще запазят хладнокръвие.“

Съдейки по дълбочината на безразличието, лъхащо от другия край на линията, настоящата криза изглежда бе с космически мащаби.

— С какво разполага момичето и какво знае?

— О… ами тя доста точно е схванала същината на нещата. И добре е разследвала част от началото на историята.

— Нещо, което би могло да ни навреди? — Ван Нес се опита да вкара същата хладна незаинтересованост в собствения си глас.

— Нищо, написано на хартия, не би могло да ни навреди, Джес. Знаеш, че се погрижих по въпроса още преди години.

Ван Нес помнеше думите на Секретаря, че е премахнал всички упоменавания на името му от документацията. Но между думите и делата на този човек съществуваше пропаст, която…

— А откъде би могла де се е сдобила с материалите?

— Основно от сейфа на Джек Кери, доколкото предполагам. Има и някои други неща. Предполагам по малко от Мурок, също и от Маккътчън. — Той направи къса пауза и невинно попита: — Маккътчън не беше ли с вас при Мурок?

Питаше, сякаш двамата чакаха реда си в кварталната бръснарница и лениво обменяха реплики, за да мине някак времето.

— Мурок може да е проблем, не мислите ли? — Ван Нес отчаяно се опитваше да долови нюансите в гласа на своя събеседник. — Там може да има снимки в подкрепа на евентуални свидетелски показания. Помните колко хора бяхме там.

— Това бе преди повече от четирийсет години, сенаторе. Щом не са ви разпознали досега, мисля, че можете да спите спокойно.

— Но досега никой всъщност не е ровил из тази история сериозно.

Дълга, заплашителна пауза.

— Ще ме извините, сенаторе, но изглежда по другата линия ме търсят от Белия дом.

— Разбира се, господин секретар. Надявам се ще ни държите в течение?

— Естествено, когато ми позволят събитията. И успех в изборите. — Нова многозначителна пауза. — Разчитаме на теб, Джес.

Разговорът прекъсна.

Моли заглуши телевизора и се обърна към мъжа си, който бе оставил слушалката, но продължаваше да стои и да я гледа, без да я вижда.

— Какво ти каза? — попита тя изплашено, сепната от странното изражение върху лицето на Ван Нес.

— Пожела ми успех в изборите.

Моли бавно поклати глава.

— Ще ни трябва — промърмори тя и отново засили звука на телевизора.

Разнесе се гласът на Меган:

… през последните осем месеца. Дванайсетте жертви, макар на пръв поглед несвързани и привидно нямащи нищо общо една с друга, все пак се оказаха свързани с едно явно фатално обстоятелство: тези хора са служили от 1947 до 1954 като „дворцова“ охрана на извънземните. Задачата им е била да държат непосветените и неканените колкото може по-далеч. Охранявали са вратите както физически, така и чрез програма за дезинформация, предназначена за общественото мнение…

 

 

Съдия Алегзандър свери оригинала в ръцете си с документа на екрана на телевизора. После изключи апарата.

— Та… искахте да кажете, господин Гавилан?

— Единствено, Ваше Благородие, че вероятно сега осъзнавате на база на съдържанието, външните белези и други очевидни индикации, че документите пред вас са оригинални. В комбинация с необичайните стъпки, предприети от госпожица Търнър, ние смятаме, че автентичността им е извън всякакво съмнение.

Съдията прелисти разсеяно няколко от документите, с чието четене току-що бе приключила.

— Господин Гавилан, вие знаете какво представлява в наши дни телевизията. Наясно сте с нейните технически възможности, известен ви е реализмът, който вграждат във филмите — фантастични или не — и който за зрителя граничи с чудо. — Тя се поколеба. — Вече усещам защо някой би могъл да повярва в автентичността на тези документи, но честно казано, все още сте под онзи праг на доказателственост, който ми е нужен, за да се реша да действам.

— Но, Ваше Благородие… — Гавилан бе прекъснат от позвъняването на телефона.

— Извинете ме, господа. Престанете да записвате — нареди тя на стенографката. — Ало? Да, аз съм. — Тя застина в креслото си. — Да, познавам гласа ви. Но можете ли да ми кажете… Да, сър. Помня, естествено. Как сте? — Адвокатите се спогледаха, а Антоанет започна да си води бележки, докато говореше. — Да, сър… — Дълга пауза, по време на която тя изглеждаше максимално съсредоточена върху приглушения, но твърд глас от другия край на линията. — Разбирам позицията ви, сър. Но и вие трябва да разберете моята. Към тези неща трябва да се подхожда стриктно… Разбирам. Но и законът е пределно ясен по тази материя. Когато се изисква спешно компенсиране на… Не, прекрасно разбрах какво искате да ми кажете. — Нова пауза и нова страничка бележки. — Да, сър. Това би било чудесно. Благодаря ви… О, да, сър. Ще изчакам. Лека нощ, сър. — Тя постави обратно слушалката и без колебание натисна скрит бутон от долната страна на писалището си. Миг по-късно се появи съдебен пристав. — Били, колко федерални шерифи има в сградата в момента?

Мъжът се поколеба за един кратък миг.

— Петима… Може би шест.

Тя обаче не се поколеба.

— Обадете се в службата на федералните шерифи, после на областния шериф и накрая в окръжната служба. — Тя написа бележка на малък лист хартия. — Искам тази сграда да се запечата на минутата. Незабавно! Искам шерифи на всички входове за моята съдебна зала и в самата нея. Да бъдат пропуснати само лицата, чиито имена съм написала тук.

— Веднага, Ваше Благородие! — откликна приставът и на бегом напусна офиса.

— Ваше Благородие — объркано попита Гавилан, — случило ли се е нещо?

Антоанет кимна на стенографката, която отново започна да записва.

— Продължаваме с официалното слушане по делото, заведено от Джо Грей и Макс Грей. Адвокатите на жалбоподавателите присъстват. Преди да чуя другите ви аргументи, господа, искам да бъде записана следната нова информация, която има пряко отношение по иска. Има ли възражения… — Двамата запазиха мълчание. — Благодаря, няма. Съдът току-що влезе във връзка с Главния прокурор на Съединените щати. Той поиска от мен да задържа всички действия, отнасящи се по предмета на слушането, докато не пристигне негов представител. Увери ме, че въпросният представител е вече на път и че се очаква да пристигне през следващите деветдесет минути. Във връзка с това ме помоли да отложа всякакви евентуални действия, които този съд би могъл да разглежда като възможни, докато правителството не изложи своята теза по предмета на делото.

— Ваше Благородие?

— Може ли да ни изслушате?

Двамата адвокати панически заговориха един през друг, за да привлекат вниманието й.

— Тишина!

Изпотени, те зачакаха най-лошото.

Антоанет дръпна една от папките пред себе си.

— За протокола: подписвам „Служебен документ номер едно“ с обща възбрана срещу федералните органи на правителството.

Адвокатите трепнаха, а тя притегли следваща папка.

— За протокола: подписвам „Служебен документ номер три“ с възбрана срещу арест или задържане на упоменатите в него лица.

Гавилан отвори уста, но от нея нищо не излезе. Кейпърс внимателно гледаше съдията.

— За протокола: подписвам „Служебен документ номер четири“ за предоставяне процесуален имунитет на включените в него лица. Имунитетът се предоставя. — Тя направи пауза и съсредоточено зави капачката на писалката си. — Ще се занимая с искането на документи и веществени доказателства, както е формулирано в „Служебен документ номер две“ по-нататък. Нареждам спиране на воденето на стенографския протокол до пристигането на адвоката на правителството — рече тя и кимна на секретарката да излезе.

— Ваше Благородие? — прошепна изумен Кейпърс.

— Има ли нещо, Лин?

Гавилан инструктираше Магда, която вече бе започнала да набира номер по мобилния си телефон.

— Какво се случи, Тони? — попита с нескривано любопитство съвзелият се Кейпърс.

— Ами вие току-що прескочихте прага на доказателствена обезпеченост, който исках от вас.

— Как?

Тя горчиво се усмихна.

— Когато ми се обажда Главният прокурор на Щатите, не кога да е, а след полунощ по негово време, и започва да ме омайва с приказки да не предприемам нищо по отношение на — както той се изрази — „глупостите, които не означават нищо смислено“, това за мен е най-важното доказателство, което ми бе необходимо. — Тя отпи глътка кафе от пластмасовата чашка. — Той е вашето доказателство. Старият мошеник никога не би паднал без нужда до там, да звъни по телефона на нищожество като някакъв си областен съдия. При него това е работа за мазния му секретар. — Поклати глава. — Да не говорим за абсурда да се помисли за ангажименти по служба след часа за коктейли. Налице са индикации, че наистина сте разровили гнездо на стършели този път. — Подаде папките с внесените документи на секретаря си за завеждане. — Започвам сама да вярвам, че може би наистина има малки зелени човечета, тичащи насам-натам, преследвани от правителствени агенти.

— Благодаря ти, Господи! — прошепна Гавилан.

— Благодарете на мен, господин Гавилан. Онзи глупак Главния прокурор може и да ви е помогнал да минете през вратата, но все още ви предстои да представите контрааргументи на съображенията, свързани с националната сигурност, които съм уверена, че скоро ще изслушам.

— Готови сме, Ваше Благородие.

— Готови сте значи — промърмори тя и отпи нова глътка от кафето си. — Тогава подкрепете се и вие с това, защото се очертава дълга нощ. — Тя се засмя с удоволствие. — Много дълга и много шумна нощ.

После включи отново телевизора.

 

 

— Дриймланд, тук Водач.

— Водач, тук Дриймланд, слушам.

— Дриймланд, Водач. Стигнахме края на алфа-трасето за обход. Резултат — негативен. Ще дадете ли указания как да продължаваме нататък, сър?

— Водач, тук Дриймланд. Работим върху триангулацията оттук и едновременно опитваме да трасираме обратно през сателита. Щабът съветва да разгледате поотделно квадрати едно-четири-седем Бейкър и Зулу.

— Дриймланд, тук Водач. Разбрано. Водач до Втори. Поемете наляво до две-четири-нула и продължете издирването в квадрат едно-четири-седем Зулу.

— Тук Втори, разбрано. Втори поема наляво веднага. По мой сигнал на три-две-едно… Край.

— Водач до Първи. Формирайте се в група зад мен и имайте готовност за завой надясно на три-три-четири градуса. По мой сигнал на три-две-едно…

 

 

Меган седеше на стъпалата на вратата към студиото и бършеше лицето си с влажна кърпа.

— Не помня някога през живота ми да се е налагало да говоря толкова дълго.

Един от техниците кимна.

— Звучеше като дете, което се е забъркало в нещо и иска да си ходи вкъщи.

— Така ли?

От студиото слезе едно от момичетата.

— Приключихме монтажа и излъчваме лентата.

— И?

Момичето се усмихна:

— До момента ни приемат четиридесет и седем филиала, а шестнайсет излъчваха на живо. — Тя подаде на Меган листче хартия. — Получихме това по спътника от някакъв на име Мойър.

Меган бегло погледна листчето.

— Моят шеф. Вече бивш, предполагам. — Тя замълча. — Както и да е. — После започна да чете съдържанието на листчето на глас. — „Добре дошла отново в страната на живите. Решението ти да излезеш в нелегалност, без да ни предупредиш, е крайно неприемливо и ще доведе до незабавната ти «смърт». Освен ако разказът ти се потвърди. В този случай получаваш поста ми.“

Тя се изсмя, смачка листчето и го хвърли в мрака.

— Да върви по дяволите!

 

 

— Дриймланд… Дриймланд. Тук Водач. Имаме целта.

— Водач, тук Дриймланд. Повторете, сър. Имате ли контакт?

— Дриймланд, тук Водач. Потвърждавам — имаме целта. Разчитаме я като мобилен сателитен предавател, бял на цвят. Давам координати: квадрат едно-четири-седем Зулу, сектор едно-четири Бейкър.

— Разбрано, Водач.

— Дриймланд, наблюдаваме пет лица да се движат около целта. Няма други коли или хора наблизо.

— Водач, тук Дриймланд, изчакайте така… Водач, тук Дриймланд, към вас е тръгнала атакуващата група за нанасяне на удари. Очаквано време на пристигане след девет минути. Имат молба да осветите целта за тях.

— Дриймланд, тук Водач, разбрано. Девет минути до удара. Три-осем-две включи лазера за осветяване.

 

 

Грег стоеше сам пред Съдебната палата.

Напълно сам и невъоръжен. Един-единствен човек, изправен в мекото сияние на лампите по площада, видимо впечатлен от красотата на сградата.

Наблюдаваше как полицията пристига и блокира двата края на улицата.

Наблюдаваше как заместник-шерифите поставят заграждения около самата сграда.

Наблюдаваше как федералните шерифи пристигат и веднага заемат позиции зад огромните стъклени врати.

И трите групи се опитваха да го разпитат, после и трите групи се свързаха със съдия Алегзандър. Накрая и трите групи го оставиха на мира.

Както беше казал на Гавилан в напрегнат разговор само преди две минути, още не се чувстваше готов да се предаде в ръцете на американската правораздавателна система, макар да имаше уверенията, че тя ще бъде благоразположена към него. Или поне засега не беше готов.

Докато не се убедеше, че те са в безопасност.

Започнаха да пристигат и представителите на пресата, но репортерите останаха надалеч, задържани от загражденията и сериозните както никога ласвегаски полицаи.

А когато камерите включиха светлините, започна да се събира и тълпа от любопитни минувачи. Камкордери, фотоапарати — всичко допълнително подсилваше чувството за нереалност.

Но Грег не помръдваше.

Стоеше и чакаше.

Пет минути по-късно проследи с поглед минаването на три лимузини, пропуснати през пътните заграждения. Лимузините спряха пред входа, точно до него.

Грамадни мъже излязоха през вратите с гербове на тях и като леминги минаха покрай Грег, без да го погледнат дори за миг. Пуснаха ги един по един в сградата, но не преди да бъдат старателно претърсени първо от областните, после от федералните шерифи.

После изчезнаха, запиляха се в дълбините на сградата, а лимузините се преместиха от входа.

С изключение на една.

Грег се обърна да я погледне. Беше сигурен, че и пътуващият в лимузината го наблюдава в същия този момент. Почувства силно, почти непреодолимо желание да се извърне и на бегом да се скрие в голямата сграда, където щеше да бъде в безопасност.

Но не го направи.

Принуждаваше го споменът за убитото момиче и възрастния мъж в луксозния апартамент. Спираха го образите на пожертвания патриот и снаха му, проснати в локви кръв в гаража на един обикновен дом.

Както и двата чифта може би странни, но възможно най-доверчиви очи, в които някога бе надничал.

Задната врата на колата се отвори и бързо се затвори. На тротоара остана възрастен мъж.

Килбърн.

Грег отвори клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо избиране на програмиран номер.

— Магяровар. Тук е Гоблен — разнесе се гласът на Меган.

— Скоро ще знаем.

— Добре. Ще излъчваме лентата, докато трябва.

Грег видя, че възрастният мъж деликатно изчаква встрани, давайки му възможност да довърши разговора си, без да бъде подслушван.

— Наред ли е всичко?

Меган се засмя.

— Всъщност, чаках да чуя това от теб.

— Да — потвърди той с глас, твърд като гранитната стена зад себе си. — Обадиха ли ти се?

— Да. Ла… ъ-ъ, Каравана се обади да каже, че е трябвало да спрат за дрехи, одеяла и нещо за стопляне. Не го разбрах съвсем — нощта е топла — но такива бяха думите му.

— Ясно. Знам какво иска да каже. Обади ми се, ако научиш нещо ново. — Той сгъна телефона и се приближи до стареца.

— Господин Пикаро?

— Господин Килбърн. Или сте под друго име.

Старецът се усмихна на увереността на човека пред себе си. Истинска или престорена, тя впечатляваше.

— Ще сме ви благодарни, ако се съгласите на среща в колата, сър — вежливо и делово предложи Килбърн. — Той гарантира безопасността ви във всички отношения. Иска просто да поговорите.

Грег се отправи към колата и бегло хвърли поглед на вдървения крак на Килбърн.

— Аз ли го направих? — небрежно попита той.

— Случват се такива неща — сви рамене Килбърн.

— Случвали се — засмя се Грег. — Това ми хареса.

 

 

— Водач, тук е атакуващата група. На три минути сме от вас. Осветете целта.

— Тук Водач, разбрано. Целта е осветена с лазер. Настройте за нула-нула-четири-точка-шест.

Кратка пауза, през която стрелците в трите хеликоптера „Апачи“ (летящи ниско, почти докосвайки пустинята) набраха координатите в системата за програмиране на четирите пакета от деветнайсет ракети „въздух-земя“.

— Водач, тук атакуващата група. Целта е въведена, издигаме се за удар.

— Тук Водач, успех.

 

 

Вратата на лимузината беше отворена от Пол, който се отдалечи, както бе инструктиран да направи.

Грег се качи отзад и седна на задната седалка без никакво колебание. Облегна се на спускащата се преграда в средата и с любопитство огледа стареца пред себе си.

— Очаквах тази среща с нетърпение, господин Пикаро — каза Секретаря с любезен глас. — Имам усещането, че едва ли не вече се познаваме.

Грег не отмести погледа си.

— Аз ви познавам. Нали така? — заяви той. — Виждал съм снимката ви по пощенски марки или нещо подобно.

— Е, чак това едва ли! — сърдечно се засмя Секретаря.

Грег кимна. Вече наистина разпознаваше добре известните черти под сбръчканата бледа кожа.

— Естествено — каза той с подчертан сарказъм. — Кой друг би могъл да стои зад всичко това? — Той кимна с глава към сградата навън и допълни: — Съжалявам, че развалих нещата.

Секретаря сви рамене.

— Каквото и да се случи там, то няма да има никакво отношение към моите планове. — И предложи на младия мъж пред себе си чаша вино. — Общественото порицание и присъдите на съда са без значение, когато става дума за защита на интересите на тази страна.

Грег отклони чашата.

— Защита от кого? От Джо и Макс? — Той поклати неодобрително глава. — Я опитайте пак.

— От това, което те представляват. Едва ли е нужно да ви обяснявам последиците от съществуването на извънземен живот. Хаосът, който тази новина би предизвикал в обществото на всички нива.

Едва сега Грег забеляза, че Килбърн е седнал отпред на мястото до шофьора и разговаря по клетъчен телефон.

— Какво беше казал Джеферсън навремето? — продължи Грег като отново насочи вниманието си към стареца на седалката срещу себе си. — Една малка революцийка от време на време е здравословно нещо.

— Няма да има революция.

— Няма ли?

Умиращият старец поклати глава.

— Не. Ще има много крясъци. Ще има разследване от сенатска комисия, специални репортажи по телевизията — ето такива неща ще има. Госпожица Търнър ще спечели наградата „Пулицър“ и едновременно с това ще бъде обвинена най-вероятно пак от хората, които са й я дали, че я е спечелила. — Той сви рамене. — После всичко ще затихне. Ще избледнее в мъгляви образи, различни в главата на всеки. — Той замълча, търсейки една последна лъжа, която да добави към вонящата купчина, която бе трупал цял живот. — Нацията ни ще продължи напред по план, а историческият сеизмограф само ще регистрира едно незначително сътресение. — Той натисна бутона, свалящ прозрачната преграда, разделяща купето на две. — Могат да действат, господин Килбърн — каза той след кратко замисляне. После се обърна към Грег. — Администрацията ще понесе няколко лишени от тежест упрека за нещо, което е започнало, когато настоящият обитател на Белия дом е бил на три години. — Нова пауза. — Но няма как, разкритието все пак е станало по време на „неговата смяна“, както се казва. — Той се усмихна като мъдър дядо на палавостта на внучето си. — Може би някой ще заснеме филм с голям бюджет. — Засмя се. — Кой ли ще играе нашите роли, господин Хадеон? Извинете… господин Пикаро.

— Забравяте за Джо и Макс — напомни му Грег.

— Забравих ли ги? Наистина? — облегна се той на седалката. — Предполагам, не сте рискували толкова много, за да ги извадите на показ пред цялата тази паплач?

— Така ли?

— Така — утвърдително кимна старецът. Затвори очи за миг, прерязан от остра болка в разлагащото се тяло. — Вие и аз сме на едно мнение по този въпрос. Навремето беше наложително да ги затворим в клетка. Днес… — той въздъхна, — днес тази необходимост се представя като акт срещу Бога и неговите закони. Излиза, че е трябвало да ги оставя на свобода. И да им дам шанс да се приберат у дома…

— И защо не го направихте?

Дълбока болезнена въздишка.

— Защото милитокрацията, висшите военни, не искат да слушат думите и да се съобразяват с мнението на стар, недъгав, болен старец, тикан в инвалидната си количка от призрак в черен саван, с коса в ръката.

— Милитокрацията сте вие! — Къса спазматична усмивка в знак на признание. — И как решихте да ме използвате като маша? — поинтересува се Грег след дълга пауза.

— Аз бих казал като „шперц“, господин Пикаро. За да бъдат нещата ясни, нека ви призная, че мисълта да се възползвам от вас ми хрумна след неочакваната ви поява в апартамента на Джек Кери. Дотогава аз просто се надявах да използвам госпожица Търнър — без тя да се усети, естествено — за да упражня достатъчен натиск върху властите и така да получа разрешение да освободя Джо и Макс. Вие бяхте неочакван бонус за мен.

— Глупости — презрително измърмори Грег. — И защо шперц? — попита той след кратко замисляне.

Секретаря тайнствено се усмихна.

— Имаше ключалки, които трябваше да се отворят, господин Пикаро. Ключалки, изискващи точните инструменти и правилния подход. — На лицето му се изписа разочарование. — Аз пък мислех, че аналогията ще ви хареса.

— А останалото?

Старецът поклати глава.

— Няма останало. Сега знаете всичко.

Грег въздъхна.

— Не, има едно… — прекъсна го позвъняване по собствения му телефон. — Да?

— Убиха ги! — изкрещя в ухото му Меган.

Грег замръзна:

— Какво става?

— Взривиха ни! Бомбардираха ни и убиха Георги и Петра! — Тя замълча и Грег чу в слушалката взривове от експлозии. — О, боже! — прошепна тя. — Господи! Връщат се! Чувам ги! Помогни ни! По…

Линията прекъсна.

— Меган? Меган? — извика той няколко пъти, после се обърна с лице към Секретаря. — Какво, по дяволите, си намислил?

Единственият отговор беше пистолетът четирийсет и пети калибър в ръцете на стареца.

Грег дълбоко си пое дъх, но запази самообладание.

— Моля те, не ни принуждавай да те убием тук, Виктор. Мога ли да те наричам Виктор?

Килбърн пребърка Грег отзад. Крадецът не сваляше очи от приятно усмихващия се възрастен човек пред себе си.

— Мислех, че безопасността ми е гарантирана — с леден глас напомни той.

— Излъгах.

— Естествено. — Той чу Килбърн да се размърдва отпред и прецени, че му остават секунди преди спринцовката да се забие в шията му.

— Сбогом, Виктор — каза Секретаря и в погледа му премина тъмна сянка. — Благодарение на теб последните месеци ми се видяха особено интересни. Благодаря ти.

— Радвам се, че веселата част ви хареса — с равен глас произнесе Грег. — Защото ви очаква още доста… — По движението на очите му той се досещаше, че намиращия се зад него Килбърн вероятно вече е готов да го инжектира с приспивателно… или отрова.

Нещо в спокойствието на Грег привлече вниманието на Секретаря.

— Момент, Том — каза той, продължавайки да го гледа изучаващо. — Имаш право на последна дума, Виктор.

 

 

Пустинята около тях буквално експлодираше. Улученият и отдавна унищожен камион гореше с пукот и сякаш като живо същество наблюдаваше със садистично удоволствие оцелелите да залягат зад скалите, молейки се за чудото, което просто нямаше как да се случи.

Половината от циганите бяха мъртви, а части от телата им разхвърляни из импровизирания лагер. Двама ранени, все още в съзнание, стенеха зад Меган. Бодигардът й допълзя зад гранитната скала с пръст върху спусъка на картечния пистолет „Инграм“, молещ се нападателите да дойдат отново и да прелетят достатъчно ниско, за да може да изстреля поне един откос.

А после всички живи спряха да дишат, защото пет светли точки полетяха към тях в звездното небе. Светлинките означаваха, че може би последният ракетен залп скоро ще ги порази.

Меган гледаше, парализирана, но бодигардът й се изправи и невъзмутимо изпразни пълнителя по летящата към тях смърт.

 

 

Грег погледна Секретаря в очите и бавно изигра предпоследния си коз.

— Те не са в сателитната станция.

— Кой?

— Джо и Макс. Не са там.

Реакцията на стареца беше толкова умело прикрита, че Грег се поколеба беше ли налице изобщо.

— А защо ще искам да са там. Не искам да ги убивам. Нали ти го казах вече.

— Излъга. Ако предпочиташ, каза ми половината от истината — Грег успя да се поусмихне. — Ти не ги искаш просто мъртви. Ти имаш нужда да бъдат мъртви.

Преодолявайки болката в тялото си, Секретаря се наведе леко напред.

— Какво си мислиш, че знаеш? — Този път гласът му беше зъл, пълен със заплаха… но и мъничко колеблив.

— Никой не е в безопасност — поясни Грег. — Определено не Ван Нес, в никакъв случай твоите планове, а най-малко твоята мечта — каза той думата, сякаш я изплю, — докато има свидетели на историята. — И поклати тъжно глава. — Особено такива като Джо и Макс.

Секретаря го изгледа, без да промени изражението си.

— Добър опит — призна той след малко с равен глас, на което смяташе, че не е способен.

Но Грег бе чул каквото му трябваше.

— Отмени операцията. Веднага! Иначе Джо и Макс ще се появят през уикенда в шоуто на Летерман и ще се правят на идиоти в скеч от рода на „Тъпи номера на извънземни“.

Възцари се тишина, в която двамата се гледаха, без да мигват.

— Блъфираш.

— Спри я! — нареди Грег с каменно лице и нетърпящ възражения тон. — Иначе ще се окаже, че всичко е било напразно.

— Прекратете мисията — нареди неочаквано Секретаря.

— Господин секретар?

— Направи го! — извика Секретаря на смаяния си помощник. — Веднага!

Килбърн пусна спринцовката и взе телефона.

— Може да е твърде късно. — Грег продължаваше да гледа Секретаря в изплашените очи. — Свързах се с Дриймланд, сър — каза след малко Килбърн, слушайки онова, което му говореха в слушалката. — Сега правят опит да се свържат с командира на ударната група. — Дълга пауза. — Той съобщава… — В гласа му прозвуча облекчение. — Казва, че били направили два захода, но преди третия прекратили.

— Оцелели? — осведоми се Грег, без да отмества поглед от стареца, който буквално се стопяваше пред него.

Килбърн се съсредоточи на телефона.

— Сега над тях ще мине командирът на групата по издирване. Само минутка, изчакайте… Съобщават, че може би има двама оцелели.

— Искам веднага да бъдат евакуирани в гражданска болница — заповяда Грег.

Секретаря едва доловимо кимна и Килбърн се залови настойчиво да шепне в телефона.

 

 

Две подскачащи светлинки приближаваха към нея по пътя. Чу да изскърцват спирачки и видя колата да спира. Едва различи два тичащи към нея силуета.

Но вече й беше все едно.

Болката почти бе отминала, също така разкъсващото усещане в тялото… даже и страха. Сега чакаше, изпълнена със съжаление.

Ако можеше, Меган би се разсмяла на абсурдността на ситуацията. Всичко, което някога бе искала през живота си — единствената й истинска любов — бе да получава. Бележки в училище… Назначения… Обичта на баща си… И ето че накрая бе получила най-голямата награда! Най-великия репортаж в историята на вселената, нищо, че още не й се вярваше.

А щеше да умре, без да сподели триумфа си с никого.

Ласло се наведе над полуобгорялото тяло, избърса кръвта от очите й, сгъна сакото си на няколко ката и го постави под главата й.

— Il ne lui reste rien — произнесе шофьорът французин с възможно най-тих глас и огледа хоризонта с дулото на своя МР-5К.

— Знам — каза Ласло и избърса нежното лице с окървавената си кърпичка. — Но все пак ще изчакаме до нея. — Той се наведе и леко я целуна по устните. Някакъв шум привлече вниманието му и той погледна назад, към камиона. — Казах ти да не говорят — скара се той на Лукаш, който гонеше Джо и Макс.

— Ела, опитай ти — отговори му той и последва двамата извънземни, които шеметно се носеха към апокалиптичната сцена.

Меган усети суматохата край нея, но вече нищо не я интересуваше. На ръба да я изостави, съзнанието й се рееше над пропуснатите възможности, над изгубените шансове, над грешките и неизпълнените обещания, представляващи съдържанието на изплъзващия й се живот. Прииска й се да бе вярвала в Бог… в някаква сила по-висша от крехките ни тела, витаещи из вселената.

Но усещаше, че няма Бог и няма нито свръхестествена, нито природна сила, която да помогне. Сами сме — това е то, дори в последния си час.

Някаква сянка мина за миг между нея и звездите. Концентрира се с малкото останала й енергия да фокусира погледа си. Да запази един последен спомен от нещо реално, преди да склопи очи.

— О… Господи — простена тя, виждайки наклонилия глава Джо, който внимателно я разглеждаше. — Господи… има те! — По страните й потекоха сълзи, а после гласът й отслабна и вече никое човешко ухо не можеше да я чуе. — Има те… — Тя се опита да докосне с ръка видението на нещото, в което никога не бе вярвала. Но силите я бяха напуснали.

Тогава Макс се пресегна, хвана ръката й, повдигна я до чуждоземните си устни — меки, топли, любящи. После и Джо направи същото.

— Благодаря… — прошепна тя едва чуто и се предаде на нахлуващия около нея безкрай, за който вече бе сигурна, че съществува.

Тримата мъже се прекръстиха и прошепнаха по една къса молитва. И тогава Лукаш поднесе пред изумените им погледи екрана на преводача:

СВОБОДНА ТЯ Е///

 

 

След като чу повторното съобщение за поне двама оцелели на земята, Грег отвори вратата на лимузината.

— Тръгваш ли си? — объркано попита Секретаря.

— Тук приключихме.

Паника пробяга по лицето на стареца.

— Какво смяташ да правиш?

Грег се поколеба, после слезе от колата. Стъпи на тротоара и се обърна към отворената врата.

— Ще оправя нещата — и горчиво се засмя. — Може би за пръв път в живота ми.

— Аз мога да те спра. — Старецът също слезе. — Без значение какво ще се случи в този съд, аз мога да те спра. Мога да те преследвам, да те издиря и да изловя всички ви, забъркани в тази история! — Сниши глас, видял заместник-шерифите на двайсетина метра от тях внимателно да ги наблюдават. — Ще ви намерим и ще има много… нещастни случаи. — Пауза. — Разбираш ме, надявам се.

— Разбирам те — със странно тъжен глас отговори Грег.

— Все още можем да се споразумеем. Ти и аз. Ще уточним взаимноизгодни условия. — Постепенно се успокояваше. — Сделка сега… — каза той заплашително, — … или ще те намерим… после. — Поспря, за да си поеме дъх. — Това се отнася и до хесперианите.

— Кои?

— Хесперианите — Джо и Макс. — В гласа на стареца вече се долавяха налудничави нотки.

— О…

— Е? Споразумяваме ли се, за да не си тръгне никой с празни ръце?

— Не — отвърна Грег все така тъжно. — Вероятно ще ни намериш. Може би дори ще ти се размине с някои от… инцидентите. — Той повдигна вежди, за да покаже колко малко вероятна му се струва тази възможност. — Но това е краят на тайната ти. Предостатъчно хора ще видят и ще повярват в това, което са видели. — Той тежко въздъхна. — И двамата сме служили на едни и същи побъркани в налудничавите им кръстоносни походи. И двамата знаем мисленето на тези хора. — Поколеба се, сякаш не му се искаше да продължава, но предизвикателството в сълзящите очи на стареца го принуди да довърши: — И двамата сме наясно докъде могат да стигнат те, за да спасят кожите си. — Нова пауза. Когато заговори отново, гласът му беше изпълнен със съжаление, печал и разкаяние: — „Маджестик“ е мъртва или скоро ще бъде, което е все същото. А ти сам демонстрира как трябва да се постъпва с неща, представляващи риск за сигурността. — Грег се обърна, за да си върви, но една мисъл го накара да спре. — Между другото, пустинята ей там, е голяма. И далеч не е единствената на земята. Пясък колкото щеш. На твое място не бих разчитал, че някога ще намеря Джо или Макс. Особено ако зная, че на тях тази идея няма да им допадне. И още по-малко, ако става дума да бъдат намерени от теб. — Той поклати глава. — Някои неща просто не могат да останат заключени, господин секретар. Колкото и силно да го желаят някои хора.

Този път си тръгна бързо, право към вратите на Съдебната палата.

Секретаря го проследи с поглед. В мозъка му се изви вихрушка от истини и лъжи, от амбиции — лични и национални — тясно преплетени една с друга в такава степен, че вече бе неспособен да различи къде свършва страната… и къде започва той.

Замисли се за безсмъртието и за човека, който бе избрал (по-скоро поради липса на избор, отколкото заради някаква голяма любов) за продължител. Но все пак човек, който щеше да носи занапред неговия плащ на спасител на нацията. Плащ, надвиснал в този миг над пропастта на унищожението. Застрашен да бъде покрит с храчки, стъпкан в земята и поменаван с отвращение. Освен ако…

Старецът се прицели с тресящи ръце в отдалечаващата се фигура на крадеца, който бе демонстрирал повече достойнство, отколкото всички така наречени държавни служители, които някога бе познавал.

После бавно, със засилваща се решимост смени целта си, пое си дълбоко дъх и дръпна спусъка.

— Благодаря — прошепна Килбърн и рухна потънал в кръв на предната седалка. Умря, преди да чуе вторият изстрел и да види куршума, експлодирал в главата на стрелеца.

Грег продължи напред, без да обръща внимание на изстрелите, нито да се заглежда в тичащите към лимузината полицаи. Игнорира дори ужасения вик на Пол, той вярно бе служил на двамата мъже, на които мечтаеше да прилича. Грег дори не се замисли за хаоса, който зейналата рана в главата на Секретаря щеше да предизвика.

Единствената му изненада бе, че е трябвало да мине толкова време, за да се стигне до това.