Ричард Стейнбърг
Взлом (12)

В юношеските си години Виктор се бе радвал на малко повече спокойствие, отколкото във вихъра, който бе последвал.

Благодарение главно на вродения си талант и неспокоен дух, ключарският бизнес малко по малко се бе разраснал от семейна работилничка в национална мрежа. А върху собственика се бяха изсипали похвали за принципно новите алармени системи, за патентите върху нови заключващи механизми и за нетрадиционните (и изглеждащи непреодолими) схеми за охраната на обекти.

Младият Виктор нямаше нищо против това, че се разминава със заслугите (в това число и с патентите). Или поне не беше особено огорчен. Беше доволен, че има цел в живота и някаква причина да става сутрин от леглото.

Училището се бе оказало кошмар за него. Той или не искаше, или не можеше да схване на какво толкова се усмихват всички останали. Светът — най-малкото онзи свят, който той познаваше — съвсем не бе за него онова лъчезарно място, където другите деца си мислеха, че живеят.

Опитваше се някак да подражава на тяхното простодушие, на непохватността им, на привидно волния им, но неумел танц ден след ден. Насилваше се да бъде с другите (без значение дали се интересуваше от тях, дали ги разбираше, или дали го вълнуваха проблемите им) с надеждата да се зарази някак от тяхното безгрижие и безметежност на духа.

Всеки опит завършваше неизменно по един и същ начин — потърсваше спасение в работилничката на своя осиновител. И бързо намираше утеха в поредната сложна комбинация от щифтове, изтласквачи и плъзгачи.

По някаква причина, която не можеше, а и не държеше да разбира, новите идеи му хрумваха именно в такива нощи — когато беше неспокоен и възбуден. Новото разположение на добре познатите съставни части се материализираше в главата му. Нещо повече — въртяха му се сложни схеми, в които се разкриваха неподозирани досега връзки между тахиони^[1], йони, заредени частици и микровълни. А охраняваните зони, които въображението му чертаеше, се появяваха като живи същества със своите нужди и желания, слаби и силни страни. Така че за него не бе никак трудно да конструира, заобикаля, анализира или подсилва такива зони на сигурност. И да продължава да го прави във всеки конкретен случай, докато самият престанеше да вижда начин за преодоляване.

А след това заспиваше изтощен и сънуваше кошмари.

Но имаше и други нощи. Нощите, когато никаква работа и взиране в различни механизми не можеха да премахнат болката. Нощи, когато незабелязано се измъкваше и поемаше по тъмните улички на типичното средноамериканско градче. И се сливаше със сутеньори, проститутки и пласьори, с манипулирани и манипулатори.

Осиновилата го жена често се безпокоеше, че можел „да зарази родните им деца“.

Ключарят обаче не се вълнуваше… стига работата да вървеше и изобретенията да следваха едно след друго.

А хората в училище, всичките добронамерени съветници, учители, възпитатели и провалили се наставници, само поклащаха глави. И дълбокомислено се оправдаваха, че не виждат смисъл да влагат „чак толкова енергия за проблемно дете, което вече е в системата“.

Веднъж месечно се появяваше така нареченият „социален работник“. Всъщност тя беше жена. Идваше, оглеждаше стаята му, разговаряше с учителите му, беседваше с осиновителите му. И си тръгваше, за да напише поредния месечен отчет — копие на всички предишни.

„Виктор изглежда не така добре адаптиран социално, както останалите деца на неговата възраст. Показва неспособност да сподели истинските си чувства, дори в рамките на обичащо го семейство. Умен е, тестовете показват интелект на ниво гений. Въпреки това, оценките му са средни и всичките му учители са единодушни, че влага нищожна част от онова, на което е способен. Лесно изпада в пристъпи на гняв и избухва при всеки опит някой да надникне в онова, което за него е право на лично съществуване. В стресова ситуация е склонен да губи интерес, дистанцира се и започва да действа автоматично. Има препоръки момчето да бъде подложено на терапия или да бъде включено в специална програма за развитие.“

Последното, естествено, бе останало само пожелание.

Малко след осемнайсетия му рожден ден, на деветата година от идването му в семейството на ключаря — това семейство никога, нито за миг не можа да стане негово семейство — малкото момче се превърна в младеж и взе съдбата си в своите ръце.

И изчезна.

Беше твърдо решен да научи истината или лъжата за въпросите, които го измъчваха в нощните му кошмари. Нощите, през които спомените от Грейвсенд авеню се смесваха с физически болезнените психотични, психеделични^[2] образи на порутени предградия. И когато безлики създания — дълбоко в себе си подозираше, че това са отражения на самия него — крещяха в лицето му: „Кой съм аз? Защо съм сам?“.