Ричард Стейнбърг
Взлом (14)

10.

— Добре дошли във Фрийдъм Ридж.

Малка група хора бяха наобиколили своя гид и разглеждаха суровата пустинна местност под тях.

— До около 1948-а всичко, което сега виждате, е било територия, открита за търсене на ценни минерали, рудодобив, разработване на нови залежи и отдих. Тогава, в средата на споменатата година, централната част, обхващаща около сто акра, била закупена от военновъздушните сили и превърната в стрелкови полигони с номера от 43 до 55 включително.

Слънцето вече се спускаше и бе разсякло синевата на небето с ярките си оранжеви лъчи — фон, на който хълмовете на запад изпъкваха по неповторим начин. От маранята пясъкът на места изглеждаше като подвижен и създаваше впечатлението за потоци, които се спускат по дюните към равнината. Температурата бе спаднала с няколко градуса, но все още оставаше близо до четиридесетте. Въздухът беше сух и тежък.

Не че това имаше някакво значение.

Защото хората, които идваха тук, които биваха привлечени пак и пак към това неприветливо място, стояха над неща като климатичните му особености.

Те бяха тук, за да видят и да повярват.

— Постепенно — продължи своя разказ гидът, събирайки в гласа си цялата драматичност, почерпена от двугодишното му участие в театралната група към колежа, — с течение на годините авиацията разширявала присъствието си в долината, която виждате. Оправданието им било, че колкото по-съвършени и по-разрушителни ставали оръжията, толкова по-широка буферна зона им била необходима, за да опазят живота на случайно проникнали тук цивилни лица.

Пренебрежението и недоверчивостта в гласа му напълно хармонираха с изражението на лицето му. Той последователно изгледа всеки от присъстващите в очите.

— Само че никой никога не е виждал тук нещо дори смътно наподобяващо стрелкови учения.

Хората разбиращо се спогледаха, кимнаха си, някои иронично се усмихнаха, други запазиха каменни физиономии. Всички знаеха историята — историята на това място, довела ги в този забравен от бога къс пустиня, недалеч от Рейчъл, Невада. Знаеха, но друго си беше да я чуят от устата на човек, комуто бяха известни и подробностите. Човек, натрупал знания в практиката — признат експерт.

Макар никой от дошлите да не знаеше със сигурност кой точно бе обявил техния гид за експерт.

— През 1966-а в долината под нас започнало мащабно строителство. Така се оформила „Зона 51“ на така наречения Полигон. Никому не разрешили да се приближи достатъчно, за да види какво точно се строи, а отправените искания до правителството за достъп до информацията били посрещани с неизменни опровержения, че тук изобщо нещо става. Само че всяка нощ пристигали тайнствени товарни самолети без маркировка, кацали и излитали преди съмване… Към началото на 1977-а най-сетне било установено, че тук има самолетна писта, и не каква да е, а според някои най-дългата в света… После се появили хангарите, след това други постройки. Мерките за сигурност се засилвали. Зачестили опроверженията на правителствени говорители, че тук става нещо. Но каквото и да било, то се разраствало, ставало все по-сложно и… все по-мрачно.

Гидът пое по пътеката, следван отблизо от групичката. След малко завиха и се изправиха пред редица от стълбове с яркочервени надписи на тях.

Съпружеска двойка на средна възраст в еднакви къси панталони се отправи към стълбовете. Двамата се снимаха последователно на техния фон и накрая помолиха спътниците си да им направят обща снимка.

Младеж и девойка, облечени във фланелки с надпис „Там, където още никой не е бил“, вдигнаха ръце към небето, сякаш призовавайки дух от небесата да им се покаже.

Няколко души вдигнаха бинокли и ги насочиха към видимите в далечината постройки, чиито очертания трепереха в зноя на пустинята, а други нагласиха на максимално увеличение своите камкордери, надявайки се да уловят с тях нещичко, каквото и да е, само да си заслужава да го покажат на семейните си приятели, като се върнат от почивка.

Двама мъже и една жена, стояха изтеглени назад от групата и внимателно четяха надписите по табелите на стълбовете.

СТРЕЛКОВИ ПОЛИГОН НЕЛИС

ЗОНА С ОГРАНИЧЕН ДОСТЪП

ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!

 

Внимание!

База на американските военновъздушни сили

Снимането забранено!

ВНИМАНИЕ!

База на американските военновъздушни сили

Навлизането в тази зона без разрешението на командира на базата представлява закононарушение по смисъла на раздел 21 на Вътрешен устав за сигурност от 1950 г., Наказателен кодекс, ал. 50, чл. 797.

По време на пребиваването си в базата персоналът и повереното му оборудване подлежат на проверка

СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!

СНИМАНЕТО В ЗОНАТА АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНО!

Наказателен кодекс, алинея 50, член 797.

— На мен ми звучи малко враждебно — подметна Роман. Но напрежението в гласа му противоречеше на безгрижния му тон.

Грег леко сви рамене и се приближи до гида, който продължаваше своя разказ.

— Ние, от Обществото „Фрийдъм Ридж“ — с напълно сериозен глас съобщи той, — заведохме иск във федералния съд с идеята да блокираме намеренията на военновъздушните сили да окупират и хълма. Присъединихме се към възраженията на няколко местни земевладелци, че в нашата демократична държава не може да има основания да се забрани достъпа на хората до последното място в тази долина, което още не е изцяло под военен контрол. Последното място, от което може да се наблюдава тайнствената военна база… Ние вярваме, че като дом на свободата и демокрацията, Америка не може да толерира „черни“ проекти като този. Непоколебима е вярата ни, че американският народ е в правото си да знае какво има тук долу, какво се прави през последните трийсет години и защо то се пази в тайна толкова дълго. — Той поспря, събирайки остатъците от драматичния си патос: — Ако се провалим в нашите намерения, ние все пак вярваме, че Конституцията повелява да ни бъде позволено да продължим нашето наблюдение над тайните обекти, които така добре се охраняват тук. — Помощникът му започна да раздава листовки на хората. — Най-настойчиво ви умоляваме да подпишете това писмо до губернатора на Невада, до нашите сенатори, до министъра на отбраната и до президента, с което настояваме за разкриването пред обикновените хора на тези космически тайни. — Той поспря, колкото да си поеме дъх: — Сега ще бъда щастлив да отговоря на въпросите ви.

Въпросите на туристите заваляха и Грег избра удобен момент, за да извади от пътната си чанта старомодна видеокамера, от типа, който се включва чрез кабел към акумулаторна батерия в чантата. Насочи я през пустинята, но не към базата, а към пространството, което го отделяше от нея.

— Какво мислите, че става тук? — тревожно се поинтересува един от туристите.

— Имам известни предположения, основаващи се на онова, което съм видял — загадъчно се усмихна гидът. — Но смисълът в аргументацията на Обществото „Фрийдъм Ридж“ е, че наблюдението от този хълм е възможно най-неефективният начин да се отговори на въпроси като този. — Той направи жест към пустинята и скритата зад маранята база. — Отговорите са там. От тук можем само да гледаме и да недоумяваме.

— А защо просто не отидете до там с колата си? — с искрено любопитство попита една жена. — Не ми се струва много далеч.

Гидът се засмя.

— Първо, началникът на полигона няма да даде разрешение, както се изисква съгласно ей тези надписи, защото военновъздушните сили отричат самото съществуване на базата.

— Но аз я виждам — обади се някой.

Гидът сви рамене.

— Е, явно командването на военновъздушните сили не я вижда. Второ, досега никой не е успял да проникне отвъд тази точка, без да бъде прехванат от охраната. — Той се озърна, търсейки с поглед нещо зад групата туристи. След няколко секунди се усмихна: — Ето потвърждението… — И посочи към билото на близкия хълм.

Бял джип „Чероки“ бе спрял на върха. Двама души в маскировъчни униформи гледаха към тях, седнали в кабината зад прикритието на тъмни стъкла.

— Това все още е обществена собственост. Поне засега. — Той направи пауза, за да подчертае значението на последните си думи. — Освен това, теренът е осеян с датчици за движение. Досега не съм имал нито един случай да дойда тук и в крайна сметка някой да не ме провери. Понякога идват с джипове, друг път — пеша. Случвало се е да патрулират дори с хеликоптери.

Докато всички трескаво снимаха, една жена, без да бърза, се приближи до гида. Беше малко над двайсетте, облечена с прихлупваща се отпред минипола и с незакопчана догоре блузка, които не успяваха да скрият младото й загоряло тяло.

— Застрашава ли ни някаква опасност? — изплашено попита тя.

Гидът избърса потта от челото си, докато се опитваше да надзърне под блузката.

— Докато стоим тук, всичко е наред. Виждал съм всичко това, че и повече.

Момичето се усмихна и се приближи по-плътно до него.

— Обзалагам се, че сте видели доста неща.

— Да-а.

Тя мина напред, не пропускайки шанса да се докосне до него.

— Оттук?

— Ами… някои нощи позволяват да се навлезе частично в долината.

— Наистина ли? — Думите му видимо я развълнуваха. — Боже, колко опасно! И възбуждащо — не пропусна да допълни тя.

Роман хвърли поглед на момичето, усмихна се и застана до Грег.

— Магда скоро ще научи всичко, каквото има смисъл да се знае — засмя се той. — Вероятно още преди да сме слезли от тази гадна опалена планина. Казах ти, че си струва да я повикаме от Кливланд.

Грег свали камерата от очите си и бръкна, за да направи нещо в чантата.

— Надявам се.

Роман се премести между чантата и останалата част от групата. Целта на прикритието бе някой да не види апаратурата, с която се бяха качили тук.

— Има ли нещо?

Грег изправи гръб и кимна към пустинята в краката им.

— Долу е истинска джунгла.

— Какво точно имаш предвид?

— Ще трябва първо да прекарам телеметричните данни през компютъра на Фос — сви рамене Грег, — но отсега знам, че засякох електромагнитен фон на детектори за движение, микровълнови датчици, снифъри^[1] за амоняк и още няколко неща, на които дори аз не съм се натъквал досега.

Макар да беше опитен крадец, циганинът поклати глава.

— Тези снифъри на мен нищо не ми говорят.

Грег бе насочил вниманието си към мъжете в джипа.

— Голяма досада — обясни той. — Почти е изключено да ги заблудиш. — Метна през рамо дръжката на сака и бавно тръгна към групата. — Три са живите същества, които отделят амоняк. Прилепите вампири, маймуните и човека. Маймуни тук едва ли ще се отбият, а доколкото ми е известно и прилепите вампири не идват толкова далеч на север. Така че ако снифърът се задейства… — Гласът му заглъхна и в съзнанието на двамата изплува една и съща картина. — Предполагам, че чувствителността им позволява да засекат човек от двайсет метра разстояние. Само по потта.

Роман поклати глава.

— Някой определено не иска да ни пусне през предния вход.

— Случва се — кимна Грег и се отдалечи.

Когато половин час по-късно всички тръгнаха да слизат от хълма, Магда само дето не беше яхнала щастливия гид. Грег ги следваше от разстояние. Изчака всички да се скрият зад завоя, спря, и се обърна към скритата под маранята военна база.

— О, Лайнъс, Лайнъс… — прошепна той. — Мисля, че дори и ти би се гордял.

 

 

Няколко часа по-късно Роман спря колата си пред запуснат склад в южен Лас Вегас. Младеж по джинси и фланелка с инициалите на Университета на Лас Вегас се приближи към тях. Надникна небрежно в колата, после се наведе през спуснатия прозорец на шофьора.

— Да имаш огънче, приятел?

Роман поклати глава.

— Не пуша.

Мъжът сви с безразличие рамене посочи с брадичка таблото.

— Ами запалката?

— Повредена е.

Това изглежда му допадна, защото той кимна и се отдалечи с все същата небрежна походка, с която бе дошъл.

Миг след като изчезна зад ъгъла, голямата метална врата на гаража се вдигна.

Роман изгаси фаровете и внимателно навлезе в тъмното пространство, зейнало пред тях. Вратата се спусна без забавяне и в следващата секунда мощното осветление над главите им се включи с характерния звук на изхвръкнала тапа.

Голямото вътрешно пространство на склада беше разделено на три секции.

До вратата имаше пет коли от различни марки. Стари, очукани, невзрачни. Део, с двама зачислени му помощници, ги подлагаше на подробен технически преглед.

Средната част бе разделена на клетки, работни отделения и импровизирани заседателни помещения с карти, разпънати на пода. В специално сепаре имаше огромна маса, върху която бяха нахвърляни може би стотици фотографии на най-различни обекти. Тук работеха над десетина души, до един ангажирани с различни дейности — анализиране, планиране, описване и обучение.

Последната и най-малка трета секция беше преобзаведена в жилищна площ, където възрастни жени готвеха, кърпеха дрехи и гледаха деца.

Почти цял месец бе потрябвал на Роман, за да събере този екип от цигани специалисти. Беше разгласено в Ню Йорк, Кливланд, Детройт, Чикаго, Милуоки, Лос Анджелис и Сан Хосе — основните места с концентрация на циганско население в Америка. Специалисти по фалшифициране, майстори измамници, взломаджии катерачи по сгради, джебчии, прелъстители, стратези планировчици — всеки, който бе добър в нещо, бе известен за сформирането на екипа.

Не, не всеки — само хора, лично познати на някого от клана Петеркеш. И дори не всеки от тях — само онези, които баба Петеркеш лично бе одобрила след хвърляне на карти. Всъщност наеха онези, които минаха на събеседване с Роман и Ласло, после при Малика, която им гледа на ръка, след което на всекиго казаха къде и кога да се яви.

Показателно бе, че никой не пожела да научи нещо повече. Никой от одобрените не зададе дори един-единствен въпрос. На хората им беше предостатъчно да чуят фантастичното възнаграждение, което щеше редовно да им се изплаща. Това им стигаше и то само по себе си им казваше двете най-важни неща, които несъмнено ги вълнуваха.

Че рискът в тази игра е изключително голям.

И че всеки опит за нелоялност ще бъде най-сурово наказан.

Така се бяха появили седемнайсет души, които се бяха нанесли заедно със семействата си в този склад из покрайнините на Лас Вегас.

— Хвала на Бога, че те върна при мен, любов моя — усмихна се Малика и се приближи до току-що слезлия от колата Роман. — Радвам се и на твоето завръщане, Грегъри — добави тя, след като прегърна съпруга си.

После им подаде две кошници. Те изпразниха джобовете си в тях, следвайки старата циганска традиция. Циганинът задължително изпразва джобове, след като е „ощипал“ някого.

А и задържането от полицията минава с по-малко усложнения, ако не намерят нищо в теб.

Тя подаде кошниците на малкото момиченце до нея, което побърза да се отдалечи.

Грег заобиколи и вдигна капака на багажника. Малика щракна с пръсти и при тях дотича друго момиченце. Грег му подаде сака с камерата.

— Ще можеш ли да я носиш?

— Разбира се, сър — усмихна се то.

Той му се усмихна в отговор.

— Е, отнеси я на господин Фоселис.

— Веднага, сър — рече момиченцето и побягна към желязното стълбище, което водеше до офис, увиснал под покрива.

— Трябваше да я видиш в действие, мила — каза Роман и прегърна жена си през раменете. Двамата се отправиха към жилищната зона. — Магда е бижу, на което не можеш да се нагледаш.

Малика се засмя.

— Внимавай да я гледаш само отдалеч, мили.

Грег ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха, после се обърна и се насочи към работната зона. Намери Ласло с крака, вдигнати на масичка за гледане на карти, запалил вечната си цигара. Той видя Грег и въпросително повдигна вежди.

— Добре ли мина?

— Добре. Как беше тук? — Грег се огледа и избра да седне на мекия диван за двама, материализирал се неизвестно откъде само ден след мебелирането на склада и то едва когато бе станало ясно, че тази зона остава под контрола на Ласло.

Ласло му подаде внимателно начертана карта на коридорите във въздушна база Нелис.

— Доста отворено място — каза той, изказвайки за пръв път на глас мисълта, която се бе въртяла в главата му след трите му посещения в базата през последните два дни. — С изключение може би само на пистата. Там пазят военни полицаи. Не са много, нито им личи да са особено умни, но дежурят по двойки на всяка отбивка към пистата или хангарите. Но това се отнася само за основната част на основната база.

— А колко бази има общо?

Ласло сви рамене.

— Доколкото ни е известно до този момент, към основната база се числят може би още осем или девет. Нейните врати са широко отворени — като краката на проститутка в студена съботна нощ. Но другите места, другите бази… О-о, там гледат извънредно строго на всякакви приходящи. В някои има бариери с пътни патрули, а до други може да се стигне само със самолет.

Грег му върна картата.

— С какво разполагаме вътре?

— Е, още е рано — въздъхна Ласло и направи справка в бележник със защипани страници. — Сега-засега, имаме бус за доставка на цветя и камион за пощенски пратки. Днес е първият ден на Алис във фризьорския салон към централната база. И Криста е… — Той разрови документите, пръснати върху масата. — … зачислена към Дружеството за общуване и отдих на волнонаемните. Започва от утре. — Той направи пауза. — Към края на седмицата може би ще имаме вътре към четирима до шестима наши хора. — Усмихна се. — Както казах, едва започваме, но…

Грег стана, потупа Ласло по гърба и тръгна към дъното на работната зона.

— Господин Грегъри? — Младеж около двайсетте забързано се приближи към него.

— Да… ъ-ъ, Лукаш, ако не бъркам?

Младежът широко се усмихна.

— Да, сър. Лукаш Мосонли.

— От какво имаш нужда?

— Взехте ми думите от устата, господин Грегъри. Ако има нещо, от което се нуждаете, без значение какво е то, моля ви, само кажете да повикат Луки. — Той млъкна, явно притеснен. — Така ми викат. — Макар и недорасъл, младежът изглеждаше открит, ентусиазиран, енергичен и изпълнен с желание да бъде полезен с нещо.

— Какъв по-точно си, Лукаш?

Хлапакът разцъфна в усмивка, чувайки Грег да се обръща към него с пълното му име.

— Катерач, сър — каза той, без да скрива гордостта си. — Втори етаж, заключени помещения, сейфове… Точно като вас. — На лицето му отново се изписа притеснение от думите, които бе изрекъл. — Е, не съвсем — тихо допълни. — Но мисля, че бих могъл да стана. Ако ми позволите да чиракувам при вас — призна с нескрита надежда. После замръзна, очаквайки Грег да го шамароса за дързостта.

Грег се взря в неспокойните очи на младия циганин, видя гордостта в тях, почувства увереността му и убедеността, че един ден светът ще бъде негов.

— Последвай ме — предложи той и продължи нататък. Лукаш закрачи редом с него. — С какво се занимаваш тук?

Двамата се заизкачваха по желязната стълба.

— До момента само с взлом по поръчка. Отворих сейфовете на щатското Бюро по безработицата, за да сложа там досиетата на наши хора, после трябваше да проникна във филиала на Министерството на правосъдието тук, в Лас Вегас, за да взема от там валидните компютърни пароли за регистрация, за да може господин Фоселис да вкара необходимите данни за хората, които ще работят към базата. — Той замълча за малко. — Нищо особено.

Грег извади собствения си ключ и отвори офиса. Меган вдигна поглед към тях и се усмихна.

— Ако имах екип като този в „УИН“, щяхме да сме излезли в ефир с „60 минути“ още преди години — каза тя възбудено. — Умни са, схващат бързо, свършват работата докрай, питат, когато нещо не знаят, и има поне двама сред тях с диплома от колеж!

— Значи нещата вървят?

Тя посочи подредената банка от телевизионни монитори на стената зад нея.

— Вече ми намериха шест видеообекта за базата. Най-смешното е, че един от тях е правен от мен, а аз бях забравила за него. — Тя се наведе към него. — Свикнах да не питам къде ги намират.

— И?

— Ще имаме готовност след около десетина дни. Може би след седмица, ако не им се пречкам. — Меган стана и излезе с извинението, че трябва да проследи инсталирането на особено сложна монтажна видеомаса, която мистериозно се бе появила само четири часа след като бе казала, че й е необходима.

Грег направи знак на Лукаш, който дискретно се бе отдалечил по време на разговора им. Двамата излязоха през вратата в дъното на стаята.

Фос, който в момента отпиваше голяма глътка силно подсладено кафе, вдигна поглед към тях, после се обърна отново към компютърния монитор.

— Много бързаш. Трябва ми още поне час, а може и два — изсумтя той и пое програмния компактдиск, донесен му от помощник.

Грег поклати глава, изненадан от мъртвешката бледност на своя приятел, шокиран от треперещите му ръце, после дръпна Лукаш в най-задния от свързаните офиси.

— Предполагам, знаеш на какво казват „щракване“, Лукаш?

Момчето с мъка отмести широко ококорените си очи от огледа на подредените специализирани инструменти.

— Разбира се. Това означава използване на мощен магнит в гъвкава сонда, с цел да се заблуди електронна ключалка, че в нея е вкаран същинският ключ.

Грег одобрително кимна.

— Правил ли си го някога?

Младежът поклати глава.

— Не. Попадал съм в тази ситуация един-два пъти, но не успях да се справя.

— И защо?

— Защото нямах нужната екипировка — бързо обясни младежът. — Освен това — допълни той малко по-тихо, — не съм сигурен, че знам какво точно се прави, така че не исках да рискувам да задействам алармената система. — После погледна към пода и тъжно прошепна: — Можах само да предам информацията.

Грег внимателно го изгледа в продължение на цяла минута.

— Подай ми синия комплект.

Лукаш го направи.

— Как си с четенето? — поинтересува се Грег, докато ровеше из сака.

— Не завърших дванайсети клас. Но съм посещавал лекции в колежа.

Грег най-сетне намери каквото търсеше. Извади брошура със захабени и многократно подгъвани страници и тънка книжка. Хвърли ги на масата.

— „Универсалните принципи в технологията на заключващите системи, базирани на щифтове, плъзгачи и изтласквачи“ от Лайнъс Йейл — прочете младежът. — И „Никой не е в безопасност: Ръководство XXI век за слабите страни на технологиите за заключване, използвани през XX век“ от Виктор Хадеон. — Той погледна Грег. — За Йейл съм чувал, но кой е Виктор Хадеон?

Грег обаче бе зает с разглеждането на няколко карти на Американското картографско дружество, разгърнати върху бюрото му.

— Прочети ги — късо му нареди той. Тонът му явно подсказваше, че иска да бъде оставен сам.

— Благодаря, господин Грегъри. — Младежът се обърна и излезе.

— Ей, хлапе?

— Да, сър?

— Искам да си ми подръка — нареди Грег, без да вдига поглед.

 

 

Три часа по-късно, преоблечени в джинси и широки фланелки, Магда, Роман и Ласло седяха в офиса на Грег, пиеха чай или кафе и правеха разбор на резултатите от изтичащия ден.

— Има полет веднъж седмично от някакво място, наречено Нелис-Север — уверено заяви Магда. — Каца в базата преди изгрев, доставя там около двайсет и пет мъже и жени, после веднага излита. Връща се отново същия ден около час след залез, за да ги прибере обратно.

— И какви са тези хора? — попита Роман.

— Главно по поддръжката. Байрън, малкият ми похотлив експерт от Обществото „Фрийдъм Ридж“, на когото така много му се иска, мисли, че полетът се използва за смяна на персонала на базата.

— Нещо по процедурата?

— Той твърди, че преди излитане от Нелис-Север се минава през тройна проверка, включваща естествено и преглед на документите. Също както и когато слязат в базата. Но нищо не се прави при тръгване от базата. Хората просто бързат да си натоварят багажа и да се махнат оттам.

Ласло поклати глава.

— Нещо не е видял както трябва. Проверка на идване, проверка и на връщане — повече от ясно, нали?

Грег обаче сви рамене.

— Въпрос на система. Нагласена е да пресява кои хора могат да дойдат, но не и кои да си тръгнат.

Магда отпи глътка от чая си:

— Както и да е. Едно нещо е сигурно — не е възможно качването на нежелани лица в Нелис-Север, нито слизането им в базата.

— Можем да пробваме с поддръжката — предложи Роман. — Ще започнем от главната база, а после може да…

Ласло пак поклати глава.

— Нашите хора нямат никакъв шанс да преминат това ниво.

— Или ще ни отнеме прекалено дълго — уточни Грег.

— Все пак да опитаме — настоя Роман, докато Магда преглеждаше бележките си, които бе надраскала в колата, след като бе оставила спящия гид у дома му. — А може и да опитаме да идентифицираме някои от епизодичните посетители на базата.

Грег само изсумтя неопределено и се концентрира отново върху едно петно на стената.

— Самата база — продължи разказа си Магда, — се намира на около двадесет и един километър източно от Фрийдъм Ридж. Включва осем сгради, шест хангара и две писти — дълга, в посока северозапад-югоизток, и къса — която я пресича на една трета от югоизточния й край. Сградата с… — Тя се поколеба. Погледът й издаваше, че нещо я притеснява. — … онази, която ни интересува, е средна по размери и е третата, броейки откъм южната ограда. Или поне така ми каза. Аз самата не бих могла да знам със сигурност. — Замълча за малко и после продължи: — На моя човек понякога нещо му става и започва да говори за „Космическия кораб Земя“ и други такива, но от друга страна, разполага със снимки, карти и автентично изглеждащи документи, които придават известна тежест на думите му. Когато заспа, успях да заснема три ролки филм. В момента Горан ги проявява.

За кой ли път от началото на съвещанието, Роман и Ласло откровено се възхитиха на циганката прелъстителка, съчувствайки (но не без известна завист) на невинния младеж, който така лесно бе разказал най-съкровените си тайни, капитулирайки пред „тайните оръжия“ на Магда.

Грег продължаваше да гледа към стената.

— Друго? — осведоми се той след малко.

Магда сви рамене.

— Другото е, че според него под наземното ниво на сградите има друго — подземно.

— Предполага или знае? — въпросът беше на Ласло.

— Използва „знам“ толкова често, че думата при него губи смисъл. Според мен ли? Мисля, че предполага.

— Прекрасно — процеди Грег през зъби.

Магда кимна.

— Малкият надървен чукач несъмнено е истински задник, но говори за базата много убедително.

Грег й направи знак да продължи.

— Ами… ако изключим снимките, горе-долу това е. А, може би още само едно нещо. Не съм сигурна важно ли е или не, но дребният на няколко пъти ми прошепна, че знае как да проникне доста навътре в базата.

Скуката върху лицето на Грег изглеждаше искрена.

— И какво каза?

Тя довърши чая си и остави голямата чаша на масата.

— Бърбореше за новолуния и за някакво дълго счупване. — Тя сви оправдателно рамене в отговор на скептичните гримаси на циганите. — Трябва да е от бирата.

— Или се е опитвал да те убеди да те изведе някоя нощ в пустинята, за да ти се навре в гащите — предположи на свой ред Роман.

— Може — съгласи се тя и помълча малко. — Но може и да има нещо. Искате ли да проверя по-подробно? Според мен той е безвреден.

Роман погледна за миг към Грег, който преглеждаше документите върху бюрото си.

— Как го остави?

— Щастлив — усмихна се тя.

Роман пак погледна към Грег, но той внимателно разглеждаше една от картите на местността.

— Ще те известим какво да правиш — каза той, когато тя стана.

— Това точните му думи ли бяха? — спряха я думите на Грег.

— Кои? — попита Магда от прага.

— За дългото счупване.

Тя се замисли и направи крачка обратно към тях.

— Не знам… Не беше точно счупване, но може би разчупване…

— Надлъжен разлом? — Грег за пръв път вдигна поглед и огънят в очите му парализира всички в стаята.

— Май да — бавно прошепна тя.

Грег направи кръг около нещо на картата.

— Кога е следващото новолуние?

— След дванайсет дни — отговориха му тримата цигани в един глас.

Грег кимна и се облегна на стола си.

Роман освободи с жест Магда, увери се, че вратата е заключена, след което той и Ласло се приближиха до бюрото.

Грег завъртя картата към тях.

— Някога разчитали ли сте топографска карта?

Мъжете се наведоха и впериха погледи в трудно понятните картографски знаци.

Грег затвори очи.

— Започнете от Фрийдъм Ридж.

— Да.

— Проследете първия каньон, който отива на север.

— Белите стени — каза Ласло. — Виждам го.

— Той се пресича с друг земен разлом на около четири километра в северна посока. Падина, врязваща се в продължение на четири и половина километра на два-три метра дълбочина в пустинята.

— Е? — потвърдиха двамата и въпросително се спогледаха.

— Как се казва?

Те прекараха пръсти по дължина на назъбената линия и видяха ситно изписано име.

— Стари приятелю, ти имаш късмета на самия Архангел Михаил! — възхити се Роман, като погледна в също толкова изненаданите очи на своя шурей. — Но защо смяташ, че не са сложили и там датчици?

Без да му обръща внимание, Грег отвори бележника си и драсна в него нещо.

— Нестабилна геоложка формация или разчупване на земните пластове, минаваща под хоризонта на камерите, извън обсега на снифърите, достатъчно неустойчива за монтирането на датчици за движение в нея и най-сетне… вероятно частично невидима по време на новолуние. — Той направи многозначителна пауза. — Не, електронното минно поле започва в началото на разлома, а за по-сигурно може би дори малко по-надалеч. — Вдигна поглед към календара. — Влизаме на двайсет и трети. В нощта на новолунието — след дванайсет дни.

Ласло още клатеше глава, когато излезе, за да пусне в ход сложната процедура, която вече бяха уточнили.

— Бенци Йоска — промърмори той на излизане.

— Йонка — машинално отговори Роман, вдигна слушалката на телефона и набра някакъв вътрешен номер.

— Саша? Роман е. Трябват ми въздушни снимки и всичко останало, което можеш да намериш за координати… — Той поспря, за да направи справка с картата пред себе си: … 217-928-175, страница 4356. — Изслуша продиктуваните му в отговор координати. — Точно така, Надлъжния разлом, Невада. — Той остави обратно слушалката и впери поглед в Грег, докато той накрая не вдигна глава.

— Да?

— Голям късметлия си, братко.

Грег също го изгледа продължително, после бавно се изправи и отиде до скрития зад тежка завеса прозорец. Раздели двете половини на завесата и се загледа в тънката, леко розовееща синева на изгрева.

— Да се надяваме, че късметът няма да ми изневери.

 

 

Ранната утрин в Лас Вегас е може би най-необичайното време от денонощието. Градът за кратко опустява, сякаш всички са се споразумели да спрат да правят каквото и да било. Един кратък миг, през който градът поема спокойно дъх, оправя крещящо ярката си премяна и се подготвя за нашествието на млади бегачи из парковете, възрастни играчи пред ротативките и бизнесмени на масите за закуска.

Овехтяла японска кола бавно пълзеше из заспалите за миг улици на Ийст Сайд — единствен движещ се обект в този запуснат, мръсен квартал на Лас Вегас. Колата спря на половин пряка от бар, който изглеждаше по-изоставен от всичко друго наоколо.

— Десет минути, хлапе — обеща Фос и тръгна да слиза от колата.

Но деветнайсетгодишният циганин на волана беше обезпокоен не на шега.

— Чака ви важна среща, господин Фоселис. Може би трябва да…

Фос се усмихна.

— Имаме предостатъчно време. Освен това, и аз трябва да закуся, нали така? — На лицето му се изписа уплаха. — Защото никой не знае кога ще е следващият път. — Той решително слезе и затръшна вратата зад себе си.

Шофьорът се поколеба, после сграбчи якето си от задната седалка и го последва.

— Почакайте, и аз ще дойда с вас. — Насили се, за да се пошегува. — Само да се поразходим, нали?

Дадените му заповеди бяха пределно ясни. Фос трябваше да бъде охраняван. От всичко, с изключение на самия него.

— Забрави тази идея, хлапе — сряза го възрастният мъж, без да се обръща. — Приятелите ми очакват само мен — рече той и се насочи по улицата към бара.

Шофьорът го проследи с поглед и замислено разтърка брадичка, мъчейки се да вземе правилното решение. Накрая реши, че в конкретния случай няма разлика между буквата и духа на заповедта, и пусна Фос сам.

Облече якето си — ранният утринен въздух беше хладен — върна се при колата, отвори багажника, бръкна под резервната гума и извади оттам руски полуавтоматичен пистолет „Токарьов“.

Вкара патрон в затвора, зареди и без да бърза се отправи към близкия вход, откъдето щеше да изчака приключването на операцията по закупуване на дрога. Погледът му не изпускаше входа на бара, където бе хлътнал Фос.

Само за миг погледна часовника на китката си, за да даде на Фос не повече от десет минути.

 

 

Фос влезе и спря още на прага. Сервитьорката и готвачът го погледнаха незаинтересовано.

— Търся Майки-Ди — прошепна той на момичето.

Тя му кимна по посока на сепарето и се скри в кухнята, следвана по петите от готвача.

Единият от мъжете в сепарето стана от мястото си, за да посрещне възрастния клиент.

— Какво искаш, дядка?

Фос погледна младежа право в гневните, безучастни очи.

— Праща ме Тамбо.

Без да скрива скептицизма си, пласьорът претърси Фос за микрофон или оръжие.

— Тамбо, казваш? Откъде познаваш Тамбо?

Фос забеляза, че другият до масата още не се бе обърнал да го погледне. С демонстративно безразличие той продължаваше да си играе със сламката в питието.

— Кого познаваш от нашите, старче? Кажи ми няколко имена.

— ТНТ-Уошингтън, Флатман Коринт, Мустафа-шейсет и девет…

Враждебно настроеният младеж го погледна по-внимателно, после на гневното му лице пропълзя усмивка.

— Я! Могъщи Майки-Ди, дядката си бил съвсем окей — възкликна той и се дръпна от пътя на Фос. — Сядай, дядка.

Фос мина покрай него и седна на стола срещу другия в сепарето. Видя досегашният му събеседник да отива към вратата на барчето, да оглежда улицата и да се изкашля по явно предварително уговорен начин.

Мъжът срещу Фос беше по-възрастен, по-добре облечен и по-представителен от първия. И той беше млад, под трийсетте. Лицето му бе безизразно, а дрехите и бижутата по него, макар и скъпи, подхождаха на по-улегнал човек.

— Аз не съм пласьор, старче — каза той, без да скрива досадата си. — Ако искаш нещо от мен, трябва да говорим поне за унция^[2].

— Това не е проблем — отговори Фос, внимавайки да държи ръцете си през цялото време над масата.

Мъжът явно се опитваше да го прецени.

— Окей — каза той след две минути мълчание. — Какво ти трябва?

— Нещо класическо.

— В момента разполагам с „Пейл Хорс“, „Спешъл-Ди“, „Фрий Мен“ и „Хомисайд“. Ако искаш да чакаш, мога да поръчам специално за теб „Дед Мен“ — ще отнеме не повече от ден. Разбира се, ще има надценка.

— Кажи ми за „Спешъл-Ди“.

Мъжът повдигна вежди.

— Я виж, човек с вкус! Това ми харесва. — Той се наклони напред. — Триста и петдесет за унция, срещу което ти давам гаранция, че ще получиш нещо, минало през не повече от четирима дотук. Размесван е най-много два-три пъти, но това не пречи да го усетиш и в петите.

Фос се замисли.

Унция химически синтезиран хероин, по-силен от обикновения, с по-продължително действие и без неприятни странични ефекти. Разреждан само четири пъти би имал смъртоносно въздействие, но ако сам го размесеше, щеше да му стигне поне за седмица.

— Искам да опитам — каза той накрая.

Мъжът вдигна два пръста към помощника си, който изостави поста си на входната врата и се скри в мъжката тоалетна.

— За колко говорим, старче?

— Да кажем… половинка, като за начало. Но ако бъда доволен, ще започнем да си говорим във фунтове.

Фос не възнамеряваше пак да купува от младия наркодилър, но нямаше никакъв смисъл да му казва истинските си намерения. Специалният хероин беше доста труден за намиране.

— Двайсет и осем. — Дилърът направи пауза. — Но ако се сближим, тогава ще можем да говорим и за отстъпка.

Фос вежливо се присъедини към дружелюбната усмивка на дилъра.

 

 

Отвън на улицата изтичаше деветата минута.

Младият шофьор провери часовника си за последен път, увери се, че пистолетът е добре мушнат под колана му, и тръгна да излиза от укритието си.

И в същия миг замръзна.

Дали бе чул нещо или бе зърнал някакво движение с периферното си зрение, или в него се бе задействал инстинктът на човек, обучаван от малък да усеща такива неща — това трудно можеше да се каже — но той бе усетил, че не е сам на улицата.

Внимателен поглед встрани му разкри, че някакви мъже в черно крадешком се придвижват към бара. Мъже, съвсем открито носещи страховити оръжия, щитове и радиостанции в ръцете си. Мъже, чиято самоличност можеше да се разбере от идентификационните им карти по реверите на саката.

Когато се убеди, че вниманието им е приковано върху бара, той се плъзна навън от входа и под прикритието на сумрачното утро се изтегли на безопасно разстояние.

Четиридесет и пет минути по-късно Роман леко почука на вратата на офиса, в който Грег продължаваше да работи.