Ричард Стейнбърг
Взлом (11)

8.

Лежеше замаяна и нямаше представа нито къде се намира, нито какво става с нея. Дори не бе убедена дали онова, което й се струваше, че става, не е част от странен кошмар.

Беше заобиколена от мъже и жени в зелени хирургически одежди, които нещо правеха, но лицата им бяха напълно безизразни. Разменяха си лишени от интонация фрази с онзи безучастен професионализъм, от който ти иде да закрещиш. Сваляха погледи от време на време към нея, но личеше, че им е все едно дали е в стаята, или не е.

Закиска се. Не беше сигурна защо го прави.

Познат глас на възрастен човек тихо говореше нещо откъм онази част на леглото, където се намираха краката й… ако изобщо лежеше в легло. Опита се да надигне глава, за да погледне натам, но тя беше тежка и замаяна. Усещането бе толкова неприятно, че веднага я накара да реши, че усилието не си струва.

— Какво й дадохте? — попита възрастен мъж.

— Рохипнол, петдесет милиграма, разтворен в портокалов сок — отговори един от мъжете в зелено.

— Известен като „приспивателно за изнасилване“ — поясни една от жените. — Характеризира се с почти мигновена интоксикация, снижава нивото на задръжки, нарушава мускулната координация и предизвиква транзакторна амнезия.

— Последният термин не ми е известен — обади се възрастният мъж, чийто глас този път се разнесе по-наблизо, макар че собственикът му все още упорито отказваше да се появи в зрителното й поле.

Мъжът в зелено подаде лист хартия в посока на гласа.

— Въздейства на неврорецепторите и прави така, че всичко изживяно под негово въздействие да изглежда като нереално, сякаш е било сън или халюцинация. Мозъкът по правило решава, че е било сън и както става с повечето сънища, споменът за него не след дълго избледнява.

— Ясно! — Възрастният мъж вече се приближаваше. — По мое време нямаше такива.

Жената в зелено провери пулса на Меган. Меган мило й се усмихна.

— Препаратът първоначално е бил разработен изключително за нуждите на разпита. Характеристиките му го поставят някъде по средата между скополамина и LSD-то. Днес вече се продава из цяла Южна Америка като сънотворно.

— Доколкото ми е известно може да се намери и у нас за по долар таблетката. Използват го по колежите, за да изработят първокурсничките. — Мъжът в зелено издърпа нещо, което изглеждаше като електрокардиограма, и започна да го разглежда.

— За себе си мога да кажа, че се научих да не пия нищо, което не съм си наляла сама — засмя се жената в зелено.

— Виж ти — тъжно констатира възрастният мъж. И след кратка пауза попита: — Готово ли е вече?

Мъжът в зелено вдигна поглед към него:

— Почти.

— И е внимателно претърсена?

Жената в зелено кимна.

— За всеки случай изпратихме дрехите й за рентгенова снимка. След това направихме подробен оглед на телесните кухини. Няма нищо…

Мъжът в зелено беше насочил вниманието си към някакъв апарат от другата страна на масата.

— Здрасти — приятелски го поздрави Меган и се запита дали гримът й е наред.

— Готова е.

— Благодаря ви, докторе — тихо каза възрастният мъж. — Ще ви помоля да напуснете с колегите си зоната. Благодаря още веднъж.

Хората в зелено напуснаха зрителното поле на Меган и над нея блесна ярък рефлектор като онези в операционните. Почувства до нея да се приближава едра фигура, но както и преди, тя остана малко извън яркото сияние, което я обгръщаше.

— На запис ли сме, Пол?

— Да, господин Килбърн.

Гласът на възрастния мъж — той вече беше съвсем наблизо — събуди някакъв спомен у Меган. Докосна се до нещо дълбоко скрито в подсъзнанието й и тя трепна.

— Името ти е Меган Търнър, нали така? — осведоми се възрастният мъж след няколко мъчително дълги секунди на пълна тишина.

— На мен ли говорите? — изчурулика Меган.

— Да. Името ти е Меган Търнър?

— Ами, разбира се. Какво друго да бъде? — Тя се закиска.

— Ти си продуцент за „Уилкинс Интернешънъл Нетуърк“?

— Сбирщина нещастници.

— Ти си продуцент за „Уилкинс Интернешънъл Нетуърк“?

— Ама нали точно това ви казах — потвърди тя със сърдития глас на капризно момиченце. — Защо не внимавате?

Леко засмиване от страна на невидимата фигура до нея.

— Ще се постарая. Вярно ли е, че разследваш историята около един военен конвой в Югозападните щати?

— Конвоят… да-а… — Нещо в думата „конвой“ разпрати предупредителни сигнали из цялото тяло на Меган. Но тя нямаше представа защо.

— Как попадна на историята за конвоя?

— Не мисля, че трябва да ви казвам. — Този път в гласа й прозвуча детински инат.

— Как попадна на историята за конвоя?

— Няма да… Няма да ви кажа… Не съм…

— Как попадна на историята за конвоя?

— Аз… статиите в „Аризона Рипъблик“. От старите броеве. Жълти, разпадащи се…

— С кого си разговаряла за историята?

— С Трейси.

— Коя е Трейси?

— Моята помощничка.

— С кого друг, освен с Трейси, си разговаряла за историята? Хора извън екипа ви. Извън мрежата.

— Шерифи.

— Кой друг?

— Полицаи.

— Кой друг?

— Майорът… — Тя се запъна и по лицето й премина изражение на объркване. — Кой е майорът?

— Какво ти разказа майорът?

— Ъ-ъ… разказвал ли ми е нещо? — Пауза. — Да, така беше. Нещо за хората от телексите.

Възрастният глас смени тона си — сега звучеше по-ниско, почти басово, и заплашително.

— Какви хора от телексите?

— Джо и Макс Грей, глупако. Но не ми каза много. Само ги спомена.

— Изключи, Пол.

— Изключих, сър.

Гласът се приближи до самата граница на светлата аура, която я обгръщаше. Вече виждаше контурите на фигурата съвсем ясно, но не различаваше чертите на лицето.

— Кои са Джо и Макс Грей?

— От конвоя. Той ми каза, че всъщност те са били конвоят.

— Кой каза това?

Изведнъж почувства неувереност.

— Кой каза това?

— Глас по телефона — изрече Меган и усети, че го прави противно на волята си. — Обажда ми се понякога. — Тя се засмя. — Като онези, дето се обаждат, за да ти наговорят мръсотии.

— На кого принадлежи гласът по телефона?

— Не ми е добре… — унесено промълви тя.

— Пол?

Голяма ръка сграбчи главата й и я извъртя така, че да гледа пак в посока на неясната фигура.

— Какво ти разказа гласът по телефона? Какво каза?

— Не искам вече да играя… тази игра. Оставете ме… на мира.

— Какво ти разказа гласът по телефона? Каза ли ти къде можеш да намериш Джо и Макс? Каза ли ти нещо за…

— Четирийсет и седма — немощно прекъсна тя сърдито звучащия глас. — Каза, че отговорите били… били в четирийсет и седма. Там, където започнало онова… Как се казваше…

— Конвоят?

Тя се усмихна и главата й клюмна обратно, защото вече неудържимо й се спеше.

— Да… Конвоят… Отговорите били там, където… ъ-ъ… е отишъл конвоят. Или… откъдето е тръгнал. Той никога не казва нещата направо. Много е досадно… — За момент загуби нишката на мисълта си. После се сети за какво говореха: — Защо не му се скарате? — Прозвуча като малко момиченце, което дава писъмцето с желанията си на Дядо Коледа.

— Много бих искал да си поговоря с него? Ти ще ми помогнеш ли да поговорим?

— Окей.

— Как се казва гласът по телефона?

— Никога не ми е казвал, но…

— Да?

— Ало? — щастливо каза тя.

Гласът замълча за миг.

— Щеше да ми кажеш за гласа по телефона.

— Не! — раздразнено отвърна тя. — Щях да ти кажа за конвоя.

Нова пауза.

— Разкажи ми за конвоя.

— Какво искаш да знаеш? — енергично попита тя.

— Гласът по телефона каза ли за къде е пътувал конвоят? — Гласът на възрастния мъж внезапно бе станал ласкав.

— Не каза… Не знам… Може би някъде в Калифорния.

— Каза ли откъде е тръгнал конвоят?

— Какво?

— Каза ли откъде е тръгнал конвоят? Можеш да ми кажеш.

— Мисля, че… не те харесвам.

— Откъде е тръгнал конвоят?

— Няма да… ти кажа…

Някаква ръка се материализира над главата й и я погали по бузата.

— Каза ли гласът по телефона откъде е тръгнал конвоят? Можеш да ми кажеш. Можеш да ми се довериш.

— Мога ли? — Отново с глас на малко момиченце. — Наистина?

— Разбира се. — Усети гласа на невидимия, искрящ от лъчезарност. — Обещавам да не казвам на никого. Това ще си бъде нашата малка тайна.

— Ами…

— Каза ли откъде е тръгнал конвоят?

— Не, не ми каза. Но… мисля…

— Да?

— Мисля, че е било някъде в Ню Мексико.

Дълга пауза.

— Ню Мексико?

— Аха… — Меган отново затвори очи.

— Губим я, сър.

Меган усети леко потупване по бузата.

— Какво? Изморена съм…

— Каза ли гласът по телефона откъде в Ню Мексико? — прошепна в ухото й гласът на възрастния мъж.

— Откъде? Като място ли…

— От кое място в Ню Мексико е тръгнал конвоят?

— Ъ-ъ… не. Кое място…

Макар очите й да бяха затворени, тя почувства нечие лице плътно да се приближава до нейното. Помириса ментоловият дъх. Усети капка пот да капва върху челото й.

И тогава гласът отново проговори:

— От кое място в Ню Мексико е тръгнал конвоят?

Но вече беше заспала.

Килбърн остана надвесен над нея близо минута. Гледаше спящата жена и сякаш се опитваше да изкопчи нужните му отговори от равномерно повдигащият се гръден кош или от омиротвореното й лице. Накрая се пресегна, изключи рефлекторите и излезе от операционната.

Помощникът му Пол извади касетата и го последва. В мига, в който се озоваха навън, до него се приближи униформен мъж и му подаде лист хартия.

— Докторе — попита Килбърн, когато приближи мъжът в зелено, — кога ще можем да продължим с разпита?

Мъжът погледна часовника на стената.

— Веднага започваме да я будим. — Той помълча. — Значи… да кажем, след четиридесет минути. Най-много час.

— Дайте й нова доза след четирийсет минути.

Лекарят кимна и се отправи към залата за разпити.

— И докторе…

— Да?

— Колко пъти можем да повторим процедурата, преди да престане да й действа?

Лекарят мрачно се усмихна.

— Много преди това да се случи, ще настъпи токсемия^[1]. Но, да кажем, максимум шест сеанса.

— Благодаря ви, докторе.

Килбърн седна до близкото бюро и за трети път методично разгледа съдържанието на куфарчето на Меган. Приближи се Пол.

— Има проблем, сър.

Килбърн вдигна поглед към него. Не каза нищо. Чакаше.

Младият мъж явно се чувстваше неуютно.

— Сър, ами…

— Какво има, Пол? — Тонът изискваше незабавен отговор.

— Телата са били намерени.

Килбърн погледна часовника си и кимна.

— Това се очакваше. Няма начин подобен пожар да остане незабелязан. — Едва сега обърна внимание на притеснението на младия мъж: — Имало е пожар, нали?

Пол пристъпи на другия си крак.

— Открили са четири тела, сър. Майора, снаха му и двамата, които… ъ-ъ… оставихме да почистят.

Килбърн бавно се изправи и се приближи на сантиметри от виновно изглеждащия мъж.

— Глупаците са загинали в собствения си пожар? Толкова ли бързо се е разгорял? — Гласът му издаваше нетърпимост към хорската глупост.

— Ъ-ъ… изглежда новинарите са се върнали горе-долу по едно и също време със сина на жената. — Младият мъж нямаше смелост да погледне Килбърн в очите. — Намерили са двамата Маккътчън и е ясно, че нашите са ги очистили.

— И?

— Но са намерили телата и на нашите. Изглежда, че и те са били застреляни. Полицията смята, че е имало престрелка.

— Маккътчън е оказал съпротива? Или те са влезли в конфликт за нещо с жената?

Цяла минута никой от двамата не проговори.

— А може Бог да ги е поразил със светкавица като възмездие за делата им? — Той млъкна. Целият се тресеше от гняв. — Ще ми кажеш ли кое от двете? — Във въпроса му прозвуча смъртна заплаха.

Пол си пое дъх с пълни гърди.

— Според полицията те са били убити известно време след двамата Маккътчън. Сър, полицията изцяло е отцепила района. Поискали са съдействие от Централното управление на щата Илинойс, както и от шерифите в окръзите Макхенри и Бун. — Той замълча, неспособен да погледне Килбърн. — Няма никакъв начин да се доберем до къщата, сър.

Килбърн трескаво мислеше. Възможностите изглеждаха крайно ограничени и всяка от тях вещаеше катастрофа.

Първо, бил е изпратен втори екип, който е имал задача да прикрие уликите след калпавата работа на хората на Килбърн.

Второ, намесил се е случаен фактор, да кажем, крадец, който се е натъкнал за нещастие на неговите хора.

Трето, взлом. С един конкретен крадец като главен изпълнител.

Първата възможност бе с нищожно малка вероятност. В толкова напреднала фаза на играта, крайно предпазливите кукловоди не биха рискували да въведат нови играчи. Още по-малко биха използвали като резервен екип хора, оставящи тела след себе си.

И инкриминиращи улики.

Случаен фактор, нахлуване в дома… Хм, почти изключено, особено при внимателно организираното наблюдение отвън.

Значи остава единствено…

Само че това бе невъзможно. Защо един издирван в национален мащаб престъпник ще рискува да установи контакт с друг, когото изобщо не познава?

Отговорът, може би се криеше в бележката, която бе прочел в унищожения дом край морето.

— Никой не е в безопасност — прошепна Килбърн.

— Извинете, сър? — попита младият мъж, но личеше, че се надява да не е чул правилно.

— В базата да се обяви състояние на повишена готовност — нареди Килбърн и отново насочи вниманието си към бюрото. — Разбери кой е нашият човек в Илинойското полицейско управление и се свържи с него незабавно. Присъствието на медиите затруднява спускането на пълна информационна завеса. — Той се замисли. — Но може би ще се окаже възможно да припишем всичко на организираната престъпност. Защо например не съобщим, че по време на войната Маккътчън е действал на черния пазар? Отклонявал е провизии от конвоите за мафията и така нататък. А когато Търнър е надушила историята, италианците са се намесили. — Той замълча и ехидно се усмихна. — Координирай с MJ-7.

— Да, сър. Веднага, сър.

— Искам повишени мерки за сигурност тук. Обявете тревога втора степен, ако трябва.

— Смятайте го за направено, господин Килбърн.

— И, Пол? Работата беше калпаво свършена. Не искам да се повтаря. Само не се оправдавай, че е било толкова трудно да се отървете от две тела.

— Няма, сър.

— Искам да кажа… не че очаквам перфектност, но ще се радвам да стана свидетел на малко по-голяма ефективност в работата. — Той отново се концентрира върху съдържанието на куфарчето.

Младият мъж бързо се отправи към вратата, но когато стигна, спря на прага. Повдигна касетата от първия разпит и попита:

— Да я изпратя ли, сър? — Отсега нататък той щеше да бъде най-стриктно изпълняващият задълженията си служител, когото Килбърн някога е познавал. Защото прекрасно знаеше какво може да означава алтернативата.

Килбърн вдигна поглед за миг и пак го свали върху бележника на Меган.

— Първо искам да се прехвърли на хартия. Ще ми трябва за втория сеанс.

— Веднага, сър. — Младият мъж тръгна към вратата в противоположния край.

— Кога е следващият сеанс, Пол? — попита Килбърн, без да поглежда към него.

— След около половин час, сър. — Той отвори вратата.

— Пол?

— Да, сър?

Килбърн се обърна към него, без да скрива любопитството си.

— Наистина ли използват това хапче в кампусите на колежите? Искам да кажа, за да изнасилват момичетата?

Младият мъж кимна.

— Така разправят по новините. Говори се, че било практика из целия Югозапад: Тексас, Арканзас, Оклахома. Ако не бъркам, мисля, че има един случай и в Калифорнийския университет, Лос Анджелис.

— Благодаря ти, Пол.

Шофьорът помощник напусна стаята и Килбърн се зачете с бележника със срещите.

— Гадни копелета — прошепна той на себе си.

 

 

Първото правило при претърсване на непозната сграда е, че властта се стреми нагоре към покрива (такъв е случаят в повечето корпорации) или се опитва да се зарови под земята (както е например с прословутата ситуационна зала в Белия дом).

Понеже слизането по стълби е по-лесно и по-бързо от изкачването, Грег пое нагоре.

Третият етаж се състоеше от офиси, в които не светеше. Административна обстановка за бюрократи и чиновници — хора, чието най-страшно оръжие са писалката и бележникът.

По бюрата не се виждаше нито един документ. Никакви папки, отворени бележници или макар поне лист хартия с безсмислени драсканици на него. Край всяко бюро имаше по две кошчета за отпадъци, надписани „За изгаряне“ и „Нормално“, но те всички до едно бяха празни.

Но офисите имаха съвсем прилични ключалки и някои от тях даже се отваряха с карти за достъп, които Грег с лекота преодоляваше благодарение на собствената си дебитна карта и опаковка от дъвка „Джуси Фрут“.

И все пак на тайните, поверени на надеждно конструираните сейфове в тях, бе писано да останат недокоснати. Третият етаж не бе онова, което той търсеше.

Вторият етаж се състоеше основно от заседателни зали и лаборатории — атмосферата тук бе почти академична. На кантонерките имаше надписи от рода на „Нива на разтворимост след третиране с Гама-седем“ или „Якост на опън при различни атмосферни условия“. Ключалките обаче бяха още по-надеждни — одобрените за използване в правителствени институции, модели „Банма“ или най-сигурните разновидности на „Яле“. Там, където се виждаха четци на карти за достъп, имаше още и цифрови клавиатури за въвеждане на кодове за отключване. Но дори такива почти съвършени бариери, предназначени да ограничат достъпа на хора като него, не бяха в състояние да забавят Грег прекалено много.

Вместо да се опитва да преодолява алармените системи и да се погрижи за всеки от недотам умело скритите датчици, той използваше топлинен сензор с размера на цигарена кутия, за да установи има ли хора в някоя от тези добре охранявани стаи. Нямаше.

Всички компютри и на двата етажа бяха изключени и явно се контролираха централно. Още по-вероятно бе да имат общо захранване с цел предотвратяване изтичането на информация след работно време.

Никъде нямаше указатели, табели, надписи. По бюрата не можеше да се види дори бланката на формуляр — неизменен атрибут на кой да е офис. Дори на строго охраняваните.

Грег провери колко време бе изминало, прекрати безплодния оглед и напусна етажа. Графикът, който сам бе съставил и който не подлежеше на промени, изискваше от него да се движи два-три пъти по-бързо, отколкото би желал.

Избягвайки асансьорите, които в този час най-вероятно се управляваха централно, Грег пое към северното стълбище и оттам се спусна на първия подземен етаж.

Още от мига на проникването си в сградата той бе преценил, че партерният етаж е само за заблуда: зали, в които имаше сложни машини, програмирани да демонстрират последните постижения в технологията за обработка на почвата. Видео стени, представящи статистически показатели, започвайки от 1780-а година насам.

Пълна измама. Фасада, целяща да представи тази свръхсекретна база като изпитателен полигон за отработване на нови методи в селското стопанство.

Какво точно се криеше зад фасадата бе отделен въпрос.

От онова, което бе видял до момента, Грег бе сигурен, че става дума за секретна изпитателна база. Повечето лаборатории изглеждаха оборудвани да се занимават с изследвания в областта на металургията. Макар че имаше и такива, съоръжени с аеродинамични тунели и други подобни — екипировка, имаща отношение повече към авиацията.

Но той не си бе позволил лукса да отвори някой от сейфовете, за да научи повече.

Защото времето неумолимо изтичаше.

Оставаха му по-малко от тринайсет минути до момента, когато трябваше да се отправи към мястото за изтегляне. Ако, разбира се, изобщо успееше да намери пътя към „изхода“, който бе трасирал, без да събуди за живот някоя от многобройните алармени системи. И при положение, че Фос се справеше с възложената му задача. Както и при положение, че Део щеше да бъде там, където трябва в нужния момент.

И ако намереше момичето.

Той се понесе по неохраняваните стълбища за евакуация в случай на пожар, автоматично сканирайки обстановката за скрити датчици, любопитни камери и часови, спотаили се, за да изпушат набързо забранена цигара или надяващи се да подремнат. До момента всичко бе чисто.

И в известен смисъл доста разочароващо. Но не чак толкова изненадващо.

Много пъти в практиката си Грег се бе сблъсквал точно с подобна организация: хиляди, похарчени за разполагането на възможно най-съвременното охранително оборудване около сградата, наемането на грамадни, зли и добре обучени въоръжени мъжаги и поставянето им на всички подстъпи. И нищо, ама буквално нищичко, вътре.

„Излишни разходи — би възразил мозъкът зад подобна система. — И без това никой не може да проникне, нали така?“

Грег направи презрителна гримаса и пое надолу по стълбите, надявайки се да намери нещо по-интересно от бойлери и тръби.

И застина. Надеждите му се бяха оправдали.

Вратата пред него бе метална, а не от пресовани дървени плоскости, както горните. Не се виждаха никакви панти — тя просто изглеждаше вкопана в стената. Нямаше брава, ръбове от заварка по краищата, интерком, цифрова клавиатура дори процеп за карта. Само малък надпис на табелка, залепена в средата:

Влизането забранено!

Достъп само за персонала на „Меджик“ с код под 300!

И никаква индикация как би могла да се отвори. Грег застина на мястото си. Мърдаше само очите си и изследваше с тях всеки сантиметър от гладката повърхност. След това огледа стените, тавана, пода. Все по-ясно ставаше, че това е врата, която не може да се отвори. Най-малкото не от страната на стълбищната площадка.

— Изненада, Лайнъс, така ли? Добре… — Той млъкна и погледна нагоре по стълбището, за да се увери още веднъж, че е сам. — … ще се опитам да не те разочаровам.

Той свали раницата си, извади от нея оборудването и започна с обичайния оглед за електромагнитно излъчване с помощта на различни датчици. И без това бе ясно, че тази врата се задейства по електромеханичен път, така че нямаше как да сбърка характерната сигнатура на електрозахранването. Имаше алармена инсталация или най-малкото нещо, което изглеждаше като алармена инсталация, при това включено към същия източник на захранващо напрежение. Това бе индикация, че се деактивира автоматично след правилно отваряне на вратата.

Но как?

Седна с лице към вратата на последното стъпало, подпря глава на дланите си и впери поглед в невидимото предизвикателство.

Времето течеше. Единственото успокоение бе, че се намира където трябва или поне така изглеждаше. Но пътят му бе възпрепятстван.

От врата?! Можеше ли да има нещо по-обидно?

— Мисли, кучи сине… Как се отваря врата, която няма брава, дръжка, резе или какъвто и да е било достъпен заключващ механизъм? Как ще…

И се усмихна.

— Ако не може да се отвори, защо са сложили надпис, забраняващ влизането?

Стана, пристъпи напред, порови в раницата, извади от нея комбинация от лупа и източник на черна светлина^[2] и огледа надписа още веднъж.

— Коварни копелета са тези тук, Лайнъс. Признавам им го.

Използвайки пластмасова отвертка (за да не задейства случайно някой неоткрит сензор на топлина, импеданс или нещо друго) той леко натисна едва забележимите петна от пръсти върху надписа, които бяха станали видими под „черната светлина“.

Нищо.

— Сигурен съм, че здравата би си поблъскал главата над това, Лайнъс, прав ли съм? — Той отново огледа внимателно следите и опита пак. — Е, ще се постарая да не те разочаровам…

Тананикайки си шепнешком, Грег извади още два пластмасови инструмента. Осъзнаваше, че не е подготвен както трябва, за да се справи с изненадващото препятствие. Възможностите не бяха кой знае колко: можеше да опита да натисне всички места едновременно или в различен ред. Но какъв? Ако сбърка веднъж, това можеше да означава смъртта му.

Предпазливо, почти свещенодействайки, той докосна едновременно главните букви: В от „Влизането“, Д от „Достъп“ и М от „Меджик“.

Лека вибрация, последвана от тихо избръмчаване, и вратата бавно се плъзна встрани.

Униформен постови, попълващ нещо в някакъв дневник върху бюро до самата врата, вдигна поглед. Прекалено късно, за да попречи по някакъв начин на облечената в черно фигура, която се хвърли към него. Половин минута по-късно човекът вече беше загубил съзнание в резултат на блокирането на сънната му артерия.

Още две минути по-късно, облечен в униформата на постовия, Грег безгрижно тръгна по почти безлюдния коридор, започващ веднага след караулката при вратата. Тук имаше надписи по стените и именно благодарение на тях той можа да намери пътя към „Изолатор за разпити В-3“.

Защото точно това бе помещението, записано в дневника на реда, на който имаше още „Умбра-12/MJ-96, охрана и задържана жена“.

 

 

Като примигна няколко пъти, опитвайки се да фокусира погледа си, да изчисти калейдоскопичните образи от главата си и да осмисли реалността или може би нереалността на ситуацията, в която се бе озовала, Меган започна да крещи. Не за дълго, нито особено настойчиво, колкото да привлече нечие внимание.

Хората в далечния край на стаята погледнаха към нея, после възобновиха дискусията си с подчертано безразличие.

— Къде се намирам? — на висок глас попита тя. — Кои сте вие? Какво правя тук? Какво искате да ми сторите?

Но без да й обръщат внимание, хората мълчаливо излязоха един след друг през вратата.

— Мисли, дявол да те вземе!

Само че напънът се оказа напразен. Спомняше си за разговора в Бети Маккътчън и че предстоеше да види майора, но после… Какво се бе случило?

Опита се да седне в леглото и тогава осъзна, че е пристегната върху нещо подобно на операционна маса. През крайниците и гръдния й кош минаваха дебели кожени ремъци. Беше включена на система за интравенозно подхранване през игла, забита в изпънатата й и фиксирана на масата лява ръка. Можеше да завърти главата си, но трудно и не с голяма амплитуда.

Затвори очи, налагайки си да се успокои.

Какво се бе случило?

Благоразположен глас на възрастен мъж прозвуча в главата й: „Можеш да ми се довериш“.

Гласът събуди тревожни спомени за изживян страх, за болка… за ужас в гаража!

Меган обърна глава надясно, защото в този момент човек от охраната бавно отвори вратата в дъното на стаята и надникна вътре.

Видимо любопитен, но нежелаещ да бъде заловен не където му е мястото, той внимателно се огледа, преди да влезе. Изглеждаше странно, защото носеше в ръка раничка. Мъжът се приближи до нея, но погледът му бе прикован върху вратата в другия край на стаята.

— Кой си ти? — попита тя с глас, в който се бореха паниката и страха. — Какво правите с мен? Настоявам да…

— Млъкни, по дяволите! — нареди й той шепнешком и започна да развързва ремъците. — Аз съм приятел. Ще се опитам да те изведа оттук, но ще трябва да си затваряш устата.

Тя усети, че краката й са свободни.

— Кой… Как…

— По-късно — късо каза той, освободи ръцете й и се захвана с ремъка през гърдите. Хвърли поглед на стенния часовник. Оставаха по-малко от пет минути до момента, когато Фос щеше да приведе в действие следващата част от плана. — Ще ти обясня всичко по-късно, окей? Точно в момента не мога да повярвам на късмета си и допускам, че всеки миг ще дойде краят на тази въпиеща проява на некомпетентност от тяхна страна. — Вече беше изцяло свободна. — Идваш ли с мен?

Не знаеше кой е той, но предполагаше, че е от другата страна, замесена в цялата тази история, каквато и да бе тя. Един поглед към червените следи по китките на ръцете си и около глезените беше предостатъчен, за да реши.

— Къде отиваме? — попита тя, докато обличаше зелените хирургически дрехи, които взе от съседната маса. — Какво става? Кои са тези хора?

Грег обаче само поклати глава.

— Целият този труд, за да попадна на репортер! — промърмори той и я повече към далечната врата.

— Преди около минута, господин Килбърн — чу се глас откъм другата врата. — Ще се погрижа всичко да бъде… — Пол застина на място, виждайки Грег да сграбчва Меган за ръцете.

— Бори се! — прошепна й той. — И гледай да бъде наистина…

Излишно беше да й го казва.

Все така объркана — вече й се струваше, че й е писано да изживее дните си в това състояние — Меган започна да крещи, да се извива, да рита, да дращи и да мята глава насам-натам.

— Ей, кой си ти? Какво, по дяволите, става тук? — извика шофьорът помощник и се затича напред.

— Някой я е освободил, сър — отговори Грег, държейки двете й китки в едната си ръка и стискайки с другата гърлото й. — Ако ми помогнете…

Пол я сграбчи през краката и му помогна да я пренесат обратно до масата.

— Дявол! — изпъшка той и я притисна, очаквайки пазачът да я пристегне. — Днес всичко върви наопаки!

— Абсолютно вярно — съгласи се Грег и пристегна изотзад ръката си този път през неговото гърло. Прихвана китката си с другата ръка и стисна с всичка сила, изчаквайки тялото да се отпусне безжизнено.

— Ще се побъркам — заяви Меган и за втори път се изправи седнала на масата.

— Надявам се да не стане така. — Грег бързо претърси младежа, взе му пистолета и свали картата пропуск, висяща на врата му. После й помогна да слезе и двамата отново тръгнаха към далечната врата.

— Господин Килбърн! — извика някой зад него и Грег замръзна. В следващата секунда се разнесоха още два гласа, които му изкрещяха да не мърда.

— Обърни се! — заповяда друг глас.

На по-малко от две крачки от вратата Грег и Меган бавно се обърнаха и видяха групичка от петима: двама гневни мъже от охраната и трима от медицинския персонал.

Униформените бяха насочили пистолетите си в главите на бегълците.

В продължение на един дълъг миг двете страни стояха, без да предприемат нищо и се гледаха безмълвно. После някой разбута групичката и отпред застана Килбърн.

— Не! — прошепна той с глас, сякаш се бе събудил след кошмарен сън. — Това просто не може да бъде.

— Държим ги на мушка, господин Килбърн — обади се единият от пазачите, сбъркал изражението върху лицето на възрастния мъж със загриженост.

— Значи Килбърн? — небрежно подметна Грег, напрегнато следейки изтичащите секунди на часовника на стената пред тях. — Това определено звучи по-добре от „Смит“.

— Кой си ти? — попита другият от въоръжените мъже. — И как, по дяволите, си преодолял охранителната ни система?

Грег погледна Килбърн право в очите.

— Обясни му.

Килбърн кимна, без да го осъзнава.

— Той… така си вади хляба.

Меган погледна Килбърн и всичките й страхове, изпитани в гаража на Маккътчън и при боричкането в колата след това, отново я завладяха.

Продължаваше да не знае кой е този до нея, но гримасата върху лицето на Килбърн ясно издаваше, че е враг на стареца.

Поне засега това й бе достатъчно.

— В известен смисъл съжалявам, че ви виждам тук, господин Пикаро.

Грег успя да се засмее.

— Нямате представа пък аз колко съжалявам.

Килбърн едва доловимо кимна.

— Естествено. — Старецът бързо възвърна самообладанието си.

Крадецът направи малка крачка напред.

— Ще науча ли все пак за какво става дума, преди да започнем? — попита той, гледайки не Килбърн, а купчината документи в ръката му. Страниците бяха стари, пожълтели, а някои от тях изглеждаха буквално пред разпадане.

Килбърн се усмихна. Изпитваше почти приятелско чувство към този безумец.

— Да не би да сме се озовали в ситуацията, когато злодеят, уверен, че държи всички козове в ръцете си, разкрива всичко пред младия герой и дамата на неговото сърце?

Грег спокойно кимна, следейки секундната стрелка на часовника. Беше напрегнал мускулите на краката си.

— До известна степен — съгласи се той, колкото да каже нещо.

— Е, съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам, но имам контрапредложение: не аз, а вие да обмислите нуждата от признания.

— Вижте — обади се Меган раздразнено. — Не знам какво става тук, но ви предупреждавам, че за похищение на представител на медиите неприятностите няма да ви се разминат. Само след няколко часа тук ще гъмжи от журналисти.

Килбърн не й обърна никакво внимание.

— Ще се наложи да ме извините, господин Пикаро, но аз и младата дама имаме нещо за довършване. С вас ще си поговорим след това.

Минаваше точно един час, след като Грег бе говорил за последен път с Фос.

 

 

Навън тъмната нощ ставаше все по-студена. Над езерото духаше лек ветрец, който пронизваше до костите Фос.

Ала той стоеше, без да помръдва.

Погледът му бе прикован върху червената светодиодна индикация на таймера, която неумолимо се приближаваше към нулата. Още веднъж провери жиците от таймера към детонатора по начина, показван му от Грег толкова пъти досега. След това погледна собствения си часовник.

Ако в следващите двайсет секунди Грег не се обадеше, щеше да активира устройството и следвайки съвета му, да побегне с всички сили оттук.

Петнайсет секунди…

Пет…

Той си пое дълбоко въздух и видя как таймерът започва да отброява секундите на последната минута. Фос натисна бутоните и хукна с все сили. Изобщо не се обърна да погледне огромната кула от алуминий и стомана, разпределяща деветдесет и пет процента от електроенергията, консумирана в недалечното градче на име Фрийсбърг.

Както и цялата мощност, потребявана от загадъчната база на само километър от него.

Броеше и бягаше, молейки се да стигне достатъчно далеч, преди…

Експлозията зад гърба му го вдигна на шест метра във въздуха и го запрати в посоката, в която бе поел.

Фос болезнено се приземи, отскочи веднъж от земята и се изтърколи надолу по склона на нисък хълм. След това с мъка се изправи и погледна назад към кулата.

Черен дим, в който играеха оранжеви пламъци, се издигаше странично над конструкцията. След това откъм близо двайсетметровата кула се разнесе почти човешко стенание. Бавно, като измъчвана от артритни болки стриптийзьорка, тя се наклони, изскърца и се огъна.

Яркосини искри се разлетяха из нощното небе в мига, в който първите жици се докоснаха до земята. Няколко секунди по-късно се разнесе глух тътен и четирите трансформатора едновременно изгърмяха.

Остра кисела миризма изпълни въздуха, когато нажеженото масло в трансформаторите се смеси с дима, токсичните газове и нажежената пара на прегрятия метал.

Фос пак се затича, опитвайки се да не вдишва от канцерогенните газове, които вярваше, че сам току-що е освободил. Но въпреки страха и засилващата се паника от събитията тази нощ, той се усмихваше.

Защото бе видял светлинките на Фрийсбърг да изгасват секунди след като бе угаснало външното осветление на базата.

 

 

Осветлението в изолатора примигна, намаля и изгасна окончателно.

— Какво?

— Токов удар!

— Някой да донесе веднага фенерчета!

След това се разнесе удар на младо тяло в друго — старо и тежко.

Когато осветлението бе примигнало и изгаснало, Меган внезапно се бе озовала в най-дълбоката тъмнина, каквато й се струваше, че не е възможно да съществува. Миг по-късно някой грубо я блъсна назад. Залитна, падна и се удари в нещо, което след опипване се оказа дръжка на вратата.

Около нея се чуваше гневно сумтене и шум от объркани хора, които се движат в пълна тъмнина, блъскат се един в друг и се препъват.

Изведнъж проехтя изстрел. За част от секундата блясъкът от цевта озари стаята.

— Не стреляйте! — извика Килбърн с глас, изпълнен с болка. — Ще улучите някой от нас!

Някаква ръка стисна китката на Меган и тя изкрещя ужасено.

— Не! — извика, мъчейки се да се отскубне.

— Млъкни! — прошепна в ухото й гласът на непознатия. — И ме последвай.

— Не виждам нищо — оплака се тя също шепнешком.

— Аз виждам. Тихо, по дяволите!

Тя позволи да я издърпа навън от стаята. Чувстваше се по-безпомощна, отколкото с превръзка на очите.

Около нея се движеха някакви хора, но нищо друго не можеше да разбере. Те бавно напредваха — вероятно по коридора, досети се тя — а около тях светваха за кратко със запалки или клечки кибрит, малки оазиси светлина сред непрогледния мрак. Гневно мърморене се разнасяше от всички страни.

След около две минути спряха, защото осветлението започна да се включва с примигване, макар напрежението да бе много ниско.

— Резервният генератор се задейства — обясни Грег.

Тя видя, че си е сложил очила за нощно виждане.

— Сега какво? — бе единственото, което й дойде наум.

— Сега… — отговори той и свали очилата. — … сега, без да бързаме, ще се отправим по този коридор. С походка, сякаш сме част от персонала на това място, разбираш ли?

— Разбирам — въздъхна тя.

Когато в изолатора най-сетне се възцари мъждива светлина, Килбърн веднага забеляза отворената врата.

— След тях! — извика той. — Заключете всички изходи. Веднага!

Пол, който се бе свестил миг преди изгасването на осветлението, бързо помогна на стареца да се изправи.

— О-о-о-х! — простена Килбърн от болка, когато левият му крак се подгъна под тежестта на тялото му.

Младият мъж хвърли бърз поглед надолу и помогна на Килбърн да седне на близкия стол.

— Мисля, че е счупен — каза Пол.

— Остави това! — изкрещя Килбърн и го блъсна настрани. — Намери ги!

Игнорирайки болката, той започна да раздава заповеди. Три минути след задействането на резервния генератор, базата беше вдигната по тревога първа степен.

Униформени часови кръстосваха по вече осветения терен навън. Цивилни агенти претърсваха цялата сграда етаж по етаж и помещение по помещение. Беше повикан хеликоптер, който облетя цялата околност.

Но не намериха никого.

 

 

— До „Сив“ от „Черен“.

Гласът на Грег бе толкова тих, че Део усили звука на радиостанцията си.

— „Сив“ слуша.

— Готов ли си?

— Чакам сигнал.

Кратка пауза, по време на която Део чу в слушалката включването на някакъв двигател.

— Направи го!

Део изключи радиостанцията, включи на скорост и насочи грамадния камион към предварително уговореното място в оградата. Подкара тресящата се машина с максимална скорост, молейки се експлозивите около резервоара да не избухнат предварително.

Шофьорът бе крал всякакви коли. И се бе изплъзвал кажи-речи на всичко, изобретено от човека, на четири колела.

Но тази нощ за пръв път му се налагаше да използва боклукчийски камион по време операция.

Той взе завоя на пътя и извъртя волана наляво с всичка сила. Камионът отскочи от банкета и се понесе към приближаващата се ограда с над осемдесет километра в час.

Део изправи, заключи волана и педала на газта в това положение и отвори вратата. Избра последния възможен момент и скочи.

Претърколи се ловко, веднага се изправи и се затича към мястото, където трябваше да бъде Фос с микробуса.

Хората от охраната зад оградата се разбягаха във всички посоки, когато видяха, че камионът се врязва в първото заграждение. Почти без забавяне той се заби и във втората ограда, която отново бе под напрежение и във въздуха се разлетяха искри. Камионът се изправи на задните си колела, след което се стовари като динозавър в тинята.

Плъзна се до средата на моравата и най-сетне спря, мигновено заобиколен от всички постови, намиращи се в този момент извън сградата.

Никой от тях не забеляза един малък зелен джип да профучава по посока на портала.

— Внимавайте — съобрази в последния миг един от постовите, — това може да е… — Той така и не довърши мисълта си, защото в следващия миг мощна експлозия повдигна боклукчийската кола три стъпки във въздуха. Във всички посоки като шрапнели се разлетяха метални парчета.

Преди тътенът да бе отекнал, джипът разби бариерата на входа.

Десет минути по-късно Меган най-сетне се надигна от пода.

— В безопасност ли сме? — попита тя задъхано, напълно изтощена от хаоса, бягането по стълбището, скачането през прозореца от втория етаж (Грег предвидливо го бе оставил отворен) в намиращия се под него контейнер за боклук.

Грег погледна в огледалото за обратно виждане.

— Засега.

След малко отби по спомагателен път, чието начало бе маркирано с табела „Преминаване през Лейк Дам. Само за персонала!“. Бариерата беше отключена и вдигната.

— Трябва да стигнем до полицията — каза Меган, докато се опитваше да възстанови ритъма на дишането си. — Или може би ФБР. Някой от правителството.

— Не мисля, че идеята е добра — възрази Грег и се концентрира върху стесняващия се плъзгав път. — Госпожице, ако не сте забелязала, вие до преди малко бяхте на гости на правителството. — Гласът му беше спокоен, сериозен и решителен.

Меган се замисли за миг.

— Трябва ми телефон — каза накрая тя. — Които и да са те, утре сутринта новините ще започнат с тях.

Грег влезе на скорост през още по-тясната и от пътя портална врата.

— Прави каквото искаш, стига да могат да те защитят. Аз специално имам други планове.

— Не, нищо не разбирам! — избухна след малко Меган. — Опитвам се да проведа журналистическо разследване и…

Грег рязко спря, преди да излезе на тесния път, минаващ по язовирната стена. Пресегна се през нея и отвори вратата.

— Всичко хубаво. Поне за времето, което ти остава.

Тя понечи да слезе, после се спря.

— Който и да си, благодаря ти. Струва ми се, че тази нощ ми спаси живота. — Тя му подаде ръката си.

Грег сви рамене.

— Както желаеш. Само не ме споменавай в репортажа си. — Той намали ход. — И без това напоследък пресата ми обръща прекалено много внимание. — Изглеждаше напрегнат и огорчен, когато се обърна с лице към пътя. — Ще предам поздравите ти на двамата Грей.

Беше излязла наполовина от колата, когато спря, сякаш бе забравила да свали предпазните колани.

— Какво каза току-що? — Но Грег продължаваше да гледа право пред себе си. — Ти знаеш… знаеш кои са те, нали?

От другата страна на язовира светнаха фаровете на кола, спряла на същото разстояние от стената, на което бяха спрели и те. Грег дълбоко въздъхна.

— Оставаш или си тръгваш? — попита я той. В гласа му се долавяше страдание.

Няколко секунди Меган остана в същото положение — наполовина навън от колата. После изведнъж взе решение, върна се обратно и затръшна вратата може би по-силно, отколкото се налагаше.

Грег издърпа раничката си изпод седалката, бръкна в нея и извади документите, които бе дръпнал в тъмното от ръцете на Килбърн.

— Хвърли едно око на това — каза той.

След това включи на скорост и подкара напред по язовирната стена, едновременно с другата кола, тръгнала в същия момент към тях.

 

 

Няколко часа по-късно, все в същата стая за разпити, в която бе разпитвал Меган и бе разговарял с Грег, Килбърн гледаше в упор лекаря.

— Е?

— Определено е счупен, сър. Ще трябва да насрочим операция и може да се наложи да поставим пирон.

— Можете ли да го направите тук? — уморено попита Килбърн и подписа нещо в папката, която му поднесоха.

Лекарят беше доста разколебан.

— Би ми се искало да ви транспортираме до окръжната болница на Бун.

— Тогава ще почака. Благодаря, докторе. — Той се намести в креслото с мъченическа гримаса.

Лекарят неохотно кимна и стана, готов да излезе.

— Обадете се, ако болката се засили — препоръча той и безшумно напусна стаята.

Килбърн отново прегледа доклада за нанесените щети. Мъчеше се да потисне болката в крака си. Трябваше някак да се концентрира, но това просто не бе възможно.

Пред очите му непрестанно беше образът на младия крадец: корав, интелигентен и безстрашен.

Знаеше, че не бива да го прави, но неволно се усмихна.

Пикаро беше точно като него самия на младини. После усмивката му се стопи и по бузите му се търкулнаха две сълзи.

Жалеше за крака си, за изтерзаните си нерви и за изнизващия се живот.

— Господин Килбърн? Господин Килбърн? Намерихме ги!

— Какво?

Пол ентусиазирано закима.

— Както изглежда, опитали са се да избегнат блокадите по пътищата и са поели по язовирната стена. По средата са се сблъскали с насрещно движещ се микробус и двете коли са паднали откъм външната страна на стената. — Гласът му звучеше тържествуващо.

— Потвърдено ли е?

— Абсолютно! Извадили са и двете коли от разлива. Смачкани са напълно. Никакво съмнение.

— Телата? — с все още скептичен тон попита Килбърн.

Младежът сви рамене. Клетъчният му телефон иззвъня.

— Хората по поддръжката на язовира твърдят, че телата са били всмукани във филтрационната система, която събира изпуснатата вода. Станали са на кайма за секунди. — Той се извърна настрани и отговори на позвъняването. — Ало?

Килбърн затвори очи и започна да разтрива челото си.

— Господин Килбърн, искат да знаят какво се е случило с документите, иззети от Маккътчън. Особено онези, които е възнамерявал да даде на репортерката. — Младият мъж изглеждаше неочаквано отрезвял.

Килбърн така и не отвори очи.

— Кажи им, че са загубени по време на инцидента. Да не се безпокоят.

— Да, сър — кимна той и зашепна обясненията си по телефона.

Килбърн разтри слепоочия. Изгарящата го болка в крака, изтощението, годините — всичко това се стовари върху него с жестока сила.

— Господин Килбърн… — продума Пол задавено.

— Да, Пол? — Старецът се завъртя със стола си. Младежът стоеше изправен над него с насочен към главата му пистолет, четиридесет и пети калибър. — Значи най-сетне получи заповедите, които очакваше?

— Да, сър — неохотно призна младият мъж. — Съобщение от MJ-1. — Не знаеше как да продължи.

— Нататък, Пол.

— Да, сър. MJ-1 иска или вашата оставка… — Той изтегли ударника. — … или незабавното ви заминаване за Зоната. — Поредна пауза, този път заредена с неспособността му да вникне в смисъла на заповедта. — Той допълни, сър, че изборът е изцяло ваш.

Нещо в ранения старец плачеше за смъртта. Настояваше да бъде най-сетне освободено от здравата хватка на психопати, поругали света, който той през целия си живот беше пазил. Искаше от него да затвори очи и да отстъпи на други, по-аморални, да почистят смрадта, останала след преминаването на слоновете.

Но знаеше, че не може… а и не иска да избере този възможно най-прост изход.

Работата още не беше свършена. Джо и Макс бяха заплашени от разкриване. Делото на един живот, вярата на един живот бе на ръба на провала.

— Кога потегляме, Пол? — попита той накрая.

— Веднага след като оправят крака ви, сър.

Килбърн кимна.

— Колко благородно от тяхна страна. — И той бутна все още насочения към него пистолет настрани. — Каква проява на… — За миг се затрудни да намери подходящата дума. — … на човечност.