Ема Йончева
Железният син на професора (3)

II глава

Пламтящите ракети. Какво се случи с ръкописите на една опера? Бялата вана, наречена „черно море“, макар че е милиони пъти по-малка от морето. Мечтата, която приличаше на филма „светът на мълчанието“. Някой звъни… Съдбата на самолетен билет №12. „Земя, помощ!“ Пожар на борда на „Разузнавач 12“.

Четиримата приятели са се събрали отново на тавана у Пламенови.

— Кой е съгласен да дадем клетва на космонавти? — пита Пламен и пръв вдига ръка.

След него Сашко и Лада. Евгения се въздържа.

— И тъй три на един като на последния мач! — съобщава високо Пламен. — Няма по-смели хора от космонавтите! Леко ли е да излетиш от земята, да загубиш теглото си, да чувствуваш, че сякаш сърцето ти спира? Ами ако корабът не се върне на земното пристанище?

— И разузнавачите са смели! — възразява Евгения.

Тя оглежда презрително своите приятели. Колко бързо забравиха клетвата си пред снимката на професора! И защо? Защото след първите дирения не доловиха нито една следа, защото в разказите на баба Славянка не намериха нищо, което може да ги отведе към тайната. Те погледнаха на своето отиване в къщата с пресъхналия фонтан като на едно весело лятно приключение, като на един разузнавателен филм, в който са главните герои.

— Ние не можем цяло лято да претърсваме библиотеката или да разпитваме баба — махва с ръка Пламен. — Следа няма и толкова! То ако имаше следи, милицията да ги е хванала досега… Неблагодарна работа е разузнаването, когато са минали толкова години.

— Другари! Космонавтът е също разузнавач! — настоява Евгения. — Само че в Космоса. Като сърцето на Данко, неговото сърце се превръща в звезда, за да освети пътя на хората! Но как ще станеш такъв разузнавач, как ще откриваш нови планети и нови междузвездни пътища, когато тук, на Земята, волята ти се топи като сняг?

— Е, стига, стига! Знаем, че на шията ти вместо медальон виси компас! — иронично подхвърля Пламен. — Когато полетим, за спомен ще ви донесем една златна звездичка от Космоса!

После се обръща към Сашко:

— Колумбе, имаш ли кибрит? Готови ли са ракетите за старт?

Сашко вдига разгънатия вестник, с който са покрити няколко ракети от цветна хартия и картони. Те са наредени на масата като на ракетна площадка. Украсени са с разни цифри и знаци. В сърцето на всяка от тях е поставено снопче кибритени клечки. Това е „взривът“, който трябва да избухне при „излитането“ на ракетите.

— Тогава на работа! — командува Пламен.

Лада и Сашко вземат ракетите си. Пламен избира най-голямата. Само Евгения не посяга към своята.

— От тези ракети може да избухне пожар, Пламене! — предупреждава тя. — Това ли е нашето прекарване на лятната ваканция?

— Ваканцията е време за игра! — обажда се Сашко.

— Лада, ела с мене… — отправя умолителен поглед към приятелката си Евгения.

Но Лада играе за първи път с ракети. Това е нещо по-интересно от разузнаването и по-лесно от уроците по пиано.

— Ти, какво, разстройваш редиците ли? — извиква Пламен. — Може би си излишна, очиларке!

В очите на Евгения бликват сълзи. Тя стои като вцепенена. Излишна! Очиларка! В първия миг не й се вярва, че Пламен може да я обиди. Когато той се разболя през тази зима, тя всеки ден му предаваше новите уроци, съобщаваше му за домашните… Да обидиш човека е много по-лесно, отколкото да го зарадваш!

— Добре, ще си отида, щом съм излишна!

Евгения ги поглежда натъжена. Но и тримата не й казват „остани“! Тя тръшва вратата на тавана и побягва по стълбите.

— Много й здраве! — процежда през зъби Пламен. — Ракетите на старт! Колумбе, пали!

До прозорчето на таванското помещение Пламен опира стълбичка. По нея пръв се изкачва Сашко. Той драсва клечка кибрит, запалва ракетата си и я хвърля…

Прозорчето напомня екран, в който се вижда силуетът на Витоша, телевизионната кула и върховете на дърветата в стария парк. Пламтящата ракета прелита на фона на този поетичен пейзаж и изчезва надолу. Тримата проточват вратове, за да проследят нейния път.

Ракетата се устремява към близката пейка в паркчето пред сградите. Тук седи възрастен човек, който е разтворил вестник. Човекът придремва. Ракетата пада върху вестника и го запалва. Човекът, стреснат, вдига глава нагоре.

— Ей, кой хулиганствува? — извиква той.

Но тримата скриват главите си. Тресат се от смях. „Точно попадение!“ дава оценка на „изстрела“ Пламен.

Втора се изкачва по стълбичката Лада. Тя пали ракетата, но я държи далеч от роклята си, защото има опасност да я подпали. Замахва и ракетата полетява надолу… Нейният път е по-безславен. Тя се удавя в езерцето пред близката сладкарница и угасва.

Трети запалва голямата си ракета Пламен. И тук става нещо непредвидено. Ракетата е хвърлена, но розовата найлонова рокля на Лада пламва като талаш. От дантелите и от къдрите й не остава нищо…

— Майко!

Лада стои по бяла фустичка и оглежда останките от скъпата си рокля. Добре че приятелите я загръщат с едно старо платнище. Как ще слезе по стълбите?

— Хубавата ми рокля! — плаче нещастната Лада. — Какво ще кажа в къщи?

В това време пламтящата ракета на Пламен е пресрещната от въздушно течение. То я тласва към близкия отворен прозорец. Ракетата се вмъква вътре като неканен гост.

Стаята е широка, светла. Всяка стена е боядисана в различен цвят — светлорозово, светлосиньо и резеда… Картина — есенен пейзаж в жълто. Библиотека с изящно подвързани книги. Едно прекрасно черно пиано. Върху полирания му блестящ капак са натрупани много нотни листа — някакви ръкописи.

Пламтящата ракета се „приземява“ точно върху тях. Най-горният лист на ръкописите поема като щафета пламъка. Запалват се малките мастилени ноти, които напомнят птички, накацали по клонките на петолинията… В полирания капак трепти отражението на пламъка. Горят много безсънни нощи на композитора Веселинов, гори неговото вдъхновение и музиката на една бъдеща опера.

* * *

Пламен, който не подозира пътя на своята ракета, се завръща у дома — просторен, модерно обзаведен апартамент.

Баща му подрежда багажа си за пътуване. Петър Люцканов е висок човек със заесенена от първия бял кичур коса, умореният му поглед е скрит зад стъклата на силно увеличителните очила. Един учен, влюбен в своята професия. За това говори и наредбата на кабинета му, изпълнен с книги. Под стъклени похлупаци се виждат разни ценни археологически находки. Блестят лупи и уреди, прилични на микроскопи. Бюрото му е претрупано с ръкописи. Изобщо кабинетът е един странен свят на научни занимания.

— Пламене, виж какво ти нося! — усмихва се бащата и подхвърля към момчето голям пакет, обвит в синя хартия.

„Какво ли е това? — мисли си Пламен. — Според мама подаръците имат магическата сила да разглезват. Човек трябва да заслужи подаръка си… А според татко подаръците се дават в знак на обич и уважение. Изглежда, че татко ме обича повече от мама.“

Петър Люцканов не подозира наивните мисли на своя син. Той наблюдава тайно с какво настървение Пламен рови в пакета. Където и да е бащата, никога не забравя „синчето“ си. От Съветския съюз му донесе колело, от Чехословакия — електрически влак, от Германия — безмоторник. А пътува ли с научна експедиция из страната, винаги го изненадва с разни стомнички, пирографирани украшения, снимки или парчета руда.

Пламен вдига капака на кутията в ахва трогнат. В ръцете му е пълен комплект за подводно плуване. Неговата най-голяма мечта! Плувките за краката са от червена гума, широки като перки на голяма риба. За очите има специални очила. Но най-интересна е тръбичката за дишане. Трябва да я изпробва! И той се отправя към банята.

— Пламене, утре заминавам за Созопол — казва бащата. — Ще заведа и тебе! Искаш ли?

— Чудесно!

— Ще отидем да търсим оня потънал кораб, за който ти говорих.

— Заслужава ли си толкова труд, бе татко? По-хубаво е човек да се вози с моторница.

— Ако намерим статуи, ще обогатим нашия музей.

Пламен влиза в банята, а баща му търси един телефонен номер.

— Ало, базата „Кремиковци“ ли е? Ало… Моля, извикайте инженер Венета Люцканова! Да… Сигурно е на откритата площадка.

След малко в мембраната на телефонната слушалка се чува мелодичен женски глас:

— Ало?

— Венета, аз съм — казва Петър Люцканов. — Моля ти се, ела си по-рано! Заминавам в командировка.

— Невъзможно! Насрочила съм съвещание с бригадирите.

Петър Люцканов смръщва вежди:

— За теб на света има като че ли само Кремиковци! А съществуваме и ние с Пламен! Командировката ще бъде за повече от месец.

— Добре, ще се върна навреме — отвръща след кратко колебание Венета. — Ами билет осигури ли?

— Всичко е готово! Купих дори и комплект за подводно плуване на Пламен. Какъв водолаз ще го направим!

— Пак подаръци! — трепва една майчина въздишка в мембраната. — Той си намали успеха, а ти продължаваш да му носиш подаръци…

Докато трае този разговор, Пламен е развъртял крана за топлата вода. Водната струя пълни бялата вана, облицована отвътре със светлосини плочки. По гащета и налъми, застанал пред огледалото, Пламен си поставя апарата за подводно плуване. Оглежда се със самочувствието на водолаз. Но още нещо му липсва. Тогава той бръква в боята за обуща и си намазва показалеца. По свой стар навик да драска, където види чиста стена, той написва върху бялата вана: „Черно море“. И влиза в нея. Тръбичката за дишане остава да стърчи над водата.

Във вана не е възможно да се плува. Но в мислите си Пламен се вижда един от истинските водолази. Те слизат на морското дъно, въоръжени с акваланги — „подводни дробове“, или с помощта на батискафи. За да се придвижват бързо, използуват различни двигатели — скутери, „подводни велосипеди“ и „подводни мотоциклети“, за които е разказвал баща му.

Легнал в топлата вода, Пламен диша през тръбичката и се унася в мечти. Защо не стане прочут разузнавач на морските дълбини? Ще търси съкровища или потънали кораби. И нали е гледал филма „Светът на мълчанието“, той си представя, че потъва в същата синя дълбина със същите сини пътища. По тях се разминават хиляди разноцветни риби. На дъното стърчи огромен зъбчат силует… Корабен корпус! Над главния котел е мостикът. Ето я и камбанката! Пламен изважда ножа си и започва да стърже коралите, които я обгръщат. Върху желязната броня личат чужди букви. Той не може да ги прочете. И как ще ги прочете, когато изостави курса по английски език! Може би сега щеше да научи името на потъналия кораб… Но дали и под водата камбанката няма да звънне? Той я удря с ножа си. „Звън.“

Но всъщност какво звъни?

Пламен надига глава от ваната, сваля апарата за дишане и се ослушва. Да, звъни се не само в неговите мисли. Тревожно се обажда звънецът на техния апартамент.

Вратата отваря Петър Люцканов, който мисли, че това е Венета. Но на прага застана съседът им — композиторът Веселинов. Човек с прошарени коси и широки рамене. Бялата му риза е разкопчана и изцапана от обгорените листа, които притиска до гърдите си. В очите му блести гняв.

— Другарю Люцканов… — започва композиторът… — Днес се случи нещо много неприятно, нещо ужасно… Трябва да говоря с вас!

— Моля, влезте!

Петър Люцканов забелязва, че Веселинов е много разстроен. Обикновено той е в добро настроение и до късно свири на пианото, с което безпокои понякога съседите си. Но те му прощават — неговата музика е хубава.

Домакинът посочва към едно от червените кресла, но композиторът започва да се разхожда из просторния хол, като повтаря:

— Днес стана нещо ужасно! Досега разузнавах случая… И не напразно позвъних на вашата врата…

В това време от работа се завръща Венета Люцканова. Стройна жена със светли коси, вдигнати над тила. В тях личи засъхнала капка цимент. По габардинените й панталони, в които изглежда като момиче, се виждат много гънки.

— Какво се е случило? — пита тя след обикновения поздрав.

— Другарко Люцканова, представете си, ръкописите на моята опера изгоряха… — съобщава с предрезгавял глас композиторът. — Мелодиите се превърнаха в купчина пепел!

— Това е цяло нещастие!

— За което е виновен вашият син!

— Моят син?

Композиторът разказва накратко историята. Имал гост. Седели с него в хола. Неочаквано се разнесъл мирис от дим. Когато отворил вратата, видял, че ръкописите му горят. Спуснал се да ги залива с вода от вазата, но почти нищо не спасил. Огънят извършил своето унищожително дело.

— Най-лошото е, че имам навик да късам старите си чернови. Сега трябва да възстановя всичко по памет…

Композиторът иска чаша вода. Той се старае от благоприличие да не изрече обидните думи, че синът им е един хулиган. Но ръцете му треперят издайнически.

— Къде е Пламен? — пита уморената жена.

Петър Люцканов отвари вратата и в стаята тупва като футболна топка Пламен, който е подслушвал. Косите му са мокри, в бързането да разбере кой е дошъл е облякъл наопаки ризата си. Той става от паркета, но не смее да погледне композитора. Погледът му шари по килима.

— Какъв „подвиг“ си направил, Пламене? — пита разтревожена майката.

— Пламенно, кажи татковото, как стана… — се обажда бащата окуражително. — Ами ти можеш ли да запалиш нарочно ръкописите на цяла опера!

Почувствувал, че има подкрепа, Пламен вдига глава и заявява:

— Аз не съм виновен! Играехме си, нали е лятна ваканция.

Композиторът се разхожда още по-нервно.

— Когато писах марш за пионерите, аз се вдъхновявах от децата, които лятно време помагат в птичарниците, които са санитарни постове и метеоролози… А не такива, които правят пожари. Възмутително! Ще съобщя в училището.

— Не съм виновен! Ние си играехме на ракети!

Пламен заплаква като момиче. Но не защото смята, че е сторил голяма пакост. В съзнанието му се прокрадва една мисъл: „Евгения ме е предала! Нали тя първа каза, че от ракетите може да избухне пожар. Отмъстила си е за обидата.“

В това време бащата продължава защитата:

— Другарю Веселинов, нашето момче е добро. Сигурно е станало някакво недоразумение. Деца! Сега нали е век на ракетите…

— Не го оправдавайте! — избухва композиторът.

— Пламене, остави ни сами! — казва майката.

И момчето излиза щастливо, че няма да чувствува обвиняващия поглед на композитора.

* * *

Дъхът на лятната вечер нахлува през разтворените прозорци. На небето като сребърна люлка блести Млечният път и в него се люлее голямата руменожълта луна.

Венета Люцканова седи в едно от креслата, потресена и разстроена от случилото се. Бащата крачи нервно. Тяхното мълчание напомня онова затишие в природата, което предхожда бурите.

Венета размисля за всички лоши прояви на Пламен напоследък. Защо при толкова грижи и любов в него се изгради такъв характер? Та характерът не е гърне с имане, което човек получава в наследство. Той е нагорещено желязо върху наковалнята на живота. Стои под ударите на времето, калява се в студените му води. А момчето им каква закалка има? То като че ли живее още в годините на ранното детство, когато му купуваха шоколад, за да не плаче; когато никой не го питаше: „Защо направи това?“ В къщи всичко е уютно и приятно. Паркетът е излъскан, килимите — красиви и меки, канапетата — плюшени… Пламен притежава собствено бюро от светло дърво, но нито веднъж не го е подредил. Има ски, кънки за лед и кънки на колелца, собствен спортен фотоапарат, автоматична писалка, часовник… А с какво се отблагодарява за грижите? Нито една сутрин не е станал по-рано да купи мляко от млекарницата. Не може ли поне да почиства стаята си? И с добрите книги е скаран. Започнал е да чете някакви измачкани книжлета, които крие на най-потулени места.

Детството на майката е много по-трудно и безрадостно. То бе ограбено в онази нощ, когато полицаите отведоха баща й — професор Владимиров. Дълго време тя протягаше ръце насън и викаше „татко“. По-късно завърши с отличие гимназията, записа се в университета. Беше една от първите жени-инженери, на които повериха толкова отговорна работа в Кремиковци. С мъжа си се запозна на един студентски бал. Хареса й неговата обич към археологията, разпалеността му да открие нещо. Тя почувствува, че Петър започва да обиква и нея. Бяха щастливи. Той — зает с разкопаване на земята, за да търси останките от миналото изкуство и архитектура, а тя — заета с новите строежи, чиито основи бяха забити пак в земята. Той — с поглед, отправен векове назад, тя — с поглед, един век напред. Единствен само Пламен нарушава мирния живот в семейството. Заради него възникват неприятни разговори. Бащата счита за свой дълг да му осигури най-добри условия. Майката иска да го направи човек, годен да посрещне бурите по своя път. Нали птичките учат малките си да летят, щом им позаякнат крилете!

— Ти го разглезваш! — казва Венета. — Всеки ден подаръци. И ето докъде стигнахме — да ни звънят хората!

Петър Люцканов продължава да се разхожда.

— А ти забравяш задълженията си на майка! — отговаря той. — Според тебе арматурата е най-важното нещо на света. А има и друго — възпитанието на едно дете!

Отново настъпва тягостна тишина.

— Пламен е едно необикновено момче! — настоява бащата. — Има толкова много мечти — само простор му дай! Затова ще го взема с мен на морето.

— Пламен няма да замине! — майката става решителна и започва да подрежда разхвърляните предмети.

— Защо?

— Защото не е заслужил.

— Детето има нужда от закаляване. Знаеш, че зимно време боледува…

— Не, Петре, Пламен не е вече „детето“. Той е „синът“, който ще отговаря за всичките си лоши постъпки. Той трябва да закали не само здравето, а и характера си!

— Но аз съм му взел самолетен билет! — възразява бащата. Той изважда портфейла си и подава два самолетни билета. Майката ги взема. Прочита кой е за Пламен. Място номер 12! Тя скъсва билета и казва:

— Място номер 12 ще бъде празно!

В това време от съседната стая се разнася рев. Пламен е подслушвал целия разговор. Той плаче, като че са го ужилили сто зли оси. Разтваря шумно вратата и извиква:

— И все пак аз ще отида!

Той се спуща към кристалната пепелница и прибира парченцата от скъсания билет. Във всяко едно от тях е заключено щастието да пътува по море.

— Ще дойдеш с мене на Кремиковци — казва твърдо майката.

— Венета, ти си прекалено строга! — се намесва бащата. — Пламен ще се извини на композитора и толкова!

— Пламен трябва да работи. Ще прави арматура.

— Пламен и арматура! Той е още малък… Вярно, аз на неговите години помагах на баща си в обущарницата, но сега… Детето трябва да е по-щастливо.

— Но не и безотговорно! Пламене, вечеряй и си легни рано. Утре в шест часа тръгваме за Кремиковци!

Пламен се скрива в своята стая. Първата му работа е да надникне през ключалката.

Майка му отваря вратите на гардероба и започва да изважда ризи, нощници, долни дрехи. Сваля двата големи куфара — в единия нарежда дрехите на бащата, в другия — дрехите на Пламен и своите блузи.

— Ама ти наистина си решила да оставиш момчето без лятна ваканция! — повишава тон бащата.

— Да, решила съм да му подаря една незабравима лятна ваканция! Има разлика в това, Петре!

* * *

Нощта пристъпва по асфалтираните улици на София. В парка е още шумно. По пясъка скриптят стъпките на разхождащите се хора. Обсипани със звездна светлина, листата шепнат приспивна песен. Брезовите мостчета са посребрени. Птиците заспиват.

Заспива и Пламен. Лунната светлина влиза през разтворения прозорец на стаята му, огрява лицето му. Веждите му са свити в напрежение. Ето, той маха с ръка, сякаш се сбогува с някого… С кого се разделя в съня си? В стаята е тихо, няма никой…

Но в съня му трещи един междупланетен кораб, застанал на старт! Пламен не лежи в кревата под одеялото, облечен в пижама на сини и бели райета. Той е в костюм на космонавт и се намира на плаца, от който излитат междупланетни кораби. Неговият кораб напомня гигантски снаряд с триъгълни крила.

Малкият космонавт прегръща майка си, баща си и баба си. Едва придържа до гърди букетите, с които го напращат те. Бащата пак му подава някакъв подарък:

— За из път, Пламене!

Дори и в съня си момчето помисля: „Какво ли ми е купил татко?“

Сред изпращачите са и Евгения, Сашко и Лада. Те мигат като мишлета, паднали в чувал с брашно. Не могат да повярват, че Пламен отлита. Евгения дори си сваля очилата, трие стъклата им и отново прочита маршрута на кораба: „София-Луната!“

— Донеси ми едно огледалце от Луната! — моли се Лада.

— А на мене едно лунно камъче! — обажда се Сашко.

— Евгения, а ти какво искаш? — пита Пламен.

— Да се върнеш жив и здрав! Води дневник!

В това време над ракетния плац блясва червена ракета. Сигнал за началото на полета! Въздухът се разтърсва от силния рев на моторите. Пламен влиза в кабината. Корабът потреперва, издига се над земята, после все по-бързо полита нагоре като хвърлено сребърно копие. Зад себе си той оставя дълга димна завеса. Няколко секунди проблясва в небето като утринна неугаснала звезда и изчезва от погледа на изпращачите. Пламен е в кабината — легнал, завързан с каиши. Сърцето му бие напрегнато. Започва чудното пътешествие към Луната.

Зад кръглото прозорче проблясват звезди, а от другата страна текат ослепителни потоци светлина. Денят и нощта нахлуват едновременно в кабината на междупланетния кораб. Пламен включва копчето на телефоновизора и съобщава:

„Полетът — нормален. Чувствувам се добре. Сега съм лек като перо от опашката на петел. След малко ще закуся!“

Поглежда към Земята. О, колко е малка тя! Прилича на глобуса в таванското помещение. Довиждане, земно кълбо! Здравейте, небесни простори! Колко много звезди украсяват този свят! Звездобройците с бели бради цял живот са се трудили и пак не са могли да ги запишат в дебелите си книги…

Пламен изважда космонавтския си дневник и започва да пише със своя грубоват почерк:

„Минах неутралната зона, в която притеглянето на кораба към Земята и Луната е еднакво. Сега корабът се притегля от Луната.“

Но в това време изгърмява взрив. Кабината е обхваната от пламъци.

— Земя! Земя! Помощ! Пожар на борда на „Разузнавач 12“! — вика прегракнал и изплашен Пламен.

И парашутът му изгаря. Още малко ще се запалят дрехите и косата му.

Пламен размахва ръце и започва да пада някъде…

Той размахва ръце над одеялото. Сяда в леглото. Но не може да се съвземе. Според него полумракът в стаята е това страшно пространство, в което пропада. А една лампа, която блести в прозорците на отсрещния жилищен блок, е Луната!

Той скача от леглото си по пижама.

Но все още не може да разбере къде се намира. Страхът така го е сковал, че едва има сили да се домъкне бос до банята. Завъртва електрическия ключ. След това застава под душа и пуска студената вода.

Върху главата и пижамата му се посипват студени капки. Косите му настръхват. Той се озъбва от студ и още вика:

— Пожар! Пожар!

В банята дотичват майката и бащата. Майката — с дълга нощница, а бащата в синя пижама. Те дръпват Пламен и го разтърсват.

А той повтаря още веднъж: „Пожар на борда на «Разузнавач 12»“! — и едва сега разбира в какво жалко положение е изпаднал.

— Ти си сънувал! — казва съчувствено баща му.

— Пламене, преоблечи се и си легни — майката му подава долни дрехи и старата пижама. — Утре заминаваме!

Той се преоблича и се мушва отново под одеялото. Сърцето му трепти като подплашено птиче. Мисълта за Кремиковци го сковава с нов трепет. Какво ще прави там, отгдето майка му се връща прашна, окаляна, с капки цимент в косите? Ето дори не ще има време да се обади на приятелите си!

После като всяко момче, уморено от дневните лудории, Пламен заспива.