Ема Йончева
Железният син на професора (6)

V глава

Не е ли време да избяга? Чудната приказка за волята на човека. Защо бригадирът каза, че в кремиковци се наливат не само основите на заводите, но и основите в душите на хората? Кои са кокичетата на комунизма? Кремиковският дневник на Пламен следва следата, която може би води към тайната за робота.

Днес е пак вторник. Вали дъжд…

В София дъждът прилича на прозрачна тюлена завеса. Асфалтираните улици блестят като черни огледала. Окъпани са червените и зелени трамваи. Водосточните тръби свирят като тромпети, надути от вятъра. Хората, загърнати в найлонови мушами, бързат. А когато дъждът се усили, те се скриват под навесите на кината или трамвайните спирки. Вали, вали и после няма кал…

Да, когато вали в София, можеш да отидеш на кино.

А тук? Вятър, дъжд, кал — трябва да работиш. Над Софийското поле е натегнал голям облак. Той прилича на пиратски кораб със сиви платна и черни мачти. Хората не се намятат с найлонови пелерини. Сините им дочени ризи са мокри, а те работят, чакат слънцето да грейне и да ги изсуши. Самосвалите не престават своята къртовска работа.

Пламен смърка и се оглежда. Всички работят и никой от тях не му казва: „Я ти, малкият, бягай на сушина!“ И майка му като че ли е забравила неговото съществувание на обекта. Не знае ли тя, че едничкият й син не е закален и лесно може да се простуди? Ризата му е мокра. От русите му коси се стичат капки…

— Много силно заваля! — се обажда Пламен.

— Роси! — отвръща нехайно Васко.

Според тях над Кремиковци „роси“, а според него вали. Той ще се разболее! Лекарят ще му бие инжекции! Ще го боли… И всичко заради тази „роса“.

Вай Вълко го няма наблизо. Защо не избяга? Защо не напусне тая База? Сега би могъл да е на гости у баба си. Тя ще го почерпи с бяло сладко или с кекс, ще му се радва като на писано яйце.

Той оставя омразните клещи. Понагушва се във влажното си яке и се отправя към навеса за материали. Измива ръцете си на ниската чешмичка. Хората от бригадата продължават да работят. Никой не го е забелязал.

Една, две, три стъпки…

Той се отдръпва зад купчина железни скелети. Това са стъпките на бягството! „Ами ако бойците напуснат бойната линия, щом завали?“ — помисля той, но веднага се постарава да прогони тази мисъл от съзнанието си. Той не е роден за трудностите. Пък и трудностите защо го преследват?

Пламен се връща в „къщи“, т.е. в тясната стаичка на общежитието. Дъждът е зацапал с мокрите си пръсти стъклата на прозорците. Той намира свои куфар и събира в него всичките си вещи. Тук са и ризите му, и книгите, и фотоапаратчето. Облича си пуловер Откъсва един лист от бележника и написва прощално писмо до майка си.

„Мила мамо,

Не мога повече. Клещите тежат ужасно много. Много ми е мъчно за София. Отивам при баба. Не ми се сърди. Аз съм още малък за такъв голям строеж.

Пламен“

Той поставя бележката върху бялата възглавница на майка си. Оглежда се като крадец. Една минута размисля нерешително. Защо върши и тази лоша постъпка? Но махва с ръка. Каквото ще да става, трябва да се отърве от теглото. И без това вече никой не вярва в него!

Взима куфарчето си и излиза.

С дебнещи крачки прекосява разкопаната градинка пред постройките на общежитията. Той се старае да заобиколи стола-ресторант, където работи майката на Лалка. Дано не го види момичето от Ботунец. Отличничка като Евгения… Същата, само че без очила. Дано и Кангасейро не го подуши! Всички от бригадата му подхвърлиха, че той имал способността да подушва бегълците от обекта и се нахвърлял със зъби върху тях. Да имаш нещо общо с умни кучета и мъдри момичета е цяло нещастие!

Но всичко изглежда, че върви благополучно.

Пламен се прокрадва зад трите „Москвича“, гарирани зад ресторанта. Вглежда се към шосето, което се губи в далечината. Откъм Ботунец се задава зелена автобусна кола.

Пламен изтичва. Парите са в дланта му, само да се качи и ще полети с пълна скорост към София… Но той не знае, че в това време бай Вълко, който излиза от сградата с канцелариите, го забелязва и подвиква на Кангасейро:

— Дръж!

Кангасейро е истински бегач-състезател. Той се впуска като стрела. В същото време и Лалка забелязва приятеля си. Както е в бели гуменки, тя се затичва направо през локвите. Сърцето й бие задъхано. Значи самохвалко излезе великият арматурист, писател, разузнавач и космонавт? Беглец!

Рейсовата кола спира. Слизат двама пътници. Пламен поставя куфарчето си и ха да се качи, някой го дръпва за панталоните. Кой е този нахалник? Той обръща глава и замръзва от страх. Кангасейро го държи тъй здраво, че и трактор няма да го измъкне от неговите зъби. Най-вероятно е панталоните му да се разкъсат. Зад него се изправя и мократа, с окаляни до коленете крака Лалка.

— Бягаш, а? Самохвалко! — подвиква подигравателно тя.

— На мен ли казваш? — обижда се Пламен.

— Страхопъзлю, виждали сме ги много такива, дето бягат.

— Ти си дръж езика зад зъбите! — наежва се Пламен.

— Забрави ли нашата чест?

Защо всички го обиждат? Дори и Кангасейро и Лалка, която го познават отскоро, си позволяват да разполагат с неговата съдба!

— Оставете ме! — изкрещява Пламен.

— Имаш ли воля?

— Имам.

— Докажи я!

Не става нужда да се намеси младата кондукторка. Кангасейро и Лалка успяват да издърпат приятеля си. Пътниците подават куфарчето му и колата продължава пътя си. Пламен остава на червената кремиковска земя.

* * *

През деня дъждът се усилва. Облакът — пиратски кораб, изсипва вода от всички свои бъчви. Вятърът разкъсва сивите му платна, събаря мачтите. Корабът сякаш потъва в синята дълбина.

В проясняващото се небе като венец се издига пъстроцветна дъга. И отново тържествува слънцето. То люлее земята в люлка от сплетени лъчи. Изсушава капките по листата. Изпива на един дъх калните локвички. Птичките отърсват перушината си. Вдигат чела житните класове в нивята на Кремиковското поле.

Пламен се връща на работната площадка. Според него за бягството му знаят само Кангасейро и Лалка. Кангасейро ще мълчи, кучетата са верни другари. И Лалка няма да го издаде. Той скъса бележката до майка си и нареди отново своя багаж на старото му място. Пламен не забеляза, че бай Вълко мери с жълтия си сгъваем метър диаметрите на железата и все поглежда към него.

Наблюдава как момчето за пръв път се заема мъжки за работата. Как държи клещите! „Какво го накара да се върне?“ — мисли старият бригадир. Той не знае, че Пламен не само се е изплашил от кучето, не само се е засрамил пред едно момиче, но се е почувствувал виновен и пред съвестта си. Учудването му нараства още повече, когато в края на работната смяна Пламен го запитва:

— Чичо Вълко, какво нещо е волята на човека?

Бригадирът поставя на една стоянка железния лост. И бавно започва да го извива. Желязото добива нова форма.

— Ето, това е волята! По твоя воля насаждаш дръвче, вдигаш завод. Кремиковци е паметник на човешката воля!

— Ами как мога и аз да се сдобия с такава воля? — пита несмело Пламен.

Нямал воля да учи, да дочете докрай книгите, да открие тайната за робота, да държи клещите… Все волята виновна! Ще трябва да излезе насреща й. Ламя да е като в приказките, пак трябва да я победи. Ще видят всички Евгений и Лалкини кой е Пламен!

— Как да се сдобиеш ли? — усмихва се под мустак бай Вълко. — Каквато работа хванеш, докрай да я изкараш! Да не се боиш от трудностите! А ти, ако искаш да се сдобиеш с воля, ела с нас нощес…

Пламен никога няма да забрави тази нощ. Няколко души от бригадата начело с бай Вълко се качват на един камион. Каросерията дрънчи. Фаровете осветяват пътя. Под звездната светлина полето изглежда неузнаваемо. Плещите на планината са тъмни. В небето блестят светлини. И губиш представа кой е по-красив — небесният или земният. Някои бригади работят и през нощта. Пламъчетата на електрожените напомнят сини звездички.

Вай Вълко прехвърли ръка над плещите на Пламен.

— Сега навлизаме в IV строителен район, моето момче. Тук поникнаха нашите първи кокичета!

— Кокичетата никнат в ранна пролет!

— Тъй е то, ама нашите кокичета са първите бригади за комунистически труд. Те първи пробиват леда на трудностите, първи виждат слънцето на бъдещето. Затуй ги нарекохме кокичета.

След малко Пламен побутва бай Вълко по лакътя и го запитва:

— Ами волята може ли да помогне на човека да открие някаква голяма и страшна тайна?

— Може! Щяхме ли да знаем, че тук, под земята, има такова скривалище? Тя — човешката воля, го откри!

— Аз, питам, ще помогне ли за откриването на някаква разузнавателна тайна?

— Ще помогне! Колкото врагът е по-хитър, твоята воля трябва да бъде по-закалена!

Тази нощ това е последният разговор. Камионът пристига на обекта. Десетина работници, дошли на помощ, се сливат с бригадите, които няма да спят. Утре е тържественото откриване. Всичко е готово, но те искат да завършат всичко, дори асфалтираният под да е измит, стъклата да са избърсани.

Пламен не се е замислял досега какво е пионерската чест. Но тук, под светлината на двата прожектора, осветили обекта, той я осъзнава. Тя е част от голямата, човешка чест!

За първи път той сам иска работа. Та може ли човек да стои и гледа как монтажниците, превързани с въжета през кръста, монтират? Как крановикът движи майсторски желязното рамо на крана? Как девойките с дочени панталони боядисват и чистят?

Пламен взима една лопата и започва да разчиства района около новопостроения цех. Събира на отделни купчини железата и дърветата. В душата му настъпва благодатно щастие. Всяка нощ е заспивал под завивка с чист чаршаф. Но онези нощи не са безсмъртни. А тази нощ ще я запомни…

Той разчиства, а мислите му го връщат по шосето за София. С волята ще открие следите на престъплението! Трябва да започне всичко отначало. Трябва да си спомни и най-малките подробности, да съпостави и сблъска фактите.

* * *

Избуялите треви на поляните край обекта се люлеят волно. Накъдето и да погледнеш — цветя, слънчогледи, ниви, а още по-далеч в планината са рудниците и кариерите.

Небето е подпряно от вибробетонни сводове, комини и рамена на кулокранове.

Полегнал в тревите, Пламен пише своя „Кремиковски дневник“. До него кротко е приклекнал Кангасейро и се закача с дребните мушици.

ЛОШО

11.

Сам съм. Ще мога ли да се справя с голямата задача — да открия тайната за робота?

Срам ме е, че обидих Евгения. Сякаш виждам нейните насълзени очи…

12.

Защо не пиша писмо на татко?

13.

Днес Лалка ми призна, че е свирила на цигулка. Учил я младият учител в селото. Но цигулката била чужда. Техните правели нова къща и нямали пари да й купят.

А у нас, върху гардероба, лежи забравена моята цигулка. Защо не й я дам? Ако съм й приятел, трябва да й я подаря. Тя може да стане известна цигуларка.

14.

Аз видях целия комбинат през черни очила. А той е много хубав.

Изглежда, че вторникът, в който пристигнах тук, не е бил черен вторник.

15.

Попитах мама кога ще се завърнем в София. Тя мисли, че искам по-скоро да напусна Кремиковци. Но аз не мога да й кажа, че съм решил да видя своите приятели и да започна отново разузнаването.

ХУБАВО

11.

Завърнахме се призори. Мама ме посрещна. Преди да заспя, усетих, че тя ме целуна по челото.

12.

Клещите с всеки изминат ден стават по-леки. Прав е бил моят добър бригадир.

13.

Изпратих писмо на татко. В него преписах дума по дума какво ми каза бай Вълко: „В Кремиковци се наливат основите не само на заводите. Наливат се яки основи и в душите на хората.“ Цитирах тия думи, като че бригадирът е професор. Да, той е професор по арматура.

14.

Герои има и тук, в Кремиковци — без пистолети и шпаги. Има участъци и фронтове. Битката е жестока и упорита. Днес мама ме запозна с един работник. На 18 години е. А трудовите си норми, като шофьор на самосвал, изпълнява 200 процента. Като че е с две сърца, две воли, четири ръце.

15.

Лека нощ, Евгения! Да знаеш как майсторски държа клещите! А в това време си мисля за тайната.

Пламен пише и рисува в съзнанието си картината на престъплението!

В къщата с пресъхналия фонтан живее мирно и тихо един професор. Той е син на преселници в Пловдив, тютюноработници. Бащата умира. Майката, която има четири деца, се принуждава да даде едно от тях на минаващи през града французи. Взима го някакъв господин Дювивие. Момчето учи и работи, завършва математика и физика. Камен има възможност да остане в Париж, но родината го зове. И той се завръща в България. Тук преподава в една мъжка гимназия и в университета, където достига до титлата „професор“.

Последните десет години от живота си той посвещава на своето любимо изобретение — създаването на робот, много полезен на хората. Той не е първият учен в света, който се заема с такава задача. Много кибернетични машини могат да смятат безпогрешно, да служат, да работят, да дават отговори… Но неговият робот е робот на бъдещето. Сигналните му системи напомнят с дейността си на човешкия мозък. Някой е могъл да забогатее с робота или да стане прочут. Щом професорът е арестуван, значи изобретението е извънредно ценно.

Второ — кражбата не е извършена лично. Защо? Може би от срам, защото професорът е познавал лицето? Или защото това лице е било в близки връзки с полицията и тя просто му е услужила? Или фашистите са наблюдавали тайно учения?

Трето — с кого е говорил професорът в съдбоносната нощ? С кого е могъл да сподели радостта си? Може би с един от своите асистенти? Те са разбирали ценността на неговия труд. Трябва да се доберат до подробности за личността на Крум Кандиларов и Дамян Петров.

Професорът неведнъж е казвал на жена си, че се страхува да не попадне изобретението му в ръцете на фашистите. Страхувал се е да не бъде използувано във войната. Професорът мечтае за друг живот, в който хората ще произвеждат не танкове и оръдия а междупланетни кораби.

Човекът, с когото е говорил, е бил практичен, сребролюбив, щом го съветва да продаде изобретението си на фашистите. Като че ли може да се счита за достоверно положението: професорът се доверява за изобретението на някакъв близък човек, който го предава на фашистите. И в същата вечер ученият е арестуван. Може би е бил следен?

Къде са чертежите? Все пак всичко е заплетено като мрежа на паяк. Професорът е споменавал, че ще направи някакво скривалище. Направил ли го е? Той вероятно предполага, че трудът му може да бъде ограбен. Може би е вярвал дори в своите приятели? Може би е само подозирал, че фашистите се интересуват от неговото изобретение? Може би се е обадил по телефона за да провери своя подозиран приятел? И подозрението се оказва жестока истина! Тайнствен е въпросът за скривалището.

Професорът не е изгорил чертежите. Това установява полицията, която търси най-напред в стенната зидана печка. Той е бил в кабинета си, когато жена му извиква „Камене, полиция!“ Значи там е скрил чертежите си? Обичал да си прави сам кибернетични и други играчки. Изобщо домът е бил странна лаборатория за такива играчки. Професорът обичал да фантазира. Може би това е под влияние на неговия любим автор Жул Верн? В свободното си време той чете неговите романи и вярва, че науката ще помогне на човечеството да се освободи от всички свои врагове експлоататори и мъчители. Сам той не е борец. Но стои до късни нощи, чертае, изчислява. Това е неговата борба. Никога не е престанал да обича хората.

Всъщност какво още знаят? Притежават един албум със снимки. Може би там е и снимката на врага?

Имат на разположение един малък кабинет. Може би в него е скривалището? Имат на разположение един запустял двор с пресъхнал фонтан. Имат имената на двамата асистенти на професора и имената на други негови познати.

Всичко е страшно много объркано. Тайната напомня кръстопът, на който се събират тринадесет различни пътя. По кой от тях да тръгнеш? Или трябва да извървиш всички, за да я откриеш? Тук сигурно на помощ трябва да дойде волята. Да изминеш търпеливо и тринадесетте пътя. Да се вгледаш във всяка следа. Но все пак къде е първата следа? Или може би тя е била около тях и те не са имали очи да я видят?

* * *

Долитат и отлитат дните. Но кремиковският календар не е обикновен календар. През квадратчето за всеки ден минава крайната линия на изпълнението на плановете. Всеки ден е една завоювана позиция. Всеки ден има своите герои. И както художникът с всеки замах на четката нанася нови багри в картината, тъй строителите разхубавяват обектите, вдигат стена след стена, комин след комин.

Пламен е забравил своята стара надежда да види на обекта поне жив диверсант. Защо му е грозното лице на диверсанта? Той намира тук други лица — открити, със загара на слънцето, лица на хора, които живеят под небето на Кремиковци като в един дом. С всеки ден опознава и хората от бригадата. Жената на бай Вълко идва и с плач го моли да се върне на село, да не пустее повече домът им, а той й отвърна: „Докато не построим комбината, не мога. Какво ще кажат хората? Бригадирът избяга!“ Поетът написа поема, но един ден я скъса на малки парченца и я разпиля на вятъра. „Няма ги живите хора на Кремиковци!“ — рече той. А една девойка като Цонка, която винаги ходи с дочени панталони, въздиша по своя киноартист! Купила си е снимката му от една будка и в почивката тайно си я гледа с препълнени от нежност очи. Родопчанинът Фаик е мълчалив. На никого не разказва съдбата си. Но после научиха, че неговата девойка е дадена на друг момък. Не минава седмица, и Зулфие пристигна да работи на обекта. „Еднъж се сърце харизва“ — рече тя. И остана тук. Кръстопът на много съдби е Кремиковци!

Отначало Пламен виждаше всичките работници еднакви — щом са еднакви избелелите им от син док дрехи. Но с отлитането на календарните дни той разбра, че под всяка избеляла риза има по едно горещо сърце. Хората сливат пулса на своите сърца в един общ пулс и обектът расте.

Пламен се срамува, че е гледал с известна гордост към другарите си. А и те не се хвалят. Отгде да ги знае… Веднъж съзря как Исмаил, циганчето, намери портфейл с пари. Пламен си миеше ръцете на чешмичката и веднага се скри зад близката купчина железа. Помисли си „Ще го хвана на местопрестъплението!“ Но каква бе неговата изненада, когато Исмаил се развика из строителната площадка: „Ехе, кой си е загубил имането? Кой си е загубил имането?“

Едва тук се замисля Пламен за своя изминат път, колкото и малък да е. Той има само тринадесет пролети. Защо е подписвал името си под драсканици, а не под рисунки на блока, щом се счита художник? Защо не е правил опити да пише, щом мисли, че може да стане писател? Защо няма волята да продължи и разузнаването за тайната на робота, щом иска да стане разузнавач в Космоса? Защо не е разбирал уморените си родители? Защо не е вземал пример от най-милите си хора? Защо остана сам, без приятели?

И затова все по-тъжен и критичен става дневникът му, на който като на сърдечен приятел той доверява вълненията си:

ЛОШО

24.

Сам съм. Трябва да заслужа отново доверието на Евгения и останалите мои приятели. Тя е най-доброто и умно момиче на света.

25.

Днес намерих в багажа си парчетата от моя скъсан самолетен билет. Как съм могъл да запаля ръкописите на цяла опера? Като се върна, трябва да се извиня на другаря композитор. Че аз съм бил по-черен от Черния Петър!

26.

Защо не пиша на Евгения? Аз първи сгреших. Трябва да я помоля да ми прости.

ХУБАВО

24.

Лалка пее много хубаво. И съвсем не се хвали, както правя аз. А пък аз й казах, че съм космонавт, писател, арматурист и имам още много професии. Който се хвали, не прилича ли на пуяк? Или по-точно — на балон? Надува, надува лъжите, докато най-после се пукне?

25.

Мама ми каза, че в събота ще се върнем в София. Беше много щастлива. Изпълнила е в срок някакъв голям план.

26.

Получихме писмо от татко. Той е уверен, че ще се разболея. В писмото си пише: „Пламене, внимавай къде стъпваш! Някой кран може да те вдигне във въздуха. По земята има ръждясали пирони. Не пий запотен студена вода. Когато се изпотиш, накарай някой да ти пъхне под ризата кърпа.“

* * *

В събота следобед Венета Люцканова и Пламен се връщат за два дни в София. Пламен подрежда сам своята стая, сваля цигулката и я изтрива от праха. А когато остава сам, той избира телефонния номер на Евгения и задъхан се обажда:

— Ало, Евгения, ти ли си?

— Да.

— На телефона съм аз, Пламен. Върнах се от Кремиковци.

— Избяга, а? — с ирония отвръща момичешкият глас.

— Не! В неделя работниците почиват.

— Къде работиш? Сигурно в пожарната команда на Кремиковци. Ти си опитен подпалвач!

— Зная защо ми подхвърляш това — въздъхва Пламен. — Но аз не работя в пожарната. Аз съм обикновен арматурист. Да ти се представя: граф Арматура!

— Много ти е сложна титлата… Но всъщност тя не ме интересува. Нищо не искам да зная за теб.

Телефонната слушалка хлопва.

Пламен набира отново номера.

— Евгения, моля те… — казва той. — Прости ми, че те обидих!

Гласът в мембраната мълчи. Той знае, че тя е страшно упорита. Но гневът й е справедлив. Тя не обича да говори зад гърба на приятелите си. Ако има какво да им каже, казва го направо.

— Аз ти говоря по работа, за нашата обща тайна — продължава Пламен. — Аз сгреших, като мислех, че можем да открием веднага скривалището. Искаш ли да ти кажа коя е първата сигурна следа?

Момичето продължава да мълчи. Пламен е сигурен, че Евгения държи слушалката с тръпнеща ръка. Иска й се да научи коя е тази дългоочаквана първа следа, но не иска да попита.

— Добре — казва той. — Ти дори и от това не се интересуваш. Ще ти се обадя друг път.

* * *

— Бабо мила! — подхваща Пламен. Той вика в нейното малко телефонче. — Разкажи ми пак за оная вечер, когато са дошли полицаите.

Бабата се радва, че внукът й е отново при нея. Тук е и майка му, която е отишла за покупки. Изобщо тази вечер обещава да бъде чудесна. Само едно я тревожи — че Пламен винаги я разпитва за ареста.

— Откъде да започна, Пламене? — въздъхва бабата.

— И тъй… вие сте вечеряли. Навън завалял дъжд.

— Да… навън заваля дъжд. Аз вдигнах съдовете. Дядо ти се върна в кабинета. Всъщност той почти не хапна нищо. Беше много развълнуван.

— Бабо, ти каза веднъж, че си чула стъпки, като че ли дядо е излязъл навън.

— Нещо трополеше… Той излезе някъде.

— Кучето било ли е нахранено?

— Аз го храних.

— Може би е искал да заключи пътната врата?

— Той я заключи, преди да вечеряме.

— Къде ли е отишъл?

— Кой знае… Болеше го глава, понякога се разхождаше из градината, но в такова дъждовно време — не вярвам. Аз не обърнах внимание.

— Ти каза ли това на милиционерския инспектор, когато е идвал в къщи?

— Не. То не е важно…

Пламен записва в бележника си: „Може би излизането е много важно! Може би е свързано с чертежите?“

— А сега още нещо. Когато арестуваха дядо, не беше ли с измокрени коси?

— Да, измокрени бяха. Ти отгде знаеш, дяволче такова?

Пламен записва:

„Първата следа е сигурна. Дядо е излязъл в градината. Там трябва да се търси скривалището!“

Първата следа е сигурна! Дядо не е отишъл да нахрани кучето или да заключи вратата. В дъждовно време не се правят разходки. Значи той е имал друга цел. Може би е скрил ценните ръкописи, върнал се е в кабинета и не след дълго пред вратата спряла черната полицейска кола…

Тази вечер Пламен научава нови подробности за дядо си. Той обичал сам да боядисва оградата с блажна боя. Сам кастрел и пръскал дърветата. Сам окосявал тревата. Дори сам си построил фонтана. Тогава е възможно и сам да си е направил тайното скривалище! На въпроса му дали професорът е споменавал за някакво тайно скривалище, баба му отвръща:

— Казваше, че ще направи скривалище. Фашистите бяха подпитвали за неговата научна работа.

Пламен вписва в своя бележник:

„Важно! Дядо се е страхувал от фашистите. Само някой специалист може да им разкаже за робота. Все пак разузнаването трябва да се насочи и към двамата асистенти!“

* * *

Голямата благородна задача издига човека. Тя му помага да разкрие неподозирани сили в себе си. Осмисля живота му. И сякаш задачата започва да движи стрелките на времето му.

Същото изживява и Пламен. Той се е завърнал в Кремиковци, вече не мисли как може да избяга. Той се вслушва в съветите на бай Вълко. Ръцете му са добри приятели с клещите! В дневника той отбелязва:

ЛОШО

45.

Аз не съм добър арматурист. Днес мама се е карала на бай Вълко, че някои от стремената не са затегнати добре. Зная. Моите са! Той не ме е издал. Срам ме е…

Ако всички работници строят като мене, досега щяха да се съборят всички заводи.

46.

Почти месец измина от лятната ваканция, а аз съм прочел само „Робинзон Крузо“. Взел съм някои книги от библиотеката на дядо. Тук са „Децата на капитан Гранд“, „Капитан Немо“, „Със снаряд до Луната“, „200 левги под водата“. Всички са от Жул Верн.

47.

Чета и си спомням, че на Лалка обещах автограф голям половин метър! Подписите на Ботев и Вазов са били по-скромни…

ХУБАВО

45.

Донесох цигулката за Лалка. За трети път през този месец мама ме целуна по челото.

46.

Когато дадох на Лалка цигулката, тя се изплаши, като че ли я карах да открадне нещо.

— Ще те бие майка ти! Цигулките са скъпи…

— Тя ми разреши. Аз нямам желание да свиря — отвърнах аз. — А от тебе може да стане добър музикант.

Лалка прегърна цигулката нежно като букет цветя.

47.

Днес мама дойде в нашата бригада. Тя постоя да ме види как работя.

9 часа сутринта. Изведнъж се дочува жалостен момичешки плач. Той се носи над купчините арматурни железа и глъхне към бараките. Пламен вдига глава. Това е Лалка! Но защо майка й я ругае тъй грубо? Готвачката е зачервена от топлината в готварницата и от гняв. А Лалка се гуши наплашена. Под мишница стисна кутията на Пламеновата цигулка!

— Ще крадеш, а? Ушите ти ще отпоря! — крещи готвачката.

— Той ми я подари… — плаче Лалка.

Пламен оставя клещите и пресреща готвачката. И преди тя да заговори, той й казва вежливо:

— Аз й подарих цигулката!

Готвачката стои вцепенена.

— Ама как! Майка ти знае ли?

— Тя ми разреши.

— А Лалка нищо не ти е подарила… — все още възразява жената.

— Тя ме върна от рейса да не избягам от Кремиковци! — усмихва се Пламен.

Бай Вълко се е приближил и при последните думи на Пламен слага бащински ръка върху рамото му. После се обръща към Лалка:

— А ти, момиченце, защо не ни посвириш?

Лалкиното сърце трепва… Покана за концерт на открито! С треперещи пръсти момиченцето отваря капака, изважда цигулката и започва да свири. И над арматурната площадка се разнасят нежни звуци на серенада. Работниците продължават работата си. Това е един необикновен концерт под открито небе.

* * *

В по-свободното си време, пък дори и през време на работа, Пламен обмисля разузнавателния план, който носи името „Родина“. При последното гостуване в къщата на дядото си той е взел точните размери на дворното място. Описал е разположението на дома и всички дървета, пътеки и пейки. И нали е гледал един разузнавателен филм, в който се говори, че морето е разделено на квадранти, той разчертава своя план на 24 квадранти. Получава се следната картина. Дворът на къщата с фонтана на изток — излиза на улица „Тополка“. Това е фасадната част на мястото. На запад, на изток и на юг то граничи със съседни дворове. Освен с колове мястото е обградено с отдавна посаден жив плет. От двете страни на входа се извисяват кипариси. Къщата е построена в дъното на двора, прозорците й са обърнати на изток и на юг. В средата на двора се намира циментеното корито на фонтана с желязната риба. В градината има пейка, отдавна загубила красивия си вид. Над нея свежда клони дългокоса бреза. В дъното на двора стои още дървената къща на кучето Тони.

План „Родина“ има три главни задачи:

Първо — да се проучи основно градината и ако не се намерят следи, разузнаването отново да се прехвърли в кабинета. В тази операция трябва да участвуват всички. На всеки един ще се паднат по 6 квадранта от двора.

Второ — да се установи връзка с асистентите Дамян Петров и Крум Кандиларов. Да се разбере някой от тях говорил ли е с професора преди арестуването? Да се разузнае кой от тях е имал приятел от фашистите. Кой от тях и днес се занимава с кибернетика.

Трето — да се разузнае дали някой се е интересувал и по-късно от изобретението на професора.

Забележка: Ако при някоя от операциите срещу разузнавачите се изпречи враг, да се свържат веднага с милицията. Ако разузнаването върви спокойно, да доведат работата докрай сами.

* * *

Когато се разделяш с добри хора, раздялата не е едно обикновено ръкостискане. Тя вълнува до сълзи, разтупква сърцата. Това чувство е завладяло и Пламен. Той стиска здраво десницата на бай Вълко, протяга ръка на Васко и Цонка. Бригадирът го прегръща като свое момче.

— Е, Пламене, тежат ли още клещите? — смее се той и мустаците му щръкват.

— Сега ми се иска да ги имам за спомен, другарю бригадир!

Бай Вълко измъква същите клещи от големия джоб на дочената си риза и ги подава на Пламен.

— На̀, вземи ги, за спомен от Кремиковци.

За този час на раздялата Пламен вписва в дневника си:

ЛОШО

48.

Имам само 5 пози във фотоапаратчето. А приятелите ми от Кремиковци са много повече. Кого по-напред да снимам? Нека тези снимки, в които се вижда и част от цеха, ми напомнят, че Базата не е Остров на отчаянието. Базата сега е първата трудова бойна линия, на която имах щастието да работя и аз.

49.

Но защо заминавам? Мама е имала големи неприятности за моя престой. У нас съществува някаква служба „Охрана на труда“. Хората от тази служба следят на големия обект да не попадне и някой малчуган. И аз попаднах под техния прицел. Не ги интересуваше, че работя без надница, че мама е инженер тук. „Когато пораснеш — ела!“ — казаха ми те.

50.

Още малко и тръгваме… Навеждам се и през отворената врата на колата, взимам едно кремиковско камъче. На него има червеникави петънца. Това камъче и плещите ще поставя на най-видно място в къщи.

ХУБАВО

48.

В Кремиковци разбрах, че и в трудовите битки има генерали и бойци, герои и бегълци…

49.

На заминаване ме изпратиха Лалка и Кангасейро. Те стояха един до друг до синята „Волга“, с която щяхме да пътуваме за София.

Лалка ми поръча:

— И ако откриете нещо, пиши. Когато тайната престане да бъде тайна…

Трябва да удържа това свое задължение. Когато хората вярват в теб, е грозно да ги измамиш.

50.

Леката кола набира скорост по асфалтираното шосе. Аз напипвам в джоба си кутийката със скъсания самолетен билет. Подарявам парченцата от него на вятъра.

София, здравей! Стискам ти ръката! Усещаш ли, че по моята длан има мазоли?

Прегръщам всички твои улици и къщи.