Ема Йончева
Железният син на професора

Всеки човек си има адрес. Адрес с някакъв четен или нечетен номер и наименованието на улицата, където живее. Дори и моряците, когато са на път, имат адрес — името на техния кораб. Писма достигат и до къщите-иглу, на научните експедиции в Северния полюс.

Но аз познавам едно тринадесетгодишно момче, богато с много адреси. Неговата „визитна картичка“ е написана собственоръчно с мастило, химически молив или тебешир на безброй стени и врати. Тя може да се види и в Археологическия музей. Веднъж, докато другите ученици разглеждаха тракийско златно съкровище, това момче извади тайно от джоба си перодръжка с червен химикал. Върху бялата мраморна тога на една скулптурна творба от Фидий, то се подписа „Пламен Люцканов“. И може би защото се намираше в музей с образци на човешкия гений, Пламен се нарисува.

Визитната картичка на Пламен може да се види върху табелката пред клетката на тигъра в зоологическата градина. Под надписа „тигър“ стои името „Пламен“. И много от децата вярват, че тигърът се нарича Пламен.

В квартала на афиша за пиесата „Иван Шишман“ името на артиста, изпълняващ главната роля е зачеркнато и минувачите четат: „Иван Шишман — Пламен Люцканов“.

Подписът на Пламен е оставен „за вечен спомен“ в телефонната кабина при Орловия мост, по кориците на книги от читалището, дори и на вратата на класната стая.

Последната визитна картичка на Пламен е написана върху стената на един от жилищните блокове в комплекса „Ленин“. Стената е жълта и чиста, но тя е загрозена от груби рисунки с въглен.

Срещу първия звънец в таблото при външната врата на този блок се белее картонче с надпис „Сем. Люцканови“.

Да позвъним ли?

Това е излишно! В апартамента няма никой, въпреки че прозорците са разтворени и в рамките им се ветреят бели дантелени пердета.

Бащата — Петър Люцканов, е научен работник — археолог. Сега той се намира в Академия на науките. Зает е с важно заседание за подводната археология. По негово предложение край брега на Черно море трябва да се изпрати експедиция от археолози и водолази. Въоръжени с акваланги, те ще се спуснат на морското дъно да търсят древни потънали кораби. Понякога в трюма на такива кораби се откриват ценни скулптурни творби. Мраморът не се поврежда от бурите на столетията.

Майката — Венета Люцканова, е инженер в Кремиковския металургичен комбинат край София. Тя отговаря за арматурния цех в Производствената база на комбината. Завръща се от работа твърде късно, през лятото панталоните и обущата й са изпрашени, а през есента — изкаляни.

Изобщо — майката и бащата на Пламен са много заети. Те продължават своите занимания и в къщи. Майката чертае. Бащата пише научен труд за римската скулптура.

Най-свободен е Пламен. Той няма дневен режим. За него детството е като люлка, в която можеш да се люлееш весело и безгрижно. Той не знае, че човек от малък трябва да изпита трудности, за да има сили като голям да изкачи по-леко върховете на живота. Но Пламен не вижда никакви върхове пред себе си. Когато си иска, отива на кино, на мач, на плажа… За уроците разчита повече на паметта си. Записва се в кръжоци и скоро ги напуска, защото му стават отегчителни. И тъй — главният герой е едно умно, но безгрижно и глезено момче.

И сега, когато го търсим да се запознаем с него, Пламен пак не е в къщи. Ако искаме да го намерим, трябва да се изкачим на тавана на блока. Пред нас се изпречва желязна врата, боядисана в сиво. При първото побутване тя се отваря с леко скриптене.

Попадаме в дълго коридорче. То е осветено съвсем слабо. Да спрем при вратата вдясно! Малката ключалка открива странна картина. Като шпаги на дуелиращи се рицари се кръстосват лъчите на няколко електрически фенерчета. На маса е поставен глобус. Виждат се четири фигури с пистолети в ръка. Сенките им, падащи върху стената, са несъразмерни и страшни. Останалата част от тавана е заета от стари мебели, чиито силуети се губят под крилата на сиво-виолетовия здрач. Ясно се дочуват няколко гласа. Но подслушването е лош навик. Нека отворим вратата на таванското помещение и влезем — сякаш сме сложили шапка-невидимка.

Нашата повест започва…

I глава

Четиримата, въоръжени с водни пистолети. 21-то предложение. Историята за робота с металното сърце. Тайнственото изчезване на професора. В къщата с пресъхналия фонтан. Колко е трудно да се хване дори една следа! Но има ли престъпление без следи?

— Най-после захвърлихме чантите — възторжено извиква Пламен. — Лятната ваканция започна!

Той е русокосо момче с моряшка фланелка, по която са забодени седем реда български и чуждестранни значки. Лицето му е изпечено като на юнга от някой кораб. А по начина, по който прехвърля от ръка в ръка жълтия си воден пистолет, можем да открием страстен читател на всички книги за пиратски „подвизи“ И още една подробност за външния външния му вид на командир — той носи кожен колан, на който виси кобур.

— Ура-ааа-а! — му отвръщат Сашко и Лада.

Пламен насочва лъча на електрическото си фенерче към Евгения. Защо мълчи тя? Светлината се плъзга по нейните сплетени във венче тъмни коси, високо чело и нежен профил. Очилата придават строг израз на лицето й. Дори и през лятната ваканция носи бяла блузка и пионерска връзка.

— Ние не захвърлихме чантите! — казва Евгения. — Ние ги оставихме да починат за три месеца.

— Ти, Евгения, си винаги една такава… мърмориш като учителка… — прекъсва я гръмогласно Сашко. — Да живее ваканцията!

Той е дребничък, с тесни рамене и щръкнали уши на хитрец. Може би заслужава да го нарекат Лешника, Кутрето или Ежко, защото косата му е остра и къса, като бодлите на някой горски таралеж. А ето, той — най обикновеното момче, носи необикновения прякор Христофор Колумб. Но всеки прякор си има своята история… Веднъж учителката по български език им даде съчинение на тема: „Какъв искам да стана?“ Някои ученици писаха, че мечтаят да станат космонавти, други художници, лекари, учители, летци… Само Сашко написа: „Аз искам да стана вторият Христофор Колумб!“ И в цялото си съчинение разказваше, че когато порасне, ще тръгне да пътешествува. „Човек трябва да открие през своя живот ако не цял материк, поне един остров или небесна звезда. Ако не ги открие — напразно е живял!“ — пишеше той. Оттогава другарите му го нарекоха Христофор Колумб. И тъй, Сашко е дребен на ръст, има необикновен прякор и притежава необичайно гръмогласен глас.

— По-тихо, Колумбе! — завъртява глава Лада. — На тайно съвещание ли сме или на мач?

Лада е нежно момиче с розова найлонова рокля, украсена с дантелки. Русите й пухкави коси са вързани над тила с панделка. Тя е красива като момиче от портрет в художествена галерия. От шестгодишна възраст свири на пиано. Но тайното й желание е да стане балерина. Затова тя обича да се оглежда в дълги огледала и да танцува пред тях, представяйки си, че е на сцената.

— И тъй, ние захвърлихме чантите! — повтаря тържествено Пламен. — Моята я запратих над гардероба! Нека събира прах при цигулката!

— За какво ни извика? — пита тихо Лада.

— Извиках ви да решим как да прекараме лятната ваканция!

Пламен се изправя край кръглата маса и завъртява ученическия глобус, поставен на нея. Колко примамливи са петната на континентите и островите, пръснати като бисери в синята шир на океаните и моретата! Ами двата полюса, където във възел се събират далечни меридиани! И екваторът минава през толкова непознати страни…

— Предлагам да направим едно истинско пътешествие… — Сашко вдига ръка като в клас. — Ние, другари, трябва да открием поне един остров!

— А откъде кораб, велики мореплавателю? Или да седнем в някое корито, да разпънем един чадър и да тръгнем… — подхвърля Евгения, която не обича да фантазира.

Сашко навежда глава. Прави са приятелите му! Но как да изтръгне от сърцето си мечтата за пътешествия? Този копнеж запламтя от детските му години, когато баща му — картограф в един институт, започна да му разказва приказки не за самодиви, джуджета и юнаци, а истории за велики пътешественици и мореплаватели. От тях Сашко обикна най-много приказката за Христофор Колумб.

— А ти, Евгения, какво предлагаш? — попита строго Пламен. Той е извадил бележника си и вписва предложенията.

— Да отидем в библиотеката на читалището! — казва разпалено тя. — Можем да подвържем разкъсаните книги, да свършим полезна работа…

— Да изчистим стените на сградите от драсканици като Пламеновите! — допълва Лада.

Пламен трепва разгневен. Ето че някой се осмелява да го критикува! За нещастие него — разглезения, непокорния и малко мързеливия, винаги го критикуват. В къщи — защото донася бележник, в които квартируват и срамни тройки. В училището — защото е тичал по коридора и блъснал някое момиче. В отряда — защото забравил поръчението си. Но тук, в тайния клуб на тяхното приятелско съзвездие, не трябва да го тормози някой с критика! Затова той изглежда строго Лада и я предупреждава:

— Ти забравяш, че аз съм поел ръководството. Имам право да изключвам! Други предложения?

— Ами… ами… — смутена е Лада. — Да помагаме на нашия квартален пощаджия… Ще разнасяме вместо него вестниците и списанията… Едното му рамо е клюмнало от тежката чанта!

— И тази идея не е героична. Няма опасни приключения. Трябва да измислим нещо велико! — недоволен е Пламен.

— Другари — поема думата Сашко, — трябва да измислим нещо, от което, първо — не болят ръцете, значи да не е работа, второ — да има стрелба с пистолети и трето — да ни донесе слава. Може и нещо като разузнаване, а?

Един паяк се спуска по сребристата си стълбичка от паяжина, сякаш да подслуша тайното съзаклятие на четиримата. Той се люлее точно над главата на страхливата Лада. Добре, че тя не го е забелязала! Как би изпищяла, като че ли вижда крокодил…

Следват не по-малко от двадесет предложения, едно от друго по-различни:

— Да поливаме цветята в парка!

— Да играем на рицари!

— Да се запознаем с мистър Сенко и да ни научи как се става невидим!

— Да конструираме нов безмоторник!

— Да дадем концерт в детската градина!

— Да се явим в кинематографията и да попитаме няма ли подходящи роли за нас.

Човешкото сърце е богато с най-много мечти! Мечтата напомня поникнал стрък. Зелените листчета се разгъват. Слънцето целува пъпките и те разцъфтяват и може би мечтата ще се превърни в уханна бяла или червена роза. Но розите на мечтите не разцъфтяват сами… Най-добрата почва за тях е трудолюбието, а волята да победиш — слънцето…

Колко мечти искат да поникнат в сърцето на Пламен? Като че ли цял букет от рози. Какъв ли не желае да стане той? Конструктор на безмоторници, център нападател, художник, астронавт. Затова той най-много се колебае какво да предложи за прекарване на лятната ваканция. Защо например те — четиримата верни приятели, не станат разузнавачи? Нима всички тайни на света са открити? Но кой ще им повери задача? „А може би ние трябва сами да си я намерим?“ — решава Пламен.

И той си припомня съдбата на дядо си. В съзнанието му оживява една стара къща в Лозенец, обвита с бръшлянови клони. В двора й има засъхнал фонтан. В един от прозорците й някога е блестяла зеленикава светлина на нощна лампа. Дядо му — професор по физика и математика, е работил до късни нощи. После тази лампа угасва завинаги…

— Другари, слушайте! Двадесет и първо предложение… — махва с ръка Пламен. — Аз зная една тайна… Голяма тайна. Защо не вземем лупата на разузнавачи и да тръгнем по нейните следи?

— Каква тайна? — промълвя тихо Лада.

Пламен разтваря своя бележник върху масата и започва да рисува. Появява се скица на робот, облечен в желязна броня като рицар. Главата и очите му са четвъртити. Край слепоочията му стърчат антени. Краката му — в ботуши. На бронята си вместо копчета има бутони.

— Сега представете си един голям като приказните юнаци човек от желязо — започва Пламен. — Вместо топла червена кръв в неговите жили тече електрически ток. Изобщо човек, пълен с много машинарийки… Сърцето му е от чиста стомана!

— Ами в главата му какво има? — пита Евгения.

Единствена тя се отнася с недоверие към тайнствения разказ. Познава добре приятеля си. Пламен е сладкодумен, но нито една работа не изкарва докрай. Може би е измислица и тази „голяма тайна“?

— В главата му вместо мозък са намотани разни жици. Този човек мисли със сигнали — обяснява Пламен.

Сашко и Лада се вглеждат с жадни погледи в рисунката на робота. Ах, този Пламен! Винаги умее да запали въображението им с някаква небивалица. Значи по тази земя има и хора с железни сърца!

— Какво може да върши този робот? — пита с нетърпение Сашко.

— Роботът е сложна машина. Той може да пилотира самолет, да слезе до дъното на океана, да стъпи на Луната… А и във всекидневния живот има длъжности за него… Представете си най-оживения кръстопът на София. На пост вместо милиционер утре ще застане роботът, автоматичен регулировчик! Той ще дава безпогрешно път на хората, на колите…

— Хем няма да го заболят краката от стоене! — пресмята Сашко.

— Кой е изобретил тази чудна машина? — пита Евгения с любопитство.

В погледите на приятелите си, Пламен разбира, че ги е покорил със своя разказ. Както винаги, тъй и сега, той е признат „цар на идеите“. Дори и Евгения е победена! Тя е прочела много повече книги, а ето, че не знае такива подробности за роботите!

— Този робот още не е направен. Той съществува само в едни чертежи и изчисления… — продължава Пламен.

— Добре ще бъде да имаме такъв приятел — признава чистосърдечно Сашко. — Той ще ни пише домашните…

— Тогава не ти, а роботът ще премине в по-горен клас! — порицава го Евгения.

— Пламене, защо ни занимаваш с този робот, когато обмисляме как да прекараме лятната ваканция? — пита Лада.

Пламен се усмихва многозначително.

— Защото голямата тайна се отнася до него! Моят дядо е бил професор по физика и математика, изобретател… Десет години той се мъчил да изчислява и чертае този всемогъщ робот. Най-накрая успял. Но една вечер… — Пламен замлъква.

— И какво става? — пита Лада.

— Искате ли да отидем в къщата на дядо? Там най-добре ще ви разкажа всичко… Но преди това трябва да се въоръжим с лупи и бележници като разузнавачите.

* * *

Тайната ги повежда към Къщата с пресъхналия фонтан.

Така те наричат старата къща на професор Камен Владимиров, която се намира на една асфалтирана уличка в квартал Лозенец. Тя е едноетажна. Четвъртитите прозорци на остъклената и веранда са обградени с железни рамки. Бръшлян я обгръща със зелените си листа, затова къщата изглежда тайнствена като замък. Над покрива й стърчи малка кула, прилична на площадка за астрономични наблюдения. Съседните сгради са я наметнали с дълги сенки. Край желязната врата на двора стоят на стража два островръхи кипариса. Лехите са поизоставени.

Но те са красиви със своята естествена хубост — цветята им растат на свобода като цветя в полето. Някога в този двор са звънтели струите на фонтан. Върху купчина камъни, циментирани като алпинеум, е поставена голяма желязна риба. Водата на фонтана е бликала от гърлото й. Сега рибата стои с полуотворени уста, като че ли се мъчи да диша. По люспите й зеленее мъх.

— Това е къщата на дядо! — казва Пламен и ги въвежда по постлана с плочи пътечка. Той им посочва кулата с продълговат прозорец. — Ето прозореца на неговия кабинет! Всяка вечер там е блестяла зелената светлина, за която ви говорих… Сега баба не пали лампата, защото тя й напомня за миналото…

— Това е най-чудната къща, която съм виждала! — признава Лада. — Къща с фонтан и риба, с кула и пъстроцветни прозорчета…

— Кой живее сега тук? — пита Евгения.

— Баба, саминка… Вие стойте, а аз ей сега…

Пламен се отделя от своите приятели и се хваща за перваза на разтворения прозорец на верандата. Той го прескача и влиза в къщата. Отваря отвътре вратата и ги поканва театрално:

— Заповядайте!

Тримата се настаняват на плетените столове във верандата. Край тях зеленее рядка сбирка от кактуси. Растенията приличат на таралежчета. На едно от тях е разцъфтял червен цвят.

— Аз ви казах, тука всичко е чудно! — промълвя Лада прехласната.

— Още нищо не знаете… Виждате ли онзи триножник? — Пламен им посочва триножника и голямата дървена кутия за маслени бои. — Баба обича и да рисува… Цял живот отглежда и рисува цветя. Тя малко не дочува… С нея трябва да се говори по-високо. Не, че е строга, но много неща е преживяла… Носи телефонче на ухото си! Името й е Славянка!

След малко се дочува шум от чехли. Баба Славянка се вглежда изненадана в малките гости. О, тя съвсем не прилича на баба от приказките! Тя е висока, стройна жена. Белите й коси са прибрани на кок. В тях блести сребърна тока с форма на мида. Тъмносинята й рокля е украсена с дантели. А на лявото й ухо се вижда апаратче, прилично на телефонче. Мъничка слушалка е пъхната в ухото й и от нея се проточва тънка, едва забележима жичка.

— Бабо, доведох ти гости! Това са моите приятели: Евгения, Лада, Сашо! — вика като че ли пред митинг Пламен.

— Много се радвам! — отговаря с кротък напевен глас жената на професора.

Тя целува всяко едно от децата. Когато се навежда, те долавят тънкия дъх на валериан. Може би бабата гълта захарчета, напоени с валерианови капки? Това означава, че сърцето й не работи добре.

Славянка Владимирова е тъй щастлива, че дори бръчките по бялото й лице се усмихват. Тя разпитва гостите си какво показват техните „огледалца“ — бележниците им с бележки. После донася поднос с водни кристални чаши, в които са потопени лъжички с бяло сладко. Децата бързо облизват лъжичките и Пламен смигва на Сашко. Това е знак, че е време да се започне разузнаването.

— Бабо, дай ни ключа от кулата! Искам да я покажа на приятелите си… Ще видят робота на дядо…

— Тясно е там, деца… Но щом искате — отвръща бабата и му подава връзка с ключове, сред които личи дълъг бронзов ключ.

Четиримата стават от плетените кресла.

— Да не отваряте стенния часовник! — въздъхва бабата. — Едва съм закрепила махалото му. И той горкият остаря…

Бабата отива в кухничката, за да им приготви ново лакомство. Тя е обзета от радостно умиление. Какво добро момче е Пламен! Майка му и баща му й се оплакват, че е глезен и с непостоянен характер. А той още в първия ден на ваканцията идва да я посети. Самотата й е мъчителна като коварна болест. Много пъти младите я канят да живее в техния просторен апартамент, а тя няма сили да се раздели със старата къща. Повече от петнадесет години са отминали, откакто професорът не се завърна… Но тя и до днес поглежда с любов към стола, на който е седял, към неговите сметачни линии и пергели… Сякаш цялата къща е изпълнена с неговия глас, с неговите стъпки, когато се разхождаше в кабинета си, обмисляйки своите научни трудове…

* * *

Дървените стъпала, по които се изкачват четиримата разузнавачи, поскърцват в тишината. Пламен отключва вратата. Разкрива се кабинет с високи до тавана библиотечни шкафове. Махалото на стенния часовник блести като лятно слънце, затворено в дървената кутия. На стената картина с цветя — гърненце с иглика. Абажурът на нощната лампа, поставена на старомодното бюро, е избелял. Някога е бил зелен. На бюрото има кристална вазичка с разноцветни моливи и перодръжки. Приличат на изсъхнал букет. Зад стъклената мастилница е изправено желязно човече — то напомня робота, който им скицира Пламен в своя бележник.

Те влизат и оглеждат всеки предмет. Погледите им са приковани от снимката на професор Владимиров. В левия долей край на рамката й е закрепена черна панделка, прилична на черна роза. Гледа ги човек със строг поглед и дълги коси. Челото му е необикновено широко.

— Защо угаснала завинаги нощната лампа? — пита тихо Лада.

Пламен се доближава до прозореца и дръпва дантеленото перде. Открива се обикновен градски пейзаж — тясна уличка, желязна ограда и много покриви с антени.

— Вижте!… Една вечер там спряла полицейска кола… — той им сочи онова място на улицата, където сега едно момиченце кара колело. — Слезнали агенти от полицията и обискирали целия дом. Търсели чертежите и изчисленията за робота и не ги намерили. После арестували дядо. Но той не издал тайната. В къщи съобщили, че е задържан като враг на царската власт и разстрелян при опит да избяга… Като кораб в морето потънала тайната за чертежите.

— Ами ако ние я открием? — прошепва унесено Сашко. — Съгласен съм да се закълна по на кило кръв за такова приключение…

— И аз ще дам клетва! — съгласява се Лада.

— Да се закълнем! — казва твърдо Евгения. — Но това не е едно приключение. Ще подарим чертежите за робота на науката! И той ще бъде направен. Ще лети в Космоса и ще слиза в морските дълбини. Тайната е много голяма. И клетвата ни трябва да е вярна!

— Да целунем пищовите, както Левски е заклевал съзаклятниците си… — предлага разпалено Пламен.

Четиримата се изправят пред снимката на професора, кръстосват водните си пистолети и произнасят бавно:

— Заклеваме се да открием тайната за железния син на професор Владимиров. Ако някой от нас се изплаши или изкаже тайната, той няма да бъде повече наш другар! Заклехме се!

После целуват водните пистолети.

В това време Сашко бута случайно един металически пепелник от масичката с телефона. Трясък! Всички заклели се отскачат встрани като че ли са чули гърмеж. Лада се хваща за дръжката на вратата. Само Сашко се държи по-храбро — той е останал на мястото си, но не от смелост, а защото е очаквал трясъка.

— Зайци! — казва гордо той.

— Ти го направи нарочно! — се обажда Лада.

— Това ли ми е работа — да ви плаша? Важно е откъде да започнем разузнаването?

— Пламка, да разпитаме най-напред баба ти, а? — подема Евгения. — Тя е била по време на ареста, нали?

Четиримата разузнавачи слизат отново в слънчевата веранда с цветя и картини. Бабата им донася фруктиера с едри череши.

— Имам бяло сладко и плодове… Ще ви науча да отглеждате кактуси… Идвайте по-често!

Тя им посочва своя разцъфнал кактус — истинска гордост за един цветар. Той е прекрасен, но сега не е време да се възхищават на някакви си бодливи кактуси!

— Бабо! — започва Пламен. — Разкажи ни как е бил арестуван дядо… Видяхме снимката му, та…

— Дълга е приказката за неговия живот, деца…

Четиримата я гледат тъй умолително, че тя не смее да им откаже. По стар славянски обичай гостите трябва да се приемат от все сърце и да се нагостят богато. Името Славянка не й лежи като чужда дреха — и по душа тя е славянка. Откровеността и добротата са жители на нейното сърце.

* * *

— Една вечер, трябват да е било десет часа, някой позвъня… Тогава чувах добре, деца… И на концерти ходехме с професора. Той обичаше музиката на Шопен и Чайковски…

Лицето на баба Славянка побледнява. Зениците й блестят, овлажнени от събудените спомени. А очите нали са двете прозорчета на човешкото сърце! В тях се оглеждат и мъката, и радостта на сърцето!

— Вечерта беше есенна, дъждовна… — продължава тя. — В къщи бяхме професорът, аз, Венетка и маймунката Мамбо.

И в съзнанието на малките разузнавачи оживява вечерта, когато е изчезнал професорът…

Небето над покривите на града е притъмено. Капките на дъжда просветват в сиянието на уличните фенери. Уличката е пуста, по нея не минават коли и камиони. Вятърът люлее върховете на кипарисите край външната врата. Окъпана от дъжда, блести рибата на фонтана. От прозореца на кабинета се разпръсва зелена светлина.

Професор Владимиров се е навел над бюрото си, преглежда свитък сложни чертежи. Облечен е в домашна дреха с кадифена яка. От застоялия живот над книгите е леко прегърбен. Дългите му коси са попадали небрежно над благородното му чело. По лицето му е изписано изтощение, но въпреки умората очите му са озарени от някаква радост. Той вдига поглед от чертежите.

Става и се разхожда из тесния си кабинет. В едно кресло се е настанила маймунката Мамбо. Маймунката с кафяво-червеникава козина на лисиче и светли очи на дете. Мамбо си играе с една стара кукла. Натиска копчето под розовата й рокличка, за да чуе кукления тъжен глас, който повтаря: „Мамо… мамо…“ Професорът погалва маймунката, вдига телефонната слушалка и избира един номер.

— Ало… да, аз съм… Прощавай, че ти звъня…

Не се знае какво отвръща другият глас.

— Тази вечер приключих проверката на изчисленията и чертежите — казва усмихнат професорът. — Моят робот има право на паспорт за живота!

— Значи дойде време да забогатееш? — подхвърля другият глас с дрезгави нотки.

— Какво?

— Да забогатееш! Видни личности от министерството на войната се интересуват от твоето изобретение! Хората с пагони плащат скъпо… Пък и сега се решават съдбините на Европа, не можем да стоим настрана!

Професорът свива вежди. Усмивката угасва на устните му, в погледа му проблясва изненада.

— Какво наричаш настрана?

— Настрана от политиката! Аз те съветвам като приятел. Съобщи за изобретението си още утре! С това ще заслужиш доверието на властта. Пък и сега е време да ти кажа нещо…

Професорът е изненадан, смутен. Мисълта му го връща в миналото, съпоставя забравени факти за старото му приятелство с човека, с когото говори. Вярвал му е толкова много. Уважавал го е. А сега той отведнъж го съветва да предложи изобретението си на фашистите…

— Знае се за случая със студента от трети курс, който разлепи позивите в нашия факултет — продължава гласът в мембраната. — Ти пое защитата му, свидетелствува, че той е бил на консултация в твоя кабинет. Но нима мислиш, че ти вярват? Студентът е заловен в нова акция.

— Аз отговарям за делата си! — пресича го твърдо професор Владимиров.

— Като приятел те посъветвах! Синеоките рицари плащат добре!

— Никога! Аз ги ненавиждам! По-важно ми е доверието на народа.

— Може би ще съжаляваш, толкова труд…

— Ако извърша подлост, тогава бих съжалявал. Не искам да видя моя робот в техните редици — войник, който пали домове и убива деца. По-добре е да бъде селянин или работник.

Професор Владимиров вдига поглед. На библиотечния шкаф е поставена малка статуйка на жена от теракота — Мария Кюри.

— Кюри не продаде своя първи грам радий, а го подари на цялото човечество! Кибалчич начерта върху стената на килията си проекта на първата ракета и няколко дни след това го екзекутираха… Какви съвести! Аз не очаквах, че ще ми дадеш такъв съвет!

Професор Владимиров оставя бавно слушалката върху телефона и отваря прозореца. Отвън нахлува влажен въздух, капки мокрят пердето. Той се вглежда към тъмния двор, обзет от една тревожна мисъл: „Колко много вярвам на хората! Може би греша…“

В това време влиза жена му Славянка. Тя е млада, стройна, със светла коса, вдигната над тила. На ръце крепи поднос с чаша топло кафе.

Тя забелязва промяната в настроението на мъжа си. Преди малко той слезе при нея и детето, разцелува ги щастлив, че всичко е завършено, а сега… Защо е посърнал погледът му?

— Какво ти е? — пита тя загрижена.

— Тази вечер изгубих един приятел.

— Изглеждаш преуморен.

— Науката е окована във верига! — въздъхва професор Владимиров, разхождайки се с тежки стъпки.

Жена му не го разпитва кой е загубеният приятел. Когато е тревожен или уморен, той иска да бъде сам. И тя притваря леко вратата.

В коридорчето свети малка розова лампа в японско фенерче. По стълбите се изкачва боса Венетка, момиченцето им. То е в бяла бархетна нощница. Косите му са пухкави и светли. В тях като пеперуда трепка копринена панделка.

— Венетке, защо си боса? — скарва се майката.

— Сетих се, че не съм казала „лека нощ“ на татко и затова — оправдава се детето. — И на Мамбо ще кажа.

— Татко ти е зает. А ти трябва да спиш! — Майката хваща за ръка детето и го повежда надолу по стъпалата.

Венетка е послушна. Тя влиза в спалнята и се завива самичка с одеялото. Прегръща нежно своя Африканчо — голяма кукла, ушита от черен сатен и напълнена с памук. Африканчо е накичен с лъскави халки, зъбите и устните му са извезани с бели и червени конци. Изглежда страшен, но тя го обича най-много.

И куклите като хората си имат биография. Африканчо не е купен от магазините. Един приятел на професор Владимиров — холандец, капитан на кораб, му гостува. Като подарък му остави своята маймунка Мамбо! Венетка свикна с Мамбо като с братче. А майка й разказа къде живеят маймунките. И приказките за африканските деца бяха тъжни. Венетка научи, че те спят в къщи с бамбукови покриви, нямат играчки и училища. И момиченцето поиска да му ушият черна кукла, която да прилича на африканчетата. Тъй се появи Африканчо.

Клепките на Венетка потрепват леко и полягат кротко върху розовите й бузки. В стаята е тихо. И в цялата къща е тихо. Майката подготвя за утрешния си ден материал за преподаване — тя е учителка по рисуване. Бащата се разхожда, после се чува как отваря вратата… Часовникът в кабинета му отмерва девет удара.

* * *

Малките разузнавачи слушат унесени разказа. Евгения е скрила бележника си под покривката на масата. „Кой е човекът, с когото е говорил професорът в съдбоносната вечер?“ — записва тя. Лада е тъй обзета от историята, че забравя да записва. А Сашко едва се сдържа не зададе въпросите, които го вълнуват.

Баба Славянка посочва с поглед вратата на верандата и продължава:

— Професорът се разхождаше в кабинета си. Венетка заспа. В девет и половина часа някой позвъня. Аз се доближих до вратата и надникнах през прозорчето. Видя ми се силует на човек в мушама. Приличаше на раздавачите, които носят бързи телеграми дори и в дъжд…

Думите й извайват в съзнанието на четиримата картината на ареста.

Дъждът продължава да вали над покривите на града. Вятърът залепва измокрени листа по прозорците. Недалеч от двора на професора спира черна полицейска кола. Фаровете й угасват. От нея слизат трима души. Те са в черни мушами. Приближават до вратата, но не натискат бутона на външния звънец. Имат ключ. Отварят. Оглеждат двора и се приближават до къщата. Двама се скриват до вратата, единият, висок с тънки мустачки, позвънява.

Със спокоен глас Славянка Владимирова пита, преди да отвори вратата:

— Кого търсите?

— Професор Камен Владимиров!

— Как влезнахте?

— Вратата беше отворена… Моля Ви се, по спешност търся професора!

Жената се колебае не повече от миг. Смущава я това, че обикновено вратата е заключена. Но гласът изглежда дружелюбен и тя отваря. В този миг към нея се спускат трима души, тя се отдръпва, но е твърде късно.

— Камене, полиция! — успява да извика тя.

По свирепите погледи и насочените дула на пистолетите разбира, че цивилните хора са полицаи.

Тримата я затварят в кухнята и не се лутат дълго. Изглежда, предварително знаят разпределението на стаите. Отправят се към кабинета на професора. Разтварят вратата. Заварват го седнал зад бюрото. Чете стихове от Лермонтов. Но свитъците с чертежите и изчисленията ги няма.

Пламен записва в своя бележник:

„Значи чертежите са скрити в този половин час между телефонния разговор и нахлуването на агентите… Дядо е подозирал, че могат да бъдат откраднати. А може би при разговора е разбрал, че неговият железен син е в опасност!“

Евгения записва:

„Скривалището е в кабинета!“

— Какво търсите в моя дом? — пита професорът. В гласа му звучат сдържан гняв и ненавист.

Той оглежда тримата. За първи път срещу сърцето му е насочено дуло. Значи се оправдаха предположенията му. Приятелят му е следил всяка негова стъпка в науката. И може би от завист, може би срещу пари го е предал…

— Без въпроси! Къде са изчисленията и чертежите за робота? — пита младият агент.

— Аз правех една кибернетична играчка… Ето я!

Професор Владимиров посочва с поглед железния макет на робота, поставен до мастилницата.

— За последен път: къде са чертежите и изчисленията? С това ще облекчите положението си… Един студент призна неща, които ви разобличават.

В това време по стълбите се качва отново босичката Венетка. Косите й сякаш са разрошени от силен вятър. Дочула необичайно гръмливи гласове, тя изтичва на вратата и се втурва към баща си:

— Татко-о-о!

Но агентите я изскубват грубо от ръцете на професора. Тя изпищява и полита към стената. Маймунката Мамбо сграбчва една книга и я хвърля в лицето на лошия агент.

— Махнете ги! — крещи нервно той.

Двамата подчинени изхвърлят момичето и маймунката. Един от тях настъпва с черната си обувка куклата на Мамбо и я счупва.

Агентите изхвърлят на земята всички книги от библиотеката, трошат чекмеджетата на бюрото, чукат по стените, свалят стенния часовник, разковават картините. Професорът стои прав, ням, побледнял, с ненавистен пламък в погледа. Това са те, същите, на които — по съвета на своя приятел — трябваше да предаде чертежите си. „Да, хората са или врагове, или приятели — мисли той. — Ние с тези тук сме врагове!“

— Къде са чертежите? — питат отново агентите с изкривени от злоба лица.

— Аз съм скромен преподавател, пиша университетски учебници… — отвръща професорът.

След малко го повеждат по стълбите — тъй, както е в домашната си дреха. Един му хвърля само стария шлифер. Напуска своя дом! Тихият мил дом, украсен с картините на жена му, дома, в който звънтят песните на Венетка и чука старият стенен часовник. Една малка крепост на скромно човешко щастие. Но сега тази крепост е в опасност…

Когато минава покрай кухнята, професорът дочува удари с юмрук. Там е Славянка, няма съмнение, но тя може би е с натъпкана с кърпа уста.

— Славке, предаден съм от…

Но двамата агенти, които вървят от двете страни на Владимиров, го извличат навън. На ръцете му щракват белезници.

Вали… Вятърът носи мокри листа. Вечерта е забулила покривите с тайнствен мрак. И една черна кола полита в неизвестна посока.

След малко на пътя изтичват Венетка, майка й, Мамбо…

— Татко!… — изплаква Венетка.

Славянка Владимирова взема детето на ръце и го загръща в жилетката си. В очите й проблясват сълзи. Тя се вглежда изплашено в тъмната улица. Какво ги очаква?

„Всички следи се губят!“ — отбелязва в своя бележник Пламен.

Евгения рисува върху цяла страница една голяма въпросителна и написва под нея: „Кой е предателят?“

* * *

На следващия ден четиримата малки разузнавачи са отново на гости в къщата с пресъхналия фонтан. Бабата е необичайно щастлива, а децата, въоръжени с лупи, започват разузнаването. Пламен е донесъл и фотоапаратчето си. Опипва всички предмети в кабинета. Няма ли да намерят някъде бутонче, което ще им открие касетка, зазидана в стената?

— Дядо е бил необикновен изобретател — разказва Пламен. — И скривалището, в което е скрил чертежите, трябва да е необикновено.

Но напразно! През първия ден на разузнаването не откриват нищо. Връщат се уморени, объркани.

На втория ден разпитват отново бабата, като обясняват, че ги интересува историята за робота. Но те задават въпроси, които започват малко да я смущават. Защо например Сашко я пита: „Другарко Владимирова, кои са били най-доверените приятели на професора?“

— Много приятели имаше той — им отвръща тя. — И писатели, и учени. А и доста студенти го обичаха.

— С кого е споделял идеите си за робота, бабо? — уточнява въпроса Пламен.

— Не зная… Той нямаше навик да се хвали…

— Никой ли не му е помагал?

— Той не криеше идеята си. Двамата му асистенти знаеха за робота.

— В София ли живеят те? — пита Евгения.

— Как се казват? — допълва Пламен.

— По-младият бе Дамян Петров. Той сега е станал професор по физика. Другият се разболя и се пенсионира. Нарича се Крум Кандиларов.

След много заобикалки четиримата „разузнавачи“ научават точните адреси на асистентите.

„Може би един от двамата е предателят? — записва в бележника си Пламен. — Всичко трябва да започне от тях!“

— Бабо, споменавал ли ти е дядо за някакво скривалище?

— А бе, деца, какво сте ме заразпитвали все за тоя робот и за чертежите? — После тя въздъхва и добавя: — Той казваше, че ще скрие чертежите за по-други времена.

— Ами викал ли е работници да му правят скривалище?

— Какви работници? Дядо ти правеше всичко сам. Той боядиса оградата, той поливаше градината, той изгради фонтана. Тъй си почиваше от умствената работа.

В разговора участвуват Евгения, Сашко и Пламен. Лада мълчи. Разузнаването й се вижда много труден занаят. Той е по-мъчен дори от балетните стъпки на върха на палците. Ако намерят истинска следа, тя може да ги отведе при истински враг. Как ще се отбраняват с водните си пистолети, с които се движат тъй смело сега?

И Пламен е смутен, но не от страх. Волята му е пречупена. „Нищо няма да излезе от цялата работа“ — мисли си той. Негова бе идеята. Но какво е виновен, че всички следи на тайната са изличени от времето?

На третия ден разглеждат един стар албум с кожени корици и сребърна подковичка за щастие. Пламен преснима старите снимки и по тях започва да им разказва живота на дядо си.

Под лупата му оживява снимка с неясно изображение — бедна къщурка. До оградата се е изправила жена, а до нея четири окъсани деца. Жената е слаба, с необикновено хлътнали очи. Пламен посочва едно от момченцата — босичкото, чиито панталонки се държат на едно копче:

— Това е дядо на седем години. Той отраства в беден тютюноработнически дом в покрайнините на Пловдив. От малък продава вестници по улиците, защото баща му умира рано.

Втора снимка — образите на мъж и жена — французи. Жената е със скъп медальон, мъжът с колосана яка и смешно подстригани мустаци.

— Но едни пътешественици — французи, пожелали да осиновят детето. Бедната майка се разделя със своя най-мил син Камен. Французите й дали пари и се задължили писмено да го изучат. Тя скрила хартийката в пазвата си с надежда поне едно от децата й да стане човек!

Снимка с изглед от Париж — Сена с каменните кейове и мостове. В дъното мрачен декор — сивите сгради на големия град. На преден план момче с кадифени дрехи и лачени обувки. Косата му спусната до рамената. Това е същият Камен, но вече в скъпи дрехи.

— Няколко години дядо живял в богатия дом, имал учители и възпитатели. Но на французите се родило дете — момиченце… Ето портрета му.

— И какво става с професора? — пита Евгения, която увеличава под лупа образа на богатото момиче.

— Французите взели скъпите дрехи на дядо и го изпратили да работи в тяхната стъкларска фабрика — продължава Пламен, като показва снимка на професора от студентските му години. — Дядо работил и учил. Бил келнер, лаборант… И когато завършил парижкия университет, се върнал в България. Той обичал да повтаря една мисъл: „Няма щастие далеч от родината!“

Нова снимка — професорът с асистентите си. Пламен надвесва своята лупа към техните образи: Дамян Петров, човек със строг поглед и изгърбен нос. Кандиларов — изискан, с приятно лице и къдрави коси.

— Дали са му били истински приятели, не знаем — обажда се Евгения.

— Сякаш няма нито една следа! — заключава Сашко.

— Ами тази снимка? — пита с кристално звънливото си гласче Лада.

Пламен насочва лупата си към една обикновена снимка. Тя е направена в градината на дома. На пейката седят професорът, жена му и малката Венетка. Сред тях е и маймунката на професора.

— Нищо необикновено! — решава момчето.

Седем дни продължава разузнаването и нито една следа. Силите отпадат, вярата започва да гасне. Най-много е обезверен Пламен. Всичко му напомня морски бряг, по който е имало следи… Но дошли са много вълни, много приливи и отливи, които са ги заличил. Сега те — четиримата, вървят по този бряг на неизвестността и ги търсят.

Обискът е разбъркал много от предметите. Полицаите са взели чувалче с документи. А може би баба Славянка е забравила някой факт, който е важен? Историята с арестуването на професора е замъглена. А чертежи и изчисления е имало половин час до арестуването. Може би тайната ще остане завинаги скрита и те напразно губят лятната си ваканция. Защо даде тази идея?

Време е да си вървят. Те се сбогуват с добрата баба. Всеки се доближава и извиква в слушалката на нейното телефонче:

— Довиждане, благодарим за сладкото!

На връщане минават през Парка на свободата. Вървят мълчаливо. Евгения обмисля сложни планове за разширяване на разузнаването. Пламен е отегчен и търси нова идея за прекарване на лятото. Сашко е объркан. Лада е щастлива, че се е отървала от тайнствената къща с пресъхналия фонтан. Тя се радва на птичите песни. Гората напомня концертна зала. Завесата е вдигната и програмата може да се слуша без билети.

— Много ли ти е весело? — подвиква Сашко, чиято усмивка е потъмняла.

— Аз тъй… — смънква Лада.

— Може ли едно престъпление да няма следа? — пита Евгения, унесена в своите мисли.

Това ще разберем в последната глави на книгата. А дотогава се случват толкова много обикновени и необикновени събития.

II глава

Пламтящите ракети. Какво се случи с ръкописите на една опера? Бялата вана, наречена „черно море“, макар че е милиони пъти по-малка от морето. Мечтата, която приличаше на филма „светът на мълчанието“. Някой звъни… Съдбата на самолетен билет №12. „Земя, помощ!“ Пожар на борда на „Разузнавач 12“.

Четиримата приятели са се събрали отново на тавана у Пламенови.

— Кой е съгласен да дадем клетва на космонавти? — пита Пламен и пръв вдига ръка.

След него Сашко и Лада. Евгения се въздържа.

— И тъй три на един като на последния мач! — съобщава високо Пламен. — Няма по-смели хора от космонавтите! Леко ли е да излетиш от земята, да загубиш теглото си, да чувствуваш, че сякаш сърцето ти спира? Ами ако корабът не се върне на земното пристанище?

— И разузнавачите са смели! — възразява Евгения.

Тя оглежда презрително своите приятели. Колко бързо забравиха клетвата си пред снимката на професора! И защо? Защото след първите дирения не доловиха нито една следа, защото в разказите на баба Славянка не намериха нищо, което може да ги отведе към тайната. Те погледнаха на своето отиване в къщата с пресъхналия фонтан като на едно весело лятно приключение, като на един разузнавателен филм, в който са главните герои.

— Ние не можем цяло лято да претърсваме библиотеката или да разпитваме баба — махва с ръка Пламен. — Следа няма и толкова! То ако имаше следи, милицията да ги е хванала досега… Неблагодарна работа е разузнаването, когато са минали толкова години.

— Другари! Космонавтът е също разузнавач! — настоява Евгения. — Само че в Космоса. Като сърцето на Данко, неговото сърце се превръща в звезда, за да освети пътя на хората! Но как ще станеш такъв разузнавач, как ще откриваш нови планети и нови междузвездни пътища, когато тук, на Земята, волята ти се топи като сняг?

— Е, стига, стига! Знаем, че на шията ти вместо медальон виси компас! — иронично подхвърля Пламен. — Когато полетим, за спомен ще ви донесем една златна звездичка от Космоса!

После се обръща към Сашко:

— Колумбе, имаш ли кибрит? Готови ли са ракетите за старт?

Сашко вдига разгънатия вестник, с който са покрити няколко ракети от цветна хартия и картони. Те са наредени на масата като на ракетна площадка. Украсени са с разни цифри и знаци. В сърцето на всяка от тях е поставено снопче кибритени клечки. Това е „взривът“, който трябва да избухне при „излитането“ на ракетите.

— Тогава на работа! — командува Пламен.

Лада и Сашко вземат ракетите си. Пламен избира най-голямата. Само Евгения не посяга към своята.

— От тези ракети може да избухне пожар, Пламене! — предупреждава тя. — Това ли е нашето прекарване на лятната ваканция?

— Ваканцията е време за игра! — обажда се Сашко.

— Лада, ела с мене… — отправя умолителен поглед към приятелката си Евгения.

Но Лада играе за първи път с ракети. Това е нещо по-интересно от разузнаването и по-лесно от уроците по пиано.

— Ти, какво, разстройваш редиците ли? — извиква Пламен. — Може би си излишна, очиларке!

В очите на Евгения бликват сълзи. Тя стои като вцепенена. Излишна! Очиларка! В първия миг не й се вярва, че Пламен може да я обиди. Когато той се разболя през тази зима, тя всеки ден му предаваше новите уроци, съобщаваше му за домашните… Да обидиш човека е много по-лесно, отколкото да го зарадваш!

— Добре, ще си отида, щом съм излишна!

Евгения ги поглежда натъжена. Но и тримата не й казват „остани“! Тя тръшва вратата на тавана и побягва по стълбите.

— Много й здраве! — процежда през зъби Пламен. — Ракетите на старт! Колумбе, пали!

До прозорчето на таванското помещение Пламен опира стълбичка. По нея пръв се изкачва Сашко. Той драсва клечка кибрит, запалва ракетата си и я хвърля…

Прозорчето напомня екран, в който се вижда силуетът на Витоша, телевизионната кула и върховете на дърветата в стария парк. Пламтящата ракета прелита на фона на този поетичен пейзаж и изчезва надолу. Тримата проточват вратове, за да проследят нейния път.

Ракетата се устремява към близката пейка в паркчето пред сградите. Тук седи възрастен човек, който е разтворил вестник. Човекът придремва. Ракетата пада върху вестника и го запалва. Човекът, стреснат, вдига глава нагоре.

— Ей, кой хулиганствува? — извиква той.

Но тримата скриват главите си. Тресат се от смях. „Точно попадение!“ дава оценка на „изстрела“ Пламен.

Втора се изкачва по стълбичката Лада. Тя пали ракетата, но я държи далеч от роклята си, защото има опасност да я подпали. Замахва и ракетата полетява надолу… Нейният път е по-безславен. Тя се удавя в езерцето пред близката сладкарница и угасва.

Трети запалва голямата си ракета Пламен. И тук става нещо непредвидено. Ракетата е хвърлена, но розовата найлонова рокля на Лада пламва като талаш. От дантелите и от къдрите й не остава нищо…

— Майко!

Лада стои по бяла фустичка и оглежда останките от скъпата си рокля. Добре че приятелите я загръщат с едно старо платнище. Как ще слезе по стълбите?

— Хубавата ми рокля! — плаче нещастната Лада. — Какво ще кажа в къщи?

В това време пламтящата ракета на Пламен е пресрещната от въздушно течение. То я тласва към близкия отворен прозорец. Ракетата се вмъква вътре като неканен гост.

Стаята е широка, светла. Всяка стена е боядисана в различен цвят — светлорозово, светлосиньо и резеда… Картина — есенен пейзаж в жълто. Библиотека с изящно подвързани книги. Едно прекрасно черно пиано. Върху полирания му блестящ капак са натрупани много нотни листа — някакви ръкописи.

Пламтящата ракета се „приземява“ точно върху тях. Най-горният лист на ръкописите поема като щафета пламъка. Запалват се малките мастилени ноти, които напомнят птички, накацали по клонките на петолинията… В полирания капак трепти отражението на пламъка. Горят много безсънни нощи на композитора Веселинов, гори неговото вдъхновение и музиката на една бъдеща опера.

* * *

Пламен, който не подозира пътя на своята ракета, се завръща у дома — просторен, модерно обзаведен апартамент.

Баща му подрежда багажа си за пътуване. Петър Люцканов е висок човек със заесенена от първия бял кичур коса, умореният му поглед е скрит зад стъклата на силно увеличителните очила. Един учен, влюбен в своята професия. За това говори и наредбата на кабинета му, изпълнен с книги. Под стъклени похлупаци се виждат разни ценни археологически находки. Блестят лупи и уреди, прилични на микроскопи. Бюрото му е претрупано с ръкописи. Изобщо кабинетът е един странен свят на научни занимания.

— Пламене, виж какво ти нося! — усмихва се бащата и подхвърля към момчето голям пакет, обвит в синя хартия.

„Какво ли е това? — мисли си Пламен. — Според мама подаръците имат магическата сила да разглезват. Човек трябва да заслужи подаръка си… А според татко подаръците се дават в знак на обич и уважение. Изглежда, че татко ме обича повече от мама.“

Петър Люцканов не подозира наивните мисли на своя син. Той наблюдава тайно с какво настървение Пламен рови в пакета. Където и да е бащата, никога не забравя „синчето“ си. От Съветския съюз му донесе колело, от Чехословакия — електрически влак, от Германия — безмоторник. А пътува ли с научна експедиция из страната, винаги го изненадва с разни стомнички, пирографирани украшения, снимки или парчета руда.

Пламен вдига капака на кутията в ахва трогнат. В ръцете му е пълен комплект за подводно плуване. Неговата най-голяма мечта! Плувките за краката са от червена гума, широки като перки на голяма риба. За очите има специални очила. Но най-интересна е тръбичката за дишане. Трябва да я изпробва! И той се отправя към банята.

— Пламене, утре заминавам за Созопол — казва бащата. — Ще заведа и тебе! Искаш ли?

— Чудесно!

— Ще отидем да търсим оня потънал кораб, за който ти говорих.

— Заслужава ли си толкова труд, бе татко? По-хубаво е човек да се вози с моторница.

— Ако намерим статуи, ще обогатим нашия музей.

Пламен влиза в банята, а баща му търси един телефонен номер.

— Ало, базата „Кремиковци“ ли е? Ало… Моля, извикайте инженер Венета Люцканова! Да… Сигурно е на откритата площадка.

След малко в мембраната на телефонната слушалка се чува мелодичен женски глас:

— Ало?

— Венета, аз съм — казва Петър Люцканов. — Моля ти се, ела си по-рано! Заминавам в командировка.

— Невъзможно! Насрочила съм съвещание с бригадирите.

Петър Люцканов смръщва вежди:

— За теб на света има като че ли само Кремиковци! А съществуваме и ние с Пламен! Командировката ще бъде за повече от месец.

— Добре, ще се върна навреме — отвръща след кратко колебание Венета. — Ами билет осигури ли?

— Всичко е готово! Купих дори и комплект за подводно плуване на Пламен. Какъв водолаз ще го направим!

— Пак подаръци! — трепва една майчина въздишка в мембраната. — Той си намали успеха, а ти продължаваш да му носиш подаръци…

Докато трае този разговор, Пламен е развъртял крана за топлата вода. Водната струя пълни бялата вана, облицована отвътре със светлосини плочки. По гащета и налъми, застанал пред огледалото, Пламен си поставя апарата за подводно плуване. Оглежда се със самочувствието на водолаз. Но още нещо му липсва. Тогава той бръква в боята за обуща и си намазва показалеца. По свой стар навик да драска, където види чиста стена, той написва върху бялата вана: „Черно море“. И влиза в нея. Тръбичката за дишане остава да стърчи над водата.

Във вана не е възможно да се плува. Но в мислите си Пламен се вижда един от истинските водолази. Те слизат на морското дъно, въоръжени с акваланги — „подводни дробове“, или с помощта на батискафи. За да се придвижват бързо, използуват различни двигатели — скутери, „подводни велосипеди“ и „подводни мотоциклети“, за които е разказвал баща му.

Легнал в топлата вода, Пламен диша през тръбичката и се унася в мечти. Защо не стане прочут разузнавач на морските дълбини? Ще търси съкровища или потънали кораби. И нали е гледал филма „Светът на мълчанието“, той си представя, че потъва в същата синя дълбина със същите сини пътища. По тях се разминават хиляди разноцветни риби. На дъното стърчи огромен зъбчат силует… Корабен корпус! Над главния котел е мостикът. Ето я и камбанката! Пламен изважда ножа си и започва да стърже коралите, които я обгръщат. Върху желязната броня личат чужди букви. Той не може да ги прочете. И как ще ги прочете, когато изостави курса по английски език! Може би сега щеше да научи името на потъналия кораб… Но дали и под водата камбанката няма да звънне? Той я удря с ножа си. „Звън.“

Но всъщност какво звъни?

Пламен надига глава от ваната, сваля апарата за дишане и се ослушва. Да, звъни се не само в неговите мисли. Тревожно се обажда звънецът на техния апартамент.

Вратата отваря Петър Люцканов, който мисли, че това е Венета. Но на прага застана съседът им — композиторът Веселинов. Човек с прошарени коси и широки рамене. Бялата му риза е разкопчана и изцапана от обгорените листа, които притиска до гърдите си. В очите му блести гняв.

— Другарю Люцканов… — започва композиторът… — Днес се случи нещо много неприятно, нещо ужасно… Трябва да говоря с вас!

— Моля, влезте!

Петър Люцканов забелязва, че Веселинов е много разстроен. Обикновено той е в добро настроение и до късно свири на пианото, с което безпокои понякога съседите си. Но те му прощават — неговата музика е хубава.

Домакинът посочва към едно от червените кресла, но композиторът започва да се разхожда из просторния хол, като повтаря:

— Днес стана нещо ужасно! Досега разузнавах случая… И не напразно позвъних на вашата врата…

В това време от работа се завръща Венета Люцканова. Стройна жена със светли коси, вдигнати над тила. В тях личи засъхнала капка цимент. По габардинените й панталони, в които изглежда като момиче, се виждат много гънки.

— Какво се е случило? — пита тя след обикновения поздрав.

— Другарко Люцканова, представете си, ръкописите на моята опера изгоряха… — съобщава с предрезгавял глас композиторът. — Мелодиите се превърнаха в купчина пепел!

— Това е цяло нещастие!

— За което е виновен вашият син!

— Моят син?

Композиторът разказва накратко историята. Имал гост. Седели с него в хола. Неочаквано се разнесъл мирис от дим. Когато отворил вратата, видял, че ръкописите му горят. Спуснал се да ги залива с вода от вазата, но почти нищо не спасил. Огънят извършил своето унищожително дело.

— Най-лошото е, че имам навик да късам старите си чернови. Сега трябва да възстановя всичко по памет…

Композиторът иска чаша вода. Той се старае от благоприличие да не изрече обидните думи, че синът им е един хулиган. Но ръцете му треперят издайнически.

— Къде е Пламен? — пита уморената жена.

Петър Люцканов отвари вратата и в стаята тупва като футболна топка Пламен, който е подслушвал. Косите му са мокри, в бързането да разбере кой е дошъл е облякъл наопаки ризата си. Той става от паркета, но не смее да погледне композитора. Погледът му шари по килима.

— Какъв „подвиг“ си направил, Пламене? — пита разтревожена майката.

— Пламенно, кажи татковото, как стана… — се обажда бащата окуражително. — Ами ти можеш ли да запалиш нарочно ръкописите на цяла опера!

Почувствувал, че има подкрепа, Пламен вдига глава и заявява:

— Аз не съм виновен! Играехме си, нали е лятна ваканция.

Композиторът се разхожда още по-нервно.

— Когато писах марш за пионерите, аз се вдъхновявах от децата, които лятно време помагат в птичарниците, които са санитарни постове и метеоролози… А не такива, които правят пожари. Възмутително! Ще съобщя в училището.

— Не съм виновен! Ние си играехме на ракети!

Пламен заплаква като момиче. Но не защото смята, че е сторил голяма пакост. В съзнанието му се прокрадва една мисъл: „Евгения ме е предала! Нали тя първа каза, че от ракетите може да избухне пожар. Отмъстила си е за обидата.“

В това време бащата продължава защитата:

— Другарю Веселинов, нашето момче е добро. Сигурно е станало някакво недоразумение. Деца! Сега нали е век на ракетите…

— Не го оправдавайте! — избухва композиторът.

— Пламене, остави ни сами! — казва майката.

И момчето излиза щастливо, че няма да чувствува обвиняващия поглед на композитора.

* * *

Дъхът на лятната вечер нахлува през разтворените прозорци. На небето като сребърна люлка блести Млечният път и в него се люлее голямата руменожълта луна.

Венета Люцканова седи в едно от креслата, потресена и разстроена от случилото се. Бащата крачи нервно. Тяхното мълчание напомня онова затишие в природата, което предхожда бурите.

Венета размисля за всички лоши прояви на Пламен напоследък. Защо при толкова грижи и любов в него се изгради такъв характер? Та характерът не е гърне с имане, което човек получава в наследство. Той е нагорещено желязо върху наковалнята на живота. Стои под ударите на времето, калява се в студените му води. А момчето им каква закалка има? То като че ли живее още в годините на ранното детство, когато му купуваха шоколад, за да не плаче; когато никой не го питаше: „Защо направи това?“ В къщи всичко е уютно и приятно. Паркетът е излъскан, килимите — красиви и меки, канапетата — плюшени… Пламен притежава собствено бюро от светло дърво, но нито веднъж не го е подредил. Има ски, кънки за лед и кънки на колелца, собствен спортен фотоапарат, автоматична писалка, часовник… А с какво се отблагодарява за грижите? Нито една сутрин не е станал по-рано да купи мляко от млекарницата. Не може ли поне да почиства стаята си? И с добрите книги е скаран. Започнал е да чете някакви измачкани книжлета, които крие на най-потулени места.

Детството на майката е много по-трудно и безрадостно. То бе ограбено в онази нощ, когато полицаите отведоха баща й — професор Владимиров. Дълго време тя протягаше ръце насън и викаше „татко“. По-късно завърши с отличие гимназията, записа се в университета. Беше една от първите жени-инженери, на които повериха толкова отговорна работа в Кремиковци. С мъжа си се запозна на един студентски бал. Хареса й неговата обич към археологията, разпалеността му да открие нещо. Тя почувствува, че Петър започва да обиква и нея. Бяха щастливи. Той — зает с разкопаване на земята, за да търси останките от миналото изкуство и архитектура, а тя — заета с новите строежи, чиито основи бяха забити пак в земята. Той — с поглед, отправен векове назад, тя — с поглед, един век напред. Единствен само Пламен нарушава мирния живот в семейството. Заради него възникват неприятни разговори. Бащата счита за свой дълг да му осигури най-добри условия. Майката иска да го направи човек, годен да посрещне бурите по своя път. Нали птичките учат малките си да летят, щом им позаякнат крилете!

— Ти го разглезваш! — казва Венета. — Всеки ден подаръци. И ето докъде стигнахме — да ни звънят хората!

Петър Люцканов продължава да се разхожда.

— А ти забравяш задълженията си на майка! — отговаря той. — Според тебе арматурата е най-важното нещо на света. А има и друго — възпитанието на едно дете!

Отново настъпва тягостна тишина.

— Пламен е едно необикновено момче! — настоява бащата. — Има толкова много мечти — само простор му дай! Затова ще го взема с мен на морето.

— Пламен няма да замине! — майката става решителна и започва да подрежда разхвърляните предмети.

— Защо?

— Защото не е заслужил.

— Детето има нужда от закаляване. Знаеш, че зимно време боледува…

— Не, Петре, Пламен не е вече „детето“. Той е „синът“, който ще отговаря за всичките си лоши постъпки. Той трябва да закали не само здравето, а и характера си!

— Но аз съм му взел самолетен билет! — възразява бащата. Той изважда портфейла си и подава два самолетни билета. Майката ги взема. Прочита кой е за Пламен. Място номер 12! Тя скъсва билета и казва:

— Място номер 12 ще бъде празно!

В това време от съседната стая се разнася рев. Пламен е подслушвал целия разговор. Той плаче, като че са го ужилили сто зли оси. Разтваря шумно вратата и извиква:

— И все пак аз ще отида!

Той се спуща към кристалната пепелница и прибира парченцата от скъсания билет. Във всяко едно от тях е заключено щастието да пътува по море.

— Ще дойдеш с мене на Кремиковци — казва твърдо майката.

— Венета, ти си прекалено строга! — се намесва бащата. — Пламен ще се извини на композитора и толкова!

— Пламен трябва да работи. Ще прави арматура.

— Пламен и арматура! Той е още малък… Вярно, аз на неговите години помагах на баща си в обущарницата, но сега… Детето трябва да е по-щастливо.

— Но не и безотговорно! Пламене, вечеряй и си легни рано. Утре в шест часа тръгваме за Кремиковци!

Пламен се скрива в своята стая. Първата му работа е да надникне през ключалката.

Майка му отваря вратите на гардероба и започва да изважда ризи, нощници, долни дрехи. Сваля двата големи куфара — в единия нарежда дрехите на бащата, в другия — дрехите на Пламен и своите блузи.

— Ама ти наистина си решила да оставиш момчето без лятна ваканция! — повишава тон бащата.

— Да, решила съм да му подаря една незабравима лятна ваканция! Има разлика в това, Петре!

* * *

Нощта пристъпва по асфалтираните улици на София. В парка е още шумно. По пясъка скриптят стъпките на разхождащите се хора. Обсипани със звездна светлина, листата шепнат приспивна песен. Брезовите мостчета са посребрени. Птиците заспиват.

Заспива и Пламен. Лунната светлина влиза през разтворения прозорец на стаята му, огрява лицето му. Веждите му са свити в напрежение. Ето, той маха с ръка, сякаш се сбогува с някого… С кого се разделя в съня си? В стаята е тихо, няма никой…

Но в съня му трещи един междупланетен кораб, застанал на старт! Пламен не лежи в кревата под одеялото, облечен в пижама на сини и бели райета. Той е в костюм на космонавт и се намира на плаца, от който излитат междупланетни кораби. Неговият кораб напомня гигантски снаряд с триъгълни крила.

Малкият космонавт прегръща майка си, баща си и баба си. Едва придържа до гърди букетите, с които го напращат те. Бащата пак му подава някакъв подарък:

— За из път, Пламене!

Дори и в съня си момчето помисля: „Какво ли ми е купил татко?“

Сред изпращачите са и Евгения, Сашко и Лада. Те мигат като мишлета, паднали в чувал с брашно. Не могат да повярват, че Пламен отлита. Евгения дори си сваля очилата, трие стъклата им и отново прочита маршрута на кораба: „София-Луната!“

— Донеси ми едно огледалце от Луната! — моли се Лада.

— А на мене едно лунно камъче! — обажда се Сашко.

— Евгения, а ти какво искаш? — пита Пламен.

— Да се върнеш жив и здрав! Води дневник!

В това време над ракетния плац блясва червена ракета. Сигнал за началото на полета! Въздухът се разтърсва от силния рев на моторите. Пламен влиза в кабината. Корабът потреперва, издига се над земята, после все по-бързо полита нагоре като хвърлено сребърно копие. Зад себе си той оставя дълга димна завеса. Няколко секунди проблясва в небето като утринна неугаснала звезда и изчезва от погледа на изпращачите. Пламен е в кабината — легнал, завързан с каиши. Сърцето му бие напрегнато. Започва чудното пътешествие към Луната.

Зад кръглото прозорче проблясват звезди, а от другата страна текат ослепителни потоци светлина. Денят и нощта нахлуват едновременно в кабината на междупланетния кораб. Пламен включва копчето на телефоновизора и съобщава:

„Полетът — нормален. Чувствувам се добре. Сега съм лек като перо от опашката на петел. След малко ще закуся!“

Поглежда към Земята. О, колко е малка тя! Прилича на глобуса в таванското помещение. Довиждане, земно кълбо! Здравейте, небесни простори! Колко много звезди украсяват този свят! Звездобройците с бели бради цял живот са се трудили и пак не са могли да ги запишат в дебелите си книги…

Пламен изважда космонавтския си дневник и започва да пише със своя грубоват почерк:

„Минах неутралната зона, в която притеглянето на кораба към Земята и Луната е еднакво. Сега корабът се притегля от Луната.“

Но в това време изгърмява взрив. Кабината е обхваната от пламъци.

— Земя! Земя! Помощ! Пожар на борда на „Разузнавач 12“! — вика прегракнал и изплашен Пламен.

И парашутът му изгаря. Още малко ще се запалят дрехите и косата му.

Пламен размахва ръце и започва да пада някъде…

Той размахва ръце над одеялото. Сяда в леглото. Но не може да се съвземе. Според него полумракът в стаята е това страшно пространство, в което пропада. А една лампа, която блести в прозорците на отсрещния жилищен блок, е Луната!

Той скача от леглото си по пижама.

Но все още не може да разбере къде се намира. Страхът така го е сковал, че едва има сили да се домъкне бос до банята. Завъртва електрическия ключ. След това застава под душа и пуска студената вода.

Върху главата и пижамата му се посипват студени капки. Косите му настръхват. Той се озъбва от студ и още вика:

— Пожар! Пожар!

В банята дотичват майката и бащата. Майката — с дълга нощница, а бащата в синя пижама. Те дръпват Пламен и го разтърсват.

А той повтаря още веднъж: „Пожар на борда на «Разузнавач 12»“! — и едва сега разбира в какво жалко положение е изпаднал.

— Ти си сънувал! — казва съчувствено баща му.

— Пламене, преоблечи се и си легни — майката му подава долни дрехи и старата пижама. — Утре заминаваме!

Той се преоблича и се мушва отново под одеялото. Сърцето му трепти като подплашено птиче. Мисълта за Кремиковци го сковава с нов трепет. Какво ще прави там, отгдето майка му се връща прашна, окаляна, с капки цимент в косите? Ето дори не ще има време да се обади на приятелите си!

После като всяко момче, уморено от дневните лудории, Пламен заспива.

III глава

Комбинатът, за който има един километър дълги чертежи и изчисления. Героите на Кремиковци. Колко тежели обикновените клещи! И колко дълъг бил летният горещ ден! Кой е Кангасейро? Едно добро момиче е наречено „патица“. По подобие на Робинзон Крузо Пламен започва да си води дневник. Приказка за човешката воля

„Нов ден — нов късмет!“ — казва мъдрата народна поговорка. А какъв нов късмет му предлага новият ден?

Това е едни вторник с немилостиво слънце. Вторник с асфалтиран път, който води за Кремиковци. Прашен обикновен вторник.

Пламен седи до майка си на първата седалка в автобуса. Избира си място до прозореца и тя не се противопоставя. Нека гледа как светлее изгревът на новия работен ден.

Рейсът е препълнен с работници. Лицата им имат медния отблясък на слънцето. Приказват шумно. Смеят се. Един дъвче милинки. Друг придрямва.

Венета Люцканова чете сутрешен вестник. На първа страница пише: „Кремиковци — сърце на бъдещето“. Дадена е голяма снимка на младежи и девойки, бетонджии. Пламен поглежда нехайно снимката. Майка му долавя този поглед и казва:

— Това са нашите герои! По на двадесет години са, а заводи строят!

— Не приличат на герои — смънква Пламен.

Не му е ясно как девойките с белите си ръчички вдигат заводи. Според майка му някакъв бетонджия може да се нарече „герой“. А според него герои са Левски, Ботев… Героично е да летиш в космоса. Изобщо подвигът да е свързан с борбата на живот и смърт. „А какви са тези герои с ватенки и електрожени? — мисли Пламен. — Всеки човек си има някаква длъжност в живота. Един кара камион, друг пише книги, трети продава сладолед, четвърти снима филми, пети е център-нападател… А ето — има и работници!“ Изобщо Пламен не споделя възгледите на майка си за човешкия героизъм!

Моторите на автобусната кола работят задъхано. Сините перденца на прозорците са прашни. А на Пламен му се спи още. За пръв път става в 6 часа. Той никога не е предполагал, че когато слънцето тръгне на път, с него тръгват за обектите и толкова много хора. Освен това му е тъжно, че всичко завърши тъй глупаво. Изгоряха нотите на операта! Майка му скъса самолетния билет. Той е далеч от приятелите си…

Не го радва и гледката през прозореца! Червените къщи на крайния столичен квартал сякаш бягат назад. Далеч в полето се виждат бетонираните писти на летището. Пламен отвръща поглед от него. Като че ли нарочно минават оттук. Самолетът е може би вече излетял. Място 12 е празно!

От двете страни на шосето са се опънали кооперативни блокове с царевица, чиито върхове се поклащат леко. От кочаните им висят сребристи коси.

Майка му вдига поглед от вестника. Лъчите на изгрева, които се пречупват през прашното стъкло, огряват лицето й. То е младо и хубаво въпреки ранните бръчици.

— Пламене, ето виж, оттам започва нашият комбинат — тя вдига ръка и очертава една линия по стъклото. — Вляво, в самата планина, е рудното находище, по-нататък са кариерите за чакъл, а тук в равнината никнат сградите.

В плещите на планината той вижда изкопи. Сигурно това са откритите рудници. Сградите са пръснати в полето. В далечината се редят и други строежи. Къде е комбинатът?

— Аз мислех, че комбинатът има сто или хиляда комина! — възкликва Пламен. — Нещо като град от заводи!

Майката се усмихва малко иронично, защото разбира вълнението на момчето си.

— Комбинатът ще бъде много голям. Ако залепим чертежите му един до друг, те ще образуват лента, дълга един километър! Сега се наливат основите на главните строежи. Ето там е цехът за метални конструкции. По-нататък е РМЗ-то. А тук — тя сочи към небето — ще минава въздушна линия, по която ще летят вагонетки, пълни с руда. Това ще бъде най-хубавият пейзаж в нашата родина!

Майка му дори и сега, когато му обяснява, се вглежда в първите строежи с нескриван възторг. Според Пламен това е една недовършена картина. Художникът е цапнал няколко петна, всичко останало си го представяй! Ето че и по въпроса за пейзажа той е на свое мнение. Според него най-красив е пейзажът на плацовете, от които излитат междупланетните кораби.

В това време кондукторката известява:

— Спирка Базата!

Пламен слиза от рейсовата кола тромаво. На ръката му тежи куфар. Той хвърля отчаян поглед към обекта. Виждат се ниски общежития с асфалтови покриви, редица побити стълбове. Те са от железобетон, както ще научи по-късно той. Виждат се цилиндри, планини от желязо, дървени бараки, украсени с алени лозунги. Задъхани работят машини, облени с цимент. По всички пътища между строителните площадки се движат камиони, разтоварващи се сами. Те напомнят работливи пчели, които влизат в кошерите, оставят своя товар и веднага бързат да се върнат за нов. Това са кремиковските самосвали.

И всичко е обгърнато в облаци прах. Да, вторникът е един обикновен прашен вторник в живота му.

* * *

Още в първия ден майка му го развежда из Базата, разказва му разни сложни неща за строителството. Според нея той трябва да ги знае. А според него това са излишни подробности.

Най-накрая той запомня, че Базата е голямо самостоятелно предприятие в района на комбината. То е първият обект, от който започва дългата верига строежи. Тук се произвеждат бетон, стоманобетонни конструкции, строителни материали като асфалтобетон и още много други.

Влизат в нови сгради, построени от цимент и желязо. Тук почти няма тухлени стени като на обикновените къщи. Залите са големи. Не са изминали и половината от строежа, а краката вече го болят. Облечени в сили дочени дрехи, строителите започват работа. Един младеж реже с огнена струя железни листове. По-нататък работници изливат стоманобетонни елементи. Формите са големи и сложни, изисква се майсторско око и вярна ръка.

— Тъй се излива бетонът! — пояснява майката. — С материали от Базата ще се вдигне целият комбинат!

Според нея излетите форми, които се изпичат на слънцето, се казват „стоманобетонни елементи“. Почти всички сгради ще бъдат построени с готови стени, покриви, рамки за прозорци и врати от железобетон. А според Пламен те приличат на огромни кексове, забъркани от бетон и изпечени във фурната на лятното слънце.

После майка му го повежда към един цех, който е под открито небе.

— Това е арматурният цех, в който работя и аз! — казва тя, като отвръща сърдечно на поздравите на работниците.

Тук няма бюра и телефони! Това е обикновена землена площадка, на която са подредени купища желязо с различен диаметър. Има и дълги маси като в столова. Пламен гледа как един работник опъва желязо. До него девойка с големи брезентови ръкавици извива друго желязо.

— Тук правят железните скелети, които придават якост на бетона — продължава майка му.

При думата „скелети“ той си спомня учебния скелет в училището.

— И ти ще работиш в този цех без килими! — добавя майката.

Да прави железни призраци? Той? Пламен? Та неговите ръце са мекички и пухкавички…

— Но аз не зная как се правят тия скелети! Мога да снимам работниците. Нали нося фотоапаратчето.

— Не! — усмихва се майка му. — Има си и за тая работа кандидати. А ти ще работиш! Ей сега ще те запозная с бригадира ти. Ще му казваш „другарю бригадир“! Той е знатен човек! От десет години работи на най-големите строежи в страната.

Ето че вторникът излиза още по-черен. Майка му наистина не се шегува. Тя тръгва да търси бригадира.

Пламен стои изтръпнал сред работната площадка.

Не, дори и Робиизон, когато е попаднал на Острова на отчаянието, не се е чувствувал по-зле! Този цех е остров от железа. И всичко е грозно. Ето ти най-красивият пейзаж на българската земя.

— Това е моят син. Новият помагач! — представя майката своя син на бригадира. — Зачисли го в твоята бригада!

Бай Вълко е широкоплещест, с кралимарковски черни мустаци, които, ако са малко по-дълги, ще завие зад ушите си. Ризата му е разкопчана — открива се космата гръд. Зад ухо е боднал жълт молив. И ръцете му груби, нечовешки големи. Като стисва ръката на Пламен, момчето изохква и оглежда дланта си дали не е посиняла.

— Как ти е името, бре момко? — пита бригадирът.

— Пламен.

— Я ела сега, Пламене, да те въоръжа с едни новички клещи!

— За какво ми са клещи?

— Да работиш! Какъв арматурист ще стане от тебе…

— И всичко да бъде, както приказвахме, бай Вълко! — добавя майката.

Тя прокарва пръсти през рошавата руса коса на момчето си:

— Пламене, това е твоят първи трудов ден. Той ще бъде най-тежкият, но ти винаги ще си спомняш за него с умиление.

* * *

— Е, това е моят подарък — бай Вълко му подава едни нови клещи.

Дръжките им са боядисани в червено. В сравнение с грубите клещи на останалите арматуристи тези са много по-хубави.

— А какво ще правя с тях? — пита Пламен, като ги държи несръчно. — Те, ръцете ми… нищо не могат да вършат!

— Ти за ръцете не се грижи! — скършва вежди бригадирът. — Те са като ония мечки в приказката, дето играят според тоягата. Когато тоягата на мечкаря е дебела и сурова, мечката и хоро играе. Вземе ли мечкарят по-тънка пръчица, мечката се прави на болна…

— Много тежат! Тази работа не е за ученик!

— Та клещите не са писалка, я! Ама ти си пионер! Къде ти е куражът? Скоро ще станеш такъв приятел с тях, че като дойде време да си тръгнеш за София, ще ми кажеш: „Чичо Вълко, дай ми ги за спомен!“ Когато започнах някога работа, моят майстор ми подари една стара мистрия. Стара беше, ама още си я пазя. С нея се учих да работя.

— Чак за спомен няма да поискам клещите! — признава откровено Пламен. — Защо ще вземам занаята на работниците?

— Всеки човек трябва да си има занаят! Ти помисли по тия работи, дето приказвахме сега…

Бригадирът оглежда работната площадка. Каква работа да му даде? Инженер Люцканова изглежда е препатила с това момче, за да го доведе тук. Преди малко тя му каза: „Бай Вълко, намери му истинска работа. Моля те! По характер е самонадеян, непостоянен, хвали се, едно хване, друго остави. Глезен е. От много подаръци не познава трудностите. Та затова го доведох!“ Момчето не знае где се ражда хлябът, не знае как се закалява желязото… Днес шоколадче, утре балонче, вдруги ден топка… Ех, добър гражданин не е само оня, който завърши с отличие училището и се запише студент! Трябва да обичаш земята, да познаваш народа си, да не се срамуваш от труда!

Обзет от тия мисли, бай Вълко си спомня за своите момичета. Едното му писа, че през лятото ще отиде да помага на майка си в птичарника. Другото учи в техникум по дърворезба. Ръцете му сръчни като бащините! Под длетото му разцъфтяват истински цветя от дърво.

Ами от тоя глезен Пламен дали ще стане арматурист? Ще успее ли да запали майсторът сърцето му? Колко много необучени работници е учил досега! Нали младите ще поемат от тях, старите, и мистриите, и клещите, и електрожените. Във верни ръце трябва да предадат оръжието на труда!

Наблизо работи една комсомолска момичешка бригада. Тя прави арматура за колони и сводове. По земята — купища железни пръчки.

— Най-работливата тук е оная девойка с алената кърпа! Цонка!

Девойката, която му сочи бай Вълко, е с панталони от док. Тя не вдига поглед, заета е.

— Тия момичета се учиха, за да станат арматуристи… Ей горе, над селото, има стар манастир. Виждаш ли го? Там някога живеели монахини. А ние, като нямаше къде да настаним хората, заехме и тия стаи… за строителните курсове. Гдето са висели иконите, изправихме черни дъски. Та искам да ти кажа, и работниците са учен народ.

Сред хората от бригадата се промъква едно едро сиво куче.

— А това е нашият Кангасейро. Много умно куче. То ни купува цигари от лавката. И още една способност има — лови бегълците!

Пламен се вглежда страхливо в кучето. Дали няма някога и него да хване?

— Ела да ти покажа какво трябва да правиш! — казва бригадирът.

И като някой фокусник той завърта пред погледа на момчето едно стреме. После го провира край другите рамки, завива краищата му с помощта на клещите и когато всичко е стегнато, прекъсва връзката.

— Дръж здраво, моето момче! — подава му тежкия инструмент. — Тя, арматурата, е велика работа. Арматура значи „въоръжение“! Ей тия железни пръчки въоръжават бетона, правят го издръжлив.

Пламен поема клещите с пухкавите си ръце. Но пръстите му започват да треперят. Това не е воден пистолет, с който можеш да пръскаш роклите на момичетата и стъклата на витрините! Не е и тебешир, с който се драска навсякъде. Клещите искат да ги уважаваш. Трябва да ги хванеш здраво и да завиваш внимателно телчетата.

* * *

Следобедното слънце е силен прожектор с дълги жълти лъчи. То като че ли се е спряло точно над землището на комбината, грее силно и не го е грижа, че работниците се къпят в пот. И може би защото на площадката е струпано стотици тонове желязо, въздухът става още по-задушен. Прахът е нагрят до бяло като пепел на запалено огнище. Дочените дрехи избеляват не с дни, а с часове. Сянка можеш да намериш само под покрива на дървената барака, в която са скрити дамаджаната с вода, новите дрехи на работниците и книжата на бригадира. Но ако влезеш вътре и много се заседиш, другарите ти ще подсвирнат.

— Върви ли, моето момче? — пита бай Вълко, който наминава да види малкия помагач.

— Много тежат клещите! — признава Пламен.

По дланите му са излезли плюски. От стоене прав не усеща кръста си, като че ли в него са впили щипките си десет рака.

Бай Вълко се подсмива под мустак:

— Ти не се отчайвай. Аз ти подарих вълшебни клещи. Утре ще тежат с 10 грама по-малко, други ден с 20 и тъй, докато станат леки като перце.

— И хлябът, и водата ще му се усладят! — подхвърля Цонка. — Само че много често поглежда слънцето.

Тук, на обекта, всички момичета са в панталони. Някои носят брезентови груби ръкавици. Не можеш да си ги представиш как ще изглеждат с найлонови рокли и високи токчета.

— То сладолед да имаше… — мънка Пламен.

— По-яко връзвай! — казва строго бай Вълко, наблюдавайки работата му. — И пак ти повтарям: от утре клещите ще станат по-леки.

Пламен размисля объркан. Желязото при всички обстоятелства си е желязо и тежи. Може би само ръцете му ще свикнат с клещите? Това ли иска да му каже бай Вълко?

Преди да си тръгне, бригадирът му поръчва:

— Па каквото не ти е ясно, питай!

Пламен продължава да връзва и затяга жичките около металния скелет за арматурата. Няма ли край работният ден? По дланите му се пукат плюските. И майка му я няма. Гледа си работата тя, не се тревожи, че и той, едничкият й син е тука и като чироз се препича на слънцето.

И в София грее слънцето. Но там другарите му играят в градината под сенчестите клони на акациите и брезите. Отиват на плажа. Как смешно е, че Пламен се тревожеше къде ще прекара лятната ваканция. Чудеше се какво да избере. Сега всичко е свършено! Жълто слънце грее, но денят му се вижда черен!

Изведнъж му прилошава. Жълтото слънце става наистина черно. Земята е синя. Скелетите — червени. После скелетите са черни, небето червено, облаците сини… В този кръговъртеж от цветове той загубва представа, че държи клещи и е стъпил на земята.

Изпуска клещите… Олюлява се.

Цонка го прихваща нежно. Тя е дребничка, а ръцете й са силни.

— Пилето слънчаса! — казва някой.

— Извикайте инженер Люцканова!

— Ей сега ще му размине! — намесва се бай Вълко.

Другарите от бригадата довеждат Пламен до дъсчената барака и го поставят да седне на пейката. Намокрят челото му с вода, разтриват гърдите му с мокра длан. И отново хората придобиват своите образи, земята е под краката им, небето е синьо, а слънцето жълто.

— Мина ми — промълвя Пламен.

— Ти постой на сянка, твоите другари ще те заместят — казва бащински бай Вълко и всички излизат.

Той остава сам в бараката. Може да си поплаче. Какво ли правят сега Евгения, Сашко и Лада? Евгения сигурно си чете книжки. Лада свири и танцува, за да се яви на конкурсен изпит в балетното училище. А Сашко? Той може би не знае какво да направи сам. Той е армия без командир.

Пламен, чувствува не само болка в кръста и умора, не само премаляване от горещината. По-страшна е тази тъга по приятелите, по тихия живот, когато можеше да пилее своето време.

Изведнъж един грапав език облизва крака му. Пламен се отдръпва. О, това е Кангасейро, кучето на бригадата. Едва сега го разглежда по-отблизо. То е бяло куче с кафяво петно на челото като звезда. Козината му е дълга, ушите клепнали, а очите добри и приятелски, влажни като очи на човек.

Кратка е неговата история. Тук го донесъл като малко кученце един младеж. Той бил въоръжен с кама, пеел мексикански песни, носел голяма сламена капела и сам си измислил прякора Кангасейро. И кученцето взело неговото име след заминаването му. Младежът бил хулиган, направил кражба и го отстранили от обекта. И защото пиел и биел кученцето, хората от бригадата скрили бедното животно и едва след прогонването на неговия господар го извели на бял свят.

Пламен се вглежда в очите на кучето. В тях се крие израз на умиление, сякаш го питат: „Защо плачеш, кой те наскърби?“

— Само ти едничък ме разбираш Кангасейро!

Кучето мълчи, поклаща глава съчувствено.

— Ох, кога ще свърши работният ден? — въздъхва Пламен.

Тук, на Кремиковци, той поглежда часовника си по 60 пъти на минута.

* * *

Небето над Кремиковци е бездънно, богато с много съкровища. Негово е голямото златно слънце. Негови са едрите летни звезди. Негови са облаците, по-бели от крилата на чайки.

А таванът на стаята в общежитието, където заемат една малка стаичка с майка си, е нисък и грубо измазан. През стените се чуват гласовете на девойки от бригадите. Спорят за някакъв филм.

Стаята е загрозена от нейните предишни обитатели. Тука са живели мъже. По стените са забити големи гвоздеи. Опънато е въже, на което са мятали дрехите си. На измазаната с бяла боя врата някой от наемателите е водел своето счетоводство с химически молив.

Цял един живот е отразен в тези сметки. По тях можеш да се досетиш за биографията на човека. Защо е трябвало да драска всичко по вратата? Пламен би си живял при такава „нашарена“ врата, но майка му поръча:

— Щом се върнеш от работа, измий прозорците и вратата. Тук ще живеем през този месец, докато работата е напрегната.

— Няма ли чистачка?

— Не!

— Ама аз не съм момиче!

— Вярвам, че ще подредиш стаята по-добре и от момиче!

Вгледан в сметките, написани с химически молив, Пламен се размисля за своите драсканици. Кой ли ще се мъчи да ги заличава? И за първи път след като свършва работният ден, грабнал мокър парцал, леген с вода и един сапун, той влиза в ролята на момиче. За престилка приспособява розовата кърпа за лице.

Но как се подрежда една стая? Прозорците й са оплюти от мухи, по тях се виждат пръски вар. Подът е замърсен. В ъгъла, върху дъските, личи отпечатък от нагорещена ютия.

Пламен започва да трие драсканиците по вратата. Но се изморява лесно. Защо не опита прозорците? Те може би се чистят по-лесно. Търка и размазва, но прозорците стават все по-мътни…

В това време някой се засмива наблизо. Пламен обръща глава и вижда едно дребно момиченце с розова басмена рокличка. То е в бели гуменки. В ръката си, украсена с посребрена гривничка, държи книга.

— Коя си ти? — пита Пламен.

— Лалка.

Тя се вглежда в прозореца и подхвърля:

— Ти с вода ли ги миеш или с боза?

— Не виждаш ли? С вода…

Момиченцето изглежда е любопитно, защото продължава да разпитва:

— Ами какво правиш на Базата?

— Арматурист съм! А ти?

— Мама е готвачка в стола. Ние сме от Ботунец и аз идвам да й помагам…

— Коя е тая книга?

— „Произшествие на тихата улица“. Много хубава! Знаеш ли я?

— Аз я прочетох за пет минути.

— Толкова ли бързо четеш? — учудва се момичето.

— Тънък специалист съм по тия работи. Прочитам първите пет страници и последните пет. В първите пет изчезва Васко. В последните се разбира как е изчезнало момчето. А в средата — милицията го търси. Това се вижда и в картинките.

— Тогава можеш да прочетеш за един ден десет книги. Но това обижда писателя… Той се мъчил да пише, пък ти…

— Този писател е татков приятел. Той ми подари книжка с автограф.

— С фотограф ли? — пита момиченцето.

— Не, автограф! Със своя личен подпис.

Пламен написа върху стъклото на прозореца „ПЛАМЕН“ и му посочва подписа си.

— Гледай, това е автограф. Аз, ако стана писател, ще давам ей такива големи автографи!

Лалка е съвсем смутена. Какво момче срещна! Като нея на години, пък по десет книги чете на ден, станал вече арматурист, знае думата „автограф“ и може да стане писател… Не е лошо да се запознае с такова рядко момче! И тя подава дребната си ръчичка:

— Искаш ли да станем приятели?

— Искам, ама при едно условие — отвръща той. — Да ми кажеш как се чистят прозорци. И ако си приятелка, ела да мм помогнеш…

Лалка е работно селско момиче, от все сърце се заема с работата.

— Аз ще ти направя една ракета за спомен — казва Пламен, зарадван, че някой вместо него ще свърши работата.

Той намира вестник и пред смаяните очи на Лалка сгъва чудесна ракета с триъгълни крила. Той я вдига и я хвърля през прозореца.

— Ах, каква ракета! Баща ти да не е летец?

— Баща ми разкопава стари градове и гробници…

Лалка гледа смутено.

— Гробар ли е? — пита тя.

— Не, археолог!

— Ами какво друго умееш да правиш?

— Друго ли? Мога да хвана жив диверсант!

— Ой! Аз пък ще избягам…

— Като момиче на теб е простено да се страхуваш… Тази професия се нарича „разузнавач“.

Лалка е пленена завинаги. В тяхното село няма такива момчета. Но едно съмнение се прокрадва в съзнанието й. „Да не би да се сприятелява с един Самохвалко. А може би е Мързеливко!“…

— Ти ела да триеш прозорците от едната страна, че бързо засъхват… — и тя му подава стар смачкан вестник.

Двамата се вглеждат през стъклото един в друг. Пламен се опитва да се държи героично, но ръцете му отмаляват.

— Ти не се ли хвалиш, че си разузнавач? — пита строго Лалка. — Какво си открил досега?

— Сега съм на път да разкрия една голяма тайна. Преди повече от петнадесет години е извършено престъпление. Един професор изчезва. Изчезват и неговите документи. Кой е виновен за съдбата на професора? Къде са документите?

Пламен не признава на Лалка, че той вече в душата си се е отказал от разнищването на тайната, че в характера му липсва упоритостта.

* * *

Летните звезди греят в рамката на прозореца. От съседната стая се чуват гласове. Пак за филм спорят момичетата. Стаята е изпълнена с приятен дъх. Подът е измит, прахът изтрит, прозорците светят, масата е постлана със зелени картони. Пламеновите книги са наредени — тук са „Робинзон Крузо“, „Мъглявината на Андромеда“, „Децата на Капитан Гранд“…

Пламен очаква майка си и за да не го е страх да бъде сам в стаята, той чете. В момента му е на гости самият Робинзон. Това е единствената книга, която е прочел два пъти и без особени прескачания. Това се дължи на тайната му завист към Робинзон.

Пламен е стигнал до 54 страница. Дотук Робинзон е преживял страшното корабокрушение. С големи усилия той успява да се добере до един остров. В следващите дни пренася на палубата на кораба всички по-ценни неща. Построява си жилище, има си вече коза и козленца. За да не загуби представа за времето, той си прави календар — една греда, забита в пясъка. С големи букви върху нея са изрязани думите:

„Тук за първи път стъпих на тоя пустинен остров на 30 септември 1659 година.“

И оттогава всеки ден Робинзон прави по една резка. По цели дни той скита из пустия остров, търси храна. Но от време на време го обзема отчаяние, изпитва смътна тъга. За да се пребори с тези горчиви чувства, той взема перото. Разделя страницата на тетрадката си на две. На половината вляво написва „Лошо“ на дясната половина „Хубаво“.

Пламен чете и сърцето му тупти съчувствено към отчаяния Робинзон. И Пламен е отчаян. Следователно съдбата на Робинзон го трогва до сълзи.

ЛОШО

1.

Захвърлен съм на един тъжен необитаем остров и нямам никаква надежда за спасение.

2.

Аз съм далеч от цялото човечество, аз съм пустинник, прокуден завинаги от света на хората.

3.

Дрехите ми са малко и скоро няма да има с какво да покривам голото си тяло.

4.

Аз не мога да се защитя, ако ме нападнат лоши хора или диви зверове.

ХУБАВО

1.

Но аз останах жив, а можех да се удавя както всичките си спътници.

2.

Но аз не умрях от глад и не загинах в тая пустиня.

3.

Но климатът тук е горещ и мога да мина и без дрехи.

4.

Но тук няма ни хора, ни зверове. И мога да се смятам щастлив, че вълните не ме изхвърлиха на африканския бряг, дето има толкова свирепи хищници.

Пламен спира да чете. Защо и той — нещастният, наказаният, да не започне дневник? Той изважда новия си бележник и червената писалка с химикал. Опитва как пише. Добре! На първата страница трябва да постави надпис: „Мъченическото лято на едно момче“. Не! По-добре: „Кремиковски дневник“. После разделя страничните с по една черта, написва „Лошо“ и „Хубаво“ и започва:

ЛОШО

1.

Рейсът ме доведе на един шумен и препълнен с хора, машини и прах остров. Нарича се Базата. Нямам никаква надежда за спасение. Заради изгорелите ръкописи на една опера трябва да прекарам на него златната лятна ваканция.

2.

Аз съм далеч от цялото човечество. Евгения, Сашко и Лада са си добре. Татковата експедиция може би е открила търсения кораб? Аз съм тук — нещастен арматурист; прокуден, длъжен да работи по 8 часа с едни тежки клещи. Само да ги държиш, пак ще се измориш…

3.

Как да изляза от това положение? Да кажа ли на мама, че ще започна да разследвам тайната за железния човек? Но тя няма да повярва. Тя е сърдита. С мен разговаря служебно.

4.

Няма с кого да разменя думи, няма кой да ме ободри и утеши. Поне да не бях се скарал с Евгения! Защо я нарекох „очиларка“? Аз съм едно лошо момче! А какво е човекът без приятели? Ще питам бай Вълко.

ХУБАВО

1.

Но все пак не ме биха. В първия момент помислих, че ще ме заключат сам в мазето.

2.

Запознах се случайно с кучето Кангасейро. Ако имах такова куче в София, може би щяхме да открием тайната за железния човек.

Запознах се с една патица — Лалка й е името. Тя е чела много книги. Помоли ме дори, като напиша своята първа книга, да й я подаря с „автограф“. На автографа казва „фотограф“.

3.

Но все пак и аз мога да се смятам щастлив, че вълните на живота не ме изхвърлиха на африканския бряг, дето има толкова свирепи хищници.

Бай Вълко е строг като лъв, ръката му е от желязо. Хората от бригадата са различни.

Дора се гордее с новия си часовник. Христо, казват, бил поет, пък криел това. Дошъл да „проучва“ хората. Сигурно ще ме опише черен като коминочистач. А пък Цонка била влюбена! И то в един киноартист. Другите й казват: „Това не е лъжица за твоите уста!“ Какво? Тя се е приготвила да глътне киноартиста ли?

4.

Но аз успях да запазя вярата в себе си. Все някакъв подвиг ще извърша. Нещо на живот и смърт.

Пламен е изморен. Той скрива бележника и писалката и си ляга. Оставя лампата да свети.

Когато майка му се връща, тя намира чистата стая. Какво момче бил Пламен. И тя се навежда и го целува по челото.

* * *

На другия ден Пламен пита съвсем сериозно бай Вълко:

— Другарю бригадир, какво са приятелите за човека?

— Какво ли? Ами че човекът без тях е като дърво без корени. Е, ние от бригадата сме като хора от едно семейство. Ти си най-малкият. Кутрето.

Пламен привидно се съгласява. Но тайно си мисли. Да си кутре в някой национален отбор — това е чудесно! Но в семейството на някакви си арматуристи! Техният труд е най-неблагодарен. Художниците да речем подписват картините си, спортистите четат имената си във вестниците, снимат ги по телевизията, професорите са накичили фамилията с думата „професор“, лекарите с думата „доктор“… А арматуристите? Железните форми, направени от техните ръце, се превръщат в скелети, които се обличат в мускули от цимент. И хората забравят, че в мостовете, в основите на сградите, в заводските комини, в язовирните стени има арматурни скелети. Значи работата на арматурата е не само трудна, но и неблагодарна.

През първата седмица на престоя в Кремиковци му тежат твърде много клещите.

А през втората? Неочаквано той получава писмо от Евгения. То е шифровано по стария шифър, с който си е служила старата четворка. Азбуката е превърната в цифри. Буквата „а“ например е 1, буквата „в“ — 3 и тъй нататък. След дешифрирането той разбира съдържанието на писмото:

„Пламене, ти провали нашата клетва! И според всички си клетвопрестъпник. Не си достоен за разузнавач! Още ми е мъчно, че ме обиди. Аз нищо лошо не съм ти направила досега.

Евгения“

Като прочита писмото, Пламен усеща в очите си сълзи. Притиска с длан клепачите си. Мислено си заповядва да не плаче. Но образът на Евгения е пред него като образ от някакъв златен медальон. Въпреки очилата си тя е тъй мила и хубава, тъй добра.

Оставят го! Не бил достоен за разузнавач. Клетвопрестъпник! Той е сега наистина самотно дръвче без корени.

А защо не се опита да им докаже, че може да бъде разузнавач? Но затова се иска воля и упоритост! А неговата воля колко е! С какво се измерва човешката воля? Желязото се измерва с килограма, бозата с литъра, вещите с пари, а волята? Затова трябва да пита отново бригадира си.

IV глава

Къщичката на смеха. Евгения поема разузнаването в свои ръце. Шоколадовите бонбони на Крум Кандиларов. В академията на науките има ли изобретен апарат, насочен към човешкото сърце, да открие неговите тайни? Професор всезнайко от света на сънищата. Накъде да вървят? Разузнаването не е приключение, то е трудно и опасно дело.

Докато Пламен работи на обекта, тримата му приятели прекарват ваканцията твърде весело.

В една неделна сутрин те се нареждат за билети пред Къщичката на смеха. Тя е малка, със заоблени стени. Вътре няма смешници клоуни, никой не разказва приказки. Но в дълбините й като вода от подземна пещера се разнася детски смях.

Сашко е облякъл моряшка блуза, върху която са закачени няколко значки. Той е кавалерът на двете момичета, които са по-високи и целомъдрени от него. Но затова пък самочувствието му е по-голямо. Той пръв подава билета си и се обръща към момичетата:

— Хайде!

Озовават се в продълговата зала с криви огледала. Един сребрист чуден свят, който не прилича и на сънищата дори! Всеки нормален образ е загрозен до неузнаваемост. Тук дори и най-красивото цвете би загубило своята хубост. Малкият Колумб изглежда за пръв път висок. Шията му е шия на кенгуру, краката — крака на щъркел, ушите — уши на магаре. Още една крачка и се превръща в ниско и смачкано като костенурка човече. С всяка крачка огледалата променят образа му по свой каприз. И от смях сълзи започват да бликат в очите му. Но той се харесва в огледалото, в което изглежда голям.

Евгения както винаги се опитва да бъде сериозна и тиха. Но тук човек се чувствува омагьосан да се смее. В огледалата тя изглежда тънка като дъждовен глист или едра като мечка.

Но истинска трагедия преживява Лада. Тя съвсем не се разсмива, когато съзира образа си в кривите огледала. Устата й е уста на вещица, косите й изглеждат остри и дълги като метли, очите — страшни. Само тези огледала й отнемат грациозността, разчупват нежния й профил… Възможно ли е да е толкова грозна? Или другите огледала са я лъгали?

— Помощ! Искам да изляза оттук… — се развиква тя и се хваща за ръката на Сашко.

— Ей сега… почакай… Ама защо плачеш? — превива се от смях Сашко и отраженията на образа му също се смеят.

Когато излизат навън, и тримата се движат като замаяни и се вглеждат един в друг.

— Приличам ли още на кенгуру? — пита Сашко. — Много хубаво беше!

— Ами аз не съм ли станала вещица? — проплаква Лада.

Когато Лада се успокоява, тя признава:

— По-хубаво щеше да е, ако с нас беше и Пламен. Той на какво ли щеше да прилича?

При спомена за приятеля им радостта и веселието помръкват. Тъй сив облак може да прибули ясния лик на слънцето. Макар че по общо решение Евгения му писа, че той е клетвопрестъпник, тримата не могат да го забравят. Няма кой да ги води.

— А ние дали постъпихме като другари? — подема Сашко. — Пратихме му писмо, че се отказваме от него, и толкова. А може би му е трудно на Кремиковци? А може би оттам ще си дойде герой?

— Какъвто иска да си дойде! — казва твърдо Евгения.

— Ами защо не продължим без него разузнаването по тайната на робота? Когато един войник падне в строя, друг го сменява… — пита Сашко.

— Добре. Да продължим разузнаването — усмихва се Евгения. — Но откъде да започнем? Аз си бях записала адресите на двамата асистенти на професора. Пламен споменаваше, че трябва да ги проучим много внимателно…

* * *

Улица „Сердика“ е прашна, ясна улица, по която е прехвърлено движението на съседния широк многолюден булевард. На тази улица се намират и няколко гаража, чиито коли още повече затрудняват движението.

Прах пълзи по ролетките на някогашните магазинчета, превърнати в канцеларии на трудово-производителни кооперации. Прах е замрежил и стъклата на прозорците на кооперациите.

На улица „Сердика“ няма нито едно дръвче. Дори и цветята в сандъчетата по первазите на прозорците клюмат изпрашени и изгорели. Зеленина се откроява само на един балкон в тази улица. Балконът се намира на втория етаж на сива къща, украсена с колони. Той е железен. Тук е разперил клони голям лимон с жълти лимони, които напомнят играчки по клоните на новогодишно дърво. Аленеят мушката. Преплели са клони нежни бодливи растения.

Разтворена е само вратата на хола. Един възрастен човек в черен лъскав халат, препасан с копринен шнур, пише писмо. Темето му е голо, край него стърчат като венец бели, леко къдрави коси. Човекът с халата ухае на одеколон. Той става и като влече шумно чехлите си, отива да отвори.

В рамката на вратата застават Сашко и Евгения. Той ги оглежда. В първия миг решава, че децата са дошли да поискат синята топка, паднала в саксиите на балкона. От вчера стои там тази топка.

— Топката ли търсите? Знаете ли, че можете да строшите някой прозорец?

— Не, ние идваме по важна работа — обажда се Сашко.

— Кого търсите най-после! — човекът с халата е готов да затвори вратата.

— Другаря Крум Кандиларов! — отвръща Сашко и с поглед посочва никелираната табелка на вратата. На нея пише „Крум Кандиларов — пенсионер“.

— Аз съм!

Сашко излиза по-напред.

— Аз пък съм внук на един ваш стар приятел. На професор Владимиров.

— А! Много се радвам. Какъв голям син имала Венета!

Човекът с халата го поканва вътре, като преди да влязат в хола, хвърля вестник върху купчината писма, натрупани на голямата маса.

Според Сашко това е кореспонденция от чужбина. Макар и отдалеч, с поглед той познава кои марки са от чужбина и кои са наши. Освен това пликовете са по-други. Ето той още с влизането си има вече един факт.

Крум Кандиларов кореспондира с хора от чужбина. Дано не забрави да съобщи тази подробност на другарите си.

— Седнете, малки приятели! Много се радвам, че ми дойдохте на гости — казва Кандиларов.

Усмивката му може да се нарече „златна“, защото на челюстите му блестят няколко златни зъба.

Той донася голяма кутия, пълна с шоколадови бонбони. Те са завити в станиол, който блести примамливо.

— Най-напред се почерпете. И ми разкажете каква е тази важна работа, заради която сте дошли. При мен, пенсионера, вече тъй рядко идват гости. Живея твърде самотно…

Сашко и Евгения се вглеждат един в друг. Да вземат ли? И двамата едновременно протягат ръка към кутията.

— Вземете си още по един! Ще ме обидите! — подканва ги Кандиларов и поднася бонбоните по-близо. Вземат още по един.

Сашко си мисли трескаво: „Значи Крум Кандиларов не е скъперник. Има добро и щедро сърце! Освен това тук има толкова много цветя! Цветята искат грижи и любов. Още едно потвърждение, че е човек с добро сърце. Може би трябва да му се доверим? Но рано е още…“

— Е, за какво сте дошли, момчета? — пита ги Кандиларов направо.

В този миг те загубват за малко самообладание. Уж те са дошли на разузнаване, а като че ли неговите зеници ги опипват. Но спасява ги това, че предварително е репетирано какво ще кажат. Сашко дори е стоял пред огледалото и се е наблюдавал с какъв израз ще каже целта на посещението.

— Ами аз… сега нали е лятна ваканция… започнах да подреждам албума на дядо.

— И какво общо имам аз с това?

— По онова време вие сте били негов асистент. Може би имате някои общи снимки и ще ни ги дадете?

— Да, аз бях един от неговите асистенти. Но снимки не сме правили заедно. Той беше твърде зает. И тъй аз не мога да ви бъда полезен…

Има опасност разговорът да свърши неочаквано. Кандиларов затваря кутията с бонбоните. А втори път под какъв предлог да дойдат? В този миг Сашко се досеща, че като разглеждаха снимките в стария албум на професор Владимиров, имаше снимка на трима души в бели престилки. Пламен им обясни, че това са Крум Кандиларов и Дамян Петров, асистентите.

— Но аз намерих една снимка, в която ви има и вас, и асистентът Дамян Петров, а дядо е в средата.

Бръчките на Кандиларов се присвиват нервно.

— Не си спомням да сме се снимали! — казва твърдо той.

— Вие и другарят Дамян сте били най-близките хора на дядо, нали? Той ви е обичал, вие сте му помагали в работата за робота, нали?

— Дядо ви, момче, работеше сам. Според мен той прекалено много се доверяваше на Дамян Петров. А с мене… играли сме шах заедно.

Крум Кандиларов става. Време е да си вървят. Двамата му се извиняват по два пъти за безпокойствието. И излизат. Те правят опит на раздяла да запитат за още нещо, важно и забравено от страх — кога за последен път Кандиларов е разговарял с професора, но така гузно заплитат въпроса си, че отговор не получават.

Едва когато слизат на улицата, си отдъхват.

— Ох, сърцето ми… — прошепва побледнял Сашко.

Какво са открили с това посещение? Какъв човек е Кандиларов? Един самотен пенсионер. Малко нервен. Може би има парализа на лицевия нерв. Отдал се е на цветарството. Той хвърли сянка върху личността на Дамян Петров. Може би това обвинение — „Той прекалено много се доверяваше на Дамян Петров“ — е също следа, която ги насочва към другия асистент?

Двамата вървят с широки крачки по улицата. Сашко си спомня за хубавите шоколадови бонбони. Той забравя да съобщи, че Кандиларов кореспондира с чужбина.

— Евгения, взимай ме винаги, когото отиваме на разузнаване в Кандиларов — казва възторжено той.

— Заради бонбоните ли?

— Ами, ей тъй… пък и за бонбоните!

— Знаеш ли, че ние сгрешихме, дето ги изядохме? Един истински разузнавач няма да приеме храна или питие от предполагаемия враг!

Изведнъж Сашко се прихваща за стомаха. Пребледнява. По челото му избива ситна като утринна роса пот.

— Ох, отровил ни е… Стомашните ми джунджурийки не са в ред.

— И аз чувствувам, че в жилите ми пълзи някаква отровна змия. Стигне ли до сърцето, ще го клъвне в край… — признава изплашена Евгения.

И двамата крачат прегърбени, изблещили очи. Ами ако наистина са отровени? Затова ли бяха тъй привлекателни бонбоните? Защо изядоха по два? Сигурна е смъртта им!

— Имаш ли стотинки в джоба? — сбутва го Евгения.

Двамата събират една шепа стотинки.

— За какво ти са? — пита Сашко.

— Към аптеката! Само рициновото може да ни спаси!

— Ама то и от него се умира… — хълца подире й Сашко.

Разузнавателната операция свършва в аптеката, където двамата купуват 100 грама рициново.

* * *

— Ало, другарят Дамян Петров ли е? — със служебен тон пита възрастният човек, който е на пропуска на Българската академия на науките.

— Да! — отвръща гласът.

— Обажда се пропускът! Търсят ви едно момче и едно момиче.

— Момче и момиче ли? Защо?

И едва когато човекът от пропуска съобщава, че момчето е внук на професор Владимиров, Дамян Петров се съгласява да ги приеме.

Сашко и Лада се изкачват по многобройните, постлани с килим стъпала. Лада е облякла най-новата си бяла рокля. Това е нейното първо самостоятелно разузнаване и тя трепери като есенен лист. За кураж се държи за ръката на Сашко.

— Ти говори, аз мога да си глътна езика от страх! — прошепва тя, когато наближават една голяма врата.

— Наблюдавай с четири очи! И най-малката подробност може да тласне разузнавателния ни план в друга посока… Ние не оценяваме дребните подробности…

Влизат в кабинет по физика, където се намират странни и лъскави уреди за опити. Посреща ги висок слаб човек. Очите му са ясни и проницателни. Кичурът коса, който се люлее над челото му, е съвсем побелял. Носът му изглежда гърбав, защото е пречупен. Това е първото, което забелязва Сашко. „Гърбавият нос на Дамян Петров е сигурен свидетел, че нещо в душата му е гърбаво и лошо“ — си мисли той.

— Елате! Имам възможност да ви отделя само пет минути! — казва строго Дамян Петров.

Сашко не може още да проговори.

— Ти си внукът на професор Владимиров, а?

— Да, аз съм…

— Учиш ли се? Дядо ти беше голям учен!

— Ами уча се!

— А защо сте дошли при мене?

Сашко повтаря заучената наизуст история с въпроса за някоя снимка на професора.

— Не съм се снимал с него за голямо съжаление! — отвръща Дамян Петров.

Сашко използува да попита кой е бил по-близък приятел на професора — той, Дамян Петров, или Крум Кандиларов. И за учудване и на двамата разузнавачи Дамян Петров им казва:

— Дядо ви се доверяваше прекалено много на Крум Кандиларов!

И той хвърля същата сянка върху другия асистент. Защо? Кой от двамата лъже? Кой е заплетен в тази история? Сашко усеща, че загубва почва под краката си. Забравя всички предварително обмислени въпроси. Може би има някакъв трети, четвърти враг? Как ще го открият?

Дамян Петров изглежда уморен, малко разсеян. Той не ги черпи с шоколадови бонбони. Той им показва само един странен апарат, приличен на телескоп. Обяснява им, че апаратът се нарича „електронен микроскоп“, че увеличава наблюдаваните обекти по 10000 до 100000 пъти. Между другото Дамян Петров им казва:

— Този микроскоп е истинско чудо на науката. Но не по-малко ценен щеше да бъде железният син на професор Владимиров! Аз правя опити да създам нещо подобно, но още не мога да успея.

„Това е важно! — мисли напрегнато Сашко. — Значи той прави опити! Значи той се занимава с кибернетика. Докато Крум Кандиларов живее скромен живот и се грижи за цветята си, Дамян Петров все още мисли за създаването на такъв мощен робот. Значи на него са трябвали чертежите и изчисленията! Това не е ли сигурна следа?“

В това време Дамян Петров поглежда часовника си и казва:

— Трябва да ви изпратя. Започвам един сложен опит!

Долу на улицата ги очаква Евгения.

— Е, какво?

— Той е! Той е врагът! — извиква Лада.

— По какво позна?

— Познах по страха си. Сърцето ми казва…

— Сърцето не е верен компас — казва загрижено Сашко. — За да открием врага трябва да го хванем като вълка в кошарата. А и от двамата асистенти нямаме истински следи. Те и двамата се обвиняват, че професорът е имал доверие в тях.

— Какво излиза? — въздъхва Евгения.

— Крум Кандиларов е като че ли по-добър, не е скъперник, щом почерпи с шоколадови бонбони, от които не се отровихме! — промълвя Сашко. — Ако е предател, нито едно цвете няма да цъфне в неговия дом. Дамян Петров изглежда гузен, може би затова той каза, че е зает. Носът му е крив като гърбица на камила. Телесната грозота говори и за грозота в душата. Но най-важното е, че той продължава да се мъчи по създаването на същия робот.

— Да попитаме баща ми кой от двамата е врагът — казва Лада.

— Баща ти работи в Института за рационализации! — пресича я Сашко.

— Ще видите, че той ще ни каже.

* * *

Бащата на Лада има навик, като се върне в къщи, да полегне на дивана и да пусне телевизора. Загледан в светлосиния екран, той си почива. Днес предават някакъв мач.

— Гол! — съобщава спикерът.

Вратарят вади топката от мрежата и със силен шут я запраща към центъра на игрището.

— Татко, бе! Искам да те попитам нещо! — обажда се Лада, като се умилква като котенце.

— Кажи, моето момиче!

— Татко, бе! Представи си, че аз имам колело.

— Представям си — отвръща бащата и следи футболната топка.

— Представи си, че някой ми го открадне. Питаме, разпитваме, никой не иска да признае, че го е взел. Има ли такъв апарат, който, като го насочиш към сърцето, да откриеш какви са мислите на човека.

— Представям си!

— Татко, ама има ли такъв апарат?

Бащата поглежда Лада. Какви странни въпроси задава момичето днес!

— Досега няма изобретен такъв апарат — отвръща той. — А за в бъдеще може би няма да има нужда от него. Хората ще станат по-добри. Няма да крадат и убиват. Няма да има подлеци. Непременно ще бъдат по-добри!

— Разбрах… — промълвя Лада.

Бащата продължава да следи мача в екрана на телевизора.

В тази нощ Лада сънува чуден сън, който прилича на приказка.

Тя се вижда в образа на професор Всезнайко — с очила и дълга до земята сребърна брада. Престилката й е бяла. Живее на върха на Слънчевата планина. Тук винаги е пролет, има цветя и в парка на лабораторията пеят много пъстрокрили птички. Но и те са пуснати на свобода. Използуват кафезите си за люлки. Кабинетът на професора е от стъкло и през неговите стени се виждат четирите посоки на света. В този момент някой звъни по телефона. Професорът Лада вдига слушалката.

— Ало, тук професор Всезнайко! Моля, кой е?? А, искате да приема делегация ли? Да… Но аз съм много зает. Все пак нека да дойдат!

И ето влизат трима делегати — Пламен, Евгения и Сашко. Професорът Лада им протяга ръка:

— Добър ден, малки приятели!

— Професор Всезнайко, молим ви за една услуга… — започва Пламен. — Искаме да изобретите такъв апарат, който прониква в човешкото сърце и може да открие всички негови тайни.

— Хубава идея! — казва професор Всезнайко-Лада.

Той взема един грамаден компас и рисува с червена боя над него човешко сърце. Стрелката на компаса минава през сърцето.

— Този компас може да отличи доброто от злото! Вземете го и нека на земята няма повече подлеци! И когато апаратът стане излишен, захвърлете го в Черната река.

Тримата делегати го гледат учудени и приемат с благодарност подаръка.

— А защо ви е този апарат?

— Ще открием един враг, който е извършил голямо престъпление.

— Това е благородно дело. А знаете ли, че аз имам апарат, с който виждам всеки от вас какво прави? — каза професорът-Лада.

— Ами! — хлъцва Сашко.

— Да. Ти например, малкият, имаш голямо желание да пътешествуваш. Но не учиш отлично географията.

— А ти, момче — продължава професорът-Лада, посочвайки Пламен, — ти си човек с много занаяти и нито един не знаеш, както трябва. Много бели правиш, а последният пожар надмина всичките ти лоши „подвизи“… Знаеш ли, че композиторът загуби две години от живота си?

— Зная — отговаря Пламен. — Но аз ще изкупя вината си.

— Ами защо обиждаш приятелите си?

— И тази вина ще изкупя!

— За вашата Евгения могат да се кажат по-малко работи. Но тя пък много чете. Зная аз и за нейното тайно фенерче под одеялото. И какво ще стане с очите ти, момиче? Очите трябват на човека не за ден, за два, а за цял живот…

Професорът-Лада поглежда часовника си и им казва:

— А сега време е да вървите. Започвам един сложен опит.

Насън Лада се усмихва и започва да гали одеялото, като мисли, че това е нейната белоснежна професорска брада.

V глава

Не е ли време да избяга? Чудната приказка за волята на човека. Защо бригадирът каза, че в кремиковци се наливат не само основите на заводите, но и основите в душите на хората? Кои са кокичетата на комунизма? Кремиковският дневник на Пламен следва следата, която може би води към тайната за робота.

Днес е пак вторник. Вали дъжд…

В София дъждът прилича на прозрачна тюлена завеса. Асфалтираните улици блестят като черни огледала. Окъпани са червените и зелени трамваи. Водосточните тръби свирят като тромпети, надути от вятъра. Хората, загърнати в найлонови мушами, бързат. А когато дъждът се усили, те се скриват под навесите на кината или трамвайните спирки. Вали, вали и после няма кал…

Да, когато вали в София, можеш да отидеш на кино.

А тук? Вятър, дъжд, кал — трябва да работиш. Над Софийското поле е натегнал голям облак. Той прилича на пиратски кораб със сиви платна и черни мачти. Хората не се намятат с найлонови пелерини. Сините им дочени ризи са мокри, а те работят, чакат слънцето да грейне и да ги изсуши. Самосвалите не престават своята къртовска работа.

Пламен смърка и се оглежда. Всички работят и никой от тях не му казва: „Я ти, малкият, бягай на сушина!“ И майка му като че ли е забравила неговото съществувание на обекта. Не знае ли тя, че едничкият й син не е закален и лесно може да се простуди? Ризата му е мокра. От русите му коси се стичат капки…

— Много силно заваля! — се обажда Пламен.

— Роси! — отвръща нехайно Васко.

Според тях над Кремиковци „роси“, а според него вали. Той ще се разболее! Лекарят ще му бие инжекции! Ще го боли… И всичко заради тази „роса“.

Вай Вълко го няма наблизо. Защо не избяга? Защо не напусне тая База? Сега би могъл да е на гости у баба си. Тя ще го почерпи с бяло сладко или с кекс, ще му се радва като на писано яйце.

Той оставя омразните клещи. Понагушва се във влажното си яке и се отправя към навеса за материали. Измива ръцете си на ниската чешмичка. Хората от бригадата продължават да работят. Никой не го е забелязал.

Една, две, три стъпки…

Той се отдръпва зад купчина железни скелети. Това са стъпките на бягството! „Ами ако бойците напуснат бойната линия, щом завали?“ — помисля той, но веднага се постарава да прогони тази мисъл от съзнанието си. Той не е роден за трудностите. Пък и трудностите защо го преследват?

Пламен се връща в „къщи“, т.е. в тясната стаичка на общежитието. Дъждът е зацапал с мокрите си пръсти стъклата на прозорците. Той намира свои куфар и събира в него всичките си вещи. Тук са и ризите му, и книгите, и фотоапаратчето. Облича си пуловер Откъсва един лист от бележника и написва прощално писмо до майка си.

„Мила мамо,

Не мога повече. Клещите тежат ужасно много. Много ми е мъчно за София. Отивам при баба. Не ми се сърди. Аз съм още малък за такъв голям строеж.

Пламен“

Той поставя бележката върху бялата възглавница на майка си. Оглежда се като крадец. Една минута размисля нерешително. Защо върши и тази лоша постъпка? Но махва с ръка. Каквото ще да става, трябва да се отърве от теглото. И без това вече никой не вярва в него!

Взима куфарчето си и излиза.

С дебнещи крачки прекосява разкопаната градинка пред постройките на общежитията. Той се старае да заобиколи стола-ресторант, където работи майката на Лалка. Дано не го види момичето от Ботунец. Отличничка като Евгения… Същата, само че без очила. Дано и Кангасейро не го подуши! Всички от бригадата му подхвърлиха, че той имал способността да подушва бегълците от обекта и се нахвърлял със зъби върху тях. Да имаш нещо общо с умни кучета и мъдри момичета е цяло нещастие!

Но всичко изглежда, че върви благополучно.

Пламен се прокрадва зад трите „Москвича“, гарирани зад ресторанта. Вглежда се към шосето, което се губи в далечината. Откъм Ботунец се задава зелена автобусна кола.

Пламен изтичва. Парите са в дланта му, само да се качи и ще полети с пълна скорост към София… Но той не знае, че в това време бай Вълко, който излиза от сградата с канцелариите, го забелязва и подвиква на Кангасейро:

— Дръж!

Кангасейро е истински бегач-състезател. Той се впуска като стрела. В същото време и Лалка забелязва приятеля си. Както е в бели гуменки, тя се затичва направо през локвите. Сърцето й бие задъхано. Значи самохвалко излезе великият арматурист, писател, разузнавач и космонавт? Беглец!

Рейсовата кола спира. Слизат двама пътници. Пламен поставя куфарчето си и ха да се качи, някой го дръпва за панталоните. Кой е този нахалник? Той обръща глава и замръзва от страх. Кангасейро го държи тъй здраво, че и трактор няма да го измъкне от неговите зъби. Най-вероятно е панталоните му да се разкъсат. Зад него се изправя и мократа, с окаляни до коленете крака Лалка.

— Бягаш, а? Самохвалко! — подвиква подигравателно тя.

— На мен ли казваш? — обижда се Пламен.

— Страхопъзлю, виждали сме ги много такива, дето бягат.

— Ти си дръж езика зад зъбите! — наежва се Пламен.

— Забрави ли нашата чест?

Защо всички го обиждат? Дори и Кангасейро и Лалка, която го познават отскоро, си позволяват да разполагат с неговата съдба!

— Оставете ме! — изкрещява Пламен.

— Имаш ли воля?

— Имам.

— Докажи я!

Не става нужда да се намеси младата кондукторка. Кангасейро и Лалка успяват да издърпат приятеля си. Пътниците подават куфарчето му и колата продължава пътя си. Пламен остава на червената кремиковска земя.

* * *

През деня дъждът се усилва. Облакът — пиратски кораб, изсипва вода от всички свои бъчви. Вятърът разкъсва сивите му платна, събаря мачтите. Корабът сякаш потъва в синята дълбина.

В проясняващото се небе като венец се издига пъстроцветна дъга. И отново тържествува слънцето. То люлее земята в люлка от сплетени лъчи. Изсушава капките по листата. Изпива на един дъх калните локвички. Птичките отърсват перушината си. Вдигат чела житните класове в нивята на Кремиковското поле.

Пламен се връща на работната площадка. Според него за бягството му знаят само Кангасейро и Лалка. Кангасейро ще мълчи, кучетата са верни другари. И Лалка няма да го издаде. Той скъса бележката до майка си и нареди отново своя багаж на старото му място. Пламен не забеляза, че бай Вълко мери с жълтия си сгъваем метър диаметрите на железата и все поглежда към него.

Наблюдава как момчето за пръв път се заема мъжки за работата. Как държи клещите! „Какво го накара да се върне?“ — мисли старият бригадир. Той не знае, че Пламен не само се е изплашил от кучето, не само се е засрамил пред едно момиче, но се е почувствувал виновен и пред съвестта си. Учудването му нараства още повече, когато в края на работната смяна Пламен го запитва:

— Чичо Вълко, какво нещо е волята на човека?

Бригадирът поставя на една стоянка железния лост. И бавно започва да го извива. Желязото добива нова форма.

— Ето, това е волята! По твоя воля насаждаш дръвче, вдигаш завод. Кремиковци е паметник на човешката воля!

— Ами как мога и аз да се сдобия с такава воля? — пита несмело Пламен.

Нямал воля да учи, да дочете докрай книгите, да открие тайната за робота, да държи клещите… Все волята виновна! Ще трябва да излезе насреща й. Ламя да е като в приказките, пак трябва да я победи. Ще видят всички Евгений и Лалкини кой е Пламен!

— Как да се сдобиеш ли? — усмихва се под мустак бай Вълко. — Каквато работа хванеш, докрай да я изкараш! Да не се боиш от трудностите! А ти, ако искаш да се сдобиеш с воля, ела с нас нощес…

Пламен никога няма да забрави тази нощ. Няколко души от бригадата начело с бай Вълко се качват на един камион. Каросерията дрънчи. Фаровете осветяват пътя. Под звездната светлина полето изглежда неузнаваемо. Плещите на планината са тъмни. В небето блестят светлини. И губиш представа кой е по-красив — небесният или земният. Някои бригади работят и през нощта. Пламъчетата на електрожените напомнят сини звездички.

Вай Вълко прехвърли ръка над плещите на Пламен.

— Сега навлизаме в IV строителен район, моето момче. Тук поникнаха нашите първи кокичета!

— Кокичетата никнат в ранна пролет!

— Тъй е то, ама нашите кокичета са първите бригади за комунистически труд. Те първи пробиват леда на трудностите, първи виждат слънцето на бъдещето. Затуй ги нарекохме кокичета.

След малко Пламен побутва бай Вълко по лакътя и го запитва:

— Ами волята може ли да помогне на човека да открие някаква голяма и страшна тайна?

— Може! Щяхме ли да знаем, че тук, под земята, има такова скривалище? Тя — човешката воля, го откри!

— Аз, питам, ще помогне ли за откриването на някаква разузнавателна тайна?

— Ще помогне! Колкото врагът е по-хитър, твоята воля трябва да бъде по-закалена!

Тази нощ това е последният разговор. Камионът пристига на обекта. Десетина работници, дошли на помощ, се сливат с бригадите, които няма да спят. Утре е тържественото откриване. Всичко е готово, но те искат да завършат всичко, дори асфалтираният под да е измит, стъклата да са избърсани.

Пламен не се е замислял досега какво е пионерската чест. Но тук, под светлината на двата прожектора, осветили обекта, той я осъзнава. Тя е част от голямата, човешка чест!

За първи път той сам иска работа. Та може ли човек да стои и гледа как монтажниците, превързани с въжета през кръста, монтират? Как крановикът движи майсторски желязното рамо на крана? Как девойките с дочени панталони боядисват и чистят?

Пламен взима една лопата и започва да разчиства района около новопостроения цех. Събира на отделни купчини железата и дърветата. В душата му настъпва благодатно щастие. Всяка нощ е заспивал под завивка с чист чаршаф. Но онези нощи не са безсмъртни. А тази нощ ще я запомни…

Той разчиства, а мислите му го връщат по шосето за София. С волята ще открие следите на престъплението! Трябва да започне всичко отначало. Трябва да си спомни и най-малките подробности, да съпостави и сблъска фактите.

* * *

Избуялите треви на поляните край обекта се люлеят волно. Накъдето и да погледнеш — цветя, слънчогледи, ниви, а още по-далеч в планината са рудниците и кариерите.

Небето е подпряно от вибробетонни сводове, комини и рамена на кулокранове.

Полегнал в тревите, Пламен пише своя „Кремиковски дневник“. До него кротко е приклекнал Кангасейро и се закача с дребните мушици.

ЛОШО

11.

Сам съм. Ще мога ли да се справя с голямата задача — да открия тайната за робота?

Срам ме е, че обидих Евгения. Сякаш виждам нейните насълзени очи…

12.

Защо не пиша писмо на татко?

13.

Днес Лалка ми призна, че е свирила на цигулка. Учил я младият учител в селото. Но цигулката била чужда. Техните правели нова къща и нямали пари да й купят.

А у нас, върху гардероба, лежи забравена моята цигулка. Защо не й я дам? Ако съм й приятел, трябва да й я подаря. Тя може да стане известна цигуларка.

14.

Аз видях целия комбинат през черни очила. А той е много хубав.

Изглежда, че вторникът, в който пристигнах тук, не е бил черен вторник.

15.

Попитах мама кога ще се завърнем в София. Тя мисли, че искам по-скоро да напусна Кремиковци. Но аз не мога да й кажа, че съм решил да видя своите приятели и да започна отново разузнаването.

ХУБАВО

11.

Завърнахме се призори. Мама ме посрещна. Преди да заспя, усетих, че тя ме целуна по челото.

12.

Клещите с всеки изминат ден стават по-леки. Прав е бил моят добър бригадир.

13.

Изпратих писмо на татко. В него преписах дума по дума какво ми каза бай Вълко: „В Кремиковци се наливат основите не само на заводите. Наливат се яки основи и в душите на хората.“ Цитирах тия думи, като че бригадирът е професор. Да, той е професор по арматура.

14.

Герои има и тук, в Кремиковци — без пистолети и шпаги. Има участъци и фронтове. Битката е жестока и упорита. Днес мама ме запозна с един работник. На 18 години е. А трудовите си норми, като шофьор на самосвал, изпълнява 200 процента. Като че е с две сърца, две воли, четири ръце.

15.

Лека нощ, Евгения! Да знаеш как майсторски държа клещите! А в това време си мисля за тайната.

Пламен пише и рисува в съзнанието си картината на престъплението!

В къщата с пресъхналия фонтан живее мирно и тихо един професор. Той е син на преселници в Пловдив, тютюноработници. Бащата умира. Майката, която има четири деца, се принуждава да даде едно от тях на минаващи през града французи. Взима го някакъв господин Дювивие. Момчето учи и работи, завършва математика и физика. Камен има възможност да остане в Париж, но родината го зове. И той се завръща в България. Тук преподава в една мъжка гимназия и в университета, където достига до титлата „професор“.

Последните десет години от живота си той посвещава на своето любимо изобретение — създаването на робот, много полезен на хората. Той не е първият учен в света, който се заема с такава задача. Много кибернетични машини могат да смятат безпогрешно, да служат, да работят, да дават отговори… Но неговият робот е робот на бъдещето. Сигналните му системи напомнят с дейността си на човешкия мозък. Някой е могъл да забогатее с робота или да стане прочут. Щом професорът е арестуван, значи изобретението е извънредно ценно.

Второ — кражбата не е извършена лично. Защо? Може би от срам, защото професорът е познавал лицето? Или защото това лице е било в близки връзки с полицията и тя просто му е услужила? Или фашистите са наблюдавали тайно учения?

Трето — с кого е говорил професорът в съдбоносната нощ? С кого е могъл да сподели радостта си? Може би с един от своите асистенти? Те са разбирали ценността на неговия труд. Трябва да се доберат до подробности за личността на Крум Кандиларов и Дамян Петров.

Професорът неведнъж е казвал на жена си, че се страхува да не попадне изобретението му в ръцете на фашистите. Страхувал се е да не бъде използувано във войната. Професорът мечтае за друг живот, в който хората ще произвеждат не танкове и оръдия а междупланетни кораби.

Човекът, с когото е говорил, е бил практичен, сребролюбив, щом го съветва да продаде изобретението си на фашистите. Като че ли може да се счита за достоверно положението: професорът се доверява за изобретението на някакъв близък човек, който го предава на фашистите. И в същата вечер ученият е арестуван. Може би е бил следен?

Къде са чертежите? Все пак всичко е заплетено като мрежа на паяк. Професорът е споменавал, че ще направи някакво скривалище. Направил ли го е? Той вероятно предполага, че трудът му може да бъде ограбен. Може би е вярвал дори в своите приятели? Може би е само подозирал, че фашистите се интересуват от неговото изобретение? Може би се е обадил по телефона за да провери своя подозиран приятел? И подозрението се оказва жестока истина! Тайнствен е въпросът за скривалището.

Професорът не е изгорил чертежите. Това установява полицията, която търси най-напред в стенната зидана печка. Той е бил в кабинета си, когато жена му извиква „Камене, полиция!“ Значи там е скрил чертежите си? Обичал да си прави сам кибернетични и други играчки. Изобщо домът е бил странна лаборатория за такива играчки. Професорът обичал да фантазира. Може би това е под влияние на неговия любим автор Жул Верн? В свободното си време той чете неговите романи и вярва, че науката ще помогне на човечеството да се освободи от всички свои врагове експлоататори и мъчители. Сам той не е борец. Но стои до късни нощи, чертае, изчислява. Това е неговата борба. Никога не е престанал да обича хората.

Всъщност какво още знаят? Притежават един албум със снимки. Може би там е и снимката на врага?

Имат на разположение един малък кабинет. Може би в него е скривалището? Имат на разположение един запустял двор с пресъхнал фонтан. Имат имената на двамата асистенти на професора и имената на други негови познати.

Всичко е страшно много объркано. Тайната напомня кръстопът, на който се събират тринадесет различни пътя. По кой от тях да тръгнеш? Или трябва да извървиш всички, за да я откриеш? Тук сигурно на помощ трябва да дойде волята. Да изминеш търпеливо и тринадесетте пътя. Да се вгледаш във всяка следа. Но все пак къде е първата следа? Или може би тя е била около тях и те не са имали очи да я видят?

* * *

Долитат и отлитат дните. Но кремиковският календар не е обикновен календар. През квадратчето за всеки ден минава крайната линия на изпълнението на плановете. Всеки ден е една завоювана позиция. Всеки ден има своите герои. И както художникът с всеки замах на четката нанася нови багри в картината, тъй строителите разхубавяват обектите, вдигат стена след стена, комин след комин.

Пламен е забравил своята стара надежда да види на обекта поне жив диверсант. Защо му е грозното лице на диверсанта? Той намира тук други лица — открити, със загара на слънцето, лица на хора, които живеят под небето на Кремиковци като в един дом. С всеки ден опознава и хората от бригадата. Жената на бай Вълко идва и с плач го моли да се върне на село, да не пустее повече домът им, а той й отвърна: „Докато не построим комбината, не мога. Какво ще кажат хората? Бригадирът избяга!“ Поетът написа поема, но един ден я скъса на малки парченца и я разпиля на вятъра. „Няма ги живите хора на Кремиковци!“ — рече той. А една девойка като Цонка, която винаги ходи с дочени панталони, въздиша по своя киноартист! Купила си е снимката му от една будка и в почивката тайно си я гледа с препълнени от нежност очи. Родопчанинът Фаик е мълчалив. На никого не разказва съдбата си. Но после научиха, че неговата девойка е дадена на друг момък. Не минава седмица, и Зулфие пристигна да работи на обекта. „Еднъж се сърце харизва“ — рече тя. И остана тук. Кръстопът на много съдби е Кремиковци!

Отначало Пламен виждаше всичките работници еднакви — щом са еднакви избелелите им от син док дрехи. Но с отлитането на календарните дни той разбра, че под всяка избеляла риза има по едно горещо сърце. Хората сливат пулса на своите сърца в един общ пулс и обектът расте.

Пламен се срамува, че е гледал с известна гордост към другарите си. А и те не се хвалят. Отгде да ги знае… Веднъж съзря как Исмаил, циганчето, намери портфейл с пари. Пламен си миеше ръцете на чешмичката и веднага се скри зад близката купчина железа. Помисли си „Ще го хвана на местопрестъплението!“ Но каква бе неговата изненада, когато Исмаил се развика из строителната площадка: „Ехе, кой си е загубил имането? Кой си е загубил имането?“

Едва тук се замисля Пламен за своя изминат път, колкото и малък да е. Той има само тринадесет пролети. Защо е подписвал името си под драсканици, а не под рисунки на блока, щом се счита художник? Защо не е правил опити да пише, щом мисли, че може да стане писател? Защо няма волята да продължи и разузнаването за тайната на робота, щом иска да стане разузнавач в Космоса? Защо не е разбирал уморените си родители? Защо не е вземал пример от най-милите си хора? Защо остана сам, без приятели?

И затова все по-тъжен и критичен става дневникът му, на който като на сърдечен приятел той доверява вълненията си:

ЛОШО

24.

Сам съм. Трябва да заслужа отново доверието на Евгения и останалите мои приятели. Тя е най-доброто и умно момиче на света.

25.

Днес намерих в багажа си парчетата от моя скъсан самолетен билет. Как съм могъл да запаля ръкописите на цяла опера? Като се върна, трябва да се извиня на другаря композитор. Че аз съм бил по-черен от Черния Петър!

26.

Защо не пиша на Евгения? Аз първи сгреших. Трябва да я помоля да ми прости.

ХУБАВО

24.

Лалка пее много хубаво. И съвсем не се хвали, както правя аз. А пък аз й казах, че съм космонавт, писател, арматурист и имам още много професии. Който се хвали, не прилича ли на пуяк? Или по-точно — на балон? Надува, надува лъжите, докато най-после се пукне?

25.

Мама ми каза, че в събота ще се върнем в София. Беше много щастлива. Изпълнила е в срок някакъв голям план.

26.

Получихме писмо от татко. Той е уверен, че ще се разболея. В писмото си пише: „Пламене, внимавай къде стъпваш! Някой кран може да те вдигне във въздуха. По земята има ръждясали пирони. Не пий запотен студена вода. Когато се изпотиш, накарай някой да ти пъхне под ризата кърпа.“

* * *

В събота следобед Венета Люцканова и Пламен се връщат за два дни в София. Пламен подрежда сам своята стая, сваля цигулката и я изтрива от праха. А когато остава сам, той избира телефонния номер на Евгения и задъхан се обажда:

— Ало, Евгения, ти ли си?

— Да.

— На телефона съм аз, Пламен. Върнах се от Кремиковци.

— Избяга, а? — с ирония отвръща момичешкият глас.

— Не! В неделя работниците почиват.

— Къде работиш? Сигурно в пожарната команда на Кремиковци. Ти си опитен подпалвач!

— Зная защо ми подхвърляш това — въздъхва Пламен. — Но аз не работя в пожарната. Аз съм обикновен арматурист. Да ти се представя: граф Арматура!

— Много ти е сложна титлата… Но всъщност тя не ме интересува. Нищо не искам да зная за теб.

Телефонната слушалка хлопва.

Пламен набира отново номера.

— Евгения, моля те… — казва той. — Прости ми, че те обидих!

Гласът в мембраната мълчи. Той знае, че тя е страшно упорита. Но гневът й е справедлив. Тя не обича да говори зад гърба на приятелите си. Ако има какво да им каже, казва го направо.

— Аз ти говоря по работа, за нашата обща тайна — продължава Пламен. — Аз сгреших, като мислех, че можем да открием веднага скривалището. Искаш ли да ти кажа коя е първата сигурна следа?

Момичето продължава да мълчи. Пламен е сигурен, че Евгения държи слушалката с тръпнеща ръка. Иска й се да научи коя е тази дългоочаквана първа следа, но не иска да попита.

— Добре — казва той. — Ти дори и от това не се интересуваш. Ще ти се обадя друг път.

* * *

— Бабо мила! — подхваща Пламен. Той вика в нейното малко телефонче. — Разкажи ми пак за оная вечер, когато са дошли полицаите.

Бабата се радва, че внукът й е отново при нея. Тук е и майка му, която е отишла за покупки. Изобщо тази вечер обещава да бъде чудесна. Само едно я тревожи — че Пламен винаги я разпитва за ареста.

— Откъде да започна, Пламене? — въздъхва бабата.

— И тъй… вие сте вечеряли. Навън завалял дъжд.

— Да… навън заваля дъжд. Аз вдигнах съдовете. Дядо ти се върна в кабинета. Всъщност той почти не хапна нищо. Беше много развълнуван.

— Бабо, ти каза веднъж, че си чула стъпки, като че ли дядо е излязъл навън.

— Нещо трополеше… Той излезе някъде.

— Кучето било ли е нахранено?

— Аз го храних.

— Може би е искал да заключи пътната врата?

— Той я заключи, преди да вечеряме.

— Къде ли е отишъл?

— Кой знае… Болеше го глава, понякога се разхождаше из градината, но в такова дъждовно време — не вярвам. Аз не обърнах внимание.

— Ти каза ли това на милиционерския инспектор, когато е идвал в къщи?

— Не. То не е важно…

Пламен записва в бележника си: „Може би излизането е много важно! Може би е свързано с чертежите?“

— А сега още нещо. Когато арестуваха дядо, не беше ли с измокрени коси?

— Да, измокрени бяха. Ти отгде знаеш, дяволче такова?

Пламен записва:

„Първата следа е сигурна. Дядо е излязъл в градината. Там трябва да се търси скривалището!“

Първата следа е сигурна! Дядо не е отишъл да нахрани кучето или да заключи вратата. В дъждовно време не се правят разходки. Значи той е имал друга цел. Може би е скрил ценните ръкописи, върнал се е в кабинета и не след дълго пред вратата спряла черната полицейска кола…

Тази вечер Пламен научава нови подробности за дядо си. Той обичал сам да боядисва оградата с блажна боя. Сам кастрел и пръскал дърветата. Сам окосявал тревата. Дори сам си построил фонтана. Тогава е възможно и сам да си е направил тайното скривалище! На въпроса му дали професорът е споменавал за някакво тайно скривалище, баба му отвръща:

— Казваше, че ще направи скривалище. Фашистите бяха подпитвали за неговата научна работа.

Пламен вписва в своя бележник:

„Важно! Дядо се е страхувал от фашистите. Само някой специалист може да им разкаже за робота. Все пак разузнаването трябва да се насочи и към двамата асистенти!“

* * *

Голямата благородна задача издига човека. Тя му помага да разкрие неподозирани сили в себе си. Осмисля живота му. И сякаш задачата започва да движи стрелките на времето му.

Същото изживява и Пламен. Той се е завърнал в Кремиковци, вече не мисли как може да избяга. Той се вслушва в съветите на бай Вълко. Ръцете му са добри приятели с клещите! В дневника той отбелязва:

ЛОШО

45.

Аз не съм добър арматурист. Днес мама се е карала на бай Вълко, че някои от стремената не са затегнати добре. Зная. Моите са! Той не ме е издал. Срам ме е…

Ако всички работници строят като мене, досега щяха да се съборят всички заводи.

46.

Почти месец измина от лятната ваканция, а аз съм прочел само „Робинзон Крузо“. Взел съм някои книги от библиотеката на дядо. Тук са „Децата на капитан Гранд“, „Капитан Немо“, „Със снаряд до Луната“, „200 левги под водата“. Всички са от Жул Верн.

47.

Чета и си спомням, че на Лалка обещах автограф голям половин метър! Подписите на Ботев и Вазов са били по-скромни…

ХУБАВО

45.

Донесох цигулката за Лалка. За трети път през този месец мама ме целуна по челото.

46.

Когато дадох на Лалка цигулката, тя се изплаши, като че ли я карах да открадне нещо.

— Ще те бие майка ти! Цигулките са скъпи…

— Тя ми разреши. Аз нямам желание да свиря — отвърнах аз. — А от тебе може да стане добър музикант.

Лалка прегърна цигулката нежно като букет цветя.

47.

Днес мама дойде в нашата бригада. Тя постоя да ме види как работя.

9 часа сутринта. Изведнъж се дочува жалостен момичешки плач. Той се носи над купчините арматурни железа и глъхне към бараките. Пламен вдига глава. Това е Лалка! Но защо майка й я ругае тъй грубо? Готвачката е зачервена от топлината в готварницата и от гняв. А Лалка се гуши наплашена. Под мишница стисна кутията на Пламеновата цигулка!

— Ще крадеш, а? Ушите ти ще отпоря! — крещи готвачката.

— Той ми я подари… — плаче Лалка.

Пламен оставя клещите и пресреща готвачката. И преди тя да заговори, той й казва вежливо:

— Аз й подарих цигулката!

Готвачката стои вцепенена.

— Ама как! Майка ти знае ли?

— Тя ми разреши.

— А Лалка нищо не ти е подарила… — все още възразява жената.

— Тя ме върна от рейса да не избягам от Кремиковци! — усмихва се Пламен.

Бай Вълко се е приближил и при последните думи на Пламен слага бащински ръка върху рамото му. После се обръща към Лалка:

— А ти, момиченце, защо не ни посвириш?

Лалкиното сърце трепва… Покана за концерт на открито! С треперещи пръсти момиченцето отваря капака, изважда цигулката и започва да свири. И над арматурната площадка се разнасят нежни звуци на серенада. Работниците продължават работата си. Това е един необикновен концерт под открито небе.

* * *

В по-свободното си време, пък дори и през време на работа, Пламен обмисля разузнавателния план, който носи името „Родина“. При последното гостуване в къщата на дядото си той е взел точните размери на дворното място. Описал е разположението на дома и всички дървета, пътеки и пейки. И нали е гледал един разузнавателен филм, в който се говори, че морето е разделено на квадранти, той разчертава своя план на 24 квадранти. Получава се следната картина. Дворът на къщата с фонтана на изток — излиза на улица „Тополка“. Това е фасадната част на мястото. На запад, на изток и на юг то граничи със съседни дворове. Освен с колове мястото е обградено с отдавна посаден жив плет. От двете страни на входа се извисяват кипариси. Къщата е построена в дъното на двора, прозорците й са обърнати на изток и на юг. В средата на двора се намира циментеното корито на фонтана с желязната риба. В градината има пейка, отдавна загубила красивия си вид. Над нея свежда клони дългокоса бреза. В дъното на двора стои още дървената къща на кучето Тони.

План „Родина“ има три главни задачи:

Първо — да се проучи основно градината и ако не се намерят следи, разузнаването отново да се прехвърли в кабинета. В тази операция трябва да участвуват всички. На всеки един ще се паднат по 6 квадранта от двора.

Второ — да се установи връзка с асистентите Дамян Петров и Крум Кандиларов. Да се разбере някой от тях говорил ли е с професора преди арестуването? Да се разузнае кой от тях е имал приятел от фашистите. Кой от тях и днес се занимава с кибернетика.

Трето — да се разузнае дали някой се е интересувал и по-късно от изобретението на професора.

Забележка: Ако при някоя от операциите срещу разузнавачите се изпречи враг, да се свържат веднага с милицията. Ако разузнаването върви спокойно, да доведат работата докрай сами.

* * *

Когато се разделяш с добри хора, раздялата не е едно обикновено ръкостискане. Тя вълнува до сълзи, разтупква сърцата. Това чувство е завладяло и Пламен. Той стиска здраво десницата на бай Вълко, протяга ръка на Васко и Цонка. Бригадирът го прегръща като свое момче.

— Е, Пламене, тежат ли още клещите? — смее се той и мустаците му щръкват.

— Сега ми се иска да ги имам за спомен, другарю бригадир!

Бай Вълко измъква същите клещи от големия джоб на дочената си риза и ги подава на Пламен.

— На̀, вземи ги, за спомен от Кремиковци.

За този час на раздялата Пламен вписва в дневника си:

ЛОШО

48.

Имам само 5 пози във фотоапаратчето. А приятелите ми от Кремиковци са много повече. Кого по-напред да снимам? Нека тези снимки, в които се вижда и част от цеха, ми напомнят, че Базата не е Остров на отчаянието. Базата сега е първата трудова бойна линия, на която имах щастието да работя и аз.

49.

Но защо заминавам? Мама е имала големи неприятности за моя престой. У нас съществува някаква служба „Охрана на труда“. Хората от тази служба следят на големия обект да не попадне и някой малчуган. И аз попаднах под техния прицел. Не ги интересуваше, че работя без надница, че мама е инженер тук. „Когато пораснеш — ела!“ — казаха ми те.

50.

Още малко и тръгваме… Навеждам се и през отворената врата на колата, взимам едно кремиковско камъче. На него има червеникави петънца. Това камъче и плещите ще поставя на най-видно място в къщи.

ХУБАВО

48.

В Кремиковци разбрах, че и в трудовите битки има генерали и бойци, герои и бегълци…

49.

На заминаване ме изпратиха Лалка и Кангасейро. Те стояха един до друг до синята „Волга“, с която щяхме да пътуваме за София.

Лалка ми поръча:

— И ако откриете нещо, пиши. Когато тайната престане да бъде тайна…

Трябва да удържа това свое задължение. Когато хората вярват в теб, е грозно да ги измамиш.

50.

Леката кола набира скорост по асфалтираното шосе. Аз напипвам в джоба си кутийката със скъсания самолетен билет. Подарявам парченцата от него на вятъра.

София, здравей! Стискам ти ръката! Усещаш ли, че по моята длан има мазоли?

Прегръщам всички твои улици и къщи.

VI ГЛАВА

Пътищата се събират. Една от снимките в стария албум. В кой квадрант е скривалището. Пламен-откривателят. Какво се случи, за да закъснее Евгения, за да загуби съзнание Сашко и да остане сам на пост Пламен? Кола СФ №2255. И отново вали дъжд като в онази есенна вечер при ареста на професора… Врагът без черно домино. Железният син на професора спасен!

Пламен се вглежда през мрежата, която обгражда кортовете за тенис в Парка на свободата.

Пред погледа му се открива приятна гледка. Четири девойки играят с хилките и топките. На най-близкото игрище играе Евгения с едно непознато момиче. Тя е в бяла плисирана пола, без очила. Плитките й подскачат по раменете. Движенията й са ловки, ударите — точни й резки. Как умело запраща топката в ъгъла на игрището, там гдето няма играч!

Когато играта свършва, Пламен не се стърпява и извиква:

— Евгения! Казаха ми, че си тук и аз…

Тя се обръща. В първия миг не му отговаря. Но гордостта й отстъпва място на добротата. Защо заради една обида да се прави, че не познава Пламен?

— Здравей, Пламка!

По тона и по необичайната сърдечна усмивка момчето разбира, че му е простила. Евгения е добро момиче! Тя никога в нищо не прекалява. Дори и в сръдните си.

— Ела! Има нещо важно!

— Чакай, ей сега, да приберем топките…

После двамата се връщат по една алея към комплекса. Минават под зелената арка на клоните. В усмихнатите им очи се оглеждат небето, цветята, статуите, дърветата… В щастливите очи на хората светът изглежда хубав. Говорят и ръкомахат. Пламен й разказва за своя разузнавателен план и за първата сигурна следа, която води към двора.

— И ние ще ти разкажем чудни неща… Ние продължихме сами разузнаването. Сашко се представи вместо теб на Крум Кандиларов и Дамян Петров!

— И не ви беше страх? Ами ако някой от тях е врагът?

Евгения разказва историята за шоколадените бонбони.

В този ден четиримата малки разузнавачи отиват на гости в къщата с фонтана. Бабата им се радва и е непрекъснато с тях. А целта им е да останат сами, да разузнаят всяка педя земя в градината, да изследват отвън къщата и плочите около нея. Затова измислят един щастлив предлог.

— Бабо, искаме да разкопаем и почистим градината! — предлага Пламен.

Бабата е очарована — не толкова за помощта, колкото от тяхното горещо желание. Чудни деца! Не се катерят по дърветата да берат ябълки и вишни, а искат да работят. И тя им изнася две мотики, намира отнякъде гребло и докарва количката за товарене на сметта.

Когато бабата влиза отново в къщата, децата се залавят на работа.

Сашко вади една по една старите плочи край фонтана. Нищо подозрително! И той отново намества плочите в старите им леговища. Евгения изследва някогашната къщичка на кучето, водосточните тръби, външните стени. Но следа от скривалище няма. Лада изследва мястото около оградата и пейката. Педя по педя оглежда, коленичи, разгръща тревите, храстите и цветята. Пламен влиза в коритото на фонтана и започва да изхвърля купищата стари листа, засипали дъното. Но въпреки всичко и той не открива нищо подозрително. През съзнанието му преминава мисълта: „А може би не съм прав? Може би дядо не е излизал на двора?“

— Уж разузнаването беше работа, от която не болят ръцете, а то излезе обратното… — въздъхва пръв Сашко. — Пришки ми се вдигнаха на дланите. Поне да имаше нещо…

Той сяда на пейката. До него се настанява и Лада. Последни се изправят Евгения и Пламен.

— Е, какво ще правим сега? — пита Лада.

— Може би ще трябва да разгледаме отново снимките в стария албум! — казва Пламен.

Той оглежда с тъжен поглед тесния двор. И сякаш вижда широкото Кремиковско поле, планината с рудните находища. Там щеше да се разхожда свободно вятърът, но идват хора и вдигат завод след завод. Това е приказката за човешката воля, която му разказа бай Вълко. Трябва да продължат!

* * *

Телефонът в семейство Люцканови иззвънява.

Пламен е зает с изтриване на праха по картините, радиото и големите тъмнозелени листа на фикуса, който е толкова висок, че се подпира с бастун от летва, като старец.

— Ало! Ало…

— Пламене! Ти ли си? Трябва да те видя веднага, така по телефона не мога да ти обясня. Ела при обущарницата!

Пламен забравя, че е с престилка. Заключва апартамента и затичва към близката обущарска кооперация. В първия миг, като го вижда в този смешен вид, Евгения, която обикновено е сериозна, не сдържа смеха си. Но бързо се овладява, за да не го обиди. Нека помага на майка си. Момичето отвързва престилката му и го дръпва да седнат на близката пейка.

— Нали вчера ходихме при баба ти, нещо не си ли спомняш?… — започва Евгения. — Нали прелистихме отново и стария албум с кожените корици?

— Да.

— А онази снимка с маймунката Мамбо?

— Дядо и маймунката ли? — гледа учудено Пламен. — Нищо необикновено!

— Точно това е необикновеното! Баба ти ни спомена, че маймунката била негова любимка — влизала свободно в кабинета му, качвала се на бюрото му. Ако тази маймунка е още жива, може би ще ни покаже скривалището… Защо не питахме къде е?

— Баба я подарила на един съсед — цирков артист — отговаря Пламен и като стисва ръцете на Евгения, добавя с грейнали от възторг очи: — Знаеш ли, ти си наистина разузнавач… Това е втората голяма следа. Първата ни насочи към двора, втората ни праща на помощ маймунката… Дано само е жива!

В три и половина часа следобед те са при бабата. И пак подхващат разговора за маймунката от снимката.

— Бабо, ходеше ли маймунката подир професора? — пита Евгения.

— Тя винаги го придружаваше… На пейката сядаше до него като голям човек. Катереше се да брули дивите кестени…

Ясно. Тази маймунка може би ще им разкрие стъпките на професора. Или всичко е заличено в нейната памет? А може би тя е паднала по време на игра на манежа и вече не е жива? Нали и маймунките са артисти!

Историята на Мамбо е съвсем кратка. Един приятел на професора, капитан, който кръстосвал моретата, му я донесъл подарък. Когато става обиска, маймунката се хвърля да го спаси, но и тя получава ритник с ботуш. Изминава година. Професорът не се завръща. Установява се, че той никога няма да се върне в своя дом. Един съсед, беден циркаджия, който има три деца, се помолва на баба Славянка да му даде маймунката. Бабата му я дава.

След три години човекът от цирка се премества в друго жилище. Но той не забравя дома на професора. Веднъж праща билети за представление. Мама Славянка и Венетка отиват в цирка. И тук те се срещат отново с Мамбо. Маймунката е неузнаваема. Тя е малък клоун. Закача се със зрителите, праща им целувки и цветя, премята се във въздуха, старае се да изпълнява истинска клоунада. Обличат я във фрак и тя танцува, кани за валс една дама. Венетка се смее през сълзи, все още й е мъчно за живата играчка.

— Кой цирк беше това? — пита Пламен.

— „Глобус“ трябва да е бил!

В четири и половина четиримата са пред вратата на цирка. Намират един клоун. Той е дребно човече с голяма глава.

— Другарю, къде е маймунката Мамбо?

— Като всички пенсионери, разхожда се в парка. Със своя стопанин е. Той ослепя при един фокус и Мамбо го води…

— А знаете ли адреса, на който можем да я намерим? — пита Евгения.

— Ще търсите втората къща до кино „Прогрес“ отляво. Влиза се в двора. Някога съм ходил там на гости при своя приятел Гого.

* * *

На другия ден желязната вратичка на двора леко изскърцва. Нашите приятели въвеждат Мамбо. Измолили са да им гостува маймунката за един ден. Тя тръгва напред сама по пътеката. Изглежда, годините не са заличили от паметта й спомена за детството, преминало тук. А това е хубаво, може би ще им помогне в разкриването на тайната!

Мамбо си отваря сам вратата на кабинета и влиза вътре. Най-напред се вглежда в портрета на професора. Сякаш търси някогашния си приятел. Сяда на неговия стол. Взима перодръжка от вазичката, завъртява едва сметачна линийка.

— Мамбо, къде е скривалището? — промълвя развълнуван Пламен.

Но Мамбо си играе. Не обръща глава. Не разбира човешките думи. Той може би разбира само определени заповеди. Извеждат го в двора.

Слънцето е постлало алеите с килими от лъчи. На пейката са паднали няколко листа. Тревите леко трептят, сякаш са струни. В ярките дребни цветя, поникнали сред тях, кацат пчелички. И те са малки разузнавачи.

Мамбо се покатерва на пейката, после се отправя към фонтана. Но не слиза в циментеното корито. По камъните той се добира до желязната риба. Прави опит да натисне изцъклените й очи. И пак се връща при лехите с цветя.

— Няма да успеем! — разколебава се Сашко. — Да е куче, ще го накараш да души. А то — маймуна! Обидно е човек да произлезе от такова глупаво същество!

* * *

Тази нощ Пламен остава да спи при баба си. Ляга си в същото детско креватче, в което е спала някога майка му. На сутринта става рано, измива се и отива да купи мляко за баба си. След това отново се заема да разследва кабинета, стълбището, верандата и двора. За кой ли път! Под увеличителната лупа оживяват едро пукнатини в стените, оглежда бутоните за електричество, абажурите. Ако има скривалище, то е измислено умно от дядо му. Но в къщата няма никаква следа.

Той излиза в двора. И изведнъж, вгледан в пресъхналия фонтан, си спомня как Мамбо се приближи до желязната риба. Не натисна ли очите й като бутони?

Пламен скача бързо към струпаните зациментирани камъни. Изважда лупата си. Под голямото увеличение в кръга на лупата оживяват ръбовете на железните очи. Но те не са слети с околната повърхност. Не са ли някакви бутони, по които е полепнала ръжда?

Той натиска очите. Но те не помръдват. Още веднъж! Със скърцане рибата се отмества встрани. Движи я някакъв странен механизъм, скрит в нейното тяло. Открива се четвъртито отвърстие на скривалище — то е изградено от цимент. В него, под желязна решетка, се вижда стъклен съд, пълен с книжа.

Скривалището!

Пламен се опитва да извади решетката, но тя не се поддава. Какво да прави? Да извика ли баба си? Не, тя трябва да види чертежите, когато всичко е свършено. Нека подвигът си бъде изцяло техен — на четиримата верни приятели.

Пламен прегръща от радост желязната риба.

— Добра рибо, представяш ли си, това са ценните чертежи! Роботът е спасен!

Той натиска отново железните й очи и тя се прибира покорно на своето предишно място.

Пламен не усеща краката си, олюлява се. Дърветата, бялата пейка, кипарисите и оградата танцуват пред него, въртят се вихрено… И целият свят не е на краката си.

* * *

В това време бабата рисува един от своите разцъфнали кактуси. Тя е тъй увлечена, че не забелязва как Пламен се прокрадва зад нея, запътен към кабинета на дядо си.

Той затваря вратата и с треперещи пръсти избира един телефонен номер.

— Ало, Евгения, ти ли си?

— Да! — отвръща гласът в мембраната.

— Открих скривалището. С очите си видях чертежите.

— А! — хлъцва момичето.

— Евгения, слушай… Ти имаш важна задача! Веднага иди в службата на вуйчо си и му съобщи, че са открити чертежите на професор Владимиров. Той знае кои хора да прати тук, нали е началник в разузнаването.

— Веднага ще отида! — рапортува Евгения.

— И всичко да стане не по-късно от шест часа! Аз оставам на пост…

Вторият телефон, на който позвънява Пламен, е в дома на Сашкови. Като съобщава радостната вест на приятелите си, той моли настойчиво:

— Иди в дома на Крум Кандиларов и го покани на гости у баба. Кажи му, че сме открили чертежите. Той е бил истински приятел на дядо и трябва да присъствува. Повикай веднага и Лада.

— Ами какво ще правим с Дамян Петров?

— За него имам друг план. Тайна!

Пламен оставя слушалката и се вглежда в снимката на дядо си. Един мил далечен образ, който му е познат само от албумите. Може би днес дядо му щеше да работи в Атомния център, може би неговите изобретения щяха да прочуят нашата наука. Кой е виновен за съдбата му? Трябва да обмисли по-добре хрумналия му план за Дамян Петров. Ако той е врагът и му съобщят, че е намерено скривалището с чертежите, сигурно ще се опита да ги вземе. И милицията ще го залови на местопрестъплението.

Пламен позвънява в Академията на науките. В това време Дамян Петров разглежда снимки, направени с електронния микроскоп на физическия институт.

— Кой? Кой? — пита той.

Слабо се дочува гласът на Пламен, който обяснява, че е открито скривалището с чертежите на професор Владимиров.

— Открили сте скривалище? Чудна работа! — изненадва се Дамян Петров. — Но, деца, вие може би сте се заблудили…

Пламен обяснява къде е скривалището и подпитва Дамян Петров какво да правят.

— Не докосвайте чертежите! Аз ще дойда веднага! Изминали са много години и може би са повредени.

„Ще дойде! — мисли Пламен. — Той очаква, че ще намери няколко наивни деца, но не и милицията.“

Но Пламен не знае, че веднага след разговора с него Дамян Петров избира един телефонен номер.

По същото време Евгения влиза в службата на вуйчо си, а Сашко е гост на Крум Кандиларов.

* * *

Пламеновият план е в действие…

— И тъй — обръща се Кандиларов към малкия си гост, — каква е тая новина, която трябва да ми кажеш?

— Открихме чертежите на професор Владимиров! — съобщава Сашко.

— Чертежите за робота? — трепва Кандиларов. — Казахте ли на някого за това?

— Не, най-напред съобщаваме на вас. Каним ви да дойдете, нали сте били най-близкия приятел на учения. Той не ми е дядо. Аз се представих за негов внук, защото…

— Да… да… А къде е скривалището?

— Под желязната риба. Като се натиснат двете й очи, тя се отмества встрани.

Кандиларов става. Той дръпва една завеска, която крие вградено в стената барче. Изважда шише, отваря капачето и го поставя съвсем близо до Сашко, в съседната саксия. След това под предлог, че ще се облича, минава в спалнята. Притваря вратата и оттам се обажда:

— Ей сега, моето момче. Трябва да се преоблека, толкова отдавна не съм посещавал госпожа Владимирова.

Но Сашко не дочува последните думи. Той усеща, че му се вие свят и се отпуска на креслото. Иска да извика, а не може. Кандиларов влиза, намокря една кърпичка с течността в шишето и я оставя върху носа на момчето. След това облича мушама — навън ръми дъжд. И като заключва два пъти секретната брава на апартамента, излиза.

Шест часа следобед. Пламен е разперил над главата си един черен чадър. Стои на пост под навеса на къщата. Той забелязва как на двадесет крачки от желязната врата спира лека кола. От нея слиза човек с очила и мушама. Той има собствен ключ, отключва и влиза. Пламен го познава — Крум Кандиларов, приятелят на дядо му. Виждал го е на старата снимка в албума. Но защо отваря със свой ключ? И защо се спира някак дебнешком зад кипариса? Защо същият той — Кандиларов, който е влюбен в цветята, сега ги тъпче? Защо отива при желязната риба и с ръце в кожени ръкавици натиска очите й?

Пламен изтръпва. Какво да прави? През завесата на дъжда се вижда ясно как човекът с ръкавиците налучква управлението на механизма в рибата и тя се отмества встрани. Открива се скривалището с желязната решетка. Влезлият се навежда, взима един камък и пак се оглежда подозрително.

Пламен захвърля чадъра и с няколко скока стига до грабителя. Хваща ръката му и изкрещява:

— Стойте! Не пипайте книжата!

Но в следващия миг човекът с мушамата го поваля с един удар и го отмъква при оградата, където растат буйни храсти. Той не вижда, че едно стройно момиченце в син прозрачен дъждобран се крие зад кипарисите. Това е Лада, закъсняла заради урока си по пиано.

В следващите двадесет секунди човекът с мушамата успява да вдигне желязната решетка. Но той не може да схване механизма за изваждане на стъкления, херметически затворен съд и го разбива с камък. После напъхва свитъците и тетрадките под мушамата си и с дебнещи стъпки излиза на улицата. Тук е пусто и безлюдно. В дъното се мярва силуетът на колата. Човекът затичва към нея, мушва се вътре и тя потегля.

— СФ — 2255! — прочита Лада гласно номера на колата.

Разплакано, момичето се втурва по алеята. Натиска звънеца на външната врата, удря с юмруци. Но бабата не чува.

— Пламка-а-а! — изпищява Лада.

Тя се спуска през мокрите треви към храстите. Лицето на Пламен е неузнаваемо. Под полуотворените му клепки блести почти неподвижен поглед. По бузите му личат петна от кал. Тя го разтърсва и със зъби и нокти успява да развърже кърпата, която пристяга врата му.

В това време в двора влизат Евгения и двама души. По-възрастният човек е майор от милицията, в мушама. Другият — цивилен, с шлифер.

След малко клепките на Пламен потрепват. Той усеща завръщащото се съзнание. Пред очите му, като в калейдоскоп, се появяват и чезнат образите на Лада и Евгения, на двама непознати хора, единият от които е в униформа. Но веднага го сепва тревожен въпрос: „Къде е Сашко?“ и с героични усилия казва:

— Сашко е при Крум Кандиларов на улица „Сердика“… Човекът с мушамата беше Кандиларов.

И отново притваря клепки.

* * *

Този ден стават толкова много събития!

Кола номер СФ — 2255 е спряна на един оживен кръстопът. На пръв поглед изглежда, че милиционерът ще прави проверка на документите или е забелязал някакво нарушение. Но с бързо движение той изважда пистолета си и го насочва към човека, който се е свил на задното седалище. Това е Кандиларов.

Този ден Сашко е намерен упоен в стаята с многото цветя.

Този ден бабата на Пламен припада, когато разбира, че внукът й е със счупена ръка и е закаран в институт „Пирогов“. Венета е извикана от обекта. На бащата е изпратена телеграма да се върне в София.

Този ден задържаният Крум Кандиларов, притиснат до стената на обвиняващите го факти, започва да пише своите показания.

* * *

Петнадесет дни след спасяването на чертежите. В Академията на науките заседава голяма комисия от научни работници. На дългата, постлана със зелено сукно маса са разгърнати под стъкло ценните чертежи и изчисления на професор Владимиров.

Говори професор Дамян Петров, човекът с малко гърбав нос, но ясни, необикновено вдъхновени очи.

— Засега роботите са направили своите първи стъпки. В Брюксел например има автомат-робот за телефонни услуги, който дава безпогрешни отговори. Други роботи заменят чиновниците — касиери на гарите. Трети са автоматични регулировчици на движението, диспечери на такива сложни обекти за ръководене като летищата. През 1947 година бе осъществен полет на пътнически самолет над Атлантическия океан с летец-робот. А най-новите роботи се подготвят за изпращането в Космоса на неимоверно далечни разстояния. Сложният машинен автомат-робот на професор Владимиров е в състояние да извършва автоматично и самостоятелно да изпълнява сложни операции. Той бе спасен от четирима малки разузнавачи. Изобретението е явна стъпка в областта на световната кибернетика.

Но нека напуснем залата в Академията. Съвещанието ще продължи много време.

* * *

В този ден Пламен е изписан от института „Пирогов“. Облегнат на две големи възглавници, той седи в леглото си. Лявата му ръка е гипсирана, затова я държи над одеялото, с което майка му го е завила. Руменина е избуяла отново на бузите му, косите му са все тъй непокорни като грива на младо конче. На масичката до леглото в кристална ваза е натопен прекрасен полски букет. Всяко цветенце му напомня за Кремиковското поле. Лалка е брала букета. В него той намери малко писъмце:

„Пламене, здравей! Гордея се, че имам приятел като тебе. Ти наистина си бил разузнавач. Свиря с цигулката. Прости ми, че отначало те помислих за самохвалко!

Лалка.“

Вратата се отваря тихо. Чува се шепот. Усмихнати влизат Сашко, Лада и Евгения. Идва му на гости и сам вуйчото на Евгения майор Белев.

— А, малкият разузнавач оздравя ли? — усмихва се майорът.

Четиримата насядат около леглото на Пламен. Разпитват го за ръката, интересуват се кога ще бъде смъкнат гипсът.

— Другарю Белев — обръща се към майора Пламен, — не ми е съвсем ясно онова, което стана. Защо сбъркахме? Та ние не се проявихме като добри разузнавачи. Повярвахме на врага.

Майорът събира гъстите си вежди.

— Да, това е най-голямата грешка! Когато се разузнава, трябва да се съпоставят всички факти. Вие не знаехте например известни подробности за живота на Крум Кандиларов. Той е завършил висшето си образование на Запад. Освен това синът му, който тук не бе приет в университета, избяга там под предлог, че отива при майка си. Срокът в паспорта му изтече и той не се завърна. Кандиларов посегна два пъти на чуждия научен труд. Първия път, за да спечели пари, втория — за да изпрати ценните чертежи зад границата на сина си, който щеше да ги предложи на чужди фирми. Такива хора като Кандиларов нямат дом и родина.

— Вуйчо, ами защо Дамян Петров се е интересувал от чертежите? — пита Евгения.

— Дамян Петров се интересуваше от изобретението като научен работник, а не за лични облаги. Когато Пламен му позвънил, той ни съобщи за случилото се веднага. — Лицето на майор Белев е строго и сериозно.

— Три дни професорът е измъчван в Обществената безопасност да каже къде е скрил чертежите си. Той издържа инквизицията, макар и полужив. На четвъртата сутрин го заварват мъртъв — разбил си главата в каменния зид. Нямал друго оръжие освен смелостта.

— Ако знаехме, че Кандиларов е такъв подъл враг, едва ли бихме посмели да влезем в къщата му и да разговаряме с него… — прошепва Евгения.

— Да… — отвръща майорът. — Но вие открихте две малки подробности, които изведнъж развързаха възела: познахте, че професорът е излизал онази вечер навън и второ — доведохте маймунката.

Майорът поглежда часовника си и след малко тръгва. Изпраща го Венета Люцканова, която се усмихва дружелюбно:

— Другарю майор, благодаря ви, че дойдохте да видите Пламен.

До леглото остават само Евгения, Сашко и Лада.

— Ами как ще живеем занапред без клетва? — пита Евгения.

— Има време до другата лятна ваканция! — подмигва Сашко.

— А защо трябва да чакаме ваканцията? Съществуват толкова много благородни и трудни задачи… — казва твърдо Пламен.

И те скупчват глави да обмислят какво ново хубаво и благородно дело биха могли да извършат.