Ема Йончева
Железният син на професора (2)

I глава

Четиримата, въоръжени с водни пистолети. 21-то предложение. Историята за робота с металното сърце. Тайнственото изчезване на професора. В къщата с пресъхналия фонтан. Колко е трудно да се хване дори една следа! Но има ли престъпление без следи?

— Най-после захвърлихме чантите — възторжено извиква Пламен. — Лятната ваканция започна!

Той е русокосо момче с моряшка фланелка, по която са забодени седем реда български и чуждестранни значки. Лицето му е изпечено като на юнга от някой кораб. А по начина, по който прехвърля от ръка в ръка жълтия си воден пистолет, можем да открием страстен читател на всички книги за пиратски „подвизи“ И още една подробност за външния външния му вид на командир — той носи кожен колан, на който виси кобур.

— Ура-ааа-а! — му отвръщат Сашко и Лада.

Пламен насочва лъча на електрическото си фенерче към Евгения. Защо мълчи тя? Светлината се плъзга по нейните сплетени във венче тъмни коси, високо чело и нежен профил. Очилата придават строг израз на лицето й. Дори и през лятната ваканция носи бяла блузка и пионерска връзка.

— Ние не захвърлихме чантите! — казва Евгения. — Ние ги оставихме да починат за три месеца.

— Ти, Евгения, си винаги една такава… мърмориш като учителка… — прекъсва я гръмогласно Сашко. — Да живее ваканцията!

Той е дребничък, с тесни рамене и щръкнали уши на хитрец. Може би заслужава да го нарекат Лешника, Кутрето или Ежко, защото косата му е остра и къса, като бодлите на някой горски таралеж. А ето, той — най обикновеното момче, носи необикновения прякор Христофор Колумб. Но всеки прякор си има своята история… Веднъж учителката по български език им даде съчинение на тема: „Какъв искам да стана?“ Някои ученици писаха, че мечтаят да станат космонавти, други художници, лекари, учители, летци… Само Сашко написа: „Аз искам да стана вторият Христофор Колумб!“ И в цялото си съчинение разказваше, че когато порасне, ще тръгне да пътешествува. „Човек трябва да открие през своя живот ако не цял материк, поне един остров или небесна звезда. Ако не ги открие — напразно е живял!“ — пишеше той. Оттогава другарите му го нарекоха Христофор Колумб. И тъй, Сашко е дребен на ръст, има необикновен прякор и притежава необичайно гръмогласен глас.

— По-тихо, Колумбе! — завъртява глава Лада. — На тайно съвещание ли сме или на мач?

Лада е нежно момиче с розова найлонова рокля, украсена с дантелки. Русите й пухкави коси са вързани над тила с панделка. Тя е красива като момиче от портрет в художествена галерия. От шестгодишна възраст свири на пиано. Но тайното й желание е да стане балерина. Затова тя обича да се оглежда в дълги огледала и да танцува пред тях, представяйки си, че е на сцената.

— И тъй, ние захвърлихме чантите! — повтаря тържествено Пламен. — Моята я запратих над гардероба! Нека събира прах при цигулката!

— За какво ни извика? — пита тихо Лада.

— Извиках ви да решим как да прекараме лятната ваканция!

Пламен се изправя край кръглата маса и завъртява ученическия глобус, поставен на нея. Колко примамливи са петната на континентите и островите, пръснати като бисери в синята шир на океаните и моретата! Ами двата полюса, където във възел се събират далечни меридиани! И екваторът минава през толкова непознати страни…

— Предлагам да направим едно истинско пътешествие… — Сашко вдига ръка като в клас. — Ние, другари, трябва да открием поне един остров!

— А откъде кораб, велики мореплавателю? Или да седнем в някое корито, да разпънем един чадър и да тръгнем… — подхвърля Евгения, която не обича да фантазира.

Сашко навежда глава. Прави са приятелите му! Но как да изтръгне от сърцето си мечтата за пътешествия? Този копнеж запламтя от детските му години, когато баща му — картограф в един институт, започна да му разказва приказки не за самодиви, джуджета и юнаци, а истории за велики пътешественици и мореплаватели. От тях Сашко обикна най-много приказката за Христофор Колумб.

— А ти, Евгения, какво предлагаш? — попита строго Пламен. Той е извадил бележника си и вписва предложенията.

— Да отидем в библиотеката на читалището! — казва разпалено тя. — Можем да подвържем разкъсаните книги, да свършим полезна работа…

— Да изчистим стените на сградите от драсканици като Пламеновите! — допълва Лада.

Пламен трепва разгневен. Ето че някой се осмелява да го критикува! За нещастие него — разглезения, непокорния и малко мързеливия, винаги го критикуват. В къщи — защото донася бележник, в които квартируват и срамни тройки. В училището — защото е тичал по коридора и блъснал някое момиче. В отряда — защото забравил поръчението си. Но тук, в тайния клуб на тяхното приятелско съзвездие, не трябва да го тормози някой с критика! Затова той изглежда строго Лада и я предупреждава:

— Ти забравяш, че аз съм поел ръководството. Имам право да изключвам! Други предложения?

— Ами… ами… — смутена е Лада. — Да помагаме на нашия квартален пощаджия… Ще разнасяме вместо него вестниците и списанията… Едното му рамо е клюмнало от тежката чанта!

— И тази идея не е героична. Няма опасни приключения. Трябва да измислим нещо велико! — недоволен е Пламен.

— Другари — поема думата Сашко, — трябва да измислим нещо, от което, първо — не болят ръцете, значи да не е работа, второ — да има стрелба с пистолети и трето — да ни донесе слава. Може и нещо като разузнаване, а?

Един паяк се спуска по сребристата си стълбичка от паяжина, сякаш да подслуша тайното съзаклятие на четиримата. Той се люлее точно над главата на страхливата Лада. Добре, че тя не го е забелязала! Как би изпищяла, като че ли вижда крокодил…

Следват не по-малко от двадесет предложения, едно от друго по-различни:

— Да поливаме цветята в парка!

— Да играем на рицари!

— Да се запознаем с мистър Сенко и да ни научи как се става невидим!

— Да конструираме нов безмоторник!

— Да дадем концерт в детската градина!

— Да се явим в кинематографията и да попитаме няма ли подходящи роли за нас.

Човешкото сърце е богато с най-много мечти! Мечтата напомня поникнал стрък. Зелените листчета се разгъват. Слънцето целува пъпките и те разцъфтяват и може би мечтата ще се превърни в уханна бяла или червена роза. Но розите на мечтите не разцъфтяват сами… Най-добрата почва за тях е трудолюбието, а волята да победиш — слънцето…

Колко мечти искат да поникнат в сърцето на Пламен? Като че ли цял букет от рози. Какъв ли не желае да стане той? Конструктор на безмоторници, център нападател, художник, астронавт. Затова той най-много се колебае какво да предложи за прекарване на лятната ваканция. Защо например те — четиримата верни приятели, не станат разузнавачи? Нима всички тайни на света са открити? Но кой ще им повери задача? „А може би ние трябва сами да си я намерим?“ — решава Пламен.

И той си припомня съдбата на дядо си. В съзнанието му оживява една стара къща в Лозенец, обвита с бръшлянови клони. В двора й има засъхнал фонтан. В един от прозорците й някога е блестяла зеленикава светлина на нощна лампа. Дядо му — професор по физика и математика, е работил до късни нощи. После тази лампа угасва завинаги…

— Другари, слушайте! Двадесет и първо предложение… — махва с ръка Пламен. — Аз зная една тайна… Голяма тайна. Защо не вземем лупата на разузнавачи и да тръгнем по нейните следи?

— Каква тайна? — промълвя тихо Лада.

Пламен разтваря своя бележник върху масата и започва да рисува. Появява се скица на робот, облечен в желязна броня като рицар. Главата и очите му са четвъртити. Край слепоочията му стърчат антени. Краката му — в ботуши. На бронята си вместо копчета има бутони.

— Сега представете си един голям като приказните юнаци човек от желязо — започва Пламен. — Вместо топла червена кръв в неговите жили тече електрически ток. Изобщо човек, пълен с много машинарийки… Сърцето му е от чиста стомана!

— Ами в главата му какво има? — пита Евгения.

Единствена тя се отнася с недоверие към тайнствения разказ. Познава добре приятеля си. Пламен е сладкодумен, но нито една работа не изкарва докрай. Може би е измислица и тази „голяма тайна“?

— В главата му вместо мозък са намотани разни жици. Този човек мисли със сигнали — обяснява Пламен.

Сашко и Лада се вглеждат с жадни погледи в рисунката на робота. Ах, този Пламен! Винаги умее да запали въображението им с някаква небивалица. Значи по тази земя има и хора с железни сърца!

— Какво може да върши този робот? — пита с нетърпение Сашко.

— Роботът е сложна машина. Той може да пилотира самолет, да слезе до дъното на океана, да стъпи на Луната… А и във всекидневния живот има длъжности за него… Представете си най-оживения кръстопът на София. На пост вместо милиционер утре ще застане роботът, автоматичен регулировчик! Той ще дава безпогрешно път на хората, на колите…

— Хем няма да го заболят краката от стоене! — пресмята Сашко.

— Кой е изобретил тази чудна машина? — пита Евгения с любопитство.

В погледите на приятелите си, Пламен разбира, че ги е покорил със своя разказ. Както винаги, тъй и сега, той е признат „цар на идеите“. Дори и Евгения е победена! Тя е прочела много повече книги, а ето, че не знае такива подробности за роботите!

— Този робот още не е направен. Той съществува само в едни чертежи и изчисления… — продължава Пламен.

— Добре ще бъде да имаме такъв приятел — признава чистосърдечно Сашко. — Той ще ни пише домашните…

— Тогава не ти, а роботът ще премине в по-горен клас! — порицава го Евгения.

— Пламене, защо ни занимаваш с този робот, когато обмисляме как да прекараме лятната ваканция? — пита Лада.

Пламен се усмихва многозначително.

— Защото голямата тайна се отнася до него! Моят дядо е бил професор по физика и математика, изобретател… Десет години той се мъчил да изчислява и чертае този всемогъщ робот. Най-накрая успял. Но една вечер… — Пламен замлъква.

— И какво става? — пита Лада.

— Искате ли да отидем в къщата на дядо? Там най-добре ще ви разкажа всичко… Но преди това трябва да се въоръжим с лупи и бележници като разузнавачите.

* * *

Тайната ги повежда към Къщата с пресъхналия фонтан.

Така те наричат старата къща на професор Камен Владимиров, която се намира на една асфалтирана уличка в квартал Лозенец. Тя е едноетажна. Четвъртитите прозорци на остъклената и веранда са обградени с железни рамки. Бръшлян я обгръща със зелените си листа, затова къщата изглежда тайнствена като замък. Над покрива й стърчи малка кула, прилична на площадка за астрономични наблюдения. Съседните сгради са я наметнали с дълги сенки. Край желязната врата на двора стоят на стража два островръхи кипариса. Лехите са поизоставени.

Но те са красиви със своята естествена хубост — цветята им растат на свобода като цветя в полето. Някога в този двор са звънтели струите на фонтан. Върху купчина камъни, циментирани като алпинеум, е поставена голяма желязна риба. Водата на фонтана е бликала от гърлото й. Сега рибата стои с полуотворени уста, като че ли се мъчи да диша. По люспите й зеленее мъх.

— Това е къщата на дядо! — казва Пламен и ги въвежда по постлана с плочи пътечка. Той им посочва кулата с продълговат прозорец. — Ето прозореца на неговия кабинет! Всяка вечер там е блестяла зелената светлина, за която ви говорих… Сега баба не пали лампата, защото тя й напомня за миналото…

— Това е най-чудната къща, която съм виждала! — признава Лада. — Къща с фонтан и риба, с кула и пъстроцветни прозорчета…

— Кой живее сега тук? — пита Евгения.

— Баба, саминка… Вие стойте, а аз ей сега…

Пламен се отделя от своите приятели и се хваща за перваза на разтворения прозорец на верандата. Той го прескача и влиза в къщата. Отваря отвътре вратата и ги поканва театрално:

— Заповядайте!

Тримата се настаняват на плетените столове във верандата. Край тях зеленее рядка сбирка от кактуси. Растенията приличат на таралежчета. На едно от тях е разцъфтял червен цвят.

— Аз ви казах, тука всичко е чудно! — промълвя Лада прехласната.

— Още нищо не знаете… Виждате ли онзи триножник? — Пламен им посочва триножника и голямата дървена кутия за маслени бои. — Баба обича и да рисува… Цял живот отглежда и рисува цветя. Тя малко не дочува… С нея трябва да се говори по-високо. Не, че е строга, но много неща е преживяла… Носи телефонче на ухото си! Името й е Славянка!

След малко се дочува шум от чехли. Баба Славянка се вглежда изненадана в малките гости. О, тя съвсем не прилича на баба от приказките! Тя е висока, стройна жена. Белите й коси са прибрани на кок. В тях блести сребърна тока с форма на мида. Тъмносинята й рокля е украсена с дантели. А на лявото й ухо се вижда апаратче, прилично на телефонче. Мъничка слушалка е пъхната в ухото й и от нея се проточва тънка, едва забележима жичка.

— Бабо, доведох ти гости! Това са моите приятели: Евгения, Лада, Сашо! — вика като че ли пред митинг Пламен.

— Много се радвам! — отговаря с кротък напевен глас жената на професора.

Тя целува всяко едно от децата. Когато се навежда, те долавят тънкия дъх на валериан. Може би бабата гълта захарчета, напоени с валерианови капки? Това означава, че сърцето й не работи добре.

Славянка Владимирова е тъй щастлива, че дори бръчките по бялото й лице се усмихват. Тя разпитва гостите си какво показват техните „огледалца“ — бележниците им с бележки. После донася поднос с водни кристални чаши, в които са потопени лъжички с бяло сладко. Децата бързо облизват лъжичките и Пламен смигва на Сашко. Това е знак, че е време да се започне разузнаването.

— Бабо, дай ни ключа от кулата! Искам да я покажа на приятелите си… Ще видят робота на дядо…

— Тясно е там, деца… Но щом искате — отвръща бабата и му подава връзка с ключове, сред които личи дълъг бронзов ключ.

Четиримата стават от плетените кресла.

— Да не отваряте стенния часовник! — въздъхва бабата. — Едва съм закрепила махалото му. И той горкият остаря…

Бабата отива в кухничката, за да им приготви ново лакомство. Тя е обзета от радостно умиление. Какво добро момче е Пламен! Майка му и баща му й се оплакват, че е глезен и с непостоянен характер. А той още в първия ден на ваканцията идва да я посети. Самотата й е мъчителна като коварна болест. Много пъти младите я канят да живее в техния просторен апартамент, а тя няма сили да се раздели със старата къща. Повече от петнадесет години са отминали, откакто професорът не се завърна… Но тя и до днес поглежда с любов към стола, на който е седял, към неговите сметачни линии и пергели… Сякаш цялата къща е изпълнена с неговия глас, с неговите стъпки, когато се разхождаше в кабинета си, обмисляйки своите научни трудове…

* * *

Дървените стъпала, по които се изкачват четиримата разузнавачи, поскърцват в тишината. Пламен отключва вратата. Разкрива се кабинет с високи до тавана библиотечни шкафове. Махалото на стенния часовник блести като лятно слънце, затворено в дървената кутия. На стената картина с цветя — гърненце с иглика. Абажурът на нощната лампа, поставена на старомодното бюро, е избелял. Някога е бил зелен. На бюрото има кристална вазичка с разноцветни моливи и перодръжки. Приличат на изсъхнал букет. Зад стъклената мастилница е изправено желязно човече — то напомня робота, който им скицира Пламен в своя бележник.

Те влизат и оглеждат всеки предмет. Погледите им са приковани от снимката на професор Владимиров. В левия долей край на рамката й е закрепена черна панделка, прилична на черна роза. Гледа ги човек със строг поглед и дълги коси. Челото му е необикновено широко.

— Защо угаснала завинаги нощната лампа? — пита тихо Лада.

Пламен се доближава до прозореца и дръпва дантеленото перде. Открива се обикновен градски пейзаж — тясна уличка, желязна ограда и много покриви с антени.

— Вижте!… Една вечер там спряла полицейска кола… — той им сочи онова място на улицата, където сега едно момиченце кара колело. — Слезнали агенти от полицията и обискирали целия дом. Търсели чертежите и изчисленията за робота и не ги намерили. После арестували дядо. Но той не издал тайната. В къщи съобщили, че е задържан като враг на царската власт и разстрелян при опит да избяга… Като кораб в морето потънала тайната за чертежите.

— Ами ако ние я открием? — прошепва унесено Сашко. — Съгласен съм да се закълна по на кило кръв за такова приключение…

— И аз ще дам клетва! — съгласява се Лада.

— Да се закълнем! — казва твърдо Евгения. — Но това не е едно приключение. Ще подарим чертежите за робота на науката! И той ще бъде направен. Ще лети в Космоса и ще слиза в морските дълбини. Тайната е много голяма. И клетвата ни трябва да е вярна!

— Да целунем пищовите, както Левски е заклевал съзаклятниците си… — предлага разпалено Пламен.

Четиримата се изправят пред снимката на професора, кръстосват водните си пистолети и произнасят бавно:

— Заклеваме се да открием тайната за железния син на професор Владимиров. Ако някой от нас се изплаши или изкаже тайната, той няма да бъде повече наш другар! Заклехме се!

После целуват водните пистолети.

В това време Сашко бута случайно един металически пепелник от масичката с телефона. Трясък! Всички заклели се отскачат встрани като че ли са чули гърмеж. Лада се хваща за дръжката на вратата. Само Сашко се държи по-храбро — той е останал на мястото си, но не от смелост, а защото е очаквал трясъка.

— Зайци! — казва гордо той.

— Ти го направи нарочно! — се обажда Лада.

— Това ли ми е работа — да ви плаша? Важно е откъде да започнем разузнаването?

— Пламка, да разпитаме най-напред баба ти, а? — подема Евгения. — Тя е била по време на ареста, нали?

Четиримата разузнавачи слизат отново в слънчевата веранда с цветя и картини. Бабата им донася фруктиера с едри череши.

— Имам бяло сладко и плодове… Ще ви науча да отглеждате кактуси… Идвайте по-често!

Тя им посочва своя разцъфнал кактус — истинска гордост за един цветар. Той е прекрасен, но сега не е време да се възхищават на някакви си бодливи кактуси!

— Бабо! — започва Пламен. — Разкажи ни как е бил арестуван дядо… Видяхме снимката му, та…

— Дълга е приказката за неговия живот, деца…

Четиримата я гледат тъй умолително, че тя не смее да им откаже. По стар славянски обичай гостите трябва да се приемат от все сърце и да се нагостят богато. Името Славянка не й лежи като чужда дреха — и по душа тя е славянка. Откровеността и добротата са жители на нейното сърце.

* * *

— Една вечер, трябват да е било десет часа, някой позвъня… Тогава чувах добре, деца… И на концерти ходехме с професора. Той обичаше музиката на Шопен и Чайковски…

Лицето на баба Славянка побледнява. Зениците й блестят, овлажнени от събудените спомени. А очите нали са двете прозорчета на човешкото сърце! В тях се оглеждат и мъката, и радостта на сърцето!

— Вечерта беше есенна, дъждовна… — продължава тя. — В къщи бяхме професорът, аз, Венетка и маймунката Мамбо.

И в съзнанието на малките разузнавачи оживява вечерта, когато е изчезнал професорът…

Небето над покривите на града е притъмено. Капките на дъжда просветват в сиянието на уличните фенери. Уличката е пуста, по нея не минават коли и камиони. Вятърът люлее върховете на кипарисите край външната врата. Окъпана от дъжда, блести рибата на фонтана. От прозореца на кабинета се разпръсва зелена светлина.

Професор Владимиров се е навел над бюрото си, преглежда свитък сложни чертежи. Облечен е в домашна дреха с кадифена яка. От застоялия живот над книгите е леко прегърбен. Дългите му коси са попадали небрежно над благородното му чело. По лицето му е изписано изтощение, но въпреки умората очите му са озарени от някаква радост. Той вдига поглед от чертежите.

Става и се разхожда из тесния си кабинет. В едно кресло се е настанила маймунката Мамбо. Маймунката с кафяво-червеникава козина на лисиче и светли очи на дете. Мамбо си играе с една стара кукла. Натиска копчето под розовата й рокличка, за да чуе кукления тъжен глас, който повтаря: „Мамо… мамо…“ Професорът погалва маймунката, вдига телефонната слушалка и избира един номер.

— Ало… да, аз съм… Прощавай, че ти звъня…

Не се знае какво отвръща другият глас.

— Тази вечер приключих проверката на изчисленията и чертежите — казва усмихнат професорът. — Моят робот има право на паспорт за живота!

— Значи дойде време да забогатееш? — подхвърля другият глас с дрезгави нотки.

— Какво?

— Да забогатееш! Видни личности от министерството на войната се интересуват от твоето изобретение! Хората с пагони плащат скъпо… Пък и сега се решават съдбините на Европа, не можем да стоим настрана!

Професорът свива вежди. Усмивката угасва на устните му, в погледа му проблясва изненада.

— Какво наричаш настрана?

— Настрана от политиката! Аз те съветвам като приятел. Съобщи за изобретението си още утре! С това ще заслужиш доверието на властта. Пък и сега е време да ти кажа нещо…

Професорът е изненадан, смутен. Мисълта му го връща в миналото, съпоставя забравени факти за старото му приятелство с човека, с когото говори. Вярвал му е толкова много. Уважавал го е. А сега той отведнъж го съветва да предложи изобретението си на фашистите…

— Знае се за случая със студента от трети курс, който разлепи позивите в нашия факултет — продължава гласът в мембраната. — Ти пое защитата му, свидетелствува, че той е бил на консултация в твоя кабинет. Но нима мислиш, че ти вярват? Студентът е заловен в нова акция.

— Аз отговарям за делата си! — пресича го твърдо професор Владимиров.

— Като приятел те посъветвах! Синеоките рицари плащат добре!

— Никога! Аз ги ненавиждам! По-важно ми е доверието на народа.

— Може би ще съжаляваш, толкова труд…

— Ако извърша подлост, тогава бих съжалявал. Не искам да видя моя робот в техните редици — войник, който пали домове и убива деца. По-добре е да бъде селянин или работник.

Професор Владимиров вдига поглед. На библиотечния шкаф е поставена малка статуйка на жена от теракота — Мария Кюри.

— Кюри не продаде своя първи грам радий, а го подари на цялото човечество! Кибалчич начерта върху стената на килията си проекта на първата ракета и няколко дни след това го екзекутираха… Какви съвести! Аз не очаквах, че ще ми дадеш такъв съвет!

Професор Владимиров оставя бавно слушалката върху телефона и отваря прозореца. Отвън нахлува влажен въздух, капки мокрят пердето. Той се вглежда към тъмния двор, обзет от една тревожна мисъл: „Колко много вярвам на хората! Може би греша…“

В това време влиза жена му Славянка. Тя е млада, стройна, със светла коса, вдигната над тила. На ръце крепи поднос с чаша топло кафе.

Тя забелязва промяната в настроението на мъжа си. Преди малко той слезе при нея и детето, разцелува ги щастлив, че всичко е завършено, а сега… Защо е посърнал погледът му?

— Какво ти е? — пита тя загрижена.

— Тази вечер изгубих един приятел.

— Изглеждаш преуморен.

— Науката е окована във верига! — въздъхва професор Владимиров, разхождайки се с тежки стъпки.

Жена му не го разпитва кой е загубеният приятел. Когато е тревожен или уморен, той иска да бъде сам. И тя притваря леко вратата.

В коридорчето свети малка розова лампа в японско фенерче. По стълбите се изкачва боса Венетка, момиченцето им. То е в бяла бархетна нощница. Косите му са пухкави и светли. В тях като пеперуда трепка копринена панделка.

— Венетке, защо си боса? — скарва се майката.

— Сетих се, че не съм казала „лека нощ“ на татко и затова — оправдава се детето. — И на Мамбо ще кажа.

— Татко ти е зает. А ти трябва да спиш! — Майката хваща за ръка детето и го повежда надолу по стъпалата.

Венетка е послушна. Тя влиза в спалнята и се завива самичка с одеялото. Прегръща нежно своя Африканчо — голяма кукла, ушита от черен сатен и напълнена с памук. Африканчо е накичен с лъскави халки, зъбите и устните му са извезани с бели и червени конци. Изглежда страшен, но тя го обича най-много.

И куклите като хората си имат биография. Африканчо не е купен от магазините. Един приятел на професор Владимиров — холандец, капитан на кораб, му гостува. Като подарък му остави своята маймунка Мамбо! Венетка свикна с Мамбо като с братче. А майка й разказа къде живеят маймунките. И приказките за африканските деца бяха тъжни. Венетка научи, че те спят в къщи с бамбукови покриви, нямат играчки и училища. И момиченцето поиска да му ушият черна кукла, която да прилича на африканчетата. Тъй се появи Африканчо.

Клепките на Венетка потрепват леко и полягат кротко върху розовите й бузки. В стаята е тихо. И в цялата къща е тихо. Майката подготвя за утрешния си ден материал за преподаване — тя е учителка по рисуване. Бащата се разхожда, после се чува как отваря вратата… Часовникът в кабинета му отмерва девет удара.

* * *

Малките разузнавачи слушат унесени разказа. Евгения е скрила бележника си под покривката на масата. „Кой е човекът, с когото е говорил професорът в съдбоносната вечер?“ — записва тя. Лада е тъй обзета от историята, че забравя да записва. А Сашко едва се сдържа не зададе въпросите, които го вълнуват.

Баба Славянка посочва с поглед вратата на верандата и продължава:

— Професорът се разхождаше в кабинета си. Венетка заспа. В девет и половина часа някой позвъня. Аз се доближих до вратата и надникнах през прозорчето. Видя ми се силует на човек в мушама. Приличаше на раздавачите, които носят бързи телеграми дори и в дъжд…

Думите й извайват в съзнанието на четиримата картината на ареста.

Дъждът продължава да вали над покривите на града. Вятърът залепва измокрени листа по прозорците. Недалеч от двора на професора спира черна полицейска кола. Фаровете й угасват. От нея слизат трима души. Те са в черни мушами. Приближават до вратата, но не натискат бутона на външния звънец. Имат ключ. Отварят. Оглеждат двора и се приближават до къщата. Двама се скриват до вратата, единият, висок с тънки мустачки, позвънява.

Със спокоен глас Славянка Владимирова пита, преди да отвори вратата:

— Кого търсите?

— Професор Камен Владимиров!

— Как влезнахте?

— Вратата беше отворена… Моля Ви се, по спешност търся професора!

Жената се колебае не повече от миг. Смущава я това, че обикновено вратата е заключена. Но гласът изглежда дружелюбен и тя отваря. В този миг към нея се спускат трима души, тя се отдръпва, но е твърде късно.

— Камене, полиция! — успява да извика тя.

По свирепите погледи и насочените дула на пистолетите разбира, че цивилните хора са полицаи.

Тримата я затварят в кухнята и не се лутат дълго. Изглежда, предварително знаят разпределението на стаите. Отправят се към кабинета на професора. Разтварят вратата. Заварват го седнал зад бюрото. Чете стихове от Лермонтов. Но свитъците с чертежите и изчисленията ги няма.

Пламен записва в своя бележник:

„Значи чертежите са скрити в този половин час между телефонния разговор и нахлуването на агентите… Дядо е подозирал, че могат да бъдат откраднати. А може би при разговора е разбрал, че неговият железен син е в опасност!“

Евгения записва:

„Скривалището е в кабинета!“

— Какво търсите в моя дом? — пита професорът. В гласа му звучат сдържан гняв и ненавист.

Той оглежда тримата. За първи път срещу сърцето му е насочено дуло. Значи се оправдаха предположенията му. Приятелят му е следил всяка негова стъпка в науката. И може би от завист, може би срещу пари го е предал…

— Без въпроси! Къде са изчисленията и чертежите за робота? — пита младият агент.

— Аз правех една кибернетична играчка… Ето я!

Професор Владимиров посочва с поглед железния макет на робота, поставен до мастилницата.

— За последен път: къде са чертежите и изчисленията? С това ще облекчите положението си… Един студент призна неща, които ви разобличават.

В това време по стълбите се качва отново босичката Венетка. Косите й сякаш са разрошени от силен вятър. Дочула необичайно гръмливи гласове, тя изтичва на вратата и се втурва към баща си:

— Татко-о-о!

Но агентите я изскубват грубо от ръцете на професора. Тя изпищява и полита към стената. Маймунката Мамбо сграбчва една книга и я хвърля в лицето на лошия агент.

— Махнете ги! — крещи нервно той.

Двамата подчинени изхвърлят момичето и маймунката. Един от тях настъпва с черната си обувка куклата на Мамбо и я счупва.

Агентите изхвърлят на земята всички книги от библиотеката, трошат чекмеджетата на бюрото, чукат по стените, свалят стенния часовник, разковават картините. Професорът стои прав, ням, побледнял, с ненавистен пламък в погледа. Това са те, същите, на които — по съвета на своя приятел — трябваше да предаде чертежите си. „Да, хората са или врагове, или приятели — мисли той. — Ние с тези тук сме врагове!“

— Къде са чертежите? — питат отново агентите с изкривени от злоба лица.

— Аз съм скромен преподавател, пиша университетски учебници… — отвръща професорът.

След малко го повеждат по стълбите — тъй, както е в домашната си дреха. Един му хвърля само стария шлифер. Напуска своя дом! Тихият мил дом, украсен с картините на жена му, дома, в който звънтят песните на Венетка и чука старият стенен часовник. Една малка крепост на скромно човешко щастие. Но сега тази крепост е в опасност…

Когато минава покрай кухнята, професорът дочува удари с юмрук. Там е Славянка, няма съмнение, но тя може би е с натъпкана с кърпа уста.

— Славке, предаден съм от…

Но двамата агенти, които вървят от двете страни на Владимиров, го извличат навън. На ръцете му щракват белезници.

Вали… Вятърът носи мокри листа. Вечерта е забулила покривите с тайнствен мрак. И една черна кола полита в неизвестна посока.

След малко на пътя изтичват Венетка, майка й, Мамбо…

— Татко!… — изплаква Венетка.

Славянка Владимирова взема детето на ръце и го загръща в жилетката си. В очите й проблясват сълзи. Тя се вглежда изплашено в тъмната улица. Какво ги очаква?

„Всички следи се губят!“ — отбелязва в своя бележник Пламен.

Евгения рисува върху цяла страница една голяма въпросителна и написва под нея: „Кой е предателят?“

* * *

На следващия ден четиримата малки разузнавачи са отново на гости в къщата с пресъхналия фонтан. Бабата е необичайно щастлива, а децата, въоръжени с лупи, започват разузнаването. Пламен е донесъл и фотоапаратчето си. Опипва всички предмети в кабинета. Няма ли да намерят някъде бутонче, което ще им открие касетка, зазидана в стената?

— Дядо е бил необикновен изобретател — разказва Пламен. — И скривалището, в което е скрил чертежите, трябва да е необикновено.

Но напразно! През първия ден на разузнаването не откриват нищо. Връщат се уморени, объркани.

На втория ден разпитват отново бабата, като обясняват, че ги интересува историята за робота. Но те задават въпроси, които започват малко да я смущават. Защо например Сашко я пита: „Другарко Владимирова, кои са били най-доверените приятели на професора?“

— Много приятели имаше той — им отвръща тя. — И писатели, и учени. А и доста студенти го обичаха.

— С кого е споделял идеите си за робота, бабо? — уточнява въпроса Пламен.

— Не зная… Той нямаше навик да се хвали…

— Никой ли не му е помагал?

— Той не криеше идеята си. Двамата му асистенти знаеха за робота.

— В София ли живеят те? — пита Евгения.

— Как се казват? — допълва Пламен.

— По-младият бе Дамян Петров. Той сега е станал професор по физика. Другият се разболя и се пенсионира. Нарича се Крум Кандиларов.

След много заобикалки четиримата „разузнавачи“ научават точните адреси на асистентите.

„Може би един от двамата е предателят? — записва в бележника си Пламен. — Всичко трябва да започне от тях!“

— Бабо, споменавал ли ти е дядо за някакво скривалище?

— А бе, деца, какво сте ме заразпитвали все за тоя робот и за чертежите? — После тя въздъхва и добавя: — Той казваше, че ще скрие чертежите за по-други времена.

— Ами викал ли е работници да му правят скривалище?

— Какви работници? Дядо ти правеше всичко сам. Той боядиса оградата, той поливаше градината, той изгради фонтана. Тъй си почиваше от умствената работа.

В разговора участвуват Евгения, Сашко и Пламен. Лада мълчи. Разузнаването й се вижда много труден занаят. Той е по-мъчен дори от балетните стъпки на върха на палците. Ако намерят истинска следа, тя може да ги отведе при истински враг. Как ще се отбраняват с водните си пистолети, с които се движат тъй смело сега?

И Пламен е смутен, но не от страх. Волята му е пречупена. „Нищо няма да излезе от цялата работа“ — мисли си той. Негова бе идеята. Но какво е виновен, че всички следи на тайната са изличени от времето?

На третия ден разглеждат един стар албум с кожени корици и сребърна подковичка за щастие. Пламен преснима старите снимки и по тях започва да им разказва живота на дядо си.

Под лупата му оживява снимка с неясно изображение — бедна къщурка. До оградата се е изправила жена, а до нея четири окъсани деца. Жената е слаба, с необикновено хлътнали очи. Пламен посочва едно от момченцата — босичкото, чиито панталонки се държат на едно копче:

— Това е дядо на седем години. Той отраства в беден тютюноработнически дом в покрайнините на Пловдив. От малък продава вестници по улиците, защото баща му умира рано.

Втора снимка — образите на мъж и жена — французи. Жената е със скъп медальон, мъжът с колосана яка и смешно подстригани мустаци.

— Но едни пътешественици — французи, пожелали да осиновят детето. Бедната майка се разделя със своя най-мил син Камен. Французите й дали пари и се задължили писмено да го изучат. Тя скрила хартийката в пазвата си с надежда поне едно от децата й да стане човек!

Снимка с изглед от Париж — Сена с каменните кейове и мостове. В дъното мрачен декор — сивите сгради на големия град. На преден план момче с кадифени дрехи и лачени обувки. Косата му спусната до рамената. Това е същият Камен, но вече в скъпи дрехи.

— Няколко години дядо живял в богатия дом, имал учители и възпитатели. Но на французите се родило дете — момиченце… Ето портрета му.

— И какво става с професора? — пита Евгения, която увеличава под лупа образа на богатото момиче.

— Французите взели скъпите дрехи на дядо и го изпратили да работи в тяхната стъкларска фабрика — продължава Пламен, като показва снимка на професора от студентските му години. — Дядо работил и учил. Бил келнер, лаборант… И когато завършил парижкия университет, се върнал в България. Той обичал да повтаря една мисъл: „Няма щастие далеч от родината!“

Нова снимка — професорът с асистентите си. Пламен надвесва своята лупа към техните образи: Дамян Петров, човек със строг поглед и изгърбен нос. Кандиларов — изискан, с приятно лице и къдрави коси.

— Дали са му били истински приятели, не знаем — обажда се Евгения.

— Сякаш няма нито една следа! — заключава Сашко.

— Ами тази снимка? — пита с кристално звънливото си гласче Лада.

Пламен насочва лупата си към една обикновена снимка. Тя е направена в градината на дома. На пейката седят професорът, жена му и малката Венетка. Сред тях е и маймунката на професора.

— Нищо необикновено! — решава момчето.

Седем дни продължава разузнаването и нито една следа. Силите отпадат, вярата започва да гасне. Най-много е обезверен Пламен. Всичко му напомня морски бряг, по който е имало следи… Но дошли са много вълни, много приливи и отливи, които са ги заличил. Сега те — четиримата, вървят по този бряг на неизвестността и ги търсят.

Обискът е разбъркал много от предметите. Полицаите са взели чувалче с документи. А може би баба Славянка е забравила някой факт, който е важен? Историята с арестуването на професора е замъглена. А чертежи и изчисления е имало половин час до арестуването. Може би тайната ще остане завинаги скрита и те напразно губят лятната си ваканция. Защо даде тази идея?

Време е да си вървят. Те се сбогуват с добрата баба. Всеки се доближава и извиква в слушалката на нейното телефонче:

— Довиждане, благодарим за сладкото!

На връщане минават през Парка на свободата. Вървят мълчаливо. Евгения обмисля сложни планове за разширяване на разузнаването. Пламен е отегчен и търси нова идея за прекарване на лятото. Сашко е объркан. Лада е щастлива, че се е отървала от тайнствената къща с пресъхналия фонтан. Тя се радва на птичите песни. Гората напомня концертна зала. Завесата е вдигната и програмата може да се слуша без билети.

— Много ли ти е весело? — подвиква Сашко, чиято усмивка е потъмняла.

— Аз тъй… — смънква Лада.

— Може ли едно престъпление да няма следа? — пита Евгения, унесена в своите мисли.

Това ще разберем в последната глави на книгата. А дотогава се случват толкова много обикновени и необикновени събития.