Нийл Стивънсън
Снежен крах (58)

58

Хиро сам намира изхода, взема асансьора и слиза на Улицата. Щом излиза от неоновия небостъргач, вижда, че на мотоциклета му е седнало черно-бяло момиче и пипа по контролното табло.

— Къде си? — пита тя.

— И аз съм на Сала. Хей, току-що спечелихме двайсет и пет милиона долара.

Убеден е, че поне този път Уай Ти ще се впечатли от казаното от него. Но тя не се впечатлява.

— Това наистина ще ми осигури страхотно погребение, като ме пратят вкъщи по пощата в луксозна цинкова опаковка — заявява тя.

— Защо?

— Имам си неприятности — признава тя за първи път в живота си. — Мисля, че гаджето ми ще ме убие.

— А кой ти е гадже?

— Гарвана.

Ако аватарите можеха да пребледняват, да се олюляват и да им се налага да сядат на тротоара, точно това щеше да направи Хировият.

— Сега знам защо на челото му е татуирано „НЕУПРАВЛЯЕМА ИМПУЛСИВНОСТ“.

— Страхотно. Надявах се да ми съдействаш или поне да ме посъветваш нещо.

— Ако смяташ, че ще те убие, грешиш, защото ако беше права, отдавна вече щеше да си мъртва — казва той.

— Според зависи — казва тя и продължава с една крайно забавна история за една дентата.

— Ще се опитам да ти помогна — обещава той — но и аз не съм точно най-безопасният пич, с когото да се шматкаш по Сала.

— Ти събра ли се с твойта мадама?

— Не съм. Но имам големи надежди, че ще стане. Ако остана жив, де.

— Големи надежди за какво?

— За нашата връзка.

— Защо? — пита тя. — Какво толкова се е променило?

Това е един от онези съвсем простички и очевадни въпроси, които дразнят, защото Хиро не е съвсем сигурен какво да отговори.

— Ами, май най-после проумях какво върши тя и защо е дошла тук.

— Е, и?

Още един прост и очеваден въпрос.

— Смятам, че вече мога да я разбирам.

— Така ли?

— Поне донякъде.

— И според теб това е хубаво?

— Естествено.

— Хиро, ама че си прост! Тя е жена, ти си мъж. Ясно, че няма да я разбираш. Не това търси тя от теб.

— А според тебе какво търси — да не забравяме, че ти никога не си се срещала с тази жена и ходиш с Гарвана.

— Тя не иска от теб да разбираш нея — тя знае, че това е невъзможно. Иска от тебе само да разбереш себе си. За всичко останало все някак ще се разберете.

— Така ли смяташ?

— Определено да.

— А какво те кара да мислиш, че не разбирам себе си?

— То се вижда. Ти си много умен хакер и най-великият майстор на меча в света, а разнасяш пици и организираш концерти, от които не вадиш никакви пари. Как очакваш, че тя ще…

Останалото е заглушено от звук, който прониква в слушалките му от Реалността: скърцащ, раздиращ звук, висок и пронизителен над грохота от силен удар. После — само писъците на ужасени махленски хлапета, човешки викове на тагалог и стоновете и пукането на стоманен риболовен траулер, рухващ под натиска на морето.

— Това какво беше? — пита Уай Ти.

— Метеорит — отвръща Хиро.

— Ъ?

— Стой на линия — нарежда й Хиро. — Май току-що влязох в дуел с картечници.

— Ще се изключиш ли?

— Млъкни за секунда!

Този квартал е с формата на U — построен е около заливче в Сала, около което са навързани десетина стари, ръждясали риболовни кораби, оградени от плаващ кей, стъкмен от най-разнородни понтони.

Празният траулер — онзи, дето го режеха на парчета, е ударен от голямото оръдие на борда на „Ентърпрайз“. Сякаш огромна вълна го е подбрала и се е опитала да го омотае около колона: едната му страна цялата се е вдала навътре, носът и кърмата почти се застъпват. Гърбът му е строшен. Празните му трюмове лакомо поглъщат огромен и непрекъснат поток от тъмна, кафеникава морска вода, всмукват пъстрите канални отпадъци така, както удавник вдишва въздух. Корабът се е устремил към дъното.

Хиро набутва „Разума“ обратно в лодката, скача в нея и пали мотора. Няма време да развърже лодката от понтона — клъцва въжето с уакизашито и потегля.

Понтоните вече хлътват навътре и надолу, дърпани от въжетата на разрушения кораб. Траулерът потъва под водната повърхност и се опитва да повлече целия квартал като черна дупка.

Двама филипинци вече са изскочили навън с къси ножове и кълцат въжетата, оплели квартала — опитват се отрежат частите, които могат да се спасят. Хиро се юрва към един понтон, вече потънал до колене във водата, намира въжетата, свързващи го със съседния понтон, който е потънал още повече, и ги съсича с катаната. Останалите въжета изпукват като пушечни изстрели, понтонът се изтръгва и се стрелва към повърхността с такава скорост, че насмалко не преобръща моторницата.

Голяма част от понтонния кей до траулера изобщо не може да се спаси. Мъже с рибарски ками и жени с кухненски ножове, коленичили и вече до шия във водата, се мъчат да освободят домовете си. Въжетата се късат едно по едно, наслуки, и изхвърлят филипинците във въздуха. Едно момче с мачете прерязва единственото останало въже, то изпращява и го шибва по лицето. Най-сетне салът отново е свободен и подвижен — клатушка се и се люшка, докато си възвръща равновесието, а там, където беше траулерът, не е останало нищо освен клокочещ въртоп, който сегиз-тогиз повръща по някоя отломка.

Други вече са се натоварили в рибарската лодка, вързана до траулера. И тя е пострадала: неколцина мъже се струпват и се навеждат през борда, за да огледат двата големи кратера отстрани. Всяка дупка е обкръжена от лъскава ивица колкото голяма чиния, където взривът е издухал всичката боя и ръжда. В средата има пробойна колкото топка за голф.

Хиро решава, че е време да се маха.

Но преди това бърка в комбинезона си, изважда щипка с банкноти и преброява няколко хиляди хонконгски долара. Слага ги на палубата и ги затиска с червена стоманена туба за бензин. После си хваща пътя.

Няма проблем с намирането на канала, който води към съседния квартал. Параноята му е нараснала неимоверно, затова, докато насочва лодката навън, се оглежда непрекъснато напред-назад из алейките. В една от тези ниши вижда един с жица в главата, който си мърмори нещо.

Съседният квартал е малайски. Няколко десетки малайци, са се събрали край моста, привлечени от шума. Щом Хиро влиза в квартала им, вижда как мъже търчат по разлюляния понтонен мост, служещ за главна улица, въоръжени с пистолети и ножове. Местната жандармерия. Още мъже, отговарящи на същото описание, изскачат от страничните улички, лодки и сампани, и се присъединяват към тях.

Страшни трясъци, пращене и раздиращо скърцане избухват до него, сякаш огромен камион току-що се е нахакал в тухлена стена. Вода облива тялото му, а лицето му е облъхнато от пара. После пак става тихо. Той се обръща, бавно и неохотно. Най-близкия понтон вече го няма — има само кървава, развихрена супа от трески и плява.

Той се обръща и поглежда назад. „Антенката“, която мярна преди няколко секунди, е излязла на открито — стърчи самотен на ръба на един сал. Останалите са се разкарали. Хиро забелязва, че устните на копелето мърдат. Той завърта рязко лодката и се устремява към него, изваждайки пътьом уакизашито със свободната си ръка, и го съсича на място.

Но ще има и още. Хиро знае, че всички до един са излезли да го търсят. Стрелците на „Ентърпрайз“ не ги е грижа колко бежанци ще изтрепят, докато уцелят Хиро.

От малайския квартал той се прехвърля в китайски, много по-застроен — тук има доста стоманени кораби и шлепове. Кварталът се простира в далечината, надалеч от Ядрото, доколкото Хиро може да види от смотаната си гледна точка на морското равнище.

Високо горе на надпалубните съоръжения на един от китайските кораби някакъв мъж го наблюдава — пак „антенка“. Хиро вижда как челюстта му хлопа, докато изпраща последни сведения в Централата на Сала.

Голямата картечница „Гатлинг“ на палубата на „Ентърпрайз“ отново се обажда и изстрелва нов метеорит от плужеци от обеднен уран в корпуса на безлюден шлеп на около шест метра от Хиро. Цялата страна на корпуса се огъва навътре, все едно стоманата се е втечнила и се стича по улей. Металът светва — шоковите вълни просто превръщат дебелия слой ръжда в аерозол, издухват го от стоманата и го понася звукова вълна, толкова мощна, че Хиро го свива в гърдите и му прилошава.

Картечницата се контролира от радар и е много точна, когато стреля по метал. И много по-неточна, когато целта е от плът и кръв.

— Хиро, какво става, майната му? — крещи Уай Ти в слушалките.

— Не мога да говоря. Вкарай ме в кабинета ми — казва Хиро. — Метни ме на мотоциклетната седалка и ме закарай там.

— Не мога да карам мотор!

— Има само една ръчка. Извий й врата и готово!

После той насочва лодката си към открито море и отпрашва. Като смътен образ, наложен върху Реалността, той вижда черно-бялата фигура на Уай Ти, възседнала мотоциклета пред него. Тя се пресяга към ръчката, двамата подскачат напред и се врязват в стената на един небостъргач на Max 1.

Той напълно изключва картината от Метавселената — очилата стават напълно прозрачни. После включва системата в пълен „гаргойл“ режим — подсилена видима светлина, инфрачервено зрение с фалшиви цветове, плюс радар с милиметрови вълни.

Картината на света става черно-бяла и зърнеста, много по-ярка отпреди. Тук-там разни предмети са обгърнати от рошаво сияние в розово и червено. Това е от инфрачервените лъчи и означава, че тези предмети са топли или горещи: хората са розови, двигателите и огньовете — червени.

Данните от милиметровия радар се налагат върху картината много по-ясно и отчетливо в неоновозелено. Всичко метално си личи. Сега Хиро плава по зърнест тъмносив воден булевард покрай зърнести светлосиви понтонни мостове, вързани за рязко очертани неоновозелени шлепове и кораби, които на места греят в червеникаво — навсякъде, където излъчват топлина. Гледката не е хубава. Всъщност е толкова грозна, че вероятно обяснява защо гаргойлите общо взето са такива дебили в общуването. Но му върши много повече работа от предишния изглед, изрисуван с въглен върху абанос.

Освен това спасява живота му. Докато той се носи по тесен лъкатушен канал, точно пред него върху водата увисва тясна зелена парабола. Изведнъж изскача над вълните и се изопва в идеално права линия на нивото на шията му. Струна от пиано. Хиро се навежда и минава под нея, махва на младите китайци, заложили капана, и продължава нататък.

Радарът улавя трима размазани розови индивиди с китайски калашници в ръце, застанали край канала. Хиро завива в страничен канал и ги заобикаля. Но този канал е по-тесен и той не знае точно накъде води.

— Уай Ти — обажда се той — къде сме, по дяволите?

— Караме по улицата към вас. Подминахме къщата около шест пъти.

По-нагоре каналът завършва на сляпо. Хиро обръща на сто и осемдесет градуса. С големия топлообменник, влачещ се отзад, лодката далеч не е толкова маневрена и бърза, колкото на Хиро му се иска. Той отново минава под струната-капан и тръгва по друг, подминат по-рано тесен канал.

— Готово, прибрахме се. Ти си на бюрото си — казва Уай Ти.

— Добре — казва Хиро. — Сега става сложно.

Той спира напълно посред канала, сканира за полицаи-доброволци и „антенки“, но няма такива. В съседната лодка дребничка китайка, стиснала сатър, кълца нещо. Хиро решава, че може да поеме риска, изключва Реалността и се връща в Метавселената.

Той е седнал зад бюрото си. Уай Ти е застанала до него със скръстени ръце и цялата излъчва Отношение.

— Библиотекарю?

— Да, господине — влиза безшумно Библиотекарят.

— Трябват ми чертежите на един самолетоносач на име „Ентърпрайз“. Бързо. Ако ми намериш нещо триизмерно, ще е страхотно.

— Да, господине — кимва Библиотекарят.

Хиро се пресяга и хваща Земята.

— ВИЕ СТЕ ТУК — командва той.

Земята се завърта и най-сетне пред погледа му застава Сала. После той се хвърля към него с ужасяваща бързина. Пътят дотам му отнема само три секунди.

Ако се намираше в някоя нормална и стабилна част на света като долен Манхатън, образът щеше да е триизмерен. Ала трябва да се примири с двуизмерна сателитна картина. Пред очите му една червена точка е наложена върху черно-бяла снимка на Сала. Намира се точно в средата на тесен черен воден канал: ВИЕ СТЕ ТУК.

Лабиринтът е все така невероятно заплетен. Но е много по-лесно да разгадаеш лабиринт, когато го гледаш отгоре. След около шейсет секунди той вече е в открития океан. Зазорява се — сива, мъглива зора. Облакът пара от топлообменника на Разума я сгъстява още мъничко.

— Ти къде си, дявол да го вземе? — пита Уай Ти.

— Махам се от Сала.

— Брей! Много ти мерси за помощта.

— Връщам се след минутка. Само ми трябва една секунда да се организирам.

— Тук е пълно със страшни типове — осведомява го Уай Ти. — И ме гледат.

— Всичко е наред — успокоява я Хиро. — Убеден съм, че ще се вслушат в гласа на Разума.