Нийл Стивънсън
Снежен крах (29)

29

Уай Ти виси край Мамината закусвалня за шофьори на камиони на шосе 405 и чака транспорт. По-скоро би умряла, отколкото да влезе там. Ако например голям камион я прегази с всичките си осемнайсет колела пред някоя „Мамина закусвалня“, тя по-скоро би се влачила по банкета на магистралата по клепачи, докато стигне някое от заведенията „Дремни и продължи“, пълно с разгонени деградета, отколкото да влезе в „Мамината закусвалня“. Но понякога на професионалистите възлагат задачи, които не им харесват — трябва само да запазиш самообладание и да се примириш.

За тазвечерната задача мъжът със стъкленото око вече я е снабдил с „шофьор и охрана“, както той се изрази. Тотално неизвестен тип. Уай Ти не е убедена, че й харесва да се примирява с някакъв тайнствен пич. Наум си го представя подобен на треньора по борба от гимназията. Това би било пълна гротеска. Както и да е, срещата й с него е тук.

Тя си поръчва кафе и парче черешов пай а ла мод. Отнася ги до обществения Уличен терминал на ъгъла. Той представлява нещо като свръхтясна кабина от неръждаема стомана, натикана между телефонна кабина, в която се е насадил затъжил се по дома шофьор, и флипер с цицореста мадама, която светва, щом вкараш топката във Вълшебните фалопиеви тръби.

Не разбира много-много от Метавселената, но знае как да се оправя и има адрес. А да намериш даден адрес в Метавселената не ще да е по-трудно, отколкото в Реалността — поне ако не си напълно слабоумно домашно животинче.

Веднага щом излиза на Улицата, хората я заглеждат особено. По същия начин, както я гледат, докато върви през подобната на камгарна вълна пустош на Корпоративния парк „Уестлейк“, облечена в Куриерския си костюм в синьо и оранжево. Знае, че хората на Улицата я гледат гадно, защото е влязла през лайнян обществен терминал. Тя е черно-бяла измет.

Застроената част на улицата около Нулевия порт оформя вдясно луминесцентен буреносен облак. Тя й обръща гръб и се качва на монорелсата. Иска й се да отиде в града, но трябва да посети един скъп участък от Улицата и ще се наложи да пуска монети в процепа на всяка десета от милисекундата.

Името на пича е Нг. В Реалността той се намира някъде в Южна Калифорния. Уай Ти не е съвсем сигурна какво точно кара той — нещо като фургон, пълен, както й го описа човекът със стъкленото око, с „неща, наистина невероятни неща, за които не ти трябва да знаеш нищо“. В Метавселената той живее извън града, около Порт 2, където започват разсейките.

 

 

Домът на Нг в Метавселената представлява френска колониална вила в предвоенното село Май То в делтата на Меконг. Да го посетиш е все едно да отидеш във Виетнам около 1955 г. — само дето не се обливаш в пот. За да осигури пространство за творението си, той си е закупил парцел в Метавселената на две мили от Улицата. В този застроен участък с евтини наеми няма монорелсов транспорт и й се налага да извърви целия път пеша.

Кабинетът му е голям, с френски врати и балкон, и гледа към безбрежни оризови плантации, обработвани от ситни виетнамци. Явно този тип е заклет техничар, защото Уай Ти преброява стотици хора в оризищата, плюс още дузини, търчащи из селото — всички с доста добро изображение и до един извършващи разни неща. Тя не е компютърен маниак, но знае, че този пич прахосва много компютърно време за задачата да създава реалистичен изглед отвъд прозореца на кабинета си. А фактът, че това е Виетнам, придава на изгледа засуканост и призрачност. Уай Ти няма търпение да разкаже на Роудкил за това място. Чуди се, дали тук има бомбардировки, обстрел, напалм. Ще е супер.

Самият Нг, или поне аватарът на Нг, представлява дребен и много спретнат петдесетинагодишен виетнамец със залепнала по черепа коса, облечен с дрехи в цвят хаки във военен стил. Когато Уай Ти влиза в кабинета му, го заварва наведен напред в креслото си, а една гейша разтрива раменете му.

Гейша във Виетнам?

Дядото на Уай Ти, който беше ходил там, й беше разказвал, че нипонците завзели Виетнам през войната и се развихрили там с характерната за тях жестокост — преди ние да им пуснем бомбичката и те да открият, че са пацифисти. Виетнамците, също като повечето азиатци, мразят японците. И очевидно този образ, Нг, се кефеше на идеята гейша да му разтрива раменете.

Но всичко това е много странно по следната причина: гейшата е само картинка в очилата на Нг и Уай Ти. А картинка не може да ти направи масаж. Така че защо да се пънеш?

Щом Уай Ти влиза, Нг става и се покланя. Така се поздравяват помежду си печените откачалки от Улицата. Те не обичат да се ръкуват, защото контактът не се усеща и това ти напомня, че ти всъщност изобщо не си там.

— Здрасти — поздравява Уай Ти.

Нг сяда и гейшата веднага го подпочва наново. Бюрото му е хубаво френско старинно писалище с редица от малки телевизионни екрани, подредени откъм задния му край, срещу Нг. Той през цялото време следи екраните, дори и когато разговаря.

— Разказаха ми това-онова за тебе — казва Нг.

— Не бива да слушате гадни клюки — срязва го Уай Ти.

Нг взема чаша от писалището си и отпива. Питието прилича на ментов джулеп. На повърхността се оформят кълба от изпарения, които се разтичат и потичат надолу по чашата. Изображението е така съвършено, че Уай Ти вижда във всяка капка миниатюрно отражение на прозорците на кабинета. Голямо показно. Ега ти маниака.

Съзерцава я с напълно безстрастна физиономия, но на Уай Ти й се чини, че изразът му е на омраза и отвращение. Да пръснеш толкова мангизи за най-лъскавата къща в Метавселената, и после някаква скейтърка да ти се изтърси зърнеста и черно-бяла. Направо си е изригване в метафоричните ташаци.

Някъде из тази къща свири радио — микс от виетнамски паркетни мелодии и щатски инвалиден рок.

— Гражданка на Нова Сицилия ли си? — пита Нг.

— Не, само понякога се мотая с Чичо Енцо и други пичове от Мафията.

— Аха. Много необичайно.

Нг не бърза за никъде. Потопил се е в мудното течение на делтата на Меконг и е доволен да си кибичи там, да зяпа телевизорите и да изстрелва някое изречение на всеки десет минути.

Още нещо: той очевидно страда от синдрома на Турет или от някакви други мозъчни болежки, защото от време на време без никаква очевидна причина от устата му излизат странни звуци. Остро дрънчене — както винаги звучат виетнамците в задните стаички на магазините и ресторантите, докато водят семейни разпри на майчиния си език. Но доколкото преценява Уай Ти, това не са истински думи, а просто звукови ефекти.

— Много ли работиш за тия типове? — пита Уай Ти.

— От време на време им извършвам дребни охранителски услуги. Както повечето големи корпорации, Мафията поддържа силна традиция сама да се грижи за сигурността си. Но когато има нужда от нещо по-така, техническо…

Той млъква по средата на изречението и от носа му излиза невероятен бръмчащ звук.

— Значи това е по твойта част — сигурността?

Нг оглежда внимателно всичките си телеекрани. Щраква с пръсти и гейшата изприпква навън. Той кръстосва ръце на бюрото, навежда се напред и вперва поглед в Уай Ти.

— Да — казва той.

Уай Ти също го гледа втренчено и го чака да продължи. След няколко секунди вниманието му отново се връща към мониторите.

— Преобладаващата част от работата си върша по силата на мащабен договор с Господин Ли — изтърсва той.

Уай Ти очаква уточнението — не „господин Лий“, а „Големият Хонконг на Господин Лий“.

Е, добре. Щом тя може да споменава Чичо Енцо, нека и той споменава Господин Ли.

— Социалната структура на всяка национална държава се определя основно от нейните разпоредби за сигурност — казва Нг. — Господин Ли разбира това.

О-хо-хо, сега ще се задълбочаваме. Изведнъж Нг се разприказва точно като белите старци по телевизионните учени дискусии, които майката на Уай Ти следи с маниакална страст.

— Вместо да наема многобройни човешки сили за сигурност, което влияе на социалната среда — нали се сещаш, много работници, работещи за минимална надница, стърчат и размахват картечници — господин Ли предпочита да използва нехуманни системи.

Нехуманни системи. Уай Ти понечва да го попита какво знае той за Плъха. Но няма смисъл — той няма да каже. Ако попита Нг за сведения, това би прецакало отношенията им… И то за сведения, които той никога не би й дал. Това би превърнало цялата тази сцена в още по-смахната дори отсега — а това Уай Ти съвсем не може да си го представи.

Нг избухва в дълга поредица от дрънчащи звуци, пропуквания и ларингални експлозиви.

— Шибана кучка — измърморва той.

— Моля?

— Нищо — казва той. — Една кукленска количка ми отряза пътя. Никой от тия хора не разбира, че с тая кола мога да ги смажа като бронетранспортьор — прасе с огромен търбух.

— Кукленска количка… Ти да не караш?

— Да, идвам да те взема, нали се сещаш?

— Имаш ли нещо против?

— Не — въздъхва той, сякаш наистина има.

Уай Ти става и минава зад бюрото му, за да огледа.

Всеки от малките телевизионни монитори показва различен изглед от микробуса му: предно стъкло, ляв прозорец, десен прозорец, поглед назад. На друг е електронната карта, която показва къде се намира: на връщане от Сан Бернардино, но недалече.

— Микробусът се управлява с гласова команда — обяснява той. — Махнах интерфейса за кормило и педал, защото словесните команди ми се сториха по-удобни. Ето защо понякога в гласа ми се появяват непознати звуци — контролирам системата на колата.

Уай Ти излиза от Метавселената, за да си проясни мислите и да пусне една вода. Щом смъква очилата, открива, че е събрала доста голяма публика от шофьори и механици, застанали около кабината на терминала в полукръг — слушат я как бъбри на Нг. Щом се изправя, вниманието, естествено, се пренасочва към дупето й.

Уай Ти минава през тоалетната, дояжда пая си и излиза под ултравиолетовото сияние на залязващото слънце да чака Нг.

Лесно разпознава фургона му. Той е огромен. Два и половина метра висок и още по-широк — което в старо време, когато все още е имало закони, би било голяма тегоба. Конструкцията е сандъчеста и ъгловата, стъкмена от плоски, нащърбени стоманени листове, обикновено използвани за капаци на капандури и стълбищни стъпала. Гумите са грамадни като гуми на трактор, но с по-фини нарези. Шест са на брой — две оси отзад и една отпред. Моторът е толкова голям, че — също като космическия кораб на лошите по филмите — Уай Ти го усеща вътрешно как боботи в ребрата й още преди да го е видяла. Той изхвърля дизелови газове през чифт дебели червени вертикални ауспуси, подаващи се от покрива и извити назад. Предното стъкло е идеално плосък стъклен правоъгълник, около метър на два и половина, толкова плътно потъмнено, че тя не може да различи нищичко вътре. Муцуната на фургона е окичена с всички видове мощни фарове, известни на науката — все едно тоя тип в събота вечер е обрал някой франчайз на Нова Южна Африка и е свил всички лампи до последната от всички хлебарници. Отпред е заварена решетка от релси, изкъртени от някой изоставен железен път. Само решетката вероятно тежи повече от малка кола.

Дясната врата се отваря. Уай Ти се приближава и сяда на предната седалка.

— Здрасти — поздравява тя. — Нещо за стимул искаш ли?

Нг го няма зад волана.

Там, където би трябвало да се намира шофьорското място, има нещо като неопренова кесия колкото кофа за боклук, окачена на тавана посредством мрежа от ремъци, кабели, тръби, жици, фиброоптични влакна и хидравлични въжета. Омотана е с толкова много чудесии, че е трудно да различиш действителните й очертания.

Най-отгоре Уай Ти забелязва парченце кожа с черна коса наоколо — темето на оплешивяваща мъжка глава. Всичко останало от слепоочията надолу е покрито с огромно устройство, съчетаващо очила, маска, слушалки и тръба за захранване, прикрепено към главата му с умни каишки, които постоянно се затягат или отпускат, за да му е удобно и да поддържат уреда в добра позиция.

Под него, и от двете страни, където бихте очаквали да видите, тъй де, ръце, от пода се подават дебели снопове жици, фиброоптични влакна и тръби, които сякаш са втъкнати в раменните стави на Нг. Подобно е положението и там, където би било редно да се намират краката му, а още жици и тръби са втъкнати в чатала му и прикрепени по различни места по торса му. Цялото нещо е увито в калъф — кесия, доста по-голяма от торса му, която постоянно се издува и пулсира като жива.

— Благодаря, грижат се за всичките ми нужди — отвръща Нг.

Вратата се затръшва зад нея. Нг издава джавкащ звук, фургонът излиза на отбивката и се запътва към шосе 405.

— Моля те, извини вида ми — казва той след няколко неловки минути. — Хеликоптерът ми се запали по време на евакуацията на Сайгон през 1974 г. — заблуден трасиращ снаряд, изстрелян от наземните войски.

— Леле! Ега ти гнусотията.

— Успях да стигна до американския самолетоносач до брега, но, нали разбираш, по време на пожара горивото пръскаше навсякъде.

— Да бе, представям си. Уфф!

— Известно време ходех с протези — някои са много добри. Но няма нищо по-добро от моторизираната инвалидна количка. А после си помислих, защо моторизираните инвалидни колички неизменно трябва да представляват миниатюрни жалки конструкцийки, на които и най-малката стръмнинка им се опира? И затова си купих това нещо — германска пожарна кола за летища — и го превърнах в своя нов моторизиран инвалиден стол.

— Много е хубав.

— Америка е прекрасна, защото всичко можеш да го получиш в колата си. Смяна на маслото, пиячка, банки, автомивка, погребения, каквото си поискаш — минаваш с колата! Така че това возило е много по-добро от миниатюрните жалки инвалидни колички. То е продължение на тялото ми.

— Кога гейшата ти разтрива гърба?

Нг смънква нещо, а калъфът му започва да пулсира и трепти около тялото му.

— Тя е демон, разбира се. Що се отнася до масажа, тялото ми е потопено в електроконтактен гел, който ме масажира при нужда. Освен това имам шведка и африканка, също демони, но изображението им не е толкова добро.

— Ами ментовият джулеп?

— През захранващата тръба. Безалкохолен, ха-ха.

— Та значи — казва Уай Ти в момента, когато летището вече е далече и тя разбира, че е твърде късно за шубета — какъв е планът? Имаме ли план?

— Отиваме в Лонг Бийч, в Жертвената зона на Смъртния остров. И купуваме наркотици — обяснява Нг. — Или по-точно ти ги купуваш, защото аз съм неразположен.

— И това ми е задачата? Да купя дрога?

— Да я купиш и да я хвърлиш във въздуха.

— В Жертвена зона?

— Да. За останалото ще се погрижим ние.

— Кои сте тия „ние“ бе, пич?

— Има още няколко, хм, същества, които ще ни помогнат.

— Какво, да не би каросерията да е пълна с още… такива като тебе?

— Нещо такова — отвръща Нг. — Близо си до истината.

— Те какви са — нехуманни системи ли?

— Този термин според мен е достатъчно всеобхватен.

Уай Ти изтълкува това като голямо „да“.

— Уморен ли си? Искаш ли аз да те сменя на волана?

Нг се изсмива остро, като далечен патешки грак, а фургонът едва не поднася. Уай Ти няма чувството, че се смее на шегата — той се смее на това, що за кретенка е Уай Ти.