Нийл Стивънсън
Снежен крах (13)

13

Нипонският бизнесмен, насечен на парчета, се въргаля по пода на „Черното слънце“. За изненада (той изглежда толкова истински, когато е цял) през пресните разрези, нанесени от меча на Хиро по тялото му, не се вижда никаква плът, кръв или органи. Той не е нищо повече от тънка епидермална черупка, невероятно сложна надуваема кукла. Но въздухът не издиша от него, той не се спихва — можете да погледнете вътре в отверстието от разреза с меч, и вместо кости и месо ще видите гърба на кожата от другата страна.

Това съсипва метафората. Аватарът не се държи като истинско тяло. Което напомня на всички редовни клиенти на „Черното слънце“, че живеят в измислен свят. Хората мразят да им се напомня това.

Докато Хиро пишеше алгоритмите за бой с мечове в „Черното слънце“ — код, по-късно възприет в цялата Метавселена — той откри, че не съществува сносен начин да се справиш с последствията. Аватарите не умират. Нито се разпадат. Създателите на Метавселената не бяха достатъчно зли и мрачни, че да предвидят подобна нужда. Но целият смисъл на боя с мечове е в това да посечеш някого и да го убиеш. И така, наложи се Хиро да скалъпи нещо, за да не бъде Метавселената осеяна с времето от неподвижни разчленени аватари, които не се разлагат.

Така че първото нещо, което се случва, след като някой загуби в бой с мечове, е, че връзката на компютъра му с глобалната мрежа, каквато представлява Метавселената, се прекъсва. Веднага го изхвърлят от системата. Това е най-близката симулация, която може да предложи Метавселената, но тя само страшно ядосва потребителя.

При това той открива, че няколко минути той не може да се върне обратно в Метавселената. Не може да се регистрира отново. Така е, защото неговият аватар, разчленен, все още се намира в Метавселената, а по правило твоят аватар не може да съществува на две места едновременно. Така че потребителят не може да се върне, докато не са ликвидирали аватара му.

За ликвидирането на накълцаните аватари се грижат Гробищните демони — ново свойство на Метавселената, което Хиро се наложи да измисли. Те са дребни и подвижни, обвити в черно като нинджи — дори и очите им не се виждат. Действат безшумно и експедитивно. Още докато Хиро се дръпва от насеченото тяло на бившия си противник, те изскачат от невидими люкове в пода на „Черното слънце“ от пъкъла долу и се юрват към поваления бизнесмен. Само след секунди вече са напъхали телесните части в черни торби. После слизат обратно надолу през тайните си люкове и се загубват из секретните тунели под пода на „Черното слънце“. Чифт любопитни клиенти се опитват да ги последват, мъчат се да отворят със сила люковете, но пръстите на аватарите им не напипват нищо освен гладка матова чернота. До системата от тунели имат достъп само Гробищните демони.

А и Хиро, между другото. Но той рядко я използва.

Гробищните демони ще отнесат аватара на Кладата — вечен подземен огън под центъра на Черното слънце, и ще го изгорят. Веднага щом пламъците го погълнат, аватарът ще изчезне от Метавселената и неговият собственик ще може да влезе както обикновено, като си създаде нов аватар, за да се разкарва из нея. Но се надяваме, че следващия път ще бъде по-предпазлив и любезен.

 

 

Хиро оглежда кръга от ръкопляскащи, свиркащи и викащи аватари и забелязва, че те избледняват. Сега цялото „Черно слънце“ изглежда като прожектирано върху марля. От другата страна на марлята прозират ярки светлини, които разсейват образа. После образът изчезва напълно.

Хиро маха очилата си и се озовава на паркинга пред склада с гола катана в ръце.

Слънцето току-що е залязло. Двайсетина души са го наобиколили отдалече, скрити зад паркираните коли и очакват следващия му ход. Повечето са доста уплашени, но неколцина са просто развълнувани.

Виталий Чернобил е застанал на прага на жилището им. Прическата му е осветена отзад. Тя е вкаменена с помощна на яйчен белтък и други протеини. Тези вещества отразяват светлината и разхвърлят наоколо мънички спектрални частици — взривена с осколочна бомба дъга. В момента компютърът на Хиро прожектира върху гъза на Виталий миниатюрен образ на „Черното слънце“. Виталий се олюлява от крак на крак, все едно да застане и на двата едновременно е твърде сложна задача по това време на денонощието и не е избрал от кой точно от двата да се възползва.

— Пречиш — казва Хиро.

— Време е да тръгваме — подканя го Виталий.

— Ти ли ми разправяш, че било време да тръгваме? От един час те чакам да се събудиш!

Хиро се приближава и Виталий оглежда неуверено меча му. Очите на украинеца са сухи и червени, а долната му устна е окичена с шанкър колкото мандарина.

— Победи ли в боя с мечове?

— Разбира се, че победих в шибания бой с мечове — отговаря Хиро. — На мечове съм най-великият в света.

— А и си писал програмата.

— Да бе, и това — потвърждава Хиро.

 

 

Когато Виталий Чернобил и „Стопените“ пристигнаха в Лонг Бийч с един от онези отвлечени бивши съветски бежански товарни самолети, те се заловиха да претърсват цяла южна Калифорния за железобетонни пространства, също така огромни и пусти като онези, които бяха зарязали в Киев. Не че ги гонеше носталгия. Имаха нужда от подобна среда, за да упражняват изкуството си.

Река Ел Ей беше тъкмо мястото за това. Имаше и хубави надлези в изобилие. Трябваше само да проследят скейтърите до тайните места, отдавна открити от тях. Трашърите и ядрените фъз-гръндж колективи виреят в една и съща среда. Тъкмо нататък са се запътили сега Виталий и Хиро.

Виталий има един много стар „Фолксваген Ванагон“ от онези с подвижния покрив, който го превръща в импровизирана каравана за лагеруване. Навремето той живееше в него — паркираше го на улицата или в някой от франчайзите „Дремни и продължи“, но после срещна Хиро Протагонист. Сега собствеността над фургона е спорен въпрос, защото Виталий дължи на Хиро повече пари, отколкото струва той, технически погледнато. Така че го ползват и двамата.

Те изкарват колата от другата страна на склада — надуват клаксона и мигат с фаровете, за да пропъдят стотина дечица от товарния док. Това тук не ви е място за игра, дечица.

Потеглят по широк коридор и се извиняват на всеки сантиметър, докато газят мъничките лагери на маите, будистки светилища и бяла измет, друсана с Вертиго, Ябълков пай, Фъзи Бъзи, Нартекс, Горчица и тям подобни. Подът има нужда от премитане — употребявани спринцовки, шишенца от крек, обгорели лъжици, дръжки от лули. Има и много малки тръбички, горе-долу колкото палец — прозрачна пластмаса с червено капаче в единия край. Може да са шишенца от крек, но са си с капачетата, а наркоманите не са толкова педантични, че да запушат празно шишенце. Сигурно е нещо ново, което Хиро не е чувал — макдоналдската стиропорна кутия за сандвичи сред опаковките за дрога.

Те се вмъкват през един противопожарен изход в друга част на склада, която изглежда съвсем същата като предишната (в Америка всичко изглежда еднакво, сега няма преходи). Третото шкафче отдясно е на Виталий — ситно-дребно, тринайсет на двайсет и пет, което той използва точно по предназначение: за склад.

Виталий застава пред вратата и започва с опитите да си спомни комбинацията за отключване, което включва известно количество гадаене напосоки. Най-сетне ключалката щраква и се отваря. Виталий сритва резето, отваря вратата и разчиства полукръг сред дрогаджийските партакеши. По-голямата част от шкафчето е заета от две големи четириколесни ръчни колички, накамарени с тонколони и усилватели.

Хиро и Виталий изкарват количките на товарния док, натоварват нещата във фургона и връщат празните колички в шкафчето. Технически погледнато, количките са общинско имущество, но това никой не го вярва.

Пътуването към мястото на концерта е дълго, а още повече го удължава фактът, че Виталий, отхвърляйки техноцентричния лосанджелиски възглед за вселената, в която Скоростта е Бог, обича да кара по повърхността, с около петдесет-шейсет километра в час. Трафикът също не го бива. Затова Хиро включва компютъра си в запалката и се гмурва в Метавселената.

Той вече не е свързан с мрежата чрез фиброоптичен кабел, поради което цялата му комуникация с външния свят се осъществява чрез радиовълни, а те са много по-бавни и по-ненадеждни. Няма да е практично да отиде в „Черното слънце“ — ще изглежда и ще звучи ужасно, а останалите клиенти ще го зяпат като да е черно-бял. Но няма проблем да отиде в кабинета си, защото той се генерира във вътрешността на неговия компютър, кацнал в скута му. За това той няма нужда от комуникация с външния свят.

Хиро се материализира в своя кабинет в своята спретната малка къщурка в стария хакерски квартал на самата Улица. Всичко тук е съвсем по нипонски: подът е покрит с татами. Бюрото му представлява огромна червеникава плоча от грубо издялан махагон. Сребриста разсеяна светлина се процежда през стените от оризова хартия. Панелът пред него се плъзга встрани и разкрива градина, в която има дори бълбукащо поточе. Сегиз-тогиз в него подскачат пъстърви и ловят мухи. По принцип езерцето би трябвало да е пълно с шарани, но Хиро е достатъчно американец, за да смята шараните за негодни за ядене динозаври, които кибичат на дъното и плюскат нечистотии от канализацията.

Има и нещо ново: кълбо колкото грейпфрут, идеално детайлно копие на Планетата Земя, увиснало в пространството на една ръка разстояние пред очите му. Хиро е чувал за това, но никога не го е виждал. Това е софтуер на ЦРК, наречен просто Земя — потребителският интерфейс, използван от тях, за да следят и най-дребната пространствена информация, която притежават — всички карти, сведения за климата, архитектурни планове и данни от сателитните наблюдения.

Хиро си мисли, че след няколко години, ако преуспее в разузнавателния бизнес, може би ще печели достатъчно, че да се абонира за „Земя“ и да си вземе такова чудо в кабинета. А сега ето го тук изведнъж, безплатно. Единственото обяснение, за което се сеща, е, че сигурно е подарък от Хуанита.

Но първо най-важното. Картата Бабел/Инфокалипсис все още е в джоба на аватара му. Той я изважда.

Един от панелите от оризова хартия, представляващи стените на кабинета, се плъзва встрани. Оттатък Хиро вижда голяма, слабо осветена стая, каквато преди тук нямаше — очевидно когато Хуанита е дошла, е разширила значително къщата му. В кабинета влиза мъж.

Демонът-библиотекар прилича на приятен среброкос мъж около петдесетте с яркосини очи, облечен с пуловер с остро деколте върху работна риза, с грубо тъкана вратовръзка от материя, подобна на туид. Вратовръзката е разхлабена, ръкавите — навити. Макар и да е само програма, той си има основание да е весел — може да се движи сред почти безкрайните лавици с информация в Библиотеката с пъргавината на паяк, танцуващ по обширна паяжина от препратки. Библиотекарят е единственият софтуер на ЦРК, по-скъп даже и от Земята — единственото, което той не може да прави, е да мисли.

— Кажете, господине — казва Библиотекарят. Ведър е, без да е противно закачлив. Сключва ръце зад гърба си, поклаща се леко напред на пети и вдига очаквателно вежди над очилата си.

— Бабел е град във Вавилон, нали?

— Легендарен град — отвръща Библиотекарят. — Бабел е библейското име на Вавилон. Думата е семитска — „баб“ означава порта, а „Ел“ — Бог. Така че Бабел означава „Портата на Бога“. Но вероятно е също и нещо ономатопеично — имитиране на човек, който говори неразбираем език. Библията е пълна с игрословици.

— Построили са кула до небесата и Господ я съборил.

— Това е антология от общоразпространени погрешни схващания. Господ не е направил нищичко на самата Кула. „И рече Господ: «Ето, едни люде са, и всички говорят един език; и това, що са почнали да направят, и не ще може вече да им се възбрани какво да било нещо що биха намислили да направят. Елате да слезем там и да разбъркаме езикът им, тъй щото един други да не разбират езика си». Така Господ ги разпръсна оттам по лицето на цялата земя; а те престанаха да градят града. Затова той се наименува Вавилон (т.е. Бъркотия), защото там Господ разбърка езика на цялата земя“. Битие, гл.11, стихове 6–9, Ревизирана стандартна версия.

— Значи кулата не е била съборена. Просто е била „замразена“.

— Правилно. Не е била съборена.

— Ама това е менте.

— Менте?

— Вероятно е невярно. Хуанита вярва, че нищо не е „вероятно“ вярно или невярно в Библията. Защото ако е вероятно невярно, то излиза, че Библията лъже, а ако е вероятно вярно, то съществуването на Бог е доказано и вече няма място за вярата. Историята за Бабел/Вавилон вероятно е невярна, защото ако са построили кула до небесата и Господ не я е съборил, тя все още ще стърчи някъде — или поне някакви видими останки от нея.

— С предположението, че кулата е била много висока, вие разчитате на един остарял прочит. Кулата е описана буквално като „чийто връх да стига до небето“. Векове наред това се е тълкувало така: върхът й е бил толкова високо, че е опирал в небесата. Но от около век насам, след разкопаването на вавилонските зикурати, по върховете им са открити нарисувани астрологични диаграми — картини на небесата.

— О… Добре, значи истинската история е, че са построили кула с небесни диаграми, издълбани на върха. Което е далеч по-приемливо от кула, издигаща се до небето.

— Повече от приемливо — напомня му Библиотекарят. — Такива строежи действително са открити.

— Както и да е. Ти казваш, че когато Господ се ядосал и им се нахвърлил, самата кула не била засегната. Но се наложило да спрат строежа поради информационно бедствие — те не са можели да разговарят помежду си.

— „Бедствие“ е астрологичен термин за „лоша звезда“ — изтъква Библиотекарят. — Извинете, но поради вътрешната си структура съм просто цар на нелогичните изводи.

— Няма нищо — успокоява го Хиро. — Ти си много прилична програма. Тебе кой те е писал?

— В по-голямата си част се пиша сам — отвръща Библиотекарят. — Т.е. притежавам вродена способност да се уча от опита. Но тази способност е изначално закодирана в мен от моя създател.

— Кой те е написал? Може да го познавам — предполага Хиро. — Познавам много хакери.

— Не съм кодиран от професионален хакер, по същество, а от изследовател от Конгресната библиотека, който се е научил да кодира — обяснява Библиотекарят. — Той се посветил на обичайния проблем за пресяването на огромни количества несъществени подробности с цел намирането на бисери от важна информация. Името му е доктор Емануел Лагос.

— Чувал съм това име — казва Хиро. — Значи той е бил един вид метабиблиотекар. Смешна работа — мислех си, че е някой от ония дърти привидения от ЦРУ, дето се мотат из ЦРК.

— Никога не е работил за ЦРУ.

— Добре, хайде сега да свършим малко работа. Провери всяка безплатна информация в Библиотеката, съдържаща името Л. Боб Райф, и я подреди хронологично. Наблягам на думата „безплатна“.

— Телевизия и вестници — да, господине. Момент, господине — отговаря Библиотекарят. Той се обръща и излиза на каучуковите си подметки. Хиро насочва вниманието си към земята.

Нивото на детайлизация е фантастично. Резолюцията, яснотата, просто видът на кълбото подсказва на Хиро и на всеки друг, който разбира от компютри, че този софтуер е яка работа.

Не са само континентите и океаните. Кълбото изглежда точно както би изглеждала Земята от точка в геосинхронна орбита точно над Ел Ей, заедно с климатичните системи — огромни въртящи се галактики от облаци, реещи се над повърхността на кълбото и хвърлящи сиви сенки върху океаните, и полярни ледени шапки, които се топят и разпадат, и се вливат в морето. Половината кълбо е осветено от слънчева светлина, половината е тъмно. Терминаторът — линията, разделяща деня от нощта — току-що е минала през Ел Ей и сега пълзи по Тихия океан на запад.

Всичко става в забавен кадър. Хиро вижда как формата на облаците се променя, ако ги наблюдава достатъчно дълго. Май нощта на Източното крайбрежие е ясна.

Нещо привлича вниманието му — движи се бързо по повърхността на кълбото. Струва му се, че е комар. Но в Метавселената няма комари. Опитва се да се съсредоточи върху нещото. Компютърът, който изпраща към роговиците му лазерни лъчи със слаба мощност, отскачащи от тях, усеща тази промяна във вниманието и Хиро ахва — той сякаш се гмурка надолу към глобуса като разхождащ се из космоса астронавт, току-що изпаднал от орбита. Когато най-сетне се овладява, се намира само на няколкостотин мили над земята, вперил поглед в плътно облачно струпване, и вижда комара, който се плъзга под него. Това е нисколетящ сателит на ЦРК, летящ от север на юг в полярна орбита.

— Информацията ви, господине — обажда се Библиотекарят.

Хиро се сепва и вдига поглед. Земята се люшва надолу и излиза от полезрението му. Библиотекарят е застанал пред него и му протяга хиперкарта. Като всеки библиотекар в Реалността, и този демон може да се движи с безшумни стъпки.

— Може ли да вдигаш малко повече шум, докато ходиш? Лесно се стряскам — моли Хиро.

— Готово, господине. Моите извинения.

Хиро се пресяга за хиперкартата. Библиотекарят пристъпва напред и се навежда към него. Този път, когато стъпва на татамито, изпод стъпалото му излиза тих звук. Хиро чува белия шум на панталона, хлъзгащ се по крака.

Той взема хиперкартата и я поглежда. На нея пише:

Резултати от Библиотечното търсене за:

Райф, Лорънс Робърт, 1948 —

Обръща картата. Гърбът й е разделен на няколко десетки иконки колкото нокътче. Някои са малки снимчици на първите страници на вестници. Много от тях представляват пъстри светещи правоъгълници: миниатюрни телевизионни екрани, показващи видео на живо.

— Невъзможно е — казва Хиро. — Аз се намирам във фургон! Свързан съм с клетъчна връзка. Не може да си вкарал толкова много видео в моята система с такава бързина.

— Не беше необходимо нищо да вкарвам — обяснява Библиотекарят. — Всички съществуващи видеозаписи на Л. Боб Райф са събрани от д-р Лагос и вкарани в масива данни Бабел/Инфокалипсис, който вече присъства във вашата система.

— О!