Ричард Леймън
Къщата на Звяра (26)

Десета глава

Рой изпитваше болки по цялото тяло. Най-вече в раменете и гърба. Имаше чувството, че не е слизал от колата цяла вечност. А бяха минали само седем часа. Не би трябвало да се чувства толкова зле, не и само след седем часа каране.

Той бръкна в чантата до себе си и напипа топлите хамбургери. Посегна да си вземе един. След това го остави. По-добре е да почака. Скоро щеше да спре, за да пренощува. Тогава можеше да се нахрани.

Докато караше по Голдън Гейт, погледна вдясно към Алкатраз^[1]. Беше тъмно. Не се виждаше нищо, освен сигналната светлина. Още по-добре. За какво му е да гледа някакъв затвор?

Това не е затвор, припомни си той.

Разбира се, че е. Ако някога е бил затвор, ще си остане винаги затвор. Не може да се превърне в нещо друго.

Ако продължи по шосе 101 още десет минути, ще Види Сан Куентин. По дяволите, като че ли не беше прекарал достатъчно време в тази дупка.

Не искаше да си спомня за това.

Продължи напред и извади един хамбургер. Разви го. Изяде го бавно, като следеше пътните означения. Когато погълна последния залък, даде мигач и насочи понтиака към изхода за Мил Вали.

Спокойно. Харесваше му как се нареждаха нещата. Боб Марстън разбираше от коли.

Мил Вали не беше се променил много. Запазил бе атмосферата на малък провинциален град. Киното беше тъмно. Старата автогара изглеждаше същата. Зачуди се дали още продават онези книги с меки корици. Някъде вляво, на мястото на старите сгради, се издигаше огромна дървена конструкция. Мястото се променяше все пак, но бавно.

Едно голямо куче се появи на кръстовището. Рой натисна газта и зави рязко, за да го премаже, но проклетото създание отскочи настрани.

В края на града сви по пътя за Маунт Тамалпе, Мюр Удс и Стинсън Бийч. Пътят извиваше през горските хълмове. Известно време минаваше покрай пръснати тъмни къщи. След това сградите изчезнаха. Навлезе по-дълбоко в гората, на моменти почти спираше на острите завои.

Когато стигна до един черен страничен път, той се насочи към него и спря. Изгаси светлините. Тъмнината обви колата. Когато отвори вратата, вътре светна лампата. Отвори задната врата и свали червената раница от седалката. Извади фенер от един от страничните й джобове и я сложи на рамо. Затвори вратите на колата и навлезе в гората.

Теренът постепенно се издигаше нагоре. Докато се изкачваше, дънките му се закачаха за храстите. Скоро след като се отдалечи от пътя, прескочи ниска ограда от бодлива тел. Бодливата тел закачи дънките и одраска кожата му. Освободи крачола си и продължи нагоре.

На върха на склона претърси вечнозелената растителност. Изглеждаше гъста. Почти беше готов да се откаже, когато фенерът му освети едно достатъчно открито пространство. Пристъпи натам и се ухили.

Поляната беше около двадесет стъпки в кръг — предлагаше приятно равно място. Тук можеше да настани спалния си чувал. Някой друг беше палил огън, от който бяха останали наредени в кръг камъни. Вътре в кръга лежаха няколко овъглени консерви. Рой клекна и пипна една от тях. Беше студена.

Огледа околността с фенера. Навсякъде около поляната имаше дървета и започваше гората. В нея всичко беше тъмно и спокойно.

Беше чудесно.

Свали раницата и я отвори. Най-отгоре беше гумираното платнище. Постла го. След това извади синя торба, развърза я и измъкна спалния чувал на Боб. Постла го върху платнището.

Трябваше да взема и един от гумените дюшеци, помисли си той. Само ако се бях сетил.

Влезе в гората и събра дърва за огъня. Взе сухи съчки и ги донесе до кръга с камъни. После намери паднали клони и направи голям куп. Изхвърли изгорелите консерви в гората.

С тоалетна хартия запали огън. Сложи съчките. Огънят се разпалваше, пукаше и хвърляше искри. Пламъците грееха ръцете му и хвърляха подвижни сенки върху поляната. Прибави още големи клони.

— Сега вече огънят е истински — промърмори си той.

Три хубави пожара за един ден. Набираше опит.

Застана над огъня и наблюдаваше как подскачат пламъците и как се извиват. Чувстваше топлината с предната част на тялото си. След това отстъпи назад и се отдалечи от горещината. Взе фенера.

От време на време, докато се придвижваше обратно през гъстата гора, поглеждаше през рамо. Дълго време продължаваше да вижда огъня, ярката му светлина трептеше върху листата над поляната. Когато стигна до склона над колата, от огъня вече не се виждаше нищо.

Бавно и внимателно се спусна до колата. От предната седалка взе плика от Макдоналдс. След това отиде до багажника. Отключи го. Капакът се вдигна.

Джони премигна. Светлината я заслепи в очите. Лежеше на една страна, покрита с карирано одеяло.

— Гладна ли си? — попита Рой.

— Не — каза тя намусено.

Всеки път, когато отваряше багажника — веднъж на няколко часа, след като напуснаха Санта Моника, — тя нито помръдваше, нито му казваше нещо. Всъщност не беше промълвила нито дума от последната нощ в банята.

— Значи не си си глътнала езика — той дръпна одеялото.

Джони се опита да го задържи, но не успя. Измъкна се от ръцете й.

Тя се сви още повече.

— Излизай оттам — каза Рой.

— Няма.

— Ставай или ще те ударя!

— Няма.

Той пъхна ръката си под плисираната пола и я ощипа по бедрото. Тя започна да плаче.

— Какво ти казах? Ставай, излизай веднага оттам!

Тя изпълзя на „четири крака“, изскочи от багажника и се снижи на земята.

Рой затвори капака. Взе ръката на момичето.

— Ще си направим един хубав пикник!

Той се изкачи по склона, като теглеше Джони зад себе си. Момичето се дърпаше и ревеше. Ниската растителност разраняваше голите й крака.

— Искаш ли да те взема на ръце?

— Не.

— Ще те нося на конче и храстите няма да те драскат.

— Не искам. Ти си лош.

— Не съм лош.

— Лош си. Знам какво направи.

— Нищо не съм направил.

— Ти…

— Какво?

— Ти… — и изведнъж тя нададе силен рев като бебе. — Уааааа!

— По дяволите! — Рой изруга.

Шумни хлипания прекъсваха от време на време монотонното ридание, но след това продължаваше отново. Нямаше изгледи да спре, докато Рой не я зашлеви по бузата с опакото на ръката. Ударът прекрати рева. Вече се чуваха само задавени вопли.

— Сядай! — заповяда Рой, когато стигнаха до поляната.

Джони се хвърли върху спалния чувал и притисна коленете си в гърдите. Залюля се напред-назад върху дупето и продължи да подсмърча.

Рой начупи пръчки в коляното си и стъкми огъня. Когато се разгоря, седна до Джони.

— Много е хубав, нали?

— Не.

— Била ли си някога на къмпинг?

Тя поклати глава.

— Знаеш ли какво имам тук? — той повдигна белия плик от Макдоналдс пред лицето й.

Тя бързо се извърна, но Рой успя в последния момент да види глада в очите й. Той помириса плика. Мирисът на пържени картофки беше много силен. Бръкна вътре, докосна картофките и извади един.

— Виж какво държа — каза той.

Той го вдигна високо и го размаха.

— Целият е твой. Отвори си устата!

Тя стисна устни и поклати глава.

— Както искаш — Рой отметна глава назад, отвори широко уста и го пусна вътре. Беше много солен.

Извади от торбата бира. Консервата беше суха и топла. Спомни си колко бяха студени консервите, когато ги извади от хладилника на Карън, как бяха намокрили ръцете му. В края на краищата, по-добре топла бира, отколкото никаква. Когато я отвори, бирата изпръска Джони. Тя се дръпна, но не избърса лицето си. Рой пи и утоли соления вкус в устата.

— Вземи си един картоф! Не искаш ли? Добре тогава.

Той го изяде. От по-голямата торба измъкна целия пакет с картофи.

— Тук има един голям хамбургер. За тебе е — той дъвчеше картофите и ги поливаше с бира. — Аз няма да го ям. За тебе е.

— Не го искам.

— Разбира се, че го искаш.

— Не.

— Купих го за тебе. Ще го изядеш.

— Ти не си мой баща.

Това беше опасна територия. Рой не искаше момичето да се разреве отново.

— Прави каквото искаш. Той е за тебе!

— Добре, не го искам. Ти сигурно си сложил отрова.

— Нищо не съм слагал.

Той изяде още картофки, изпи още бира. Свърши с тях едновременно. Хвърли мазния плик в огъня и видя как го грабнаха пламъците. След това извади още една бира. Този път разклати консервата, обърна я към Джони и нарочно насочи струята в лицето й. Тя прехапа долната си устна. От носа и брадичката й капеше бира. Рой се смееше.

— Да можеше да се видиш.

Извади останалия хамбургер от плика и го разви.

— Искаш ли го?

— Не.

Повдигна го към устата си и я отвори широко. Очите на Джони се спуснаха бързо към него, след това се отместиха.

— Искаш го.

Тя отново поклати глава.

— Ти наистина го искаш. Ето — той го поднесе пред лицето й. Тя стисна устни. — Отвори уста!

Тя отново поклати глава.

Рой прокара сандвича по затворената й уста. Остави влажна следа от соса и подправките. След това го дръпна и зачака да види как се показва езикът й.

Устата й продължаваше да стои затворена.

— Хайде, отвори уста — той поднесе сандвича още веднъж. — Прави каквото ти казвам.

— Мммммм-ммммм.

Рой остави бирата. Коленичи.

— Яж, Джони!

Тя разтърси глава.

С лявата ръка Рой стисна ноздрите на момичето и го дръпна назад. Държеше Джони притисната до спалния чувал. Дълго време тя стискаше устата си затворена. Най-накрая я отвори, за да си поеме въздух. Рой натика сандвича: като мачкаше, натриваше, тъпчеше в устата, носа и брадичката й. Когато започна да се задушава, той я пусна. Запрати остатъците от хамбургера към дърветата.

Джони се изправи, кашляйки. Пръстите й вадеха от устата парчета месо и хляб.

— Недей да цапаш спалния чувал — предупреди я Рой и я бутна напред.

На „четири крака“, с глава близо до огъня, тя кашляше и плюеше.

Рой гледаше задната част на късата плисирана пола и си спомни как я беше облякъл. Беше избрал чиста бяла блуза и зелена пола. Джони, която стоеше на леглото, нито се възпротиви, нито му помогна. Като че ли обличаше кукла. Само че беше по-различно. Тази кукла имаше плът и му харесваше да я пипа. Не й беше облякъл бельо. Харесваше му да е гола под полата.

Давенето престана, но Джони продължаваше да стои там на „четири крака“ и плачеше.

Рой потупа края на крака й. Докосването му я накара да се стегне. Той плъзна ръката си нагоре-надолу, като се наслаждаваше на извивката на крака и хладната гладка кожа. Премести ръката си по-нагоре. Тя се обърна и я отблъсна.

Рой я стисна здраво за ръката и я дръпна към себе си. От устата й течаха слюнки. Той ги избърса с носната си кърпа и хвърли кърпата в огъня.

Джони удряше ръцете му, докато разкопчаваше блузата й. Той не й обръщаше внимание. След това го удари по носа. Заболя го. Сграбчи я за косата и така я завъртя, че болката я накара да извика. Продължаваше да я държи за косата. Повече не го удари. След като свали блузата й, той я пусна. Тя се сви трепереща от студ.

— Студено ли ти е?

Тя не му отговори.

Рой изпълзя зад нея. Погали раменете и гърба й. Разкопча полата. Свали ципа.

— Изправи се.

Тя поклати глава.

Той я ощипа по гърба.

— Стани!

Тя се изправи. Рой й смъкна полата.

— Стой права.

— Студено ми е — промълви тя.

— Стой по-близо до огъня.

Тя не искаше да напусне гладката найлонова повърхност на спалния чувал, но пристъпи. Приближи се до загасващия огън.

— Сложи още дърва, ако искаш.

Той я гледаше как се навежда, как вдига няколко съчки от купа и ги хвърля в огъня. Пламъците се увеличиха. Наблюдаваше мекото оранжево сияние, което трептеше върху кожата й. Видя я как клекна по-близо до огъня, обърнала профил към него.

Развърза туристическите си обувки. Боб разбираше от оборудване за къмпинг. Свали ги.

— Седни от другата страна — каза той. — С лице към мене.

В този момент тя побягна.

Рой взе калъфа и извади ножа. Хвана го и постави острието между палеца и показалеца си. Хвърли ножа. Той се превъртя и острието му проблесна.

Момичето беше почти стигнало до края на поляната, когато ножът я удари. Рой чу тъпия звук на удара. Чу изненаданото й възклицание и я видя как политна напред.

Той бързо нахлузи обувките. Не завърза връзките. Натика краищата им под езиците и се изправи на крака.

Под обувките му се чупеха клони и борови иглички, докато вървеше към проснатото бяло тяло на момичето.