Ричард Леймън
Къщата на Звяра (22)

Осма глава

Рой провери още веднъж дали Джони е завързана здраво. Може би не беше нужно, защото тя си бе изгубила ума от страх. Но Рой не искаше да рискува.

Във всекидневната той се наведе и запали свещта. Побутна парчетата вестници, за да е сигурен, че докосват свещника. След това тръгна към кухнята. Стъпваше високо, краката му мачкаха вестниците и дрехите, които беше разхвърлял по пода.

Огънят може би нямаше да унищожи всички доказателства, но не можеше и да му навреди.

Сложи тъмни очила и избелялата шапка на Марв, и излезе от задната врата. Затвори я и избърса дръжката, за да не остави отпечатъци. Слезе по стълбите към вътрешния двор и бързо се отправи към алеята. Погледна към улицата и видя, че алеята завършва с порта. Отиде небрежно до нея, отключи и я отвори.

Къщата на съседите беше много близо. Огледа прозорците й. Не видя никого.

Тръгна по алеята и отиде до гаража. Гаражът беше за две коли и имаше две врати, разделени с греда. Повдигна лявата врата и откри вътре един червен шевролет. Качи се в него, разгледа трите връзки ключове, които беше взел от къщата, и лесно намери ключовете на шевролета.

Запали колата и я изкара от гаража. Спря близо до вратата на кухнята. След това слезе и отвори багажника. Изведе Джони от къщата, постави я в багажника и хлопна капака.

Пристигна на адреса на Карън за по-малко от десет минути. Очакваше, че ще разпознае къщата, но когато стигна, не видя нищо познато. Провери отново адреса. След това си спомни, че Карън и Боб се бяха преместили малко преди процеса. Това беше къщата.

Паркира отпред. Погледна часовника на ръката си — часовника на Марв. Беше почти два и половина.

Кварталът изглеждаше много тих. Огледа се на всички страни и тръгна към входа. През четири къщи отдясно някакъв японец, градинар, подрязваше храстите. Отляво, през една къща, на тревата лежеше котка, която дебнеше нещо. Рой не обърна внимание какъв е дивечът. Той си имаше свой дивеч.

Натисна звънеца и се ухили. Почака и пак звънна. Накрая реши, че няма никой.

Сви покрай къщата, изкачи две стъпала от задния ъгъл и внезапно спря.

Ето къде била. Може би не самата Карън, но някаква жена лежеше в шезлонг и слушаше музика от транзистора. Шезлонгът гледаше на другата страна, така че гърбът пречеше на Рой да види кой седи в него. Виждаше само стройните, почернели крака, лявата ръка и върха на шапката й. Бяла шапка, като моряшка.

Рой огледа двора. От двете страни и задната част беше ограден с високи храсти. Красиво и уединено. Наведе се ниско, повдигна крачола си и измъкна ножа.

Приближи се тихо и надникна в шезлонга. Жената беше по бял бански костюм, със смъкнати презрамки на горнището. Кожата й лъщеше от плажното масло. Дясната й ръка, която държеше сгънато списание, беше изнесена встрани от шезлонга, за да не хвърля сянка върху корема й.

Ръката й направи рязко движение и изпусна списанието, когато Рой й запуши устата.

Той притисна върха на ножа в гърлото й.

— Само един звук и ще те разпоря.

Тя се опита да каже нещо през ръката му.

— Млъкни. Ще си махна ръката, а ти няма да гъкнеш. Ясно ли ти е?

Главата й кимна.

Рой пусна устата, хвърли моряшката шапка от главата и хвана здраво тъмната й коса.

— Сега стани.

Помогна й, като я дърпаше за косата. Когато се изправи, той обърна главата й. Загорялото лице беше на Карън, разбира се! Беше сигурен, дори през слънчевите очила.

— Нито гък! — каза той.

Отведе я до задната врата.

— Отваряй! — заповяда той.

Карън отвори. Влязоха в кухнята. След слънчевата светлина на двора, тук изглеждаше много тъмно, но Рой нямаше свободна ръка, с която да свали слънчевите си очила.

— Трябва ми въже — каза той. — Къде го държите?

— Това означава ли, че вече мога да говоря.

— Къде има въже?

— Нямаме.

Той натисна острието.

— Моли се да имате. Казвай, къде е?

— Не… — тя изохка, защото я дръпна за косата. — Мисля, че е при палатката и спалните чували.

— Покажи ми ги! — той свали ножа от гърлото й, но продължаваше да го държи съвсем близо, с ръка подпряна на рамото й. — Размърдай се!

Излязоха от кухнята и свиха вляво по коридора. Минаха покрай няколко затворени врати — вероятно килери и гардероби. След това банята. Влязоха през една врата вдясно. Стаята представляваше кабинет с много книги, разхвърляно бюро и люлеещ се стол.

— Имате ли деца?

— Не.

— Колко жалко.

Тя спря до една врата, близо до стола.

— Там, вътре — каза тя.

— Отвори я.

Тя отвори вратата. В килера нямаше нищо друго, освен принадлежностите за къмпинг: два спални чувала висяха на закачалките, на пода имаше туристически обувки, до стените бяха облегнати раници. На една кука висеше бастун с метален накрайник. До него имаше две меки филцови шапки. Изправени до раниците, стояха грижливо подредени жълти надуваеми дюшеци. На рафта лежеше дълга червена торба, вероятно това беше палатката. На закачалка висяха спортни дрехи: дъждобрани, фланели, чифт сухи кожени панталони.

— Къде е въжето?

— В раниците.

Той й пусна косата. Отмести ножа от гърлото и го опря в голия й гръб.

— Вземи го.

Тя влезе в килера и клекна. Повдигна червения капак на едната раница. Пъхна ръката си вътре и започна да тършува. Извади набито ново твърдо въже за простор.

— Няма ли още? — той взе въжето от нея и го хвърли зад себе си.

— Това не ти ли стига?

— Провери в другата раница.

Тя посегна към другата, без да затвори първата. Докато отваряше капака, ръката й изведнъж замръзна.

— Недей! — Рой хлъзна острието на ножа по косата й, докато върхът му стигна до врата.

Тя си пое бързо дъх. Като продължаваше да държи ножа във врата й, Рой се наведе. Пресегна се през рамото й и извади от раницата брадва с дървена дръжка. Острието беше поставено в кожен калъф. Хвърли брадвата зад себе си. Тя падна тежко на килима.

— Добре, хайде сега вземи другото въже.

Карън потърси в раницата и извади друго намотано въже, което много приличаше на първото, само че беше сиво и меко, защото беше употребявано.

— Ставай!

Тя се изправи.

Рой я извъртя с лице към себе си.

— Дай си ръцете.

Дръпна въжето. Пъхна ножа в колана си и завърза здраво ръцете й. Направи крачка встрани от нея, отпускайки въжето. След това вдигна брадвата и резервното въже. Дърпайки въжето, той я изведе от стаята и в дъното на коридора намери голямата спалня. Вкара я вътре.

— Познай какво следва сега — каза той.

— Не съм ли малко стара за теб?

Той се ухили при спомена за Джони.

— Твърде стара си за мен — каза той.

Поведе я по килима към големия гардероб. Отвори вратата му наполовина и блъсна Карън до стената. Между тях стоеше вратата на гардероба и той прехвърли въжето от горната й страна и го дръпна.

— По дяволите! — промърмори тя.

— Млъквай!

— Рой!

Той дръпна въжето. Вратата се блъсна в него, когато Карън я удари от другата страна. Видя пръстите й върху горната част на вратата. От вътрешната страна нямаше дръжка. По дяволите! Спусна опънатото въже надолу по вратата. Пропълзя на земята и го прокара под нея, след това го изтегли отново отпред. Вдигна единия крак на Карън. Тя го ритна. Удари я зад коляното, което я накара да извика. След това прокара въжето между краката й и го кръстоса на десния й крак. Завърза го за дръжката, близо до хълбока.

Направи крачка назад и се наслади на работата си. Карън стоеше притисната към вратата, с ръце опънати нагоре. Въжето се появяваше под вратата, някъде по средата, опъваше се под ъгъл и тръгваше нагоре вдясно, към дръжката, като минаваше през крака й.

— Сега, кажи ми това, което искам да знам.

— Какво е то?

— Къде са Дона и Санди?

— Не са ли у тях? — попита тя. Въпреки положението, в което се намираше, гласът й беше запазил саркастичната си нотка.

Рой свали едната презрамка на банския костюм надолу по рамото й, след това другата.

— Не са, и ти знаеш много добре.

— Така ли?

Сряза горнището на банския. Измъкна го между тялото й и вратата.

— Кажи ми къде са?

— Ако не са си вкъщи, аз не мога да… Отряза връзките на долнището. Краищата му се отпуснаха. Тя притисна краката си, за да задържи банския.

— Кога се прибира мъжът ти?

— Скоро.

— В колко часа? — той смъкна банския до глезените й.

— Около четири и половина.

— Сега е едва три. Значи имаме доста време.

— Не зная къде са отишли.

— Така ли? — той се засмя. — Може да се окаже, че издържаш на силна болка. Ще се радвам да ти я причиня. Но нека да ти кажа нещо. Ако обичаш съпруга си, ще ми съобщиш каквото ме интересува, преди да се е прибрал. Щом ми кажеш къде са, ще си тръгна. Нищо лошо няма да ти направя, няма да сторя нищо и на мъжа ти. Но ако съм още тук, когато той се върне, ще ви убия и двамата.

— Наистина не знам къде е.

— Разбира се, че знаеш.

— Не зная.

— Това е много лошо и за двама ви.

Тя нищо не каза.

— Къде отидоха?

На левия й хълбок изряза с ножа една въпросителна и започна да гледа как кърви.