Джон Брънър
Сините роби (8)

Глава 8

Дери Хорн ядеше, седнал сам в дългата централна всекидневна. Едната стена беше напълно прозрачна и свързваше помещението с вътрешния двор. От другата страна менящите се светлинни ефекти всеки миг придаваха на стената различен цвят и шарки.

Той бе свършил яденето и запалил цигара, когато сестра му Виа влезе сред тълпа кряскащи и провикващи се млади хора под двайсет години, които Леадора, братовчедката им по майчина линия, се мъчеше да усмири.

Щом съзря брат си, Виа се втурна с вик към него.

— Дери, животно такова! Заради теб загубих баса си!

— Какъв бас? — запита Хорн кисело.

— Обзаложих се със Сампидж, че карнавалът толкова ще ти хареса, че няма да се върнеш. Той каза, че ще се върнеш, понеже било много по-весело да прекараш карнавала с познати хора. Сега си тук, значи той излиза прав, така ли?

— Загубила си баса — каза Хорн и стана. — Аз не се върнах заради карнавала, а сложих точка на карнавала и на всичко около него. Върнах се да взема от дядо сто хиляди, за да мога да замина за Нюхолм или може би още по-далеч. Ала Нюхолм ще бъде началото.

Лицата се обърнаха и очите се вторачиха в него.

Някой, комуто това моментно прекъсване не се нравеше, захвърли дебела възглавница; след миг избухна ръкопашен бой, ала на шега, съпроводен със смях и писъци на преувеличен ужас.

Изведнъж един стържещ глас преряза врявата.

— Какво е това, дявол да го вземе? Роул, изгони тая тайфа хулигани оттук!

Младите хора оставиха засрамено възглавниците, измънкаха „Добро утро, сър!“ и се изпариха.

Дядо Хорн ги гледаше навъсено от вратата, после влезе тежко във всекидневната. Чак сега старецът забеляза внука си.

— Дери! Какво правиш тук? Мислех, че докато трае карнавалът, нашата компания не ти е по вкуса. Да не си променил мнението си?

Отговорът на Дери беше толкова груб, колкото въпросът:

— Реших, че такава компания не ми подхожда. Върнах се да поискам сто хиляди от полагаемото ми се и напущам Земята.

Дядо му се наклони напред, сякаш не вярваше на ушите си.

— Момче, ти или не си с всичкия си, или… А-ха, разбирам. — Той се облегна назад, кикотейки се. — Коя е, а?

— Не съм лапнал по жена! — отвърна Хорн. — Просто ми е дошло до гуша — от карнавала, от Земята, от всичко. И освен това трябва да свърша там една работа.

Деветдесетте години на дядото не му личаха: той често се възползуваше от това, за да се опита да завърже братски разговор с внука си. Сега потупа възглавницата на стола до себе си.

— Ела да седнеш, Дери. Не искам да кажат после, че не съм имал време да се занимавам със семейните проблеми.

Хорн поклати глава и остана прав.

— Миналата нощ убих един човек; групов началник от силите на закона… — подзе той, а дядо му подскочи.

— Сетих се аз, че зад твоята идея се крие някаква причина. Но положението не е непоправимо. Как стана това?

— Спря ме и ме заведе насила в една зала за дуелиране.

— И си убил противника си в честен дуел? Е, момче, така е на карнавал! Нищо не могат да ти направят за това.

Отвън се чу шум на слизащ хеликоптер. Старецът кривна глава на страна.

— Почакай да дойде баща ти, пък тогава ще видим дали ще можем да избием от главата ти тази налудничава мисъл.

Баща му влезе, почти замаян от стимуланти; старецът прати Роул за противосредства и торбичка с лед. Дери Хорн-старши възрази вяло, но старецът го плесна, като че беше дете.

— Избистри си главата, и то бързо! Тук е твоят син, натъпкал главата си с някаква налудничава идея да избяга от Земята, а ти си мъртвешки пиян.

Думите веднага подействуваха.

— Какво си е наумил!? — извика Дери-старши и насочи кръвясали очи към сина си.

Хорн разказа. Когато свърши, настъпи тишина, през време на която напразно търсеше по лицата на слушателите си признаци, че са го разбрали.

— Значи само защото карнавалът ти бил развален от някакъв извънпланетен тип, намушкан с нож — заговори най-после баща му, — ти искаш да се отървеш от всичките си семейни задължения и да се запилееш на някакъв изостанал свят, където по всяка вероятност ще работиш с кал като… като земеделски робот!

— Семейни задължения ли! — пламна Хорн. — Хубаво звучи това от устата ти! А не съм те виждал никога да вършиш нещо друго освен да прехвърляш собствените си задължения върху гърба на дядо!

— Би трябвало да ти дръпна един пердах! — избухна баща му.

— Седни, Дери! — заповяда му старецът. — Работата е по-сложна. Аз мисля, че преди всичко трябва да направим нещо с оня андроид в хотела…, който ти е втълпил мисълта, че си в опасност, понеже се бъркаш в това убийство на извънземен човек. Ще се погрижим за него!

— Нищо подобно няма да направите. Омръзна ми да се крия зад парите ви! — прекъсна го Хорн.

— Не се стесняваш да ми искаш сто хиляди, а! Петорно повече, отколкото са нужни, за да се уреди работата без шум!

— Добре — каза Хорн уморено. — Забравете това. Мисля, че имам достатъчно за еднопосочен билет.

— Ако бе имал благоразумието да не си пъхаш носа, където не ти е работа само заради един нищо и никакъв андроид…

— През последните двайсет и четири часа аз срещнах андроиди, които са по-добри хора, отколкото вие ще бъдете някога! Те поне вършат някаква полезна работа!

След това настъпи продължително ледена мълчание. Най-после го прекъсна шумолене на пари.

— Щом мислиш така за нас, млади човече, мисля, че ще е по-добре да напуснеш Земята — каза дядо му. Очите и цялото му лице бяха като камък. — И щом смяташ, че андроидите вършат по-полезна работа от мен или от баща ти, ще те поставя да вършиш работа на андроид. Има един кораб от Нюхолм, който в момента товари партида роботи. Възнамерявах да изпратя андроид за суперкарго^[1]. Вместо него пращам теб. Не ме прекъсвай! — тросна са той на сина си, който възразяваше вяло. — Мой потомък иска да дружи с андроиди вместо със себеподобните си! Отвратително и нетърпимо! — Той подаде шепа банкноти. — Ето ти таксата за пътуването. Тук има двадесет хиляди. Не ти ли стигат? Твоя работа! Във всеки случай аз ще се погрижа да не се върнеш на Земята и ще те накарам да ме хленчиш за помощ.

Хорн взе парите и ги преброи бавно. Когато стигна до деветнайсет хиляди, върна последната банкнота.

— Това е за храната, пиенето и облеклото, които ви струвам — каза той с колкото е възможно по-обиден тон.

Дядо му се изправи зачервен. Протегна ръка към изхода.

— Вън! — извика той пресипнало. — И да не си стъпил повече тук!

После се завъртя на пети и изскочи от стаята.