Джон Брънър
Сините роби (5)

Глава 5

— Трябва да сте луд — каза Хорн. — Та аз не ви познавам! И не съм направил нищо, което да оправдае това предизвикателство.

— Избирайте — рече човекът студено. — Честен двубой в зала за дуелиране или позорна смърт тук на тревата. — Шпагата се завъртя в ръката му. — Никой няма да види освен приятелите ми.

Хорн забеляза мълчаливи фигури в мрака около себе си.

— Добре — изрече той уморено.

Затаен гняв кипеше някъде в дълбините на душата му. Може би защото подсъзнателно бе разпознал противника си, макар че още не можеше да определи точно самоличността му.

Залата за дуелиране сега беше пуста. Собственикът й дремеше на гишето. В ъглите на залата роботи-чистачи чакаха да преметат напоените с кръв дървени стърготини и да ги заменят с нови за следващите клиенти.

Хорн се наведе да огледа на поставката оръжията за даване под наем. Досега той бе хващал шпага само на шега; тук обаче се касаеше за живота му. Значи трябваше да действува бързо, преди противникът му да разбере, че има пред себе си неопитен фехтовач.

Те заеха поза, докоснаха шпагите си, отбиваха ударите, извиваха се, преценявайки се взаимно. После противникът предприе ожесточена атака, но издаде тялото си с два-три сантиметра по-напред. В този миг Хорн прехвърли шпагата си от дясната в лявата си ръка, отблъсна шпагата на противника си, промуши го, измъкна шпагата си от тялото му и обърна гръб да излезе от залата. Изведнъж го озари една мисъл и той се завъртя на пети. Кой беше този човек? Коленичи в стърготините и кръвта и дръпна маската.

Нищо чудно, че гласът му се бе сторил познат, макар и прикрит под престорена тържественост.

Това беше груповият началник Кулин от силите на закона.

* * *

Хорн се мяташе неспокойно в леглото си. Беше физически изтощен, но не можеше да потъне в тъмната бездна на съня. Когато се опитваше, нападаха го видения, които го разбуждаха отново: предимно образи на лица. Лицето на андроида, когото бе намерил умиращ в коридора, го гледаше със смазаните си очни ябълки и го упрекваше с разкъсаната си уста; чуваше гласа на Дорди. Лицето на червенокосия, който бе умрял от ножа, се стопи и се преля в лицето на Кулин, който бе умрял от шпагата му.

Странно! Какво е направил Ларс Талибранд?

Хорн не можеше да си представи например дядо му да получава свидетелства за заслугите си към признателната Земя! Той беше деспотичен старец. Много, много години старият Хорн бе снабдявал населението с повече роботи от който и да е свой конкурент. Бе установил постоянно първенство над снабдителите-съперници, въвеждайки такова коренно усъвършенствуване, че се наложи всички заводи да бъдат изцяло преустроени. А другите компании толкова изостанаха с пласмента, че не можеха да си позволят сами да се преустроят.

След като дълго се мята и обръща, докато слънцето се издигаше на небето, Дери затъмни прозорците и най-после заспа.

Когато се събуди, нещо в стаята се бе променило. Отначало не можа да разбере промяната и си я обясни с това, че бе свикнал да се събужда през карнавала в своя дом или в дома на приятели, а сега за пръв път се намираше в хотел, и то в чужд град.

Но причината беше друга. Седна в леглото и се огледа. Най-после го забеляза. Нещо дребно, но важно.

Докато спеше, някой бе влизал в апартамента му — вероятно Дорди. Защото на масичката до леглото, на която бе оставил само кутия цигари и една носна кърпа, сега лежеше сивият портфейл от плетен метал, който бе принадлежал на Ларс Талибранд.

Обърна на снимката в началото на книжката. Сега тя бе съвсем посивяла. Свършено беше с Ларс Талибранд.

Сигурно е станал толкова важна личност, че враговете му са го гонили от свят на свят, та чак до Земята, където свидетелството му за галактическо гражданство вече не го е предпазвало! В такъв случай вероятно е бил същевременно и толкова важна личност, че е бил обичан и помнен от хората, които е наричал свои приятели.

В главата на Дери Хорн започна да покълва решение като срамежливо цвете, което пуска зелени листенца, за да опита климата, преди да рискува да разтвори нежните си венчелистчета. Обърна на последната страница с печати и се вторачи в нея.

Нюхолм. Хубаво име. Различно от монотонния, спокоен, кух звук Земя.

Решението се затвърди.

Той отиваше на Нюхолм.