Джей Ръсел
Глутница ангели (5)

5.

Разкрещят ли ти се онези от „Връзки с обществеността“, значи наистина си сгазил лука.

На следващата сутрин Мер беше морав от яд. Другите момчета с тирантите бяха неутешими. Единият просто седеше със скръстени на гърдите си ръце на въртящия се стол и се клатушкаше напред-назад досущ немирен хлапак, вторият направо си скубеше къдравата коса.

Дори Джун изглеждаше разстроена.

— Не, не, не, не! — пищеше Мер. — Не може да бъде! Невъзможно!

— Какво по-точно ми казваш? — престраших се да попитам.

Но той определено не беше в настроение.

Изправена пред неопровержимите факти, полицията от немай-къде бе признала, че палежът и убийствата в магазина за хранителни стоки от предния ден са извършени от расови подбуди. Това признание бе отприщило цял низ от други събития, достигнали връхната си точка в малките часове на нощта, когато неколцина млади азиатци се бяха сбили на улицата със свои бели връстници. Сред неизбежните призиви за спокойствие, отправени от различни хлевоусти политици и водачи на общности, се чу и съобщението, че на другия ден ще има протестно шествие в Ийст Енд покрай опожарения магазин, организирано от антирасистка коалиция. Направих грешката да спомена пред Мер, че смятам да отида на демонстрацията.

— Не може, не може, не може, не може! — заповтаря той отново като курдисан.

— Може, и още как! — възразих аз и си казах да не забравям, ако пак ме поканят в „Дискове на безлюдния остров“, да добавя и „Вземи си патлака, Ани“.

— Марти! Само това оставаше — да те видят и на демонстрацията. Направо сме затрупани от въпроси какво всъщност се е случило завчера в онази бакалия.

— И защо се притесняваш? Нямам нищо против да обясня.

— Така ли? Я ми кажи в такъв случай, господин Бърнс: за какво според теб са намеквали нападателите, когато са наричали собственика на магазина „шибан дебелак“?

— Ти пък откъде знаеш за това? — попитах аз.

— Разбирам си от работата — отвърна Мер и да ви призная, взех, че му повярвах. — И то не само аз, но и онези непрокопсаници от жълтата преса, които няма начин да не се доберат до същата информация.

— Ченгетата ме помолиха да казвам това — обясних аз. — Само дето не паднаха на колене.

— Не се и съмнявам. Сега обаче полицията едва ли ще потвърди с особено желание твоята версия за случилото се, а обществеността вероятно изобщо няма да те разбере. Появата ти на това шествие само ще породи нови въпроси и ще създаде шумотевица, която няма да е от полза и за нас, а и за теб.

— Пък аз си мислех, че не съществува лоша реклама — отбелязах.

— Иди ги разправяй тия на принц Чарлс — намеси се скубачът на коса.

— Вече има реакция, и то не от най-благоприятните — допълни Мер и ми подаде сгънат вестник. — Нямахме намерение да ти го показваме, но така поне ще получиш представа какво ни готвят, как пипа нашата жълта преса. Ако не вземем мерки да те покажем в по-благоприятна светлина, тази помия ще се плисне от двайсет и трета направо на първа страница.

— Ох, да му се не види! — изругах аз, познал на мига снимката: „Гърне с мед“.

Вестникът бе поместил размазан кадър от един филм, в който се бях снимал в най-тежките дни от кариерата си, когато се бях насочил към дъното, всъщност какво ти дъно, право към размекнатия център на земята. Беше от най-долнопробните софт порнофилми, казваше се „Гърне с мед“ и в него изпълнявах ролята на друсано надървено бивше ченге. Направих го от немай-къде, защото бях закъсал страхотно за пари — ако не ме лъже паметта, май ме притискаха за неплатени сметки — но снимките продължиха само някакви си пет дни и накрая продуцентът за капак взе, че ме преметна и ме мота сума ти време с хонорара. Та във въпросния филм имаше сцена с минет (наистина беше софт порно) и както вероятно вече се досещате, жълтият вестник се бе докопал именно до тези кадри. Виждаше се как главата на някаква блондинка се рее над чатала ми, а аз гледам с нещо средно между див възторг и израза, който се появява върху лицето ти, ако си надушил смрадта на развалени яйца. Над снимката онези кретени бяха написали с ей такива букви „НАШИЯТ ГЕРОЙ?“.

(Да ви призная, „Гърне с мед“ вече години наред ми висеше като воденичен камък на врата, защото в него играел и — поне така твърдят хора, които разбират от тия работи — днес легендарният Ед Уд^[1]: това било последното му участие в киното. Поклонниците на Уд така са се вкопчили в проклетото късче целулоид, толкова трогателно са го притиснали до гърдите си, че са повлекли и мен във въртопите на своя култ. Почти бях забравил Уд и сега припряно се опитах да си го спомня — бях го гледал само в „Денят на хищника“ и той бе останал в паметта ми като човек, който се е пропил безнадеждно и който има най-тъжните очи, каквито някога съм виждал.)

— Само по себе си това тук не е болка за умиране — отбеляза Мер. — Като знаем към каква публика се обръщаме и какъв сериал е „Кълбо от огън“, дори може би ще увеличи броя на зрителите. Но вестникът е пуснал снимката по друга причина.

— Нещо не разбирам — казах аз. — Тази дивотия тук е отпреди двайсет години и е блудкава като вода от миялна машина. Никой няма да обърне внимание.

— В страната Компроматия времето е спряло — намеси се Джун. — Няма значение дали нещо е станало преди двайсет години или преди двайсет минути. Всичко там се оплита в кълбо от клюки, гадости и известност, което е извън времето. Единственото, което ги интересува, е, че си им предоставил възможност да пуснат предизвикателна снимка. Дадеш ли им друга възможност, съвсем ще се развихрят.

— Дотук всичко върви по-добре от очакваното — каза Мер. — Не сме се и надявали да те рекламират толкова много. Сега всеки те знае по име и от тук нататък бихме могли да поработим за положителния ти имидж. Като цяло те смятат за герой. Само това оставаше — да излагаме на опасност онова, което вече сме постигнали.

— И според теб, ако ида утре на шествието, ще застраша постигнатото, така ли?

Мер почука с пръст върху снимката ми във вестника.

— Сигурен съм — рече той.

Пак погледнах Джун. Тя ми кимна решително и угрижено.

— Не знам — казах аз. — Сигурно трябва да помисля.

 

 

Отбих се в библиотеката, при американския си приятел Рафиъл, за да видя дали мога да измъкна още нещо, но него го нямаше. Седнах пред един от компютрите и заудрях по клавиатурата с надеждата да извикам някоя и друга база данни, но онази проклетия ми се разпищя и аз на бърза ръка бих отбой и се изнизах от кабинета.

До вечерта нямах никакви ангажименти. Мер се бе вживял в ролята на притеснен до смърт педал и бе отменил едно-две по-дребни рекламни мероприятия. Беше си наумил да ме държи по-далечко от репортерите, докато данданията около убийствата в магазина позаглъхне и моята роля в цялата тази история бъде забравена. Не знаех дали съм съгласен с него — знаех обаче, че тази работа не ми харесва, но не ми се разправяше. Бях в Индустрията достатъчно дълго, та да съм наясно какво непредсказуемо същество е публиката. Прилича на кръвожадна котка, която наглед е миличка и красива като всеки домашен любимец, но най-неочаквано ти се нахвърля със стъписваща свирепост. Виждал съм го да се случва на актьори и актриси, които тъкмо решат, че владеят тази игра — връзките с обществеността и рекламата, и звярът се спуска и ги заръфва по задника.

През главата ми беше минало какво ли не, не исках отново да изпадам от играта и нямах намерение да провалям всичко с някакво си прибързано решение. Изгарях от желание да участвам в демонстрацията в Ийст Енд, но не можех да мисля само за себе си. Прекалено много хора зависеха от „Кълбо от огън“ и бяха заложили на успеха му. Отдавна не бях изпадал в такова положение. Навремето, като малък, изобщо не ми е хрумвало да се притеснявам за съдбата на тези около мен, на другите актьори, на снимачния екип, на хората в телевизията. Без изобщо да се замислям за последиците, се напивах като свиня, друсах се и чуках наред.

Но вече не бях дете. Дори не ме беше страх от тъмното. Казах на Мер, че ще помисля, и възнамерявах да сторя тъкмо това.

Но усещах, че преди да взема решение, трябва да видя нещо.

 

 

Първия път бях попаднал на бакалията съвсем случайно, а сега я намерих с лекота. Целият район — на няколко пресечки от мястото, беше отцепен от полицията. Ченгетата стояха като на тръни — очакваха да се случи нещо. Ако не беше странният факт, че полицаите не бяха въоръжени, можех да си помисля, че съм не в лондонския Ийст Енд, а в Източен Лос Анджелис.

Районът пред самата бакалия също беше отцепен с въже и бе охраняван от четирима офицери, които се разхождаха доста нехайно. Самият магазин сега представляваше черна дупка, зейнала на приземния етаж на триетажната окадена сграда. Всички стъкла по витрините на съседните магазини и от двете страни на улицата бяха изпочупени. Стоях на отсрещния тротоар и не виждах вътре в развалините, но от бъркотията пред самата сграда не бе трудно да си представя огнения ад, в който като в капан е било хванато клетото семейство. В съзнанието ми като светкавица изникна личицето на хубавото момиченце с фланелка, на която пишеше „Лошите момичета отиват в Лондон“, и аз усетих как ме пронизват ледени тръпки.

Тротоарът пред магазина бе отрупан с цветя. Сред калиите и нарцисите се виждаха какви ли не плюшени животинки и малки играчки и това ми се видя странно, но после реших, че са оставени в памет на загиналите деца. Докато стоях и гледах, полицаите разрешиха на една жена, забулена от глава до пети в черно, която водеше и детето си, да влезе през загражденията и да остави върху купчината цветя малко букетче. Момченцето сложи внимателно до някакво плюшено мече една-единствена бяла роза и макар да си помислих, че малчуганът надали съзнава какво точно е станало, когато те си тръгнаха, видях, че детето плаче.

Едно от ченгетата не ме изпускаше от поглед. Пак по отсрещния тротоар минах покрай местопрестъплението. При следващата пресечка видях цветарница, пред която бяха изнесени цветя, и се насочих натам. Избрах букет строги бели цветя — етикетите не бяха на английски, та не знам какво съм купил — които да отнеса пред опожарения магазин.

Същото ченге пак се вторачи в мен, когато наближих бакалията, но аз му кимнах към цветята и вдигнах вежда — мъжът ми даде знак да мина под загражденията. Между камарите цветя бе оставена тясна пътека и аз отидох право при входа на магазина. Надзърнах вътре и видях, че всичко е изпепелено. Сред локвичките черна вода се въргаляха няколко почернели консерви, видях и изгорелия скелет на хладилника, от който бях извадил фаталната бутилка плодов сок, инак всичко бе опожарено. Още се долавяше миризмата на изгоряло, сред която се усещаше и някаква по-наситена, възсладка смрад като от…

Като от обгорено месо.

Запуших си устата с длан и забързах навън. Опитах се да си спомня как точно е изглеждала отвътре бакалията, дали в нея се е продавало и прясно месо.

Според мен — не.

Усетих как на гръкляна ми засяда буца и се обърнах с гръб към входа на магазина. Изведнъж видях, че още държа цветята — стисках ги толкова силно, че бях прекършил повечето стебла. Хвърлих ги върху другите, с което си спечелих поредния подозрителен поглед на двама от ченгетата.

И точно тогава го забелязах.

Стоеше на отсрещния тротоар, малко по-встрани, на същото място, откъдето и аз бях оглеждал мястото на престъплението. Погледът ми беше привлечен най-напред от бръснатата му глава, но когато мъжът се поизвърна лекичко наляво, слънцето проблесна върху безопасната игла на веждата му.

Беше онзи ненормалник от кафенето със сандвичите. Азиатецът, който приличаше на игленик и който ми се бе разкрещял за Ултима Тулий.

— Ей! — казах аз, когато погледите ни се срещнаха. После извиках колкото ми глас държи: — Ей!

Човекът дори не се помръдна. Сетне притисна длани пред себе си, все едно се молеше, и понаведе глава.

След това си тръгна.

— Ей! — провикнах се отново аз — никога не губя дар слово.

Ченгетата се напрегнаха още повече и се запътиха към мен. Сред тях имаше и жена, която не сваляше поглед от гологлавия ми приятел на отсрещния тротоар, като същевременно говореше нещо в микрофончето, прикачено отстрани на униформата й. Онзи хубостник с обиците и карфиците ускори крачка — вървеше в противоположната посока. Последвах го през кордона.

— Един момент, господине! — вдигна длан полицаят най-близо до мен.

Да ви призная, почти не му обърнах внимание, толкова бързах да настигна гологлавия. Пъхнах се под загражденията и излязох на улицата. Ченгето ме сграбчи за ръката и ме завъртя към себе си.

— Казах почакай — изсъска ми той.

— Този човек… — опитах се да му обясни.

Тъкмо тогава чух звук, който няма как да сбъркаш с никой друг: щрак-щрак на фотографски апарат. Погледнах вдясно и що да видя: моят приятел Кинг снимаше като обезумял как ченгето ме стиска за ръката, а колегите му са ме наобиколили отвсякъде.

Извърнах се в другата посока, но както сигурно се досещате, гологлавият вече беше история.

— Само да знаеш колко те обичам, мой човек! — ухили се Кинг, без да престава да снима. — Покрай теб ще си купя мерцедеса, за който си мечтая от дете.

Колко хубаво е да бъдеш обичан!

 

 

Онази нощ не спах добре. Направих, каквото можах, със съдържанието на минибарчето, после си поръчах късна, безсрамно скъпа вечеря в стаята — защо ли в Англия ти дават с всичко и пържени картофи? С рибата — иди-дойди. Но с лазанята? Ала не ми олекна дори и от храната. Включих телевизора и бях едва ли не разочарован, че никъде не дават стрелички. Пак погледнах факса, който Мер ми беше пратил малко преди десет часа.

Беше размазаната първа страница на сутрешното издание на един от жълтите вестници, върху която се мъдреше голяма снимка на влюбения в мен фотограф Кинг, запечатал ме как се боричкам с ченгето. Изглеждах така, както изглежда всеки, паднал в ръчичките на полицията: виновен. И аз не знам защо, но определено гледах гузно-гузно. Кинг бе успял да ме щракне и с отворена уста, така че освен виновен изглеждах и глупав. Не че го виня, всеки трябва да яде. Е, не задължително шампанско и черен хайвер на задната седалка на скъп германски автомобил.

След като се беше наснимал на воля, Кинг се бе застъпил пред ченгетата за мен. Той е от хората, които сякаш познават всички навсякъде, и ми издейства да ме пуснат да си вървя по живо, по здраво, особено след като едно от ченгетата ме позна върху една от снимките на Кинг във вестника от предния ден. Все пак намекнаха занапред да не се навъртам много-много около бакалията. Опитах се да благодаря на Кинг за съдействието, но той ме прекъсна със загадъчното: „Не бързай още да ми благодариш“, после хукна нанякъде.

Сега вече знаех защо.

Както би могло да се очаква, Мер побесня (и то не без известно основание), когато му казах за случилото се. Всъщност направо ми се разкрещя, после обаче си спомни кой съм и се стресна, но не се извини. Въпреки това само си излезе, без да казва нищо. Към факса с първата страница на вестника от следващия ден нямаше дори бележка, той съдържаше само официална бланка, на която пишеше „С уважение“ и се мъдреше името на Мер. Оказа се, че малкото му име е Найджъл — чувах го за пръв път. Но му прилягаше.

Не ме свърташе на едно място и слязох да се поразтъпча във фоайето. Вече бе минало полунощ и баровете и ресторантите в хотела бяха затворени, та наоколо нямаше жива душа. Излязох навън, но ръмеше и колкото и да ми беше криво, никак не ми се мотаеше под дъжда. Пльоснах се в един от фотьойлите във фоайето, ала ми омръзна персоналът да ме гледа под око. Казах си, че едва ли е от полза за професионалния ми имидж и да седя сам-самичък посред нощ във фоайето на „Савой“.

Понякога забравям цялата тази дандания, че съм бил знаменитост. Че трябвало да нося с достойнство мантията на славата и така нататък.

След като се върнах в стаята, усетих, че се чувствам някак самотен. Мина ми през ума да звънна на Роза, дори вдигнах телефонната слушалка, но реших, че сега, когато ми е крив целият свят, не му е времето да провеждам такъв разговор, и то с човек на десет хиляди километра оттук.

После се сетих, че Джун ми е дала домашния си телефон. Беше го написала откъм опакото на визитната си картичка. За всеки случай.

Беше малко късничко да й звъня, но нали ми беше криво, реших да се възползвам поне малко от прерогативите си на звезда, които сега притежавах. Набрах номера.

— Ало! — отговори ми много сърдит, много мъжки глас.

— Ох… — започнах да импровизирам. — Ах!

И затворих.

И аз не знам какво очаквах. Нямах причини да съм изненадан, още по-малко да затварям. Доколкото знаех, Джун си бе щастливо омъжена и имаше три деца (макар че не забелязах да носи халка). При всички положения не очаквах да съжителства с екипажа на турски товарен кораб. Или с женски баскетболен отбор. (Всъщност мъжкият глас хвърли известна сянка на съмнение върху последното предположение. Ами ако се беше обадил треньорът?)

Не че бях хвърлил око на Джун и смятах да я свалям. Просто исках да си поговоря с някого. Стига да разполагах с черна дъска, щях да го напиша стотина пъти. И с тебешир, разбира се.

Някъде след две минути телефонът иззвъня.

— Марти? Аз съм, Джун Ханоувър.

— О! — рекох аз. — Здравей.

— Здрасти. Извинявай, ако греша, но… ти ли звъня преди малко?

— Хм — измучах аз. — Да — добавих.

— Не се притеснявай — засмя се Джун. — Наистина. Казах на Тери, че сигурно си ти.

— Тери ли? — попитах аз.

Мислех да кажа друго.

— Тери е един мой приятел — поясни Джун — съвсем делово.

— Чудесно — отвърнах. — В смисъл чудесно е да имаш приятели. Винаги са до теб. Ако и ти си до тях, разбира се.

Божичко, какви ги дрънках!

— Добре ли си, Марти? Всичко наред ли е?

— О, да. Наред е — отговорих аз. — Само… и аз не знам, искаше ми се да си побъбря с някого. Хотелските стаи понякога ми действат така. Вероятно заради малките сапунчета.

Тя се засмя. Беше ми приятно да я слушам.

— Според мен все пак е от найлончетата, с които увиват пластмасовите чаши. Винаги съм се чудела защо го правят.

— Или от хартиената лента, която слагат върху тоалетната чиния.

— А, не, на мен тя ми харесва — възрази Джун. — Така, кой знае защо, ми се струва по-чисто. Вдъхва ми измамно чувство за сигурност. Но както винаги съм твърдяла, човек трябва да е доволен и на това, което има.

И двамата прихнахме, но след малко смехът прерасна в дълго потискащо мълчание. После и двамата заговорихме в един глас.

— Не знам дали… — подхвана Джун.

— А ти… — подхванах и аз.

— Казвай — подкани тя.

— Получих факс от Мер — обясних й.

— Аз също — въздъхна Джун.

— Сутрешният вестник?

— Да, Марти. Не е хубаво, но не е и болка за умиране. Не си направил нищо, така че не би трябвало тази шумотевица да ни навреди прекалено много.

— Аха, прекалено много.

Тя въздъхна отново.

— Не мога да ти кажа, че е страхотно, Марти, но станалото — станало. Защо си се върнал там?

— Просто исках да видя — отговорих аз. — Реших, че трябва да го направя, преди да реша какво да предприема утре.

— И реши ли? — попита Джун и на мен ми се стори, че е затаила дъх.

— Като каква питаш, като предана служителка на телевизия „Стар“ ли?

Кратко мълчание. После:

— И аз не знам. Вероятно трябва да ме възприемаш като такава. Макар че е твърде късно да звъня на Мер, ако това те успокоява.

— Някой нарича ли го Найджъл?

— Според мен — не. Защо ще го наричаме така?

— Вярно, защо?

— Не ми отговори на въпроса — натърти Джун.

— Знам.

Чух как някой шушука — вероятно Тери, но не разбрах какво, Джун му отвърна нещо, но и това не го разбрах.

— Извинявай — рече тя. — Слушай, ти ще си решиш, но ако оставим настрана рекламата на „Кълбо от огън“, се притеснявам, че сигурно не си съвсем наясно с положението.

— В какъв смисъл?

— В Лондон непрекъснато има такива антирасистки мероприятия и шествия и те невинаги са това, което си мисли човек. След всичко, което се случи, не се съмнявам в благородните намерения на организаторите на демонстрацията, ала твърде често тези неща са само параван на нещо друго.

— Не разбирам накъде биеш.

— Знам. И точно за това се безпокоя. Политиката във Великобритания си е доста шантава. Тези шествия и протести са финансирани от различни хора по различни причини. От остатъците от някогашната крайна левица: от привържениците на ядреното разоръжаване, от социалистите и левичарските профсъюзи, които само си търсят повод да протестират за щяло и нещяло. От организации, които се представят за антирасистки, но обаче преследват свои си цели, както и от някои мюсюлмани фундаменталисти. От крайнозелените и екстремистите, обявили се в защита на животните, от какви ли не други елементи, опитващи се да се възползват от всяка що-годе левичарска сбирка, за да привличат поддръжници на каузите си. Има и хора, които наистина ще излязат да протестират срещу расизма.

— Казваш го така, сякаш са последна дупка на кавала — засмях се аз.

— Понякога, опасявам се, са точно това.

— Значи според теб демонстрацията утре не е законна? — поинтересувах се аз.

— Не знам, Марти. Може да е точно такава, за каквато я представят организаторите й, съвсем не е изключено. Просто искам да си дадеш сметка, че вероятно се забъркваш в нещо, за което дори и не подозираш. Няма да е никак сложно… да се възползват от теб при тези обстоятелства.

— Както чувам, си чудесно информирана — отбелязах аз.

Мълчание, последвано от поредната въздишка.

— Да, навремето бях информирана — съгласи се Джун. — Докато следвах тук, в университета „Саут Банк“, участвах във всички антинацистки демонстрации. Беше в годините, когато Националният фронт още значеше нещо.

— Националният фронт ли?

— Да, крайнодясна организация… но не му е сега времето да ти обяснявам, много е дълго. Не искам да си спомням. А и е твърде късно. Но навремето наистина бях много активна в тези мероприятия.

— Ако не се лъжа, тъкмо това е определението на „студент“, нали?

— Сигурно. Поне навремето беше.

— И какво се е случило? — поинтересувах се аз.

— Разочаровах се. А и се дипломирах. И ме взеха на работа в отдел „Връзки с обществеността“ в една от най-големите и богати медийни компании в света.

Това се увенча с дълго мълчание.

— Е, Марти, какво смяташ да правиш? — рече най-сетне Джун.

Не я попитах повторно като каква се интересува.

— Смятам да си легна. Не е зле да си лягаш и ти. Целуни Тери от мен. Лека нощ, Джун.

Затворих още преди да ми е казала нещо. И преди да съм чул какво точно има да ми казва.

 

 

Присъни ми се много неприятен сън. Събудих се някъде към четири след полунощ и подскочих като ужилен, но не помнех от съня нищо — от него бе останало само тягостното усещане.

Студено и мрачно. В стаята уж беше топло, а бях плувнал в ледена пот.

Имах чувството, че тази нощ ме е споходила смъртта, която се е навела и ме е целунала.

Затършувах из минибара, докато намерих малката бутилчица „Джак Даниълс“. О, прелестни форми!

Трябваше да мине цял час — и да обърна още една бутилчица „Джак Даниълс“ — докато заспя отново.