Джей Ръсел
Глутница ангели (3)

3.

Онези приятелчета от „Връзки с обществеността“ в телевизия „Стар“ задвижиха рекламната машина и след два дни рано-рано сутринта, толкова рано, че още никой нормален човек не беше станал, се озовах в странно кътче на лондонския Ийст Енд, заобиколен от цяла сюрия оператори и фотографи, които крещяха колкото им глас държи. Както и бе обещал, Златистия, който всъщност се казваше Мер, ми бе предоставил кратко резюме с подробностите около Изкормвача. Беше ми пратил и към дузина книги по темата и предния ден едва ли не до вечерта аз се рових из тях. Както се убедих, версиите кой точно е Джак Изкормвача и какви са обстоятелствата около убийствата в Уайтчапъл бяха точно толкова много, колкото и авторите, решили, че в тази история има хляб. А ако се съди от дължината на библиографиите в книгите, хлябът никак не беше малко.

Мер или някой от подгласниците му — още не знаех как точно се казват Червения и Моравия — беше спретнал прилично резюме и аз насочих усилията си към това да го запаметя. Все не можех да запомня някои от имената и датите и коя проститутка къде и кога е убита, но Джун Ханоувър ми се притече на помощ, повторих с нея всичко няколко пъти и накрая отсъдих, че ще се преборя и с най-педантичния репортер. Мер бе възложил на Червения да ми бъде детегледачка и бавачка, или както там го виждаха, но аз помолих за мен да се грижи Джун. Мер склони на бърза ръка, но забелязах как оглежда скришом жената от глава до пети, сякаш питаше: за какво ти е притрябвала?

Бях почти сигурен какво му се върти в главата, но противно на предположенията му не проявявах и най-малък „романтичен“ интерес към Джун. Беше симпатична, както е симпатично мишле, но колкото и да се наслаждавах на множеството суетни уловки на известността, в репертоара ми не влизаше да се правя на сексуален хищник. Само не ме разбирайте погрешно: и аз като всеки нормален мъж си падам по тънката част, но и досега помня прекрасно шантавото холивудско време, когато не знаех с кого лягам и с кого ставам, та предпочитах то да си остане в миналото.

От една страна, вече не съм така млад, както едно време; пак ме гони нагонът, но не с предишната ненаситност. Или може би бе станал малко по-придирчив и не така всеяден.

От друга страна, уж си имах гадже в Лос Анджелис. Ние с Роза Мендес си бяхме спасили взаимно живота, и то в широкия смисъл на думата, и още ходехме, макар и на пресекулки: ту се разделяхме, ту отново се събирахме. Когато тръгнах от Холивуд, се бяхме разделили вече не помня за кой път, но дълбоко в себе си не бях готов поне засега да скъсам окончателно.

Но както и да е. Та помолих за мен да се грижи Джун не защото смятах да я свалям, а понеже ми беше симпатична. И понеже не харесвах другите трима младоци от отдела и начина, по който те се държаха с нея.

(Някъде при панкреаса ми бълбука извор на порочна откровеност, която все пак ме принуждава да си призная, че нравственият ми патос на застаряващ мъж, с който се кича, сякаш е лъскава значка, не е съвсем неопетнен: докато снимахме на Хавайските острови коледната серия на „Кълбо от огън“, в която, така да се каже, съживявахме частния детектив на Том Шелек, решимостта, с която избягвах всякакви свалки, се пропука, когато се изправих лице в лице с предложението на младичка актриса, за която се шушукаше, че правела ненадминати минети, слухове, достигнали и до моите инак съвсем неосведомени уши. Та мълвата се оказа съвсем точна, но после, измъчван от угризения на съвестта, си признах най-чистосърдечно пред Роза — чувате ли как бълбука тази моя откровеност? — което доведе до първото скъсване. А всичко това само иде да подскаже, че с годините ние не ставаме по-мъдри, просто съзнаваме по-ясно колко сме податливи на глупостта.)

Оказа се, че в Ийст Енд имало колкото щеш кръчми и плочи, отбелязващи — всъщност прославящи — различните места, където Изкормвача е извършвал убийствата. Джун ми обясни, че дори се срещали хора, предлагащи обиколки на местата в квартала, свързани с Джак Изкормвача, и както сигурно вече се досещате, при Майтър Скуеър, където е била съсечена Катерин Едоус, при моя малък медиен цирк спряха неколцина туристи, които започнаха да щракат с фотоапаратите и които бяха предвождани от шишко с бакенбарди и в дрехи от времето на кралица Виктория. Начинанието си беше доста безобидно — убийствата все пак бяха станали преди цели сто, че и повече години, но кой знае защо, ме побиха тръпки при вида на зяпналите, кикотещи се сеирджии. Дали след половин-един век такава групичка нямаше да върви по кървавите следи на Джон Уейн Гейси, Тед Бънди или Хенри Лий Лукас, предвождана от някой предприемчив тип от двайсет и първото столетие с морави тиранти и тежкарска вратовръзка? Виж, подобно начинание вече не ми се видя чак толкова безобидно.

Приключихме малко след един. Аз съм в Индустрията от доста отдавна и съм свикнал на рекламните сеанси, понасям ги, общо взето, добре, но днес вече бях достигнал границата на издръжливост — цял предобед бях принуден заради фотографите да позирам по различните пивници (и както се досещате, да се наливам) с халби бира, та ми се маеше главата и ми се ядеше нещо по-питателно. Бяха се разотишли всички без Джун и един веселяк фотограф от „Стар“, казваше се Кинг, на когото бяха възложили да ме придружава и да запечатва моето „разследване“.

— Обяд — каза Джун. — Хмм…

— Моля? — попитах аз.

— Точно тук е мястото да опитаме индийската кухня. На Брик Лейн се намира най-доброто индийско заведение в града. Но не знам дали ти се ходи там след онова, което се случи завчера.

— Да идем в „Клайн“ — предложи Кинг и намигна.

— О, боже — въздъхна Джун.

— Какво е „Клайн“? — полюбопитствах аз.

— Заведение с еврейска кухня — поясни Кинг. — Има го от памтивека. Мен ако питаш, още докато са строили Тауър^[1], са си поръчвали оттам храната.

— Нямам нищо против. Тъкмо ми се е приял книш^[2].

Джун изглеждаше озадачена, но фотографът се изсмя. Не след дълго разбрах защо.

„Клайн“ прилича на „Кантор“, на „Джуниър“ или на някоя друга псевдоеврейска кръчма в Лос Анджелис, но само на пръв поглед. Вместо сервитьорките на зряла възраст, които си придават важност — задължителни във всяко подобно заведение в Лос Анджелис — тук келнерите бяха леко прегърбени, оплешивяващи евреи в бели престилки. И вместо да те обслужват, те по-скоро благоволяваха да поспрат на масата ти. След някакви си три дни в Лондон вече бях проумял, че тук всеки, който би трябвало да те обслужва, в един момент решава, че зависиш от него и по тази причина не е длъжен да бъде мил — както личи, в Англия още не са разбрали докрай значението на израза „обслужваща икономика“ — но персоналът в „Клайн“ бе издигнал уникалното понятие „антиобслужване“ наистина до теоретични висини.

Смятах да си поръчам сандвич с телешко пушено и книш, но не ги намерих в листа с менюто.

— Тук, мой човек, му викат телешко осолено — обясни ми Кинг.

Джун гледаше като ударена с мокър парцал.

Когато келнерът най-сетне благоволи да дойде — всъщност да се дотътри — при нашата маса, за да вземе поръчката, видях, че с бялата престилка прилича като две капки вода на Лестър Боуи. Поръчах си към осоленото телешко и книш. Мъжът ме изгледа с поглед, от който би се сепнал и Клинт Истууд, и накрая рече:

— Ще донеса нещо.

Кой знае защо, вероятно от уплаха, взех, че му благодарих, докато той се отдалечаваше с бавна крачка.

— Заведението си го бива — казах на Кинг. — Добре че се сети да ни доведеш тук.

— Трябва да дойдеш тук, за да усетиш докрай атмосферата в Ийст Енд.

— На мен пък ми се струва, че някак не се вписва в общата атмосфера.

Сервитьорът се върна и без дори да спира, тръсна насред масата чиния с най-обикновен хляб. Без масло. Кинг си взе една филийка и я задъвка.

— Сега може и да не се вписва — поясни той, — но навремето тук живееха само евреи. Тук се намираше най-големият битпазар. Датира някъде отпреди век. В Ийст Енд винаги са живели имигранти. Заселват се тук, после, щом припечелят малко пари, бързат да се изнесат. Сега преобладават бенгалците…

— Пък аз си мислех, че бангладешците — намеси се и Джун.

— Все тая — сви рамене Кинг. — Все забравям. Но виж, германците, ирландците, евреите… всички са живели тук по едно или друго време. Някои дори са останали за постоянно. В горния край на Комършъл стрийт, срещу пазара Спитълфийлдс, има джамия, която преди е била синагога. А преди това пък черква на хугенотите. Няма да се изненадам, ако е построена на мястото на светилище на друидите. Сега обаче са я превзели този негодници, мюсюлманите. Само при Ливърпул стрийт има една-единствена мъничка синагога.

— Откъде познаваш така добре Ийст Енд? — поинтересува се Джун.

— Тук съм роден и съм израснал, скъпа. Ийст Хам, Боу, Степни. Майка ми и досега живее в Хакни — обясни той и кимна напосоки. — Точно срещу Мартин Еймис^[3], представяш ли си?

— Бива си те! — отбеляза тя.

— Ами да, работил съм за „Нюз ъф дъ Уърлд“!

— В какъв смисъл си го бива? — намесих се и аз.

— В смисъл, че съм добър по душа — каза Кинг и ми намигна.

— В смисъл, че изобщо не можеш да му вярваш — рече усмихната и Джун.

Огледах ресторанта.

— Това вече го разбрах — казах.

Келнерът ни донесе поръчката. Този път дори спря да сложи чиниите пред нас. Месото върху моята приличаше на телешко, но много смътно. Все едно да си поръчаш Майкъл Джаксън и да получиш Тито. До него ми тръсна още една чиния с нещо, което дори не бях поръчвал.

— Но това не е книш! — възроптах аз.

— Яжте! — заповяда ми сервитьорът и си замина.

Реших, че е някаква разновидност на картофен кугъл^[4], и макар че беше тежичко — сигурно от същото нещо правят и котвите за презокеанските кораби — и определено не беше книш, криво-ляво се ядваше. За моя изненада и осоленото телешко ставаше за ядене. Е, не беше чак толкова хубаво, както приказното крехко телешко пушено, което идеше да подскаже, че поне засега не съм готов да забравя „Нейт и Ал“ в Бевърли Хилс, но поне по вкуса човек можеше да разбере какво са му дали. И другите като че ли бяха доволни от обяда, макар че Джун май бе притеснена от стафидите в пудинга с фиде. Това обаче не й попречи да го излапа до шушка.

Когато келнерът донесе на мен кафе, а на Джун и Кинг чай, се сетих за нещо, което не ми даваше мира още от случката в индийския ресторант отпреди два дена.

— Какво означава „Ултима Тулий“? — попитах аз Джун.

Някъде зад мен се счупи чаша. Погледнах през рамо и видях, че в съседното сепаре седи стар евреин. Беше съвсем валчест — същинска човешка топка с крачка и ръце — имаше къдрава побеляла коса и рунтава брада. Носеше на главата си малка еврейска шапчица, пред него имаше чиния с нищо друго в нея, освен една-единствена яркочервена наденичка, сплескана и кръгла като самия чичка. По масата се виждаха кубчета лед и натрошено стъкло, отстрани на тънка струйка се стичаше вода. Нашият келнер се завтече — изобщо не подозирах, че е по силите му да се движи толкова бързо — за да разчисти стъклата. Останах с впечатлението, че старецът е собственик на заведението или може би равин, нещо от този род. Какъвто и да беше, ме гледаше с огън в очите.

— Мале! — възкликна Кинг, който също надзърна над рамото ми.

Но не намигна на равина.

— Не знам — каза Джун.

И тя гледаше стареца.

— Моля? — рекох аз.

— Ултима Тулий. За пръв път го чувам.

Кинг само сви рамене. Затова пък ми отговори глас зад мен.

— Краят на всички неща — каза старчето.

Имаше измамно гърлен глас и говореше с един от неизкоренимите чужди акценти, нещо средно между акцента на Бела Лугози^[5] и на Рикардо Монталбан^[6]. Вероятно беше източноевропейски.

— Прощавайте, но не ви разбрах — казах аз и се обърнах.

Той пак ме гледаше на кръв.

— Ултима Тулий — провлече старецът, — краят на всички неща.

Всички го зяпнахме, той обаче явно нямаше какво повече да ни казва.

— Аха — рекох аз. — Е, благодаря ви.

Тримата се спогледахме, а Кинг промърмори едва чуто нещо като ругатня.

— Плащаме, ако обичате — казах аз.

— Сметката — поправи ме Джун. — Тук трябва да поискаш сметката.

Тя си получи „сметката“ и оповести, че ще я пише на фирмата — нямах нищо против. Общо взето съм по големите бакшиши, особено когато плаща някоя телевизионна компания, този път обаче настоях да не даваме повече от два цента.

— Не мога да дам такъв бакшиш! — възропта Джун.

— А колко според теб струва обслужването тук?

Жената се притесни, при което Кинг прихна, но накрая тя ми каза да съм си гледал работата. Докато излизахме, се обърнах още веднъж към стареца, който още не сваляше поглед от мен. Наденичката пак се мъдреше непокътната върху чинията му — заприлича ми на сварена кучешка пишка. Преди да излезем, пак се обърнах — онзи отново се бе вторачил в гърба ми. Направо ме побиха тръпки.

— Заведенийцето си го биваше — отбелязах аз.

Вече отвън Джун не бързаше да се сбогува.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш? — попита ме тя. — Този район не е от най-приятните.

— Ще го държа под око, скъпа — успокои я Кинг и намигна — така и не разбрах на кого, дали на Джун или на мен.

— Все ще се оправя — уверих я и аз. — Само ще се поразходя. За да усетя атмосферата. И да си намеря някой сериен убиец.

Тя продължи да се колебае, но Кинг спря едно минаващо черно такси и я натика вътре. Докато автомобилът се отдалечаваше, Джун се извърна и ни загледа през задния прозорец. Аз й махнах, Кинг намигна.

— Вече си мислех, че тази квачка няма да си тръгне никога — отбеляза Кинг.

— Не ти ли е симпатична?

— А, защо, симпатична ми е. Но не се вписва в квартал като този. Все пак е за предпочитане пред онези гадняри, нейните колеги.

— Гадняри ли?

— Чекиджии! Всичките до последния. Скапани рекламаджии. Кой друг ще се хване на такава работа? — каза той и за кой ли път намигна.

Вече ми играеше по нервите.

Тръгнахме нагоре по Хай стрийт в Уайтчапъл, макар че не смятах да ходя на определено място. Може би щях да следвам малката карта с местата, свързани с Джак Изкормвача, която ми бе дал Мер, ако не за друго, то поне за да запомня географията. Заради рекламните клипове и снимки цяла сутрин бяхме търчали от кръчма на кръчма и сега всички тези заведения, улици и пресечки ми бяха пълна мъгла. Мер ми бе дал да разбера да не съм се притеснявал за всичко това и че единственото, което наистина било важно, били предварително подготвените рекламни снимки. Не хранех илюзии, че ще тръгна да разследвам убийства, извършени в Уайтчапъл преди цял век, но все пак смятах да се възползвам от случая и да поразгледам тази част на Лондон, където инак едва ли щях да дойда. Защо да си кривя душата, и аз като повечето американци си умирам за обвития в романтика мит за английската история. Дълбоко в себе си средностатистическият американец всъщност си е англофил.

Най-малкото, докогато британците си плащат, за да ни гледат филмите, продават ни нефта си и изпълняват безпрекословно, каквото им кажем в НАТО.

Докато се разхождахме из уличките на Уайтчапъл, Кинг не млъкваше: държеше нещо като монолог. Имаше си мнение — често пъти повече от едно — по абсолютно всеки въпрос и хич и не се колебаеше дали да сподели с мен всяка хрумнала му мисъл. Не след дълго дръпнах щепсела, макар че все пак надавах по едно ухо, защото той час по час настояваше да спираме, за да ме „щракнел“. Но не млъкваше дори и докато ме снимаше.

Каквито и романтични представи и викториански образи да таях за Уайтчапъл, те бързо се разсеяха по време на обиколката ни из квартала. Тази част на града беше мрачна и порутена, състоеше се главно от индийски ресторантчета и магазини за евтини дрехи. Напомняше ми за квартала в центъра на Лос Анджелис, където се продава облекло, с тази разлика, че в Ийст Енд евтините парцалки се продаваха не от корейци и китайци, а от индийци и пакистанци. Инак беднотията навсякъде изглежда по един и същи начин. Вероятно заради световния капитализъм. Добре че не съм политик.

Кварталът беше белязан от оскъдицата и сиромашията, макар и не по същия начин, както средностатистическите коптори в Щатите, които са си порутени и направо плашещи. По улиците бавно се разхождаха мюсюлманки, омотани от глава до пети в черно, и белобради старци, облечени в бели дрехи (макар и с кройка, различна от кройката на белите лабораторни престилки в „Клайн“). Мен ако питате, не бих се престрашил да се навъртам тук нощем, същевременно обаче не се чувствах неканен гост или натрапник, както в някои квартали в Лос Анджелис. Почти не ни поглеждаха, докато се мотаехме по улиците. А в някои части на Лос Анджелис не бих и припарил без въоръжена охрана.

Тъкмо си го помислих, и ето че по другото платно на улицата мина полицейска кола.

— Ченгетата тук наистина ли не носят оръжие? — поинтересувах се аз.

— А! — възкликна Кинг и пак задърдори като курдисан.

Кой ли ме би да питам! На бърза ръка научих не само че полицаите наистина не са въоръжени, но и чух кратката история на Градското управление на полицията в Лондон още от времето на сър Робърт Пийл^[7], придружена с пространен хаплив анализ на недостатъците на британската съдебна система и какъв негодник бил сегашният вътрешен министър. Кинг тъкмо подхващаше монолог за педерастията сред магистратите, когато го прекъснах.

— А защо се казва Биг Бен? — полюбопитствах аз.

Бях сигурен, че само да го бутна, и ще ми отговори.

Но Кинг спря като закован. Огледа улицата в едната посока, после и в другата, сякаш очакваше да се появи някакъв пръст, който да изпише с огън отговора върху стената.

— Ха сега де! — рече накрая. — Не знам.

— Ами ако… ау! — възкликнах аз, след като завихме по другата улица.

— А?

— Какво е това? — попитах.

След две-три пресечки улицата завършваше с изумителна постройка.

— Не си ли я виждал досега? — изненада се Кинг. — Това е черквата „Крайст“ в Спитълфийлдс. Една от оцелелите сгради, с които навремето е бил прочут Ийст Енд.

— Как така съм я пропуснал? — не можех да се начудя аз.

Черквата се възправяше от земята досущ огромна островърха кула от бял камък. Изглеждаше като присадена тук, издигаше се над всичко наоколо като първото зъбче на току-що проходило пеленаче. Геометрията на постройката ми се стори невероятна: черквата всъщност се състоеше само от кула и камбанария. Докато я гледах, си спомних последния кадър в „Планетата на маймуните“, където Чарлтън Хестън се натъква на горната половина на Статуята на свободата, погребана под пясъците; храмът стърчеше така, сякаш долните му две трети бяха отрязани или бяха останали в подземния свят на града.

Когато наближихме фасадата на сградата, суровото въздействие на архитектурата се засили дори още повече. Докато гледах нагоре към камбанарията и входа със свод, стъпил на четири огромни колони, изпитах усещането, че съм попаднал в някакво свръхестествено измерение, и замаян, се олюлях. Чух, че Кинг се смее, но бях безсилен да откъсна очи от кулата. Отстъпих встрани, при което си възвърнах равновесието, но черквата беше приказно красива от всеки ъгъл.

— Внимавай бе, човек! — изръмжа някой.

Погледнах надолу и видях, че още малко, и да настъпя възрастния дрипав алкохолик, проснал се на пода до каменното стълбище, водещо към входа, който беше под равнището на земята.

— Извинявайте — изпелтечих аз.

Видях върху стъпалата още двама-трима пияници. Всички ме зяпаха като невидели.

— Това тук е лечебен център — обясни Кинг и ме сграбчи за лакътя. — В криптата. Най-вече за алкохолици. И бездомници. Сега сградата се използва предимно за това.

— Не думай! — ахнах изумен и отново погледнах величествената архитектура.

Видях обаче, че отстрани сградата е в по-окаяно състояние, отколкото фасадата. Зидарията беше мръсна и напукана. Стените плачеха за ремонт, стига, разбира се, основата да издържеше.

— По едно време дори мислеха да я съборят — обясни ми Кинг.

— И таз добра!

— Представяш ли си? Още когато бях малък. Играехме си с момчетиите из развалините в двора. Трябваше да се промушваме под оградата. Всички гробове и статуи бяха обрасли с бурени колкото човешки бой, да си умреш от страх. Чувахме и какви ли не небивалици за призраци и духове. Сградата се държеше на честна дума, аха, и да рухне. Оттогава доста са я постегнали. В онези години прозорците бяха заковани с дъски и ние се заяждахме помежду си, че на никого не му стиска да влезе вътре.

— А влизали ли сте?

Кинг поклати глава.

— Къде ти! Умирахме си от страх — каза той и намигна. — Сега, като си мисля, сигурно е било ужасно опасно, но ние пак се навъртахме наоколо.

— Не помня да съм виждал някога такава постройка — отбелязах аз и отидох от другата страна, за да видя още веднъж фасадата.

Отметнах глава и си дадох сметка, че за пръв път изпитвам такъв шемет, докато съм стъпил на земята.

— Лично аз не се прехласвам чак толкова по наследството, което всички превъзнасят. Божичко, половината хора в тази скапана страна смятат, че още сме в XIX век.

— Или си мечтаят да живеят в него — притекох му се аз на помощ.

— Може би — кимна Кинг. — Не се и учудвам при тези тъпи театрални постановки на Би Би Си, дето ги въртят непрекъснато по телевизията. Но съм доволен, че са спасили това. Взеха от лотарията доста пари и ги вложиха за довършването на реставрацията. Поне така разправят.

Хванах се, че кимам. Само това, че съм видял черквата, оправда решението ми да прекарам следобеда тук, в Ийст Енд.

— Какво ще кажеш за една бира? — попита Кинг.

Кимна по посока на една кръчмица срещу черква „Крайст“, където навремето са се събирали и са се черпели жертвите на Джак Изкормвача. Поне така се говореше.

— Няма да откажа — съгласих се аз.

За това време на деня — все още си беше ранен следобед — заведението бе изненадващо пълно.

— Туристи — изстреля Кинг.

Но чувах само британски акцент. Докато сядахме, младежите на една от масите ни изгледаха кръвнишки. И тримата крещяха колкото им глас държи и изглеждаха доста зловещо. Имаха студен смях и макар да не им обръщах особено внимание, нямаше как да не чуя, че разговорът им е изпъстрен с думата „чернилка“.

— Каква сбирщина! — казах аз.

Кинг сви рамене.

— Такъв е кварталът. Какво да се прави!

Опитах се и аз да ги изгледам мръснишки, но или не ме биваше да гледам мръснишки, или на онези не им пукаше. Не ми харесваше и какво си говорят, но Кинг вероятно беше прав: не можех да направя нищо.

След три бири — четири за Кинг, който все ме взимаше на подбив, че пия светла бира, и то бавно — започва да ми втръсва. Бирата си я биваше, дори беше студена, но вече ми бе дошло до гуша от моноспектакъла на Кинг. Нямах нищо против в началото, когато ми разказа каквото знае за черквата и за Николас Хоксмур, мъжът, по чийто проект била построена, а също за историята на квартала, но по едно време Кинг се отплесна и заговори за крикет, и не само това, ами сякаш се зарече да не мърдаме от пивницата, докато не проумея всички тънкости на играта. Ако не ме лъже паметта, по една случайност съм гледал веднъж-дваж по спортните канали крикет, и то посред нощ, когато не съм могъл да намеря нищо друго, но обясненията на Кинг и диаграмите, които той най-прилежно рисуваше върху опакото на щампованите хартиени салфетки, не значеха за мен абсолютно нищо. Той явно усети, че каузата е загубена, и се прехвърли на ръгбито, но точно тогава му казах, че чакам да ми се обадят от Лос Анджелис и трябва да се прибирам в хотела. Не чаках, разбира се, да ми се обажда никой, но Кинг си бе поръчал поредната бира и аз си казах, че трябва да вдигам гълъбите, докато още е възможно. На излизане от кръчмата видях с крайчето на окото, че той е заковал друг клетник, на когото надуваше главата с лекция един бог знае за какво.

Дневният ред за днес беше изчерпан, така че можех да се метна на някое такси и да се прибера в хотела, но тъй като нямах за вечерта никакви планове, освен да си поръчам в стаята поредната скъпа вечеря, реших да се поразходя още малко. Погледнах възхитен за последно черквата и тръгнах из тесните улички на Уайтчапъл напосоки, по-точно натам, където, ако не ме лъжеше паметта, бях видял спирка на метрото.

Докато се мотаех, с изненада установих, че непрекъснато виждам в пролуките между жилищните блокове камбанарията на черквата „Крайст“. Бях изумен, че ако знаеш накъде да гледаш, старият храм властва над всичко наоколо. В тази част на Ийст Енд витаеше някакъв странен дух, но не заради сградите, които бяха доста порутени и си личеше, че са строени в съвсем различни епохи. Кинг ми бе обяснил, че през Втората световна война самолетите на „Луфтвафе“ са сринали до основи почти целия Ийст Енд, и аз направо недоумявах как черквата „Крайст“ не е пострадала, и си е останала непокътната. Доколкото си спомняше Кинг, била строена още в началото на XVIII век и на мен ми се струваше, че някои от сградите в квартала са дори по-стари.

Но докато се разхождах безцелно по уличките и пресечките, не видях постройка, която да изглежда по-стара от магазините в центъра на Лос Анджелис. Е, случваше се да се натъкна и на обвеяна от историята фасада, но тя бе притисната между две много по-нови и въпреки това невероятно занемарени жилищни сгради. Всички заведения тук като че ли бяха на азиатци, навсякъде се носеше пикантната остра миризма на домашно готвено, от която огладнях.

Продължавах да вървя, но явно не в посоката, в която смятах, че съм тръгнал. Носех една от посветените на Джак Изкормвача карти, която ми бяха дали онези от „Връзки с обществеността“, но в Лондон наблюдавах съзнателното упорито усилие имената на улиците да са възможно най-трудни за откриване, а дори и да намерех някоя табела с името на улицата, не успявах да разбера къде точно върху картата се пада тя. Веднъж тръгнах по нещо като алея, която свършваше точно насред един от блоковете — Кинг ги наричаше общински жилища, и за пръв път си навлякох враждебните погледи на неколцина азиатчета. Ускорих малко крачката и се поуспокоих, когато видях, че те не са си направили труда да тръгнат подире ми. Ако това се бе случило в Лос Анджелис, ощастливените хлапаци досега да са хвърлили в боклукчийските кофи разчлененото ми тяло и да са продали часовника и обувките ми.

От поредната пресечка излязох на безлюдна калдъръмена улица — и тук, разбира се, никъде не видях табела с името — и погледнах в едната, сетне в другата посока, с надеждата да зърна черковната камбанария и криво-ляво да се ориентирам къде съм. Но от двете страни на улицата имаше три-четириетажни блокове и от тях не успях да видя своя „жалон“. Тръгнах наслуки надясно, ала след две-три пресечки се усъмних, че съм избрал правилната посока, защото и бездруго неугледният квартал около черквата „Крайст“ тук се превръщаше в откровени коптори. Пак не можеше да се мери с Източен Лос Анджелис или Лонг Бийч, но улиците определено си бяха по-мръсни и за пръв път видях върху стените графити. Не им обърнах внимание, докато не съгледах първото „УЛТИМА ТУЛИЙ“, надраскано с червено, което приличаше прекалено много на кръв.

Все още не се притеснявах — през годините съм се озовавал и на много по-страшни места — но си казах, че едва ли най-умното нещо на тоя свят е да се размотаваш сам в опасен квартал на непознат град. Пък и нещо в този УЛТИМА ТУЛИЙ направо ми късаше нервите. От няколко пресечки не бях срещал никого, освен облечени в черно мюсюлманки, които никога не вдигаха поглед, и тумби млади азиатци, които пък ме зяпаха нагло — реших, че не е разумно да търся помощ и от едните, и от другите.

Тъкмо когато в мен започна да се надига лека, но съвсем осезаема паника, калдъръмената улица се вля в малко по-широк павиран път с магазинчета. И тази улица изглеждаше ужасно безлюдна за това време на деня, но аз видях на ъгъла малка бакалия и от гърдите ми се откърти въздишка. Тръгнах право натам, решен да се сдобия с нещо студено за пиене и с упътване как да стигна до метрото.

Щом отворих вратата, иззвъня звънец и ми кимна бузест азиатец с мустаци като на Гручо Маркс. Отвърнах му с усмивка и казах „Добър ден“, с което май го пообърках. Магазинът беше дълъг и тесен, само с една пътека между рафтовете, но в него имаше каквото си поискаш, като се почне от шоколадчета и се стигне до консервирана супа. Върху една от стените имаше поставка за вестници, на която се мяркаха и няколко заглавия на английски. Насред помещението имаше рафт с купчина очукани кутийки за видеокасети, под надписите, струва ми се, на хинди се мъдреха актьори и актриси в ярки шарени сари. В дъното на бакалията мярнах и хладилник — беше до вход с мънистена завеса, която вероятно водеше към жилището на съдържателя. Насочих се право към бръмчащата хладилна витрина — казах си, че магазинерът ще бъде по-отзивчив с човек, който вече си е купил нещо.

Хладилникът беше пълен най-вече с кока-кола, обикновена и диетична, която — виж ти, виж ти! — не беше чак толкова студена, но на най-долния рафт съгледах наред с другото и няколко бутилки „Снапъл“. Приклекнах, за да си избера от различните плодови сокове на фирма „Плодутопия“ (не можаха ли да измислят нещо по-оригинално?), когато усетих, че някой ме наблюдава. Вдигнах поглед от етикет, на който пишеше „Плодов сок Страст“, и съзрях две черни очи, които ме оглеждаха от глава до пети. Бяха на чудно хубаво момиченце, беше на около четири години и вероятно бе дъщеря на собственика. Имаше дълга лъскава коса и бе облечена в съвсем неуместна тенис фланелка, на която пишеше „Добрите момичета отиват в рая, лошите — в Лондон“ и която й стигаше чак до под коленете. Усмихнах й се и й махнах с ръка, а в отговор тя прихна, но после се смути и се опита да се скрие зад завесата.

Двоумях се кое да взема: манго меланома или грейпфрут гаргарона (може и да не съм съвсем точен в имената), затова вдигнах двете бутилки, така че да ги види и малката приятелка и да ми помогне да избера. Тя явно погледна много сериозно на своите задължения, защото се взря внимателно в двата етикета тъкмо когато звънецът на вратата иззвъня. Не му обърнах внимание, докато не забелязах, че момиченцето вдига очи от бутилките и поглежда някъде зад рамото ми. Усмивката му в миг помръкна, а очите му се разшириха от ужас. Извърнах се към входа на магазина да видя какво е привлякло вниманието на детето и усетих как ме побиват ледени тръпки, но не от студената бутилка в ръката ми.

Двама бели хулигани се бяха нахвърлили на собственика, който изглеждаше много уплашен. Единият бе скинар като по учебник: нисък, набит, с късо подстригана коса и уши като зелеви листа. Бе облечен в черни дънки, черна тениска и франкенщайнки. Другият бе по-висок и слаб, с дълга рядка коса и едва набола проскубана брада. Беше с прекалено голямо кожено яке и държеше нещо лъскаво. Скинарът се надвеси над щанда и сграбчи собственика за яката. Шляпна го два пъти през лицето — не много силно, но все пак достатъчно, та да чуя плющенето на плът о плът. Крещеше нещо на дребничкия човечец, ала говореше с кокни акцент и не го разбрах. Онзи келеш с коженото яке се озърташе нервно ту към щанда, ту към улицата. Никой от двамата не ме бе забелязал.

Скинарът се кикотеше с цяло гърло, псуваше и блъскаше собственика: стори ми се, че го нарича „шибан дебелак“, което ми се видя съвсем безсмислено. Приятелчето му се подсмихваше, но си мълчеше. Забелязах как оглежда отново улицата, после и той отиде зад щанда.

Държеше сгъваем нож.

— Майната ти, лайнар такъв, майната ти! — прошепнах едва чуто нещо възвишено от този род.

Има моменти в живота, когато не мислиш, направо действаш. Някои от тези моменти са добри, други лоши.

Разхождаш си се с колата, подпяваш заедно с Брус Спрингстийн „Две сърца“ и докато се усетиш, си подминал знака „Стоп“: лошо.

Виждаш на опашката пред касата в супермаркета бабка, която си е взела само един хляб, и решаваш да я пуснеш да те пререди: добре (докато тя не извади от портмонето си някой от онези рекламни талони, дето хората изрязват от вестниците, за да им направят срещу тях намаление в цената, и талонът се окаже с изтекъл срок).

Запознават те на някой купон с хубава, умна, млада жена и още преди да си я погледнал в очите, се хвърляш да й мачкаш гърдите: така оплескваш всичко.

И този път не му мислих много-много.

Изправих се и с две великански крачки се озовах в предната част на бакалията — от гърлото ми се изтръгна дивашки атавистичен крясък.

Запокитих с все сила първата от двете бутилки сок.

Видях как се завъртя вихрено — розовата течност направо грееше на луминесцентната светлина. (Какво ли все пак слагат вътре?) Видях как двете хулиганчета се извръщат към мен — ликуването върху мутрите им бе изместено от изненада.

Бутилката фрасна скинара право по носа и стана на парчета. Розовата течност се плисна на вълна по витрината на бакалията, а скинарът пусна собственика и се свлече на пода.

Келешът с коженото яке вече прескачаше щанда, когато метнах и втората бутилка. Онова вътре в нея беше кафеникаво и не забелязах да грее на светлината. Хлапакът бе на две крачки от вратата, когато бутилката го халоса по гърба и той изхвърча като тапа на улицата. Чух как стъклото се чупи, но не разбрах от удара с какво — дали с гърба на момчето или с паважа.

Изтичах по пътеката между рафтовете в предната част на магазина. Видях, че собственикът е коленичил зад щанда, но май му нямаше нищо, просто беше смазан от уплаха. Скинарът се гърчеше на пода и стенеше, бе похлупил длани върху окървавеното си лице. Между пръстите му от бузите се подаваха парчетии стъкло. Излязох на улицата, но от хлапето с якето нямаше и следа. Видях на тротоара счупената бутилка, но ако бе уцелила хулиганчето, то сега щеше да се гърчи от болка. Жалко!

Върнах се в бакалията. Собственикът се бе поокопитил. Беше излязъл пред щанда и стоеше, вдигнал над главата си бухалка за крикет — готвеше се да я стовари върху скинара. Погледна ме и видях въпроса в очите му.

— Давай, шефе, не му мисли толкова! — насърчих го аз. — И да се прицелиш добре! Няма да кажа на никого.

Дребничкият мъж вдигна още по-нависоко бухалката, но така и не успя да удари онзи кретен. От задната част на бакалията дотича жена, която бе прегърнала момиченцето и плачеше, и нареждаше на неразбираем за мен език. Собственикът също се разплака, запокити бухалката и притисна до себе си жена си и детето.

Погледнах скинара: всичко бе плувнало в плодов сок и кръв. Видях стоманените върхове на обущата му. Взрях се в черната му тениска, на нея със сребърни букви пишеше УЛТИМА ТУЛИЙ.

Отстъпих назад и го изритах с все сила по ташаците.

Мен ако питате, чуха крясъка му чак на булевард Сънсет в Лос Анджелис.

Зад мен блесна светкавица. В рамката на отворената врата стоеше Кинг, който държеше фотоапарат.

— Блестящо! — рече ми с километрова усмивка върху лицето си, без да спира да снима. — Блестящо!