Джей Ръсел
Глутница ангели (10)

10.

Възнамерявах да откажа най-категорично да се возя отзад в колата, да забия пети и ако се наложи, да не дишам, докато не посинея до кобалтово.

Шобан извади бейзболната бухалка.

Наистина я носеше със себе си в автомобила: беше стара, но си я биваше. Към нея нямаше ръждив пирон, затова пък Шобан намери сред материалите, разпилени по строителната площадка, шип за двайсет пенса и макар той да лъжеше като ново петаче, никак не ми се искаше да го видя забит отзад на коляното си.

Оказа се, че задната седалка на автомобила не е чак толкова неудобна, но не бива да забравяме и дребничките габарити на Паху. Не след дълго свикнах дори с вонята — е, карахме, както вероятно се досещате, с отворени прозорци. Най-големият проблем бе какво да правим с неговото диджериду.

— С твоето какво? — видях се принуден да попитам, докато товарехме чудесията.

Приличаше на голям изкорубен дънер, дълъг към метър и четирийсет — почти колкото самия Паху — и леко заострен в единия край. Кой знае защо, ми приличаше на Машината от Страшния съд, която лапа планети като пуканки и насмалко да схруска и Кърк и Спок в онзи стар епизод на „Стар Трек“. Паху повика един от приятелите си, за да му помогне да свалят въпросното нещо от бърлогата му в една от къщичките по дърветата, която аха и да климне.

— Моето диджериду — обясни той.

Сякаш го бях попитал как се казва онова нещо с две дупки насред лицето му, през които диша.

— Има ли си двигатели?

Думата „диджериду“ ми беше позната, бях я срещал, но дори и не подозирах какво значи. Точно както и думата „какаду“. Малкото влакче на мисълта ми се стрелкаше от Род Лейвър^[1] към Пол Хоган^[2] и от него към Оливия Нютън Джон, докато накрая не направи връзката.

— „Завържи ми кенгуру“!

— Моля? — ахна Шобан.

— „Посвири на диджериду, о, Лу. Посвири на диджериду“… — изтананиках аз.

— Стига вече — скастри ме Шобан.

— Ролф Харис^[3] — каза Ума и кимна. — Навремето обичах тази песен.

— Така ли? За пръв път го чувам този Ролф Харис — рекох й. — Но помня песента още от дете. Винаги обаче съм мислел, че „диджериду“ е някакво австралийско животно. Птица с дълга шия или дивото куче с джоб отпред, отмъкнало невръстното дете на Мерил Стрийп. Нещо от рода на какаду.

— Не, мой човек. Това е музикален инструмент на аборигените. И е много красив — опроверга ме Паху и ни изнесе кратък концерт.

Лично аз не бих употребил думата „красив“. Шумът, който издава диджеридуто, е като свирукане на празна бутилка от бира, само дето устата ти трябва да е широка цял километър, за да извлечеш звук от такъв нисък регистър. Пак погледнах проклетата джаджа и се убедих, че за нея се иска майсторлък точно колкото и за празна бутилка (без да броим удоволствието да обърнеш леденостудената бира). Не бих нарекъл музика онова, което Паху извлече от своята чудесия, но след няколко такта познах — единствено по ритъма — опит за „Завържи ми кенгуру“. Който и да беше Ролф Харис, сигурно се обърна в гроба. Ако изобщо беше мъртъв.

Та проблемът беше, че е малко трудничко да вместиш диджериду, дълго метър и четирийсет, в кола, която не е повече от метър и петдесет. Ума се опита да убеди Паху да го остави при приятелите си, но той не искаше и да чуе. Започнаха да се карат и по едно време дори видях как Шобан се пресяга за бухалката, но Ума поклати глава.

— Трябва ми — отсече Паху. — Трябва ни на всички нас!

Но не убеди Ума — мен ако питате, според нея Паху просто се лигавеше — накрая обаче тя вдигна ръце.

И така, четиримата отпрашихме по пътя за Кентърбъри с диджеридуто, завързано за покрива на мъничкия автомобил. В зависимост от скоростта вятърът свистеше в странния инструмент, който издаваше звук, наподобяващ гърлено тананикане. Всъщност сега бе по-приятно, отколкото когато бе свирил Паху. Хората в другите коли току ни гледаха смаяни, но поне можехме да сме сигурни, че и да падне мъгла, няма да ни блъснат.

Пейзажът наоколо отново беше красив. Стада овце, които си пасяха кротко, и ниви, осеяни с дълги тънки пръти.

— Това пък какво е? — поинтересувах се аз.

Ума и Шобан свиха рамене, но Паху ми отговори:

— Стълбове за хмел. Растението пълзи нагоре по тях.

— Хмел ли? От който се прави бира?

— Амин, брато — кимна Лаху.

— Бре, бре, бре! — зацъках аз. — Красиво е едва ли не като реклама на „Будвайзер“.

— Навремето в областта се е произвеждало много бира. Сега обаче пивоварните са закрити. Дългата ръка на мултинационалните корпорации.

— Името на звяра — рекох аз.

— Мислиш, че е смешно ли? — попита ме Паху.

Не мислех нищо. Казах го колкото да се намирам на работа, да пусна някоя и друга шега, за да не измрем от скука. Паху обаче се обиди. Обиди се като някое сръдливо хлапе.

Усмихнах се, за да му покажа, че се шегувам. В отговор Паху оголи срещу мен жълтите си зъби.

— Този непукизъм! На американците всичко им е през оная работа, затова и целият не толкова развит останал свят е настроен срещу тях. И дърветата умират точно заради този непукизъм и отношение „тра-ла-ла, все ми е тая“.

— Не те разбрах.

— Знаеш прекрасно за какво ти говоря.

— Мили боже! — простена Шобан и погледна към Ума. — Нима смяташ да пътуваме през цялото време с тия двамата?

Ума не й отговори, но се сви на седалката и на мен ми се стори, че май обмисля възможностите. Стори ми се и че въздиша. Сигурно щях да я чуя, но диджеридуто бе заблеяло особено гръмогласно.

Подминахме едно поле и овците по него се разбягаха от колата.

Знаех какво им е.

Прииска ми се да съм с тях.

 

 

Денят вече се бореше с мрака, когато пристигнахме в Кентърбъри. Наближиш ли града, първото, което виждаш, е катедралата. Готическите й кули се възправят над цялата местност и при вида им си помислих колко ли внушителни са изглеждали те преди четири-пет века, когато тук на талази са прииждали богомолци, невиждали нищо по-величаво от някоя схлупена дървена къщурка или селската черква. Тъкмо такава бе според мен целта. Катедралата си е внушителна дори днес, макар че Кентърбъри ми се стори малък и затънтен — явно нарочно не го застрояваха, та храмът да изглежда още по-величествен. Докато прекосявахме града, разглеждах улиците и колкото и повърхностни да бяха първите ми впечатления, останах с усещането, че има прекалено много магазини за свещи и за сувенири и дрънкулки, чиято единствена цел е да накарат туристите да се разделят възможно най-бързо с парите си. Но доколкото знаех, градчето бе капан за туристите още от времето на Чосър.

Ума беше разтворила върху коленете си карта и упътваше Шобан, която не преставаше да ругае тихичко. Която и улица да й посочеше Ума, тя се оказваше или затворена, или задънена. Уж Кентърбъри бе малък град, а беше невероятно трудно да караш из него. След като свърна към петата тясна улица, по която надали щеше да мине и кола като нашата и пред която се мъдреше табелата „Влизането забранено“, Шобан завъртя волана наляво и спря на тротоара.

— Дявол го взел! — засъска тя и грабна картата от Ума.

Другата жена понечи да възрази, после обаче се отказа, вдигна ръце и се загледа в тухлената стена зад стъклото. Стара тухлена стена. Поне така пишеше на плочата върху нея.

Шобан проучваше с мърморене картата. По едно време Паху се надвеси над рамото й, но Шобан изръмжа — в буквалния смисъл на думата — и той отскочи като тапа назад.

— Там има много гняв — прошепна и кимна.

— Замислял ли си се да се посветиш на терапията? — попитах го аз.

— Вече съм го правил.

Тръпки ме побиха, като си помислих какво е било.

— Тук ли трябва да идем? — посочи Шобан едно място върху картата. Ума се наведе към нея и кимна. — Добре тогава — рече ирландката и слезе от тротоара толкова рязко, че щяха да ни изпопадат зъбите.

Подкара като бясна, без да поглежда повече картата. Имах чувството, че ще обиколим целия град през крайните квартали, докато стигнем там, закъдето сме тръгнали — преброих още четири магазина за свещи — но накрая Шобан спря на паркинга зад малък пансион, където в цената на стаята влизаше и закуската.

— Слизайте — заповяда ни тя.

И в Щатите съм отсядал веднъж в такъв пансион. Някъде в края на осемдесетте години, когато те бяха последният писък на модата, най-малкото сред юпитата. По идея такива пансиони предлагат всички удобства на хотелите плюс домашния уют на… ами на дома. Всъщност те са си тъкмо това. Нечий чужд дом, който обаче е постегнат и обзаведен така, че да отговаря на представите на паралиите от големите градове за прелестния живот в провинцията. Антики по стаите, огромни меки кресла по фоайетата, кухня, която си е доста разточителна, но се покрива с модните напоследък представи за здравословно хранене. Лично аз предпочитам „Холидей Ин“ и „Рамадас“. Ако толкова съм приритал за домашен уют, ще си седя у дома — в един хотел искам обслужване по стаите, голяма кофичка лед и вълшебни обиграни пръсти в леглото — ако може, по-евтинко.

Оказа се, че в Англия е малко по-различно.

— Хм-хм — каза Ума и кимна.

Не че хотелчето беше някаква дупка, но управата на „Савой“ в никакъв случай нямаше да си загуби от притеснение съня. Наистина си приличаше на дом, но собственикът явно не разполагаше с работеща прахосмукачка. По стените имаше какви ли не дрънкулки и моментални снимки, по лавиците се мъдреха сувенири и дреболийки, издаващи по безспорен начин личния вкус на съдържателя, тук обаче ми приличаше не толкова на дом, колкото на вехтошарски магазин.

Шобан долови притесненията ми. Ухили се.

— Имаме резервации. Макар че велика холивудска звезда като теб едва ли е свикнала да нощува по такива места.

— Отсядал съм и в по-лоши — свих аз рамене.

Което си беше голата истина, макар и не напоследък.

Ума беше намерила собственичката и вече попълваше регистрационните карти. Съдържателката беше квадратна мецана с прошарени кестеняви косми на главата и над устата. Усмихна ми се, затова пък изгледа на кръв Паху: сто на сто бе надушила на какво вони и сега се притесняваше до смърт за чаршафите си. Въпреки това прибра донемайкъде щастлива парите на Ума и ни връчи две връзки ключове.

— Дали да не си свалим багажа? — предложи Ума. — Ще си починем малко и после ще вечеряме. А колкото до работата, ще се заемем с нея по-късно довечера.

— Едвам се държа на крака — отбеляза Шобан.

— Сигурно ще се разделим на момчета и момичета — въздъхнах аз.

Погледнах Паху — дано стаята беше по-проветрива!

— Освен ако не искаш да спиш с мен, скъпи — ухили се Шобан. — Ще ти изпея една приспивна песничка на ИРА.

— А, без мен! — преглътнах тежко аз.

Ума ми подаде ключовете — едвам се сдържаше да не се засмее.

— По-добре е да се разделим на момичета и момчета — отвърна тя.

— Нямам нищо против — побърза да каже Паху.

Стаите бяха една срещу друга на втория етаж, на който, както Шобан бе така любезна да ми обясни, в Англия му викали първи, понеже имало и партер. Нищо чудно, че са си изгубили империята.

— Ама ти наистина ли си толкова невеж? — учуди се тя.

На нашия етаж имаше още две номерирани стаи и стълбище, което водеше към следващата площадка. Имаше и тоалетна в коридора, от което внезапно ме присви под лъжичката.

— В стаите има бани, нали? — поинтересувах се аз.

Ума вече бе влязла в тяхната стая, а Шобан ме погледна през рамо и се ухили.

— Майната ти! — рекох й.

Оказа се, че стаите все пак си имат бани и тоалетни — е, в най-общия смисъл на думата. Самата стая не беше лоша, бе по-голяма, отколкото бях очаквал, и бе доста чиста, макар и с две много единични легла, сложени на крачка едно от друго. Паху се опита да се докопа до леглото по-близо до прозореца, аз обаче не дремех: скочих и се борих за него като млад лъв. Грабнах диджеридуто, метнах го на другото легло и го изтиках до отсрещната стена, а моето избутах до стената при прозореца. Отворих го възможно най-широко и установих, че влиза приятен ветрец. Прозорецът гледаше към улицата, на която имаше няколко хотели и пансиони. При кръстовището видях малък парк с детска площадка, а ако се наведях, щях да зърна и катедралата с нейните остри кули.

Така наречената баня се помещаваше там, където навремето вероятно е бил дрешникът. Малкият душ и миниатюрните мивчица и тоалетна чиния бяха вместени в пространство, където при нормални обстоятелства ще се поберат най-много костюм с жилетка и поставка за обувки. И въпреки всичко си бе за предпочитане пред възможността да ходя в обща тоалетна в коридора. Много свенлив съм в тези неща, ще знаете.

Изхлузих си обувките и се проснах на леглото. Възглавницата беше удобна точно колкото торба с топки за голф, но матракът се ядваше. Паху се разположи на пода и се запретна да прави някакви упражнения, смътно наподобяващи йогистки. Наведеше ли се в една или друга посока, панталонът му в защитен цвят се смъкваше на кръста, оголвайки горния край на косматия му задник. Извърнах се към стената и затворих очи.

Кой знае как — най-простичкото обяснение е от умора — съм заспал.

 

 

Сънувах, че съм в огромна пещера. Докъдето поглед стига, една до друга бяха наредени маси и стотици индийци разнасяха на притихналите посетители задушено пиле по индийски. И аз седях на една от масите, отдясно беше Ума, а отляво — Шобан. И двете се хранеха някак машинално. На мен не ми бяха дали нищо за ядене, затова вдигнах ръка да повикам един келнер, който минаваше покрай нас. И що да видя — върху дланта ми се мъдри свастика. Разгледах я по-отблизо и забелязах, че зъбчатата фигурка е като татуирана върху кожата ми. Притесних се и скрих ръка под масата, ала още щом го направих, и усетих върху кожата си нещо мокро. Наведох се — отдолу беше Паху, гол-голеничък и коленичил на четири крака, който зализа с език като на гущер свастиката върху дланта ми. Отвътре очите му бяха почернели, мъничкият му член беше възбуден и сълзеше. Дръпнах ръка и я избърсах, но не успях да махна свастиката.

Един от келнерите сложи пред мен чиния. Върху нея имаше само пулсираща черна какавида с размерите и формата на авокадо. Забих нокти в меката кожа на нещото и от него закапа топла кръв. Продължих да беля кожата, като забивах все по-надълбоко пръсти в пихтиестата плът. Когато го разкъсах на парченца, нещото заплака като прегладняло пеленаче.

В средата имаше твърда костилка, лъскава и червена, която обаче беше хладна на пипане. Подадох я на Ума, която кимна, но продължи да яде. Ударих костилката о чинията, която се натроши и парчетата паднаха от масата. Сетне се опитах да счупя костилката в масата, но и тя се прекърши по средата, след което всички чинии нападаха на пода и станаха на сол. Вбесен, запокитих костилката на земята, стъпих върху стола и скочих с все сила върху нея.

Тя се пукна като яйце под тежестта ми.

Застанах на четири крака да я разгледам и видях, че вътре е имало мъничка главица, но аз съм я сплескал о пода. Лицето беше черно, валчесто и леко сбръчкано. Очите гледаха право в мен и аз видях как от тях се търкулва сълза, после те се затвориха и нещото умря.

Чух дълбоко гърлено дишане и погледнах нагоре. Масите, хората по тях, сервитьорите ги нямаше, затова пък огромната пещера още си беше тук. Недалеч лежеше Дазра с цепната бръсната глава, от която се подаваше нещо лъскаво и сиво. Гърлото му беше прерязано и макар от него да не течеше кръв, от раната излизаше въздух, съпроводен със звук, който наподобяваше накъсано дишане. Разкъсаната увиснала кожа по краищата на раната мърдаше като прекършено крило на птица. Посегнах към Дазра, но главата му просто падна от тялото. Търкулна се по пода на пещерата и спря в нозете на петима безлики мъже в черно. Те вдигнаха ръце към мен и…

Събудих се, ала още чувах запъхтяното предсмъртно дишане на Дазра. Звуците идваха откъм Паху, който се бе разположил гол върху пода и свиреше на диджеридуто. Подсъзнанието ми си бе представило учудващо точно размерите на гениталиите му: съвсем мънички. Или може би само изглеждаха така на фона на диджеридуто.

— Я се обуй! — подвикнах аз.

Той свали инструмента си — диджеридуто де — и се погледна, сетне вдигна очи и към мен.

— Аз съм такъв какъвто съм — обясни ми Паху.

— Сериозна философска позиция, но не ми се гледа онзи хубавец.

— Май си имаш проблеми с природата, мой човек. Изгубил си връзка със своята същност.

— Ние с моята същност се погаждаме чудесно, благодаря. Обядваме заедно през четвъртък. Просто не си показвам същността на всеки срещнат.

Паху поклати глава, но все пак грабна от леглото мръсните панталони и ги нахлузи. Когато се обърна, видях върху мускулестия му гръб голяма, невероятно сложна татуировка. Не бях виждал досега такова чудо. Не беше цветна, ала изглеждаше едва ли не триизмерна.

— Това какво би трябвало да представлява? — поинтересувах се аз.

— А? — Паху се погледна през рамо, сякаш му бях казал, че има буболечка на гърба. — Келтски руни — обясни ми той. — Жигосаха ми ги.

— Жигосали ли? — ахнах ужасен. — Ама наистина ли са те… жигосали? С дамга и нажежени въглени… като крава?

— Не се използват дамги и нажежени въглени, мой човек. Прави се много внимателно. С изключително красив ритуал.

— Дрън-дрън! Значи си седял мирно и кротко, а някой хахо ти е прогорил рисунката върху кожата?

— Ще ми направят една и отпред. Когато имам възможност.

— Божичко! Не боли ли?

Паху само сви рамене. Или може би потрепери.

— Малко — призна си той. — Но на вододела между болката и насладата съществуват нови равнища на сила и самопознание. След ритуала се чувстваш някак откъснат от всичко, духовен.

— „Изпаднал в делириум“ сигурно е по-точно — вметнах аз. — Или глупав.

— Не очаквам типове като теб да ме разберат. Отчуждил си се от душата си.

— За какво ми е душа при приятели като тебе?

Останах доволен от последните си думи, но Паху само ме изгледа кръвнишки и поклати глава.

— Та какво означават руните? — попитах аз.

И после не казвайте, че не съм мазохист.

— Това съчетание от символи олицетворява същностната неразривност между Земя и дух. Големият полукръг е въплъщение на всеобщността на планетата, а нагънатите брънки и очертания с формата на „V“ са изображение на различните съставни части на природата, които се стремят да постигнат синтез. Най-малкото така ги тълкувам аз. Според някои това отчасти е символ и на плодородието.

— И този символ компенсира твоята мъничка… същност ли?

— Сигурно си въобразяваш, че е ужасно остроумно, но подобна забележка говори много по-красноречиво от мен за отрицателните ти енергии. Няма дори да те удостоя с отговор.

Понечих да кажа, че вече го е направил, но той си облече и ризата и не посегна към диджеридуто, така че махнах с ръка и го оставих да си живее. Само да не си помислите, че съм поробена жертва на отрицателните си енергии.

Някой почука на вратата.

— Влезте — извиках аз, — но на ваш риск.

Ума надзърна в стаята и се свъси.

— Всичко наред ли е?

— Цветя и рози — отвърнах аз. — Бъбрим си тук с Лудия Макс като мъж с мъж.

— Твоят приятел е голям нервак, да знаеш — оплака се Паху.

Ума се опита да се усмихне.

— Може би просто е гладен. Дали да не потърсим къде да вечеряме?

— Страхотно! — възкликнах аз и скочих на крака. — Само да не ходим в ресторант, където свирят на диджериду.

Ума продължи с опитите за усмивка. Паху пак поклати глава, но все пак се запъти към вратата.

— Отрицателна енергия — чух го да мърмори.

Показах с ръка на Ума да излезе преди мен в коридора. Тя прошепна нещо, но така и не я разбрах.

— Какво каза? — попитах я.

— А, нищо — отвърна ми Ума. — Говорех си на себе си.

Кимнах, но бях почти сигурен, че е промълвила „Бог да ми е на помощ“.

 

 

Известно време се разхождахме из града и обсъждахме къде да хапнем. За късмет ресторантите не бяха по-малко от магазините за свещи, макар и да останах с впечатлението, че всяка кръчма в този проклет град има в името си или Чосър, или Марлоу. Тъкмо изпаднах в див възторг, че всички тук са големи поклонници на Реймънд Чандлър, когато Ума ми подряза крилата и ми обясни за кого ставало въпрос. И въпреки това, ако ви се яде сандвич „Марлоу“ или „Чосър“, на всяка цена посетете Кентърбъри.

Паху и Ума бяха вегетарианци, макар и Ума да оповести, че й се ядяла риба. Паху — иска ли питане — се показа по-тесногръд. Шобан си беше всеядна. Не се изненадах особено, такива като нея ще оцелеят и след самолетна катастрофа в Андите. И аз не пробирам много-много, особено преди да ми донесат каквото съм поръчал и да видя, че кухнята в заведението я няма никаква (но само ако го е избрал друг, естествено).

Минахме покрай безброй ресторантчета с потискащо туристически вид и предимно с реклами, че предлагали истинска американска кухня. Открай време си блъскам главата над тази загадка: за кого са предназначени такива ресторанти? Според мен хората в туристическите градове правят всичко възможно да привлекат възможно най-много посетители, но защо ще биеш толкова път и ще прекосиш едва ли не половината свят колкото да ядеш храната, с която и вкъщи се тъпчеш през ден? А кой освен американец ще си поръча в Англия сандвич с пилешко месо? Дали пък американските туристи не са по-тъпи, отколкото ги мисля? При всички положения заведенията бяха препълнени, явно хората тук знаеха нещо, с което аз не бях наясно. Всъщност винаги се оказвам най-неосведоменият.

За миг изтръпнах при мисълта, че немай-къде пак ще ядем индийска кухня — в Англия индийските ресторанти са точно толкова много, както в Щатите закусвалните, където предлагат само хамбургери — но случайно попаднахме на симпатична кръчмица встрани от главната улица, пред която бе окачен лист с доста разнообразно меню. Местните жители току ни измерваха с подозрителни погледи — то оставаше да не ни зяпат, все пак си бяхме доста живописна компания: мърляв лилипут, индийка, мъжкарана ирландка и американска телевизионна звезда — но инак ни обслужиха внимателно, а кухнята се оказа прилична за Англия. (Паху насмалко да помрачи вечерята със скандала, че нямало спагети от пълнозърнесто брашно, но после, когато му донесоха обикновените спагети, забелязах, че си изяде всичко до шушка, само дето не олиза чинията.) Разговорът на масата бе по-скоро спартански и се свеждаше, кажи-речи, до „подай ми солта“, но като прибавим и трите наистина студени бири „Стела Артоа“, си прекарахме добре.

Докато се нахраним и си поръчаме по още едно питие — Ума и Шобан бяха въздържателки — наближи единайсет часът, когато ресторантът затваряше. Не проумявах защо кръчмите работят до толкова рано.

— Останало е от Първата световна война — обясни Ума. — Ограниченията върху работното време на обществените заведения за хранене първоначално са били наложени, та на сутринта работниците да не закъсняват за работа.

— Сигурно се шегуваш. Та това е било преди цели осемдесет години!

— Да, но когато е избухнала Втората световна война, тези закони още не са били отменени, а необходимостта от обществен контрол е станала още по-голяма.

— Дори да е така, и оттогава са минали петдесет години — не мирясвах аз. — Никой ли не се е сетил да съобщи, че войната е свършила?

— Пак опираме до класите, мой човек — намеси се и Паху. — Всичко, което се случва или не се случва в тази шантава страна, може да бъде обяснено в светлината на класовата борба. Толкова ли не си проумял, че Англия категорично отказва да се раздели с деветнайсети век?

Трябваше да се досетя, че гадният дребосък е марксист в червата. Марксистите изобщо не се къпят. Завъртях очи и погледнах Ума, тя обаче само ми кимна тъжно.

— Опасявам се, че в общи линии истината е такава, Марти. Ако не разбереш природата на класовата система, колко дълбоко се е окопала тя във всекидневния живот и в мисленето на всички, никога не ще разбереш и самата Англия, и онова, което се случва в нея.

Е, все щях да го преживея някак. Реших да не продължавам този разговор. Бяхме се върнали в центъра на града, където най-забележителното бяха останките — най-малкото приличаше на реставрирани останки — от каменните градски стени. Заведенията се опразваха, само тук-там по улиците се мяркаха пияни, главно момчетии, които си подвикваха мръсотии.

— Е? И сега какво? — поинтересувах се аз.

Нощта беше ясна, малко прохладна, с една от онези месечини, които така и не можеш да разбереш дали са пълни.

— Сега се захващаме за работа — отвърна Ума.

Поразходихме се по градската стена, после се върнахме в пансиона. Ние с Ума и Паху останахме долу, а Шобан се качи в стаята.

— Какъв е планът?

— Трябва да се заемем с първия етап от задачата. Ще изпълня един обред, ще кажа заклинания срещу Тулий.

— Какво? Направо тук ли? — изненадах се аз.

Шобан изхвърча през входната врата. Държеше в едрите си длани черно куфарче. Връчи го на Ума и се усмихна.

— Не — отговори Ума на въпроса ми. — Трябва да проникнем в Кентърбърийската катедрала.