Джей Ръсел
Глутница ангели (12)

12.

Закуската в пансиона не бе кой знае колко по-добра от условията за спане. Спах лошо до голяма степен заради хъркащия Паху, така че на закуска се явих кисел като краставица. Някои твърдят, че и в най-добрите си дни не съм от хората, с които е приятно да прекараш ранната утрин — всъщност и двете ми бивши съпруги изтъкваха и това сред причините да поискат развод, но сега съвсем се бях вкиснал от недоспиването и странните перипетии, които бяхме изживели под катедралата.

— Добро утро! — изчурулика Ума, когато влязох в помещението, служещо за ресторант.

Вътре бяха наблъскани пет-шест масички, всичките без една празни. Пред Ума имаше чаша портокалов сок, а Шобан нагъваше като невидяла някаква гадост. Различих далечно сивкаво подобие на кренвирши, забъркано с жълтък, и остатъците от сърце на болно прасе или може би от пържен домат.

— Добро утро — смотолевих аз.

— Добре ли спа?

— Не — отвърнах аз.

Ума вдигна вежда.

— Всичко наред ли е?

— Той хърка — казах.

Шобан се изсмя, при което от ноздрите й се разхвърча мляко.

— И къде е боклукчийчето?

— Паху каза, че имал нужда да се поразтъпче.

— Едва ли е споменал нещо за къпане. Може би ще се отбие на автомивката?

Ума поклати глава. Точно в този момент дойде и келнерката (всъщност беше същата жена, при която се регистрирахме). Не каза нищо, само сложи ръка на хълбок и ме загледа така, сякаш й губя времето.

— Да? — попитах я.

— Обикновена закуска или овесени ядки с мляко?

Хвърлих едно око на остатъците в чинията на Шобан. Гледката не бе от най-красивите.

— Това ли е обикновената закуска? — поинтересувах се.

— Да.

— Овесени ядки с мляко, ако обичате.

Жената посочи масата в ъгъла и се фръцна. На масата имаше кана, пълна до половината с мляко, кутии с различни видове овесени ядки и купчинка нащърбени купички.

— Може ли и кафе? — провикнах се след лелката.

Без дори да спира, тя посочи втора маса при срещуположната стена.

— Божичко, дано само не очаква и бакшиш — промърморих аз.

— Никой в тази пиклива страна не очаква бакшиш — отбеляза Шобан. — И там е целият проблем.

Почувствах се мъничко по-добре след овесените ядки — купете си здраве и така нататък! — но и след четири чаши кафе пак ми се спеше. Ала нямаше за кога да лягам: Ума настоя да сме си съберели багажа и да сме тръгвали. Наложи се да чакаме още половин час Паху, който се появи ни лук ял, ни лук мирисал — пет пари не даваше, че нервничим. Шобан ми се нахвърли, задето докато сме висели, не съм му прибрал багажа, но аз най-категорично отказах и да припаря до него. Ирландката се качи в стаята — сама да свърши тази работа, след минута-две обаче се върна.

— Извинявай — рече Шобан. Само как не припаднах от изненада. Тя поклати глава. — Май ще се окаже, че не си съвсем тъп.

За късмет Паху пътуваше почти без багаж, та десет минути, след като той се върна в хотела, сметката вече бе платена и ние бяхме на път. Отново ме натикаха отзад заедно с дребосъка, сега обаче той вече не ми се струваше чак толкова смрадлив. Или — не дай си боже — бях викнал. Аха да предположа дори, че се е изкъпал, но видях, че косата му пак си е сплъстена и прилича на страхотиите, увиснали по плета при замъка на кръволока Дракула. Паху се сви на кравай в ъгълчето и пак заспа. И този път захърка, но слава богу, не се чуваше чак толкова силно: хъркането му бе заглушено от двигателя на автомобилчето и ръмженето на диджеридуто.

Тръгнахме да излизаме от Кентърбъри, но не по главното шосе, а по страничните улички и пресечки. Пъплехме като костенурка, мен обаче ме домързя да го правя на въпрос. Благодарение на отворените прозорци, на топлото слънчице и на Паху, който беше кротнал, влязох криво-ляво в ритъма на пътуването. Дори гадното ми настроение започна малко по малко да се изпарява, макар че бе едва девет и половина сутринта. Бяхме пътували половин час, когато се сетих, че не знам къде отиваме.

— И сега какво? — поинтересувах се аз.

— Отиваме на запад — каза през рамо Ума.

Четеше сутрешния вестник. Опитам ли се да чета в кола, и веднага ми се повдига. Дори сега, докато я гледах как чете, ми се придрайфа.

— До точно в Корнуол, в градче на име Тинтаджъл. Там се намира второто основно средоточие на лей-линии, което трябва да посетим.

— Върхът! А после?

— Шотландия, ако всичко върви по план. Градче на име Дуорфай Стейн съвсем на север. Но да не изпреварваме събитията, Марти. Това не е шега работа.

— Далеч ли е този Тинтаджъл?

Ума погледна Шобан.

— Четиристотин и осемдесет километра?

Ирландката вдигна рамене.

— Горе-долу толкова. Няма добър пряк път, затова вероятно ще се клатушкаме цели шест часа с тази купчина старо желязо. Сигурно ще искаш и да спираме, нали?

— Да.

— Не бързаме за никъде, важното е да стигнем преди мръкнало. Наслаждавай се на гледките, Марти. Тук ще видиш нещо, които повечето туристи в Англия нямат възможност да разгледат. Имаш възможност да се запознаеш със страната такава каквато е.

— Късметлийче момче съм си — смотолевих аз.

Ума ми се свъси в огледалото за обратно виждане и пак се зачете във вестника.

Е, може би още бях вкиснат, не знам.

 

 

Накрая все пак успях да задрема на задната седалка. Оглушителното стържене в двигателя на малката бричка и това, че тя сякаш нямаше амортисьори и се тресяхме като кораб в бурно море, също действаха по свой си начин приспивно. Събудих се чак когато спряхме и смаян видях, че съм спал близо два часа. И слава богу, не съм сънувал кошмари.

— Какво става? — попитах през прозявка.

Шобан и Паху вече бяха слезли от колата да се поразтъпчат.

— Обяд! — оповести Ума.

Посочи ресторантчето от другата страна на пътя. Върху табелата имаше изненадващо красива и подробна рисунка на тъжна старица, притиснала до гърдите си празна рамка за снимки. Ресторантът се казваше „Неудържаното обещание“.

— Страхотно — казах аз. — Ще си поръчам една сърцераздирателна супа.

— Провинциалните ресторанти често пъти са много добри, Марти. Ще видиш.

Слязох от автомобила и последвах другите през пътя. Още влезли-невлезли, Ума и Паху хукнаха към тоалетната, а аз се настаних странично до Шобан на бара. Доколкото виждах, барманът не бе в див възторг, че ни вижда — то оставаше да е! — но единственият друг посетител беше беззъб дядка в мушама, който си мърмореше нещо в ъгъла. Виж, съдържателят се израдва, че ще ни прибере зелените парички. (Всъщност тук те са оранжеви и сини, но все тая, парите са си пари!)

Грабнах си халбата „Стела Артоа“ и един лист с менюто и избрах масата до прозореца. Шобан ме последва, но не седна. Изчака Ума и Паху да се върнат и също заситни към лесбийското стайче. Беше поръчала чай на Ума и горчива бира на Паху, а на себе си — минерална вода с лимон.

Паху вдигна халбата и огледа течността.

— Пил ли си си някога пикнята? — поинтересува се той.

Тъкмо бях отпил юнашка глътка от бирата и както би могло да се очаква, изпълних онова, което в Индустрията е известно като прецакан дубъл — поне така ми е казвал Луис Най. Успях все пак да се обърна, преди да блъвна бирата, която подмина на сантиметри Ума, но затова пък обля стъклото на витрината. Извърнах се към бармана, който, иска ли питане, бе видял всичко и ме изгледа кръвнишки. Избърсах халбата със салфетката, но бирата в никакъв случай не може да замести препарата за миене на прозорци. Проверявал съм. За късмет гледката и бездруго не бе от най-вълнуващите.

— Страшно съм ти благодарен — казах аз на Паху.

— Извинявай — отвърна той през смях.

Ума се мъчеше как ли не да не прихне. Само ние с бармана не виждахме нищо смешно.

— Какви са тези тъпашки въпроси?

— Никога ли не си опитвал? — изненада се Паху. Само го изгледах. Той се извърна към Ума, но тя затвори очи и поклати глава. — О, мой човек, на всяка цена да трябва да опиташ!

— Да опита какво? — полюбопитства Шобан, която се бе върнала.

— Да си пие урината.

— Правила съм го — каза ирландката.

— Сигурно се шегуваш!

— Според някои била извор на голяма естествена сила и визуализация. Действала подмладяващо. Имам приятели, които се кълнат в нея.

— Ето на, видя ли? — рече Паху.

— Но на мен не ми подейства. Наливах се цели два месеца, после ми писна.

— О, не е достатъчно — отсече Паху. — Трябва да упорстваш най-малко половин година, за да усетиш ефекта.

— Сигурно. Но ако живееш с някого, върви, че му обяснявай защо го правиш. Не всеки… — Тя ме погледна. — Не всеки възприема без предубеждения хората, които не живеят като него. Но да ви призная, не е пир за сетивата.

— Вие не сте добре — казах аз.

— Не е чак толкова ужасно.

— Всички ли си избрахте какво ще ядете? — прекъсна ни Ума, и слава богу.

— Избрах какво няма да ям — рекох аз. Погледнах пак листа с менюто. — Това явно не е от добрите провинциални ресторанти, нали? — Ума се свъси и поклати глава. — Ще си взема риба с пържени картофи, за всеки случай.

След като и другите си избраха по нещо, Ума отиде на бара да даде поръчката. Исках да се покажа кавалер и да го направя аз, но ме досрамя да ида при бармана. Отпих предпазливо от бирата и преглътнах, като държах под око Паху.

Храната беше… прилична, доколкото може да е прилична британската кухня. Виж, при рибата и пържените картофи няма какво да объркат, макар че се поизмъчих със салатата. Тя всъщност се състоеше от няколко листенца маруля с търкалце кромид лук и размекнат домат, но аз не съм от хората, дето ще седнат да се оплакват.

— Какви сосове към салатата имате? — попитах бармана — по съвместителство и келнер.

Той ме зяпна.

— Какво искате?

— Сос към салатата. Разбирате ли… към салатата?

— А, салатен крем ли искате?

Да ви призная, не знаех дали искам салатен крем. Извърнах се към другите, но те избягваха да срещат погледа ми. Трябваше да се досетя защо.

— Да, разбира се, звучи добре.

Когато бяхме в Дуровернум…

Онова приятелче се скри някъде отзад и след малко се върна с шишенце, в което се белееше нещо. Приличаше ми на… всъщност не ми се казва на какво.

— Вижте какъв буламач — споделих с останалите. — Онзи кретен се пъхна отзад колкото да го забърка. И да ми отмъсти, задето му напръсках заради Паху стъклото.

— Бре, вдигна врява до възбог — отбеляза Шобан, както нагъваше лакомо. — Хващам се на бас, че си единствено дете.

— Това, Марти, си е най-обикновен салатен крем — успокои ме Ума. — Наистина.

— От какво е направен?

— По-добре не питай — намеси се пак ирландката.

Направи ми впечатление, че тя не си е сложила от него върху марулката.

Пъхнах вилицата в шишенцето и го опитах плахо. Имаше вкус на майонеза. На наистина стара, наистина долнопробна майонеза. Побутнах шишенцето встрани.

— Не ти ли хареса?

— Според мен не е добре изстуден.

— Салатеният крем не се изстудява.

Това не ме насърчи особено.

— Ще мина и без него. Ако исках да прекарам деня в кенефа, щях да прибягна до старовремския начин и да се отцепя.

Оставих и салатата непокътната.

 

 

— Та откъде знаеш кой играе в „Женски кръстопът“? — попитах аз Ума.

Отново бяхме поели на път. Индийката бе преотстъпила мястото на мъртвеца на Паху, за да седне с мен на задната седалка. В началото Шобан се намуси, но още щом потеглихме, Паху пак се сви на кравай и откърти. Шобан си тананикаше, както въртеше волана.

— Бях председателка на местния клуб на почитателите на Едгар Бюканън. Умирам си за него. — Зяпнах от изненада. — Шегувам се, Марти.

— Нали не сте написали сценарий, който се опитвате да пробутате? В смисъл, че не ме разкарвате нагоре-надолу колкото да ви се хвана на въдицата и да ви намеря продуцент?

Ума прихна. Смееше се като дете, с цяло гърло.

— Не. Нямаме сценарий. Въпреки че имам научна степен по кинознание, защитила съм я в Лондонската политехника. Това обаче беше много отдавна, в съвсем друг живот.

— Гледала ли си БУНТ? — попитах я аз.

— Боза! — излая Шобан, както си тананикаше.

— Не е от най-големите ти шедьоври — заприглася и Ума.

— А „Пилците се броят наесен“?

— Филм на Алън Смити.

— Браво, госпожице Всезнайке с научна степен по кинознание. А какво ще кажеш за „Убийство на плажа“?

— Виж, този не съм го гледала. Но сигурно ми е провървяло.

— Сто на сто. Делата, в които като творец влагаш душа и сърце, никога не са оценявани по достойнство приживе. — Макар че, доколкото знам, филмът се ползва с голяма популярност по цицестия канал.

— Водил си твърде интересен живот.

— Древно китайско проклятие. Като свинско с кисело-сладък сос.

— Случва ли ти се да приемаш нещо на сериозно, Марти?

Поех си дълбоко въздух и изпъшках.

— Само когато нямам друг избор. Така е много по-сигурно.

— Виж ти! — отбеляза Ума.

Шобан продължаваше да кара нататък.

 

 

— Марти! Събуди се!

— Не-е! — простенах и отворих очи. — Какво?

След поредната спирка за кенеф и бензин отново съм заспал, а сега Ума ме тресеше за рамото. Този път те с Паху бяха седнали отзад и макар в началото Шобан да бълваше змии и гущери — мен ако питате, просто си придаваше важности — накрая склони да се возя до нея. Едва ли бях по-неприятен спътник от Паху — това просто бе невъзможно.

— Гледай напред — прошепна ирландката.

Тъкмо бяхме изкачили малко възвишение. В долината точно пред нас се възправяше Стоунхендж.

— Мале! — възкликнах най-чистосърдечно.

Ако не броим пункциите на гръбначния стълб, Стоунхендж е сред думите, които пробуждат у всекиго злокобна тръпка. Стоунхендж си е самото въплъщение на загадъчното и необяснимото, или простичко казано, на всичко шантаво. Той ни свързва с нашето минало, с част от нас като вид, която вероятно никога няма да проумеем.

Помня един ден на снимачната площадка на предпоследния филм в първата ми актьорска кариера. Беше филм на ужасите с мижав бюджет, разказ за призраци, където действието уж се развиваше в Англия, но всъщност си беше снимано в доброто старо царство, наречено кинопавилион. Хлапакът, който бе написал сценария и го поставяше, нямаше пари за прилична продукция, затова пък си беше истински режисьор с неподправен талант. Жалко, че загина при автомобилна катастрофа. Бе убедил Питър Кушинг^[1] да вземе една роличка, и то, кажи-речи, без хонорар. Кушинг се държеше като истински джентълмен, затваряше си очите за всички безобразия, разиграли се на онова, което би трябвало да мине за декор, без дори да го прави на въпрос. Най-малкото до деня, когато режисьора го прихвана нещо и той се хвърли да преправя сценария така, че в него да се говори ни в клин, ни в ръкав за Стоунхендж.

— А, не — отсече Кушинг. — За теб това може и да е купчина стар камънак, но за някои от нас той наистина значи много.

Сега, след като видях от билото на хълма каменния кръг, го разбрах.

Едно от любопитните неща за кръга е, че колкото повече се приближаваш, толкова по-малък ти се струва. Може да беше и от ъгъла, от който слизахме, но освен това докато лъкатушехме надолу по баира, Стоунхендж ми се видя и далеч не така внушителен. Кръгът е разположен току до главното шосе и всеки, който минава оттам, намалява скоростта, за да го позяпа, а доста от автомобилите отбиват от главния път и поемат към него.

Шобан подмина отбивката.

— Няма ли да спрем? — учудих се аз.

— Защо? — отвърна Паху.

— Искаш ли да спрем, Марти?

Извърнах се и загледах как кръгът изчезва зад нас. Стрелнах с очи Ума.

— А не трябва ли да спрем?

— Нямаме причина да се отбиваме. Скоро ще спрем, но на място недалеч от Удхендж.

— Удхендж ли? — изненадах се аз и пак се почувствах в небрано лозе. — Е, ще се задоволя и с това, макар че все едно не съм успял да вляза на прожекцията на филм, който съм искал да видя. Или съм получил някаква мижава утешителна награда в телевизионна игра…

Ума въздъхна и ме погледна. Каменният кръг вече не се виждаше.

— Стоунхендж е невероятно място — каза ми тя — и стига да разполагахме с повече време, щяхме да спрем, за да му се понаслаждаваш и да усетиш неговото чудо. Сега обаче имаме други цели и за тях Стоунхендж има същата стойност, както крайпътно кафене.

— С тази разлика, че в кафенето поне можеш да пийнеш чаша хубаво кафе — добави Шобан.

— Нещо не разбирам — рекох аз. — Нали това е най-святото от всички свети места на езичеството? Мислех, че обикаляме местата, където е съсредоточена свръхестествена енергия. А Стоунхендж е нещо като „Юрски парк“ за всички посветени.

— Вече не — изръмжа Паху.

— Страхувам се, че Паху е прав — потвърди и Ума. — Както вече ти обясних в Кентърбъри, съществува връзка между земята и хората, които живеят на нея. Според някои дълбочината и дължината на линиите в лей-системата на Великобритания е отражение на тази връзка между земя и хора. Ала в Стоунхендж връзката е била опорочена. Навремето в кръга е била съсредоточена невероятна енергия, но подобно на река, която е пресъхнала, силата на Стоунхендж и на Салисбъри Плейн е била източена през годините от онези, които са употребявали мястото и са злоупотребявали с него, без да разбират какво правят. Днес линиите, минаващи през каменния кръг, наподобяват малки ручейчета.

— Точно като всичко останало — намеси се и Паху. — Като дърветата, планините, въздуха, морето. Съсипваме всичко. Грабим ли, грабим, без да оставяме след себе си нищо, освен лайна. Всичко си отива, мой човек. И няма да се върне.

Завъртях очи, но предпочетох да попитам само:

— Ами… Удхендж?

— Съвсем наблизо е — каза Ума. — Той всъщност влиза в същата лей-система, която захранва Стоунхендж, но не е така почитан и известен и е пострадал по-малко. Днес обаче и на него се гледа като на исторически паметник и силата му е намаляла, въпреки това ще можем да разчетем по него по-голямата мрежа от линии, преди да отидем в Корнуол. Ще се опитам да разбера дали се наблюдава някакво влияние на Тулий.

Шобан свърна от главния път — на табелата наистина пишеше, че оттук се отива в Удхендж, на мен обаче пак ми се стори, че са ми погодили шега. Ето че подминахме и тази отбивка.

— Къде все пак отиваме? Вие май ме взимате на подбив.

Стори ми се, че Ума вече ми се е ядосала, тя обаче рече:

— Няма такова нещо. Основният кръг е туристическа атракция, но ние ще те заведем при една могила по-встрани от историческия паметник, за която знаят малцина.

Шобан зави и подкара по черен път, с който малкият автомобил едвам се справяше. Двигателят вдигаше страхотен шум, докато изкачвахме сравнително полегатия наклон, а при всяко разклащане по изровените в пътя коловози и дупки имах чувството, че някой ме е изритал с ботуш със стоманен връх по задника. Накрая „пътят“ се сля с поляните и нямахме друг избор, освен да изминем оставащото разстояние пеша. Шобан спря колата, Ума слезе и посочи няколко могили със странна форма на стотина-двеста метра.

— Ще ида да пусна една вода — каза Паху.

— Остави малко и на нас — рекох на гърба му.

Той се скри сред дърветата.

Ума вече бе тръгнала по изровената пътека, когато забелязах, че ирландката се озърта притеснено. И аз се огледах, но всичко си беше наред. Беше много тихо и спокойно — движението по пътя изобщо не се чуваше, не чуруликаха птици, не се стрелкаха катерички, доколкото виждах, бяхме насред пущинака. Тръгнах по пътеката след Ума и зърнах в шубрака ръждясала кутийка от кока-кола. Сигурен съм, че Паху няма да се съгласи с мен, но ми действа изключително успокоително да видя използвана кутийка от кока-кола: сигурен знак за планетарните измерения на американската цивилизация. Астронавтите щяха да направят много по-добре, ако бяха оставили на Луната не американското знаме, а, да речем, каса кока-кола. И чифт дънки „Левис“. Но сини и платнени, в никакъв случай черни или кадифени. Камо ли пък онези избелени парцалки, на които им викат „прани“.

Шобан също тръгна по пътеката, като продължи да се озърта.

— Да няма нещо? — попитах я.

— Не — поклати тя глава. — Не съм сигурна. Просто ме сърби ръката.

— Как няма да те сърби с този Паху в колата.

— Казах го в другия смисъл — уточни ирландката.

Огледах се още веднъж, но видях само Паху, който се завръщаше от зова на природата.

— Какво има? — попита той, забелязал, че го гледаме.

— Шобан я сърби ръката — рекох му.

Той кимна.

— Това го чух.

„На всички им хлопа дъската“, помислих си аз.

Пътеката свърши в подножието на голяма могила, висока към три-четири метра и дълга стотина метра. Другият й край се стесняваше и се бе вклинил в малката горичка в далечината. Пред могилата се възправяха три огромни полукръгли камъка. Върху всеки бяха издълбани различни руни. Ума прокара пръсти по жлебовете. Насред камъка в центъра имаше малка свастика.

— Това пък какво е? — поинтересувах се аз.

— Пясъчник — отвърна индийката. — От същия камък е направен и външният кръг в Стоунхендж.

— Не — спрях я и с широко движение показах цялата могила. — Питам това тук какво е?

— Погребална могила — отговори Паху. — За жреци и тем подобни. Поне това се разбира от руните. Нали?

Ума му кимна.

— Мисля, че да. Всъщност тук съм за пръв път. Доколкото знам, в могилата са погребвани първожреци и магове. Тя вероятно е пряко свързана със Стоунхендж. И безспорно е на същата лей-линия. Но тези фигурки… не бива да вярваме безусловно на предупрежденията, изсечени върху камъка с руни.

— Недей да обобщаваш — намеси се Паху и направи с пръсти някакъв странен знак във въздуха.

— А защо има свастика? Може би Тулий вече е бил тук?

— Да, има свастика, но тя не е дело на Тулий — обясни Ума.

Изведнъж си спомних, че предната вечер, по време на ритуала и тя е дълбала свастики върху гроба на Бекет в Кентърбъри. Мислех да я питам защо, но после забравих.

— Не разбирам — рекох й.

— Свастиката е много древен символ, срещаме го в различни култури. Може да бъде открит в египетската и китайската символика, дори в символиката на коренните жители на Америка. Самата дума е дошла от санскрит и означава добруване, късмет. Съвсем очевидно е символ на слънцето, не виждаш ли, Марти? Знак и олицетворение на светлината.

— Но… — Погледнах отново свастиката. Нещо не беше както трябва. И тази свастика, и свастиките, които бе издълбала Ума, ми се сториха някак странни. Внезапно се сетих какво. — Обърнати са в противоположната посока — рекох аз. — Върховете на раменете им. Сочат в другата посока.

Паху се изсмя. Ума също прихна.

— Не, Марти — каза тя. — Тази свастика не е преобърната, тя е истинската. Когато взимат символа, нацистите нарочно го преобръщат, така че раменете да са по посока на часовниковата стрелка. Преобърнатата свастика е използвана няколко века преди Хитлер. От много време се смята, че преобърнеш ли символа, призоваваш силите на хаоса и на черната магия. След Първата световна война новопоявилите се нацисти заимстват преобърнатата свастика от Ложата на светлината, която е в основата на първоначалния орден Тулий и на Черния орден.

Отново погледнах истинската свастика и прокарах пръсти по нея.

— Това място древно ли е?

— Трудно е да се каже, но според мен е най-малко на две хиляди години. Ала не е чак толкова древно, както Стоунхендж.

— Но руните са много по-нови — допълни Паху.

— Да, те са на хиляда и двеста-триста години.

— Мале! — ахнах аз.

Старините винаги са ми вдъхвали страхопочитание. Сигурно защото съм от Щатите, където нищо не е чак толкова старо, особено пък Лос Анджелис, където „стар“ е най-мръсната от всички ругатни.

— Страшно много време, през което да си мъртъв.

Ума се усмихна, после се свъси.

— Какво има? — попитах я.

Тя погледна Паху, който й кимна. Индийката коленичи и притисна длани към основата на два от камъните. Огледах се и видях, че Шобан се е отдалечила. Не беше в неин стил.

— Има нещо гнило — оповести Ума.

Видях червената струя, бликнала от ръката на Паху, още преди да съм схванал, че се стреля. Вторият изстрел беше съвсем неточен: куршумът се заби в пясъчника и раздроби на малки люспици руните, издълбани върху него.

Паху продължи да стои като вкаменен, да гледа ръката си, от която бликаше кръв, и да примигва объркано. Чух трети изстрел, но вече тичах към Ума и така и не видях къде се е забил. Тя се бе навела точно като щраус, който се опитва да си зарови главата в пясъка, но пак нищо не я предпазваше от куршумите. Сграбчих я през врата и я затеглих към ъгъла на погребалната могила, по-далеч от мястото, откъдето според мен се стреляше. Ума се свлече зад могилата и аз се препънах в нея. Като че ли проехтя и четвърти изстрел, но си ударих коляното в един голям камък, та може би само така ми се е сторило от болката в капачката.

Ума се бе проснала по лице и се опитваше да стане.

— Не мърдай — прошепнах й.

От тази страна на могилата не виждах никого. Дърветата най-близо до нас бяха най-малко на триста-четиристотин метра вдясно, а зад могилата, докъдето поглед стигаше, се бе ширнало равно поле. Наложеше ли се да бягаме, щяхме да загазим не на шега. Както бях застанал на четири крака, надзърнах предпазливо иззад могилата.

Паху бе залегнал по гръб и се клатушкаше, стиснал ранената си ръка. Видях как от едно дърво на двайсетина метра от могилата скача някакъв тъмен силует, спомних си мъжете от съня и потреперих. Иззад по-малката могила гръмнаха още два изстрела и макар да не виждах нищо, отново зарових лице в пръстта. Понечих да се понадигна, чух поредния изстрел и отново се долепих до Майката Земя. Някой ме сграбчи за глезена и аз изпищях. Изритах с все сила, докато видя, че зад мен е Ума. Бях я фраснал по гърдите и тя залитна назад и отскочи при камъка.

— Да му се не види! — изсъсках аз.

Долепих длан до устата си — точно както правят морските пехотинци, какъвто никога не съм бил — но вече беше късно. Вдигнах очи и видях един скинар с мръсни панталони в защитен цвят, който се приближаваше към Паху и могилата. Държеше пред себе си револвер. Изглеждаше голям — май беше стар модел колт четирийсет и пети калибър — и много смъртоносен. Скинарът се бе насочил към Паху, но когато извиках, се обърна към мен и изобщо не се двоуми: три бързи изстрела един след друг. Два от куршумите рикошираха о каменния край на могилата, третият се заби в тревата пред мен. Отстъпих, залитайки, назад, хлъзнах се и отново паднах. Скинарът вървеше право към мен, сипаничавото му лице грееше злорадо.

Този път онзи се прицели внимателно, като хвана револвера с две ръце. Видях как примижава с дясното око и се готви да натисне спусъка.

Изстрелът дойде някъде зад него и направо отнесе парче от ръката му над лакътя. Вторият куршум го улучи точно в гърдите, той се свлече на земята, която се обагри с кръв, оставила нещо като червен пунктир. Колтът отхвръкна от ръката му, политна и се удари в една скала. Колкото до гилзата, и аз не знам къде е паднала.

Зад него се изправи Шобан, застанала в класическата за стреляне стойка. После се завтече към скинара, който се мяташе като риба на сухо — кръвта от раната му бликаше ли, бликаше и се пенеше като морски прибой. Шобан не се колеба и миг: продължи да стреля в гърдите на скинара, докато той престана да се гърчи.

— Бре, бре, бре — прошепнах аз.

Ирландката ме погледна как още стоя на четири крака, изплю се върху скинара и дойде при нас.

— Ще ме боготворите по-късно — рече тя и ме погледна кръвнишки. — А сега трябва да се изнасяме.

Подмина ме и отиде при Ума да й помогне да стане. Индийката не можеше да откъсне очи от окървавения скинар. Шобан я огледа хубавичко дали не се е наранила, но Ума настоя, че й нямало нищо. Въпреки това се облегна на ирландката и двете заобиколиха могилата и излязоха пред нея. Забелязах, че по дрехите на Шобан има кръв, но и тя май не беше ранена.

— И аз съм добре. Не се притеснявай — рекох й.

Но ме болеше кракът, та куцуках подире им.

Паху бе успял криво-ляво да се изправи, макар че от ръката му още течеше кръв. Той гледаше трупа пред големите камъни, който наподобяваше принесен в жертва човек. Шобан прихвана ръката му с парче плат, което пристегна.

— Има още един — предупреди ирландката.

— Какво? Къде? — глътна си езика Паху.

— Мъртъв е — успокои го Шобан. — Още един труп. Ей там, отзад.

— Ти ли го уби? — попитах я аз.

— Не, тъпанар такъв, просто му дойде времето. Разбира се, че го убих, какво ще го гледам!

Заведе ни при втория труп. Първият мъртвец си беше истински скинар: с бръсната нула номер валчеста глава, щръкнали уши и смачкан нос. Беше в дрехи в защитен цвят и мюнстерки с метални върхове, които сякаш трябваше да се връзват цял месец. Вторият не приличаше на него: чорлава мръсна рижа коса като грива и гъста дълга брада, от която, макар че тя вече се бе сплъстила от кръвта, си личеше, че нашият юнак е предпочел в своя пансион обикновената закуска. Скинарът беше нисък и тантурест, докато Червенобрадкото беше едър като канара — висок и набит, с шкембе като на борец сумо. Беше облечен в черни дънки и охлузено черно кожено яке. Приличаше повече на рокер.

Гръклянът му беше разрязан. Това бе единствената рана, която видях. Мъжът беше огромен и наистина недоумявах как Шобан се е справила. Въпреки това реших да си нямам вземане-даване с нея — не че бях смятал да имам.

— Тулий? — попитах.

Ума отиде при трупа и много предпазливо вдигна ръкава. Ръцете на мъжа бяха изпъстрени с червени и черни татуировки. Върху бицепсите му се мъдреха големи свастики — от преобърнатите. Индийката опита да му смъкне ризата, но той бе много тежък и тя не се справи. Шобан коленичи и разпра ризата. Точно над сърцето си Червенобрадко имаше татуировка на свастика. Най-малкото го помислих за татуировка, докато не се наведох и не видях, че всъщност свастиката, както и руните на Паху, е жигосана върху кожата. Върху ръцете на мъжа се виждаха и буквите ONT.

— Ordo Novo Templi^[2] — въздъхна Ума още преди да съм задал въпроса.

Изправи се и избърса ръце о бедрата си.

— Не е ли Тулий? — попитах аз.

— Разбира се, че е Тулий — отвърна Шобан. — Да не мислиш, че е някоя дамска благотворителна организация?

— Да, Тулий е, Марти — каза Ума. Сетне погледна Шобан. — Но как са ни намерили?

— Не знам.

— Надушили са ни по време на обреда в Кентърбъри — кимна Паху. Все така хванал ръката си, се изправи и отиде да погледне трупа по-отблизо. — Досетили са се къде можем да отидем. Сигурно са ни проследили оттам.

— Знаехме, че не е изключено да ни нападнат — допълни Шобан. — Още от самото начало бяхме наясно, че си е опасно.

— Нещо пак не се връзва — отбеляза индийката.

Видях как Шобан оглежда дърветата наоколо.

— Според теб има още ли? — попитах аз.

— Такива като тях винаги ще се намерят — отвърна тя. — Но не сега, не и тук.

— Откъде си толкова сигурна?

— Не ме сърби нищо.

Но въпреки това се почеса по задника.

 

 

Шобан ни поведе назад към колата. Паху още не се беше съвзел и застана между мен и Ума, за да го крепим. Шобан избърза напред и извади от багажника аптечка. Накара Паху да седне на задната седалка, развърза импровизирания турникет и внимателно разряза ръкава му, за да огледа раната. Той простена, докато ирландката промиваше и превързваше ръката му.

— Нищо и никаква драскотина — оповести тя. — Куршумът не е засегнал костта. В леглото съм получавала и по-страшни рани.

Да ви кажа, повярвах й.

Шобан проми и превърза раната чевръсто, явно имаше немалък опит. Отиде в предния край на мъничката кола и бръкна в жабката. Взе малко пластмасово шишенце, от което извади две хапчета.

— Вземи — рече тя. — За болката. Ако изобщо те боли.

Паху погледна таблетките в ръката си.

— Кодеин? — попита той. Ирландката кимна. Паху ги глътна без вода и премляска. — 1997 — каза той. — Добра година.

Шобан му намигна. После се извърна към Ума, която се бе умълчала, нещо, което не бе в неин стил. Беше се облегнала отзад на багажника, беше кръстосала ръце и гледаше невиждащо някъде в далечината.

— Какво мислиш да правим с труповете? — попита я Шобан.

Ума вдигна поглед, но не отговори. Видях в очите й сълзи. Шобан поклати лекичко глава, после започна да рови в багажника и извади сгъваема лопата.

— Можеш ли да държиш оръжие — попита тя Паху, след като отиде при него. Той кимна. — Стреляй по всичко, което мърда. След това аз ще го погреба. — Ирландката ме погледна. — Ела.

— Аз ли?

— Крайно време е и ти да направиш нещо, освен да дрънкаш празни приказки. Трябва да се изкопаят гробове.

Присви ме под лъжичката, но какво да се прави — тръгнах след нея по пътеката.