Клей Харви
Идеален ден за убиване (48)

46.

Валентин Резович седеше като монарх на трон на стола, на който Дейв шиеше миниатюрните си гоблени. Ярката светлина на лампата озаряваше острите му черти. Етъл и Уеб бяха на дивана. Той беше на коленете й. Тя го милваше по главата. Очите на момчето изглеждаха безжизнени.

— Най-после се срещнахме лице в лице — каза Резович.

— Да. Твоето не е чак толкова приятно.

Отнякъде изникна юмрук с големината на манго и ме фрасна по главата, поваляйки ме на масичката за кафе. Халбата за бира падна на пода. Аз също.

Реших да лежа там, докато стаята престане да се върти, но това не стана. Същата огромна ръка ме вдигна като торба с фъстъци и ме запрати към отсрещната стена. Движението сигурно проясни съзнанието ми, защото съвсем ясно видях чудовищно лице с пореста смугла кожа, опъната на ъгловати кости. От едната страна на крушовидния нос се извиваше тънък белег, който изчезваше в линията на скалпа.

От устата, пълна с остри зъби, се изтръгна плътен, стържещ звук. Различих думите:

— Не се дръж непочтително.

Кимнах.

— Ти уби брат му.

— Той се опита да застреля…

Чудовището ме удари с всичка сила, сетне ме сграбчи за косата.

— Млъкни. Ще говориш само когато аз кажа.

Опитах се да кимна, но това се оказа трудно.

— Пусни го, Хектор — каза Резович. — Гледай жената и детето.

Заплахата се отдалечи, но надвисна толкова наблизо, че усещах телесната му миризма.

— Седни да поговорим — обърна се към мен Резович.

Настаних се на стария люлеещ се стол на Лорънс Гудал.

Сърцето ме болеше. Лицето ми пламтеше. Устната ми беше разцепена. Инак ми нямаше нищо.

— Не само е трудно да те убия, но и да те намеря — каза Резович. — Но номерът ми във Флорида беше много хитър, а? Първо те разкарах дотам, сега дотук. Заради брат ми. Нали разбираш?

— Да.

— Не се ли оплакваш? Всички американци хленчат.

— Дойдох тук, готов да умра. Предполагам, че затова ме повика.

Заплахата се придвижи, стъпвайки тежко по линолеума. Не исках още един удар по главата, но на този етап не можех да се бия, затова рекох:

— Хей! Говоря ти истината.

Резович вдигна ръка да спре Диас.

— Доведе ли властите?

— Те са в двата края на пътя.

Резович ме зашлеви с всичка сила през лицето.

— Казах ти да не ги водиш. Сега ще трябва да убия всички.

Удари ме още веднъж и устната ми започна сериозно да кърви. Но не можех да направя нищо друго, освен да седя на стола.

— Убиеш ли ни, и ти ще умреш. Ако след пет минути заложниците не излязат оттук, полицията ще атакува. Наоколо няма представители на медиите, така че могат да правят каквото искат.

— Ами ако задържа само теб?

— Това е сделката — да вземеш мен. Те ще приберат заложниците и ще си тръгнат.

Резович изсумтя.

— Няма да постъпят така, щом освободим заложниците.

— Ще трябва да ми се довериш.

Той отново ме зашлеви през лицето. Главата ми се отметна назад. Отвори се още една рана. Погледнах го в очите.

— Трябва да ми повярваш и за още нещо. Ако пак ме удариш, ще те убия, преди горилата ти да стигне до мен.

Резович се засмя. Диас също. Аз не се усмихнах.

— Много добре — рече Резович. — Тъкмо се питах докога ще търпиш да те удрят. Започнах да мисля, че не си достатъчно мъж. Сега показа смелост. Браво!

Не казах нищо. Кръвта ми течеше.

— Ето какво ще направим — продължи Резович. — Ще излезеш и ще докараш микробуса отпред. Ще натоварим заложниците. Последна ще тръгне възрастната жена.

Зачудих се защо не ме очистиха, още когато дойдох. Никой не изглеждаше въоръжен.

— Къде са другите заложници?

— В спалнята — отговори Резович.

Етъл едва забележимо поклати глава.

— Искам да ги видя — казах аз.

— Когато се върнеш.

— Не. Сега.

Диас извади отнякъде автоматичен валтер. Много бързо. За около половин секунда. Ето защо не ме претърсиха. Аз не ги притеснявах.

Диас опря пистолета в главата на Етъл и дръпна ударника, за да постигне по-силен ефект. Уеб гледаше ужасен. Етъл не реагира.

— Докарай микробуса, инак възрастната жена ще умре.

— Убий я — казах аз.

— Какво?

— Убий я, после му заповядай да убие мен. Властите ще дойдат, ще убият теб и всички ще бъдем мъртви. Виж какво, ти положи много усилия да ме доведеш тук и аз дойдох. Възрастните хора и децата не са заплаха за теб, освен ако откажеш да ги освободиш. Ти вече ги използва, за да постигнеш целта си. Ето, аз съм тук. Уредих ти да се измъкнеш, като предположих, че ще вземеш мен. Нека да решим въпроса помежду си. Като мъже. Освен ако не смяташ главорезът ти да го направи вместо теб.

Резович се замисли за миг, после кимна на Хектор Диас. Заплахата излезе от стаята. След малко се върна с баща ми, който беше само по бельо. В устата му бе напъхан мръсен парцал. Окървавените му ръце бяха завързани зад гърба. Приближих се до него. Той се облегна на мен и едва не падна, но Диас го хвана. Махнах парцала от устата му и повдигнах брадичката му. В очите му още блестеше светлина. Болеше го, но бе запазил предизвикателността си.

— Защо е в такова състояние? — обърнах се аз към Резович.

— И той се държа непочтително като теб. Хектор трябваше да му даде урок.

Погледнах Диас — висока метър и деветдесет грамада от сто и петдесет килограма гранит и мускули — и казах:

— След като убия Резович, оставаме аз и ти, cholo^[1]. Ако cojones^[2] ти са си на мястото.

Той се ухили злорадо.

— Разбира се. След малко. Ти и аз, амиго.

Обърнах се към Резович.

— Къде са другите?

— Други?

— Старецът и войникът.

Той сви рамене.

— Нещастни случаи, приятелю. Трябва да се радваш, че баща ти е още жив.

Погледнах татко. Той поклати глава.

— Искам всички да излязат на верандата, преди да докарам микробуса. Ще освободя сина си.

— Няма проблем — каза Резович.

— Хайде, Етъл — рекох аз.

Тя стана и взе на ръце Уеб. Татко се облегна на мен и тръгнахме.

— И не забравяй, че те държим на прицел. Не знаеш къде сме разположили всичките си хора, затова не можеш да се защитаваш.

— Ще направя каквото казах, веднага щом освободя момчето. Имаш ли нож?

Заплахата отвори вратата и ми подхвърли сгъваем нож. Обърнах се към татко и прошепнах:

— Наистина ли нямаш сили или се преструваш?

Очите му заиграха.

— Добре. Когато се започне, заобиколи къщата и иди в храстите. Дейв е някъде там.

— Освен тези двамата, в къщата има още трима — каза татко. — Двама са навън. Не знам точно къде. Плюс онзи, който отиде да те вземе.

— Той е в затвора. Човекът до колата ми е от хората на Макелрой. Ще развържа Кълън, после ще докарам микробуса.

Приближих се до дъба, коленичих до Кълън и се престорих, че го развързвам. Казах му, че дядо е добре. Взех ножа и го пуснах в ножницата на врата си.

— Хвърли ножа в тревата, където да го виждам, и остави момчето там, докато се върнеш с микробуса — извика Резович.

Замислих се. Дали Кълън щеше да бъде в безопасност там, където беше, прикриван от узито на сержант Йорк, или с мен? Нямах пистолет, а знаех, че под навеса за трактори се крие въоръжен човек и не бях убеден дали някой от хората на Макелрой ще успее да го ликвидира. От друга страна не бях наясно относно уменията на сержант Йорк, но знаех много добре на какво съм способен аз.

Изправих се, хвърлих ножа и казах:

— Хайде, синко.

Кълън скочи така, сякаш имаше пружини на краката.

— Казах да оставиш момчето!

— Ще се върнем, Резович. Мислиш ли, че ще оставя баща си? — отговорих аз и хванах Кълън за ръката.

Разстоянието до ъгъла на къщата, където се скрихме от погледите им, беше най-дългото, което бях изминавал през живота си.