Клей Харви
Идеален ден за убиване (34)

32.

Времето беше топло и слънчево, когато по обяд отново се отбих в магазина на Боби Тю. Дейв вече беше в жълто яке и седеше на маса под сенника. Въпреки жегата, той беше облечен в жълто яке, за да скрие револвера си „Смит & Уесън“ четирийсет и четвърти калибър „Магнум“, с петнайсетсантиметрово дуло от синкава стомана.

Дейв е традиционалист.

Той пиеше сок, а слънчевите му очила бяха насочени към късо подстригана брюнетка с дълги крака. Някой небрежен наблюдател би помислил, че Дейв я оглежда, докато тя пълни резервоара на колата си, но той всъщност държеше под око мен.

Влязох в магазина и продавачът се провикна:

— Хей, младежо…

Усмихнах се, поздравих го и веднага забелязах, че мексиканската бира и храната не са там.

— Идва ли вече Ферон? — попитах аз.

Той извади петдесет долара от джоба на ризата си, размаха банкнотата и рече:

— Да, и плаща много повече от теб.

Потиснах неудържимото си желание да избия подигравателната усмивка от лицето му.

— Кога дойде?

— Рано сутринта. Много се интересуваше как точно изглеждаш. Казах му и той рече, че ще дойде да те види с очите си. — Продавачът погледна през прозореца. — Ето го. Идва.

Излязох на ярката светлина. От дясната ми страна застана мъж, който много приличаше на вид често срещан зеленчук. В ръката си държеше крик. Насреща ми се приближи друг тип, малко по-висок от мен, но по-широк в таза, отколкото в раменете.

— Господин Саймънс? — дружелюбно попитах аз.

— Хей, лигльо.

Речта му беше пестелива, но колоритна.

— Съзнаваш ли, че имаш формата на тиквичка?

— Заври си го отзад, боклук.

Явно си падаше по метафорите.

— А онзи — добавих аз и посочих с глава партньора му, — прилича на пащърнак.

— Господин Резович иска да те види — каза Пащърнака.

Погледнах го.

— Страхотно. Къде е той?

— Ние ще те заведем при него — рече Саймънс.

— Да вървим тогава.

— Първо малко ще те обработим.

Усмихнах се.

— Само двамата ли?

Това не му хареса и Саймънс се надигна на пръсти. Добави сантиметър-два към ръста си и глътна корема си, но не придоби по-заплашителен вид. Не отбираше от заплахи, затова опита със злоба.

— След като те пребием докато се посереш, може да отидем да видим момченцето ти.

Не биваше да го казва.

Дълбоко в мен блесна светкавица — червена, краткотрайна, разтопена и ярка.

Ударих го толкова силно и бързо, че Ферон нямаше време да мигне. Главата му се завъртя по посока на часовниковата стрелка. Тялото я последва и се строполи по лице на асфалта. Пащърнака вдигна крика и направи две крачки към мен. Ритнах го в гърлото. Той се стовари по гръб върху кофата за боклук. Главата му се блъсна в стената на сградата и остави мазна диря, докато се свличаше надолу.

Поех дълбоко въздух.

Червената мъгла се разсея.

— Хей, англо.

От магазина вляво излезе един латиноамериканец. Не беше Диас. Този беше дебел и по-нисък — метър и седемдесет. Не приличаше на котка като двамата в краката ми, а по-скоро на тигър. Лявото му око беше млечнобяло. Не се виждаше ирис. През окото преминаваше диагонален белег.

Той размаха пръст и каза:

— Ела с мен.

Погледнах Дейв и едва забележимо кимнах, после тръгнах с новия си латиноамерикански приятел.

Появиха се още четирима — от същия етнически произход и със същите зли намерения. Някои бяха високи и слаби, други — по-ниски и мускулести. Бяха бойци с освободено съзнание и носеха белезите си като медальони.

Завих зад ъгъла и те се наредиха в полукръг. Паркингът беше покрит с чакъл, но ситен и плътно набит в земята. До сградата бяха натрупани изхвърлени рафтове, стар автомат за пуканки, няколко сиви каменни блокчета и кутии от боя. Не видях задна врата. Съсредоточих се върху задачата, която ми предстоеше да изпълня.

Най-близкостоящият до мен замахна с трийсетсантиметрова желязна тръба с намерението да разбие черепа ми. Блокирах удара, като изпънах ръце и го праснах в слънчевия сплит, отдръпвайки се, когато той се преви на две, за да го ритна в слепоочието. Мъжът се свлече в краката ми и за да предотвратя повече неприятности от негова страна, аз приклекнах на едно коляно и го ударих по врата, като усетих как сухожилията се опънаха над нормалната си еластичност и прешлените му изхрущяха.

Един по-малко.

Приближиха се и другите — сериозни, готови за бой, въртейки глави да разхлабят мускули, преди да ме превърнат в хленчеща пихтия. Млечното око стоеше назад и свиваше и отпускаше масивните си рамене като рак, страдащ от запек. Беше як и силен.

Неумолим.

El jefe.^[1]

Белегът му побеля, а лицето му потъмня от вълнение и очакване.

Явно той беше водачът на групата.

Вляво от мен се размърда мършав мургав тип, който се опита да ме ритне в бъбрека. Но беше твърде бавен. Блокирах го с лявата си ръка. Той се опита да ме ритне заднешком с другия си крак, но пак се забави. Отново го блокирах с лявата ръка, после му нанесох удар в бъбрека, последван от ритник, който го запрати на чакъла. Мъжът изохка от болка. Ритникът по носа сложи край на нещата, що се отнасяше до него.

Докато заемах отбранителна позиция, един от новите ми приятели замахна към слепоочието ми, но уцели ухото. Това ме накара да изгубя равновесие. Нямах друг избор, освен да приклекна, да се завъртя и да ударя мръсника в ребрата. Той се олюля, а аз се сниших вдясно и го ритнах в челюстта. Мъжът падна като камък, затова мигновено се обърнах да посрещна следващия нападател, който напредваше бързо, размахвайки юмруци като Брус Уилис.

В тази игра участват двама.

Блокирах ожесточената му атака с комбинация от хватки и той успя да ме удари само веднъж, в брадичката. В главата ми зазвучаха звънчета, но вместо да се отдръпна, както мъжът очакваше, аз скъсих разстоянието. Малка изненада.

Една от най-трудните, но внушителни демонстрации на джийт кун до е ударът от два-три сантиметра разстояние, разработен от идола на противника ми, самият господин Брус Лий. Ударът не е сложен, както Брус неведнъж е показвал в реалния живот. От години работя усилено върху него, но още не съм го изпробвал. Сега беше моментът. Протегнах вертикално десния си юмрук, прегънат в китката, после го забих в ребрата на мъжа, докато още бях близо до него. Ефектът беше не само внушителен, но и светкавичен. Устата на нападателя ми се отвори, за да поеме въздух, преди той да възобнови защитата си. Нужна ми бе само секунда. Сграбчих лявата му китка с лявата си ръка, завъртях го към себе си и същевременно го праснах с десния си юмрук. Главата му отхвръкна назад. После, без да пускам китката му, отново го дръпнах напред и този път забих чело в незащитения му нос. Отстъпих крачка назад и го ритнах с пета, за да го приспя.

На земята лежаха четирима, но единият се опитваше да се изправи и още беше потенциално опасен. Направих няколко бързи стъпки встрани, свих леко лявото си коляно, наведох се назад, за да запазя равновесие, извих крака да събера сила и ритнах надигащия се мъж в костта между ухото и окото. Светлините угаснаха.

Аплодисменти.

Аплодисменти?

Да. Млечното око ръкопляскаше, а смуглото му лице беше разтегнато в широка усмивка. Той раболепно поднасяше овациите си, сякаш искрено се наслаждаваше и възхищаваше на изпълнението ми. Беше намерил достоен противник, който си заслужаваше усилията му.

Мъжът се поклони официално. После изсумтя гърлено и зае позиция с широко разкрачени крака и ръце на кръста. Тази стойка е солидна, но според някои не дава възможност за бързи движения.

Ще видим.

Застанах в позиция джийт кун до — приклекнал, с ръце до брадичката, подобно на традиционната поза при бокс. Млечното око се опита да ме прасне в лицето, но аз го блокирах. Той уви лявата си пета около крака ми и за миг ме извади от равновесие, после ме удари в гърдите, принуждавайки ме да направя крачка назад и да открия главата си. Заварен неподготвен, аз отбих атаката с дясната си ръка, сетне замахнах към четвъртитата му брадичка. Млечното око обаче парира удара и отново ме принуди да изгубя равновесие, откривайки лявата си страна. Прасна ме в ребрата и изкара въздуха от белите ми дробове, после ме ритна в главата и аз паднах на земята.

Претърколих се, за да избегна ботуша му, изправих се и понечих да вкопча пръсти в гърлото му. Той лесно блокира удара, но това отне от инерцията му и ми даде възможност да събера сили. Главорезът мълниеносно приклекна като котка, готвеща се за скок — нещо нетипично за пълен човек. „Карате Кид“, помислих аз и мигновено се упрекнах, че се разсейвам.

Миг невнимание — и този човек можеше да откачи главата от раменете ми.

Отскочих назад, тръгнах на зигзаг, пристъпих странично напред, приклекнах и се наведох, имитирайки Брус Лий. Планирайки фронтална атака, аз преодолях двата метра, отделящи ме от противника за около три четвърти от секундата, размахах ръце, за да набера инерция и да отвлека вниманието му, подскочих на лявата си пета и го ритнах с дясната, уцелвайки го в здравото око. Главата му отхвръкна назад. Той също се опита да ме ритне, но за щастие не успя. Сетне ми нанесе серия удари, от които нито един не ми причини големи поражения, но последният проби защитата ми и раздра кожата на скулата ми.

Това ме ядоса. Приклекнах ниско и ги ритнах в слабините. Докато Млечното око се превиваше на две, аз скочих, завъртях се и пак го ритнах, поваляйки го в прахоляка. Той разтърси глава, за да проясни зрението си.

Не можех да го чакам.

Подскочих и го ритнах, когато непреклонното копеле започна да се надига. Улучих го в брадичката и главата му отхвръкна назад с такава сила, че сякаш всичко свърши. Още не. Застанал на колене, той парира следващия ми ритник с кръстосани ръце, предпазвайки лицето си, после стана. От устата му потече кръв и той изплю нещо на земята. Парче от отхапания си език. Подскачах още малко около него, забих юмрук в носа му, отстъпих, после го ударих в гърлото с изопната длан. Негодникът обаче не се предаваше.

Атакувах отново. Вдигнах крак и го ритнах в слепоочието. Направих го пак и докато той падаше, го ритнах странично.

Млечното око се свлече бавно, като на забавен каданс, досущ отсечено ниско, дебело дърво. Строполи се окървавен и пребит в прахоляка и разкрачи крака.

Задъхан и усещайки болка на десетина места, аз се вторачих в мъжа в краката ми.

— Страхотна схватка… — рекох аз. Ушите ми кънтяха от ударите в главата. — Само аз и ти…

— Мисля, че не те чува.

Дейв бе вдигнал брадичката на Саймънс и го държеше за челюстта.

Олюлявайки се, отидох при тях.

— Къде беше… по дяволите?

— Вътре. Погрижих се приятелят ти, продавачът, да не покани полицията на малкото ни увеселение.

— И той съгласи ли се?

— Убедих го да мисли като мен.

— Кога ще дойде в съзнание?

— След четири-пет минути.

Погледнах Ферон.

— Не можа да ме обработиш много, а?

Саймънс още беше зашеметен и не каза нищо.

— Е, успя донякъде — рече Дейв.

Погледнах латиноамериканеца, прострян в напечения от слънцето, окървавен прахоляк.

— Да — съгласих се аз, приближих се до изпадналия в безсъзнание мъж, хванах го и го преместих на сянка.

Отново застанах пред Ферон Саймънс и казах:

— Онзи тип е твърде мъжествен, за да го оставя в мръсотията. Но ти не си. Къде е Резович?

— Целуни ме отзад.

— Куражът ти се възвърна. Дейвид?

Дейв хвърли Ферон върху рафтовете като парцалена кукла, смъкна ципа на якето си и извади револвера „Магнум“ четирийсет и четвърти калибър. Очите на Саймънс се разшириха.

Дейв отвори барабана и изсипа в шепата си шестте патрона, сетне ги пусна в джоба на якето си, но с едва забележимо движение на ръката запази единия, фалшивия.

Тъпакът на земята не забеляза трика.

— Хей — тревожно подвикна той.

Дейв сложи патрона в барабана, завъртя го, затвори го, дръпна ударника и се прицели в месестия нос на Ферон.

Клекнах, доближих лице до господин Саймънс и повторих:

— Къде е Резович?

— Да ти го начукам…

Чу се изщракване от спускащото се петле на спусъка.

— Хей! — извика Ферон и се опита да отмести глава от пътя на куршума.

Дейв пак отвори барабана, завъртя го, затвори го с трясък и насочи револвера към сополивия нос на пленника ни.

— Престани, човече. Не знам… — започна Ферон.

Сграбчих го за ризата, стиснах зъби и попитах:

— Къде… е… Резович?

— Не мога да кажа…

Пак се чу изщракване.

Ферон се дръпна толкова ожесточено, че едва го удържах.

С широко отворени очи той гледаше как Дейв отново завърта барабана и го затваря, като тръска китка. Холивудски стил. Театрално, но резултатно.

Дейв насочи револвера към Саймънс и пак го зареди. Върхът на куршума не се виждаше от мястото, където стояхме. Това означаваше, че или е в долната част на барабана, скрит под скобата на спусъка, или… е точно под ударника.

Щом аз забелязах това, Ферон също го виждаше.

Стиснах го за врата и отново попитах:

— Къде е Резович?

Той пак погледна към дулото на револвера, после ни даде такива ясни указания, че и Кълън можеше да ги изпълни.