Клей Харви
Идеален ден за убиване (23)

21.

Фанър седеше във всекидневната, четеше „Туристически сезон“ на Карл Хиасен и се смееше. Няма човек, който да е чел тази книга, и да не се е смял.

Момчето от специалните тактически сили излезе навън да изпуши една цигара. Браво на него. Имам предвид, че излезе навън.

— Лейтенант, какво можеш да ми кажеш за двете мними ченгета?

Той внимателно си отбеляза докъде беше стигнал с една тридоларова банкнота, на която беше изобразено подобие на лика на президента и думите „Недоволните американски щати“. Очевидно я беше взел от купчината, която бях оставил на масичката за кафе. Облегна се назад, сложи лапи на големите си колене и започна да декламира:

— Гангстерите са от Джърси. Наемни главорези. И двамата имат досиета за нападение, опит за убийство и разни други неща, които не са научили в католическото училище, където са ходили. Израснали са заедно в Трентън, единият в разбито семейство, а другият без майка. Починала, когато бил малък. Едва осемгодишен, доколкото си спомням. Има брат на име Леплин, за чието местонахождение не сме сигурни, но продължаваме активно да го търсим. Той също има досие, тъй като често е работил в сътрудничество с брат си. Фамилията им е Кари. Убитият брат се е казвал Зебулон, макар че напоследък използвал псевдонима Боби Макгий. Другият покойник се казва Джери Смит^[1]. Това е истинското му име, не е прякор.

— Смятам, че е псевдоним. На теб как ти звучи Джери Ковача за човек, който се занимава с мокри поръчки?

— Уместно предположение, но това явно не е интересувало господин Смит и едва ли ще го заинтересува.

— Може би ако се казваше Джери Топа, баща ми нямаше да го уцели толкова лесно.

— Извинявай, че го споменавам, но баща ти е устроил засада на господин Смит, който все пак е изстрелял три куршума, единият в целта.

— Така е, защото баща ми не се отказва от старата си карабина, макар да отказва да използва дум-дум куршуми. Вярва, че онова, което е било добро за войниците на Рузвелт, още го бива.

— Онази стара карабина добре ли му е служила през войната?

— Предполагам. Но сега е тук и при всички случаи не е стоял зад бюрото, когато е бил войник.

— Добре.

— Може би му е провървяло по време на войната.

— Може би сега също. А може би просто е смел и опитен или карабината му е талисман. А вероятно и двете.

— По дяволите, Фанър. Може би наистина е талисман.

— Тогава действително няма нужда от дум-дум куршуми.

— Предавам се. Говориш също като него.

Той се усмихна любезно.

— Имаш ли друга информация, която може да се окаже полезна?

— Съмнявам се.

— Опитвал ли си се да проследиш събитията и да откриеш кой е влязъл във връзка със Зебулон и Джери и вероятно с брат му, който сигурно се крие някъде наоколо?

— Да.

— И успя ли?

— Не.

— Ще продължиш ли да пазиш семейството ми?

— Не до безкрайност.

— За колко време още?

— Докато Влекача… шефът ми нареди.

— Може бе още няколко дни. Докато опасността премине или поне докато ние си помислим, че е отминала. Поне на публични места.

— Накратко казано, това е всичко. Междувременно много сериозно ще издирваме онези типове.

— Това не е достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мога да продължавам да седя със скръстени ръце и да ги чакам да дойдат или да се надявам някой друг да се натъкне на тях. Трябва сам да се справя с тази работа.

Фанър присви очи.

— И как ще го направиш?

— Ти пази твоя задник, аз моя и този на семейството ми.

— Тогава трябва да ти кажа следното — рече Фанър. — Внимавай да не прекрачиш закона. Не искам скрити оръжия, нито капани, нито да започваш престрелки на публични места, независимо с какво оръжие. Искам да разбереш едно — хванат ли те да нарушаваш закона, ще бъдеш съден, независимо от това какво се е случило на теб и на семейството в близкото минало. Няма да допусна лично правосъдие в границите на моите правомощия, особено за човек, опасен като теб, както е отбелязано в биографията ти. Ясно ли е?

— Да. От една страна ми казваш, че не можеш да пазиш мен и семейството ми и не си успял да пипнеш престъпниците, които ме преследват, и да ги арестуваш. А от друга, да бъда много внимателен какво правя, опитвайки се да опазя себе си и сина си, защото ти си некадърен да овладееш ситуацията, но за сметка на това знаеш къде живея, нали?

Наведох се над масичката за кафе, издърпах маркера с тридоларовата банкнота от книгата на Фанър и му казах:

— Изчезвай. И кажи на приятелчето си от специалните части, че аз поемам нещата от тук насетне. И не се връщай повече в дома ми без заповед за арест или доставка от пицарията на Домино.

— Надявам се, че знаеш какво правиш.

— Да — отговорих аз. — Отървавам къщата си от една овца във вълча кожа.

Фанър си тръгна, а аз отидох при всеки един от момчетата от „Делта“ и им казах, че намаляваме защитата до една четвърт. За моя изненада, никой от тях не припадна от страх.

Сетне помолих дежурния да осигури охрана за долния етаж, и да постави Адкокс пред вратата на Кълън. Сложих дюшек до леглото на сина ми и скрих ловната пушка „Бенели“ дванайсети калибър така, че да не се вижда, но да ми е подръка. Под възглавницата си сложих десетмилиметровия глок и с готовност потънах в обятията на Морфей.

Спях леко и се ослушвах за Фанър. В случай, че донесе пица.