Клей Харви
Идеален ден за убиване (41)

39.

Номерът беше на службата „Съобщения по телефона“ във Форт Лодърдейл. Отговори възрастен човек с приятен глас и ми прочете следното съобщение: „В момента се записва часът на това обаждане. Имаш точно дванайсет часа да отидеш сам в дома си. Всяко отклонение от тези инструкции, колкото и незначително, ще доведе до унищожаването на пакета, който наскоро получихме“.

Следващото ми обаждане — от автомат близо до междущатската магистрала — беше до хотелската стая на Макелрой. Той отговори на деветото иззвъняване.

— Казах да не ме безпокоите!

— Било е клопка. Хванали са Кълън.

Макелрой мълча десет секунди.

— Как, по дяволите… Сигурен ли си?

— Категорично.

Още десет секунди.

— От автомат ли се обаждаш?

— Първия, който намерихме. На Сто и седма улица в северозападната част на града.

— Колко време ще ти отнеме да дойдеш дотук?

— Петнайсет-двайсет минути. Няма голямо движение.

— Да кажа ли на Хедър?

— Не. Аз ще й кажа.

— Какво искаш да направя?

— Да ни закараш колкото е възможно по-бързо в Северна Каролина.

Разказах му какво е положението.

— Мръсно копеле! — изруга той. — Но как е станало? Как го е направил?

— Сега това няма значение. Трябва да запазим присъствие на духа и незабавно да се придвижим на север.

— Веднага ще уредя самолет от базата „Хоумстед“.

— За четиримата.

— Ако се наложи искането да мине през Пентагона…

— Тръгваме.

Шофираше Дейв, защото аз не можех. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва натисках бутоните на телефона. Дишах учестено.

Дейв ме погледна и сложи ръка на коляното ми.

— Забързаното дишане няма да ти помогне. Трябва да се успокоиш. Разбирам, че ти е трудно, но трябва да го сториш. Кълън се нуждае от теб. Мисли. Разсъждавай усилено. Но само как да решиш проблема, не за самия проблем. Не мисли за онова, което може да става в момента, а само как да намериш изход от положението. Ако баща ти е жив — а аз съм убеден в това — той ще намери начин да защити Кълън.

Дейв правеше всичко възможно да ми вдъхне увереност, да ми даде указания, да наблегне на позитивното и да ме държи съсредоточен. Баща ми може би беше мъртъв. Резович не се нуждаеше от него, за да ме примами. Той разполагаше с Кълън за тази цел.

Какво ли правеше синът ми? Беше ли гладен? Наранен? Уплашен? Отчаян? Или нещо по-лошо?

Закрих лицето си с ръце.

— О, боже! — извика Хедър. — Господи! Не! О, боже! Не!

Тя се отпусна тежко на леглото и сложи ръка на устата си. Седнах до нея и я притиснах до гърдите си, опитвайки се да успокоя и нея и себе си. Дейв започна да събира багажа ни. Сълзите на Хедър течаха по набразденото й от бръчки на тревога лице.

— Всичко ще бъде наред с Уеб. Те нямат сметки за разчистване с теб.

Тя вдигна глава и каза:

— Как е възможно да си толкова спокоен? Погледни се само!

— Хедър — намеси се Дейв, — той изпадна в нервна криза, докато се връщахме с колата. Сега се преструва. Заради теб. Искам и ти да се съвземеш заради него. Защото ако всички се отчаем, кой ще помогне на момчетата? Ние сме им необходими. С ясно съзнание. Способни да ги спасим.

Хедър избърса очи с края на чаршафа на леглото и каза:

— Имаш право. Абсолютно си прав. Съжалявам.

Усмихнах й се колкото можах по-насърчително.

Тя стана.

— Ще ти помогна да събереш багажа, Дейв.

Аз не им помогнах. Седях в ъгъла, гледах в стената и обмислях гибелта на Резович.

Лайза Крафт Джеймисън стоеше пред мен на пистата, до транспортния военен самолет „С-141 Старлифтър“. Тя стисна ръката ми.

— Прибери си сина и очисти онова копеле. Не разчитай на ченгетата за това. Направи го сам, както са те учили в армията. Не го ли сториш, Резович отново ще се появи.

— Да, госпожо заместник областен прокурор.

— Говоря сериозно. Загубих съпруга си и едва не се побърках. Не бих понесла загубата на дете. — Лайза ме погледна в очите. — Ти също.

— Знам.

— Ликвидирай Резович, чу ли? Ако има последици, ще използвам влиянието си. Ако се стигне до съд, аз ще поема защитата ти. — Гласът й беше твърд като стомана. — Чуваш ли какво ти говоря?

Прегърнах я.

— Изглежда всеки път, когато имам неприятности, ти ми се притичваш на помощ.

— Спаси детето си — каза тя, обърна се и тръгна.

Излетяхме от военновъздушната база „Хоумстед“ в два и четири минути и бързо се издигнахме на височина десет хиляди метра. В четири и трийсет и шест кацнахме на „Тархийл“.

Според моя часовник, обаждането ми до Форт Лодърдейл щеше да бъде регистрирано в шест и петдесет и пет източно дневно време.

Имах точно шест часа и петдесет и пет минути да намеря семейството си и да го спася.

Веднага се заех със задачата.