Лев Гросман
Колеж за магьосници (3)

Елиът

 

Спомените за случилото се по-късно почти бяха заличени от съзнанието на Куентин. В едно обаче беше сигурен — че е пренощувал в училището. Беше капнал от умора, изчерпан и без сили, сякаш излизаше от упойка. Вече дори не беше гладен, само жадуваше за сън. Стана му неловко, но преподавателите сякаш нямаха нищо против. Ван дер Веге — така се наричаше чернокосата жена — му каза, че е напълно нормално да е изтощен, след като е направил първото си Елементарно Заклинание (каквото и да означаваше това). Добави, че родителите му са уведомени за местонахождението му и не се тревожат за него. На Куентин вече му беше все едно. Единственото му желание беше да заспи.

Заедно с чернокосата изкачи (по-точно тя го пренесе на ръце) около десет хиляди стъпала, докато се озоваха пред тежка врата, зад която се намираше малка стая с много меко пухено легло, застлано с искрящо бели чаршафи. Той се просна на него направо с обувките. Госпожа Ван дер Веге му ги свали, което го накара да се почувства като невръстно детенце. После го зави и той заспа още преди вратата да се затвори подир нея.

На другата сутрин се събуди объркан и цяла минута се чуди къде се намира. Остана в леглото и се опита да свърже спомените от предишния ден. Беше петък, което означаваше, че сега трябва да е на училище. Вместо това се беше събудил в непозната стая. Отгоре на всичко се оказваше, че си е легнал направо с дрехите. Изпита съжаление и срам, сякаш се беше напил на купон с почти непознати хора и беше окупирал спалнята на домакина. Дори му се струваше, че има лек махмурлук.

Какво се беше случило снощи? Какво беше сторил? Спомените му бяха объркани. Случките бяха като сън — как иначе? — обаче нямаше усещането, че е сънувал. И тази стая не беше сън. Навън изграчи врана и тутакси млъкна, като че ли се засрами. Отново се възцари гробна тишина.

Куентин се огледа. Стаята имаше дъгообразна форма, на стените бяха монтирани шкафове от тъмно дърво. Обзавеждането се състоеше от писалище във викториански стил, скрин и огледало. Леглото беше поставено в дървена ниша. Външната стена беше заета от вертикални прозорчета. Не можеше да се отрече, че стаята е много уютна. И засега нямаше признаци на опасност. Може би приключението не беше пълна катастрофа. Така или иначе вече беше време за ставане. Трябваше да приключи със загадките и да разбере какво се случва.

Стана и отиде до едно прозорче. Беше ранна утрин, навън се стелеше мъглица, а той гледаше отвисоко — толкова отвисоко, че короните на дърветата се намираха някъде долу. Беше спал десет часа. Загледа се в зелената морава — безлюдна и безмълвна. Край прозореца прелетя врана, размахвайки лъскавите си синьо-черни криле.

На писалището имаше бележка — уведомяваха го, че директорът Фог го чака да закусят заедно. На долния етаж Куентин откри баня като в общежитията с кабинки с душове, дълги редици големи порцеланови умивалници и купчини грижливо сгънати бели пешкири. Той застана под душа и остави горещата вода да го облива, докато се почувства чист и нервите му се отпуснаха. Беше странно да не е на училище, а да се впуска в приключение на непознато място, макар и доста съмнително. Усещането беше прекрасно. Наум изчисли какви поражения ще нанесе отсъствието му на дома му в Бруклин — засега бяха в приемливи граници. Поприглади с длани смачканите си дрехи и заслиза по стълбището.

В сградата нямаше жива душа. Не беше очаквал официално посрещане, но поне двайсет минути се лута из дълги коридори, гостни и класни стаи. Най-сетне го намери икономът, който предишния ден му беше поднесъл сандвич, и го заведе в кабинета на директора — малко помещение, изпълнено почти до краен предел от бюро с размерите на брониран танк. На полиците по стените бяха подредени книги и старовремски месингови инструменти.

Фог се появи след малко. Беше се издокарал със светлозелен ленен костюм и жълта вратовръзка. Държеше се безцеремонно, без да прояви нито следа от смущение или друго чувство, свързани със сцената от предишната вечер. Обясни, че вече е закусил, но Куентин може да се храни, докато разговарят.

— Така. — Той плесна с длани по коленете си и повдигна вежди. — Първо, най-важното — магията е истинска. Предполагам, че може би сам си стигнал до това заключение.

Куентин не продума. Нито пък помръдна. Взираше се в една точка зад рамото на директора. Разбира се, това беше възможно най-елементарното обяснение на случилото се предишната вечер. Едно вътрешно гласче — онова, на което най-малко се доверяваше, му нашепваше да прегърне тази идея. Само че той не го послуша, защото гласът на здравия разум му напомни за всичко, случило се с него през живота му. Прекалено дълго бе търпял разочарования, прекалено дълги часове бе копнял за нещо подобно, за доказателство, че реалният свят не е единственият. Неохотно се беше примирявал с неоспоримото доказателство, че на практика е точно така. Нямаше толкова лесно да се хване на въдицата. Щеше да е като да открие, че любим човек, когото смята за мъртъв, всъщност е жив и здрав.

Затова остави Фог да говори.

— В отговор на въпроса ти от снощи ще те информирам, че се намираш в Брейкбилския колеж за магии. — Той млъкна, докато икономът постави на масата поднос с покрити блюда и сръчно махна капаците, все едно беше сервитьор от рум сървис. — На базата на показаното от теб на вчерашните изпити решихме да ти предложим място в нашето учебно заведение. Впрочем опитай бекона, много е вкусен. В местната ферма хранят прасетата с орехи и сметана.

— Предлагате ми да постъпя във вашия колеж, така ли?

— Да. Ще учиш тук вместо в традиционен университет. Ако помещението, в което преспа, ти харесва, това ще бъде твоята стая.

— Ама аз не мога просто да… — Куентин не знаеше как да вмести в едно изречение аргументите си против тази абсурдна идея. — Извинете, малко съм объркан. Казвате, че трябва да отложа постъпването си в университета, така ли?

— Не, драги мой. Няма да го отложиш, а ще се откажеш. „Брейкбилс“ ще е твоят университет. — Директорът говореше така, сякаш десетки пъти беше произнасял тази реч. — Няма да се запишеш в някое от най-престижните висши учебни заведения. Няма да ходиш на лекции с приятелите си от гимназията. Няма да имаш честта да те изберат за член на престижно научно дружество, няма да бъдеш набелязан от агентите на могъща компания. Това не е лятно училище, младежо. Това е университетът на университетите.

— Тоест ще уча четири години…

— Всъщност пет.

— … след които ще получа диплома за какво? Бакалавър по магия? — Всъщност идеята беше направо комична. — Невероятно е, че водим този разговор — добави, без да адресира репликата си конкретно към Фог.

— След пет години ще бъдеш маг, Куентин. Известно ми е, че това не е професия, която всеки би избрал. Никой няма да знае с какво се занимаваш тук. Ще се откажеш от приятелите си, от мечтите си за кариера, от всичко. Ще загубиш един свят, но ще получиш друг. „Брейкбилс“ ще стане твоят свят. Давам си сметка, че подобно решение не се взема лесно.

„Имаш право“ — каза си Куентин. Отмести чинията си и скръсти ръце. Най-важното сега беше да спечели време.

— Как ме открихте?

— За тази цел имаме специално приспособление. — Фог посочи полицата, на която бяха наредени какви ли не глобуси: съвременни и старинни, бели лунарни, тъмносини небесни и тъмносиви глобуси с абсурдно неточни континенти. — То намира младежи като теб, увлечени по магията, защото улавя трикове, изпълнявани машинално от нерегистрирани илюзионисти, сред които си и ти. Вероятно е прихванал твоя фокус „Изчезващото петаче“. И ние си имаме скаути. Например твоят странен приятел Рики. — Той докосна лицето си, все едно показваше брадата на Рики.

— Ами жената с плитките? Онази от спешна помощ. И тя ли е скаутка?

Фог се навъси:

— С плитки ли? Нима я видя? — Изведнъж лицето му се промени: — Тя е особен случай. Нещо като нещатна сътрудничка, както бихте се изразили вие, младите.

Куентин трескаво се питаше как да спечели още малко време. Можеше да поиска брошура за учебното заведение. Пък и досега изобщо не беше станало дума за стипендия. Въпреки поговорката, че на подарен кон зъбите не се гледат, все пак не знаеше нищичко за този колеж. И ако наистина беше за магии, какво му гарантираше, че не е попаднал на треторазредно учебно заведение? Налагаше се да разсъждава практично. Не биваше да се обвърже с някакъв общински колеж по магьосничество, след като можеше да следва в еквивалента на Харвард.

— Не искате ли да видите резултатите ми от изпита САТ?

— Видях ги — търпеливо отговори Фог. — Имам и друга информация. Но вчерашният изпит ни беше напълно достатъчен. Приемът тук е много ограничен. Съмнявам се, че на континента съществува друго учебно заведение, предназначено само за отбрани кандидати. Това лято проведохме шест изпита за двайсет места. Само двама издържаха вчерашния тест — ти и момчето с татуировките. Твърди, че се казва Пени, но се съмнявам, че това е истинското му име. И така, това е единственото училище за магии в цяла Северна Америка. — Фог се отдръпна назад. Изглежда, изпитваше удоволствие от притеснението на Куентин. — Има едно в Обединеното кралство, две в Европа, четири в Азия и така нататък. Също в Нова Зеландия, макар да не знам защо. Хората се отнасят с пренебрежение към американското магическо изкуство, обаче аз те уверявам, че нашият колеж отговаря на всички международни стандарти. Представяш ли си, в Цюрих още преподават окултната отживелица френология!

Нещо малко, но тежко, тупна върху бюрото му и издрънча. Той се наведе да го вземе — беше сребърна статуйка на птичка, която сякаш потрепваше.

— Горкичкото мъниче. — Фог я помилва с голямата си длан. — Някой се опита да го превърне в истинска птица, но не успя. То се мисли за хвъркато, обаче е прекалено тежко, за да лети. — Металното птиче тихо изцвърча, звукът напомняше прещракване на незареден пистолет. Директорът въздъхна и го пъхна в едно чекмедже. — Непрекъснато се хвърля през прозорците и пада върху живия плет… Така. — Той се приведе и допря пръстите си така, че образуваха колибка. — Ако решиш да учиш тук, ще направим малка магия на родителите ти. Разбира се, ще знаят, че си в „Брейкбилс“, но ще мислят, че си в много престижно частно учебно заведение — което не е далеч от истината, — и много ще се гордеят с теб. Магията е безболезнена и много ефикасна, стига да не изтърсиш нещо прекалено очевидно… И още нещо — започваш веднага. Началото на семестъра е след две седмици, ето защо ще пропуснеш остатъка от учебната година в гимназията. Всъщност не биваше да ти го казвам, преди да изготвим документите ти.

Фог извади писалка и купчина изписана хартия, която напомняше мирен договор от осемнайсети век между две държави.

— Пени подписа вчера — додаде той. — Светкавично си взе изпита това момче. Е, приемаш ли?

„Виж го ти, прилага ми триковете на пътуващите търговци“ — помисли си момчето. Фог сложи пред него договора и му подаде писалката — много дълга и дебела като пура. Куентин я взе, но се поколеба. Беше нелепо. Наистина ли беше готов да се откаже от всичко? От приятелите си, от Джеймс и Джулия, от мечтите си за кариера, за която се бе подготвял толкова дълго. И в името на какво? В името на тази странна шарада, този непонятен сън и на тази глупава шега ли?

Загледа се през прозореца. Фог невъзмутимо го наблюдаваше и го чакаше да попадне в капана. Дори да му пукаше, с нищо не издаваше чувствата си. Металното птиче, което беше излетяло от чекмеджето, се блъсна в ламперията.

В този момент непосилен товар внезапно падна от плещите на Куентин. Сякаш се отърси от тежест, потискала го през целия му живот — невидим албатрос, гранитен воденичен камък, който изчезна безследно. Той почувства лекота, още малко и щеше да полети като балон. Тук щяха да го направят маг и единственото, което искаха от него, бе да подпише. Да му се не види, какво имаше да му мисли? Разбира се, че щеше да подпише. Открай време мечтаеше за това, само че преди години беше решил, че мечтата му никога няма да се сбъдне. А сега осъществяването й бе съвсем реално. Най-сетне се беше озовал от отвъдната страна, преминал беше през огледалото. Щеше да подпише договора и да стане велик илюзионист. Иначе за какво живееше?

— Добре — промълви тихо. — Приемам. При едно условие — да започна веднага и да остана в онази стая. Не искам да се връщам у дома.

Не го принудиха да се върне вкъщи. Вещите му пристигнаха в куфари на колелца и сакове, подготвени от родителите му, които (Фог беше изпълнил обещанието си) някак си се бяха примирили с мисълта, че единственото им дете ненадейно зарязва гимназията по средата на учебната година и се прехвърля в загадъчна образователна институция, за която никога не са чували. Куентин бавно разопакова дрехите и книгите си и ги прибра в шкафовете в стаичката си. Изпитваше към тях само отвращение, защото принадлежаха на предишното му аз и на предишния му живот, от който се беше отрекъл. Липсваше му само вехтата тетрадка, която му беше дала жената от спешна помощ. Сякаш беше потънала вдън земя. Беше я оставил в залата за изпити, защото предполагаше, че ще се върне там, но когато я потърси, тетрадката беше изчезнала. Директорът и икономът заявиха, че не са я виждали и не знаят какво е станало с нея.

Той се сети за Джеймс и Джулия. Бог знае какво си мислеха за него. Дали й липсваше? Дали, след като вече го нямаше, щеше да осъзнае, че е направила погрешен избор? Можеше да им се обади, но какво щеше да им каже? Запита се какво щеше да се случи, ако приятелят му беше взел плика от лекарката. Може би и той щеше да се яви на изпита. Може би това беше част от теста.

Изпита нещо странно — поолекна му на душата. Престана да се подготвя за удара на съдбата и за пръв път си каза, че може би това няма да се случи.

Тъй като нямаше какво да прави, той бродеше из грамадната къща. Директорът и преподавателите бяха любезни, когато налетеше на тях, но бяха прекалено заети да се занимават с него. Усещането беше като да се намира в луксозен морски курорт, когато сезонът е свършил и в хотела няма нито един гост освен него. Накъдето и да се обърнеше, виждаше празни стаи и градини, пусти отекващи коридори. Хранеше се сам в стаята си и често ходеше в библиотеката. Разбира се, разполагаха с пълните събрани съчинения на Кристофър Пловър, и то в луксозна подвързия. Веднъж откри как да се качи в часовниковата кула и цял следобед съзерцава люлеещото се махало и работата на сложния механизъм, докато лъчите на залязващото слънце проникнаха през грамадния циферблат.

Понякога без причина избухваше в смях. Плахо експериментираше с идеята, че е щастлив, само дето не беше свикнал с това състояние на духа. Общо взето случващото се беше абсурдно. Щеше да изучава изкуството на магията! Или беше най-великият гений на всички времена, или най-големият глупак. Но поне го гризеше любопитство какво ще му се случи по-нататък. От известно време наистина му беше интересно. Действителността в Бруклин беше безсъдържателна и безсмислена. В „Брейкбилс“ беше различно. Тук всичко беше съществено, изпълнено със съдържание. В предишния си живот той беше на границата на тежка депресия, дори нещо по-лошо — бе на границата да започне да се ненавижда, причинявайки си неизлечима душевна травма. Сега обаче се чувстваше като Пинокио — дървеното човече, превърнало се в момче от плът и кръв. Или пък беше обратното — превърнали го бяха от истинско момче в нещо друго. Така или иначе промяната беше положителна. „Брейкбилс“ не беше Филория, но и това го задоволяваше.

Не беше сам непрекъснато. От време на време зърваше отдалеч Елиът да тича през моравата или да седи на някой перваз, да гледа през прозореца или разсеяно да прелиства книга. Изтънченото му лице бе изпълнено с меланхолия, сякаш смяташе, че мястото му е другаде и че е попаднал тук по някакво недоглеждане свише, стараейки се да се примири с положението си.

Един ден Куентин вървеше покрай моравата и се натъкна на Елиът, който се беше облегнал на един дъб, пушеше цигара и четеше книга. Намираше се горе-долу на същото място, където беше при запознанството им.

— Искаш ли цигара? — попита учтиво и извади пакет „Мерит Лайт“. Не бяха разговаряли след първия ден на Куентин в „Брейкбилс“. — Контрабандни са — добави. Очевидно не беше разочарован, че момчето отказа предложението. — Чеймбърс ми ги купува. Веднъж го спипах в избата да опитва вино от частната колекция на директора — „Еленски скок“, реколта деветдесет и шеста. Стигнахме до споразумение. Той е симпатяга, не е редно да го изнудвам. И рисува добре за аматьор, само дето стилът му е старомодно реалистичен. Веднъж му разреших да ме нарисува — с дрехи, разбира се. Подозирам, че за него импресионизмът не съществува.

Куентин никога не беше виждал толкова поразяващо превзет човек, затова не знаеше как да реагира. Повика на помощ цялата мъдрост, която бе натрупал през живота си в Бруклин.

— Цигарите „Мерит“ са за мацки — заяви той.

Елиът одобрително го изгледа.

— Абсолютно си прав. Само че са единствените, които ми понасят. Пушенето е отвратителен навик. Хайде, запали с мен.

Куентин посегна към пакета, осъзнавайки, че се озовава на непозната територия. Беше пипал цигари — те бяха често срещан реквизит при фокусите, но никога не беше пушил. Накара цигарата да изчезне чрез простичък трик с палеца и дланта, после щракна с пръсти, за да я върне обратно.

— Казах ти да запалиш, не да я опипваш! — сопна се Елиът. Промърмори нещо, после също щракна с пръсти. Пламък като от запалка изригна от показалеца му. Куентин се наведе и вдиша дима.

Изпита усещането, че белите му дробове са били смазани и после кремирани. Цели пет минути кашля неспирно. Елиът се разсмя толкова силно, че му се наложи да седне. Лицето на Куентин беше мокро от сълзи. Насили се още веднъж да дръпне от цигарата и повърна в храстите.

Двамата прекараха заедно целия следобед. Може би Елиът беше гузен, задето беше дал цигара на момчето, или пък беше решил, че скуката от самотата е още по-голяма от скуката в компанията на Куентин. Разведе го из кампуса и го открехна за някои тънкости относно „Брейкбилс“.

— Всеки новак ще забележи, че тук времето е необичайно топло за ноември. Знаеш ли защо? Защото при нас още е лято. Древни магии не позволяват на хората, минаващи с лодки по реката, да видят нашата сграда и парка, пречат и на разни любопитковци случайно да се натъкнат на нея. Само че някъде през 1950 г. времето тук започнало да се отклонява от оста си. С всяка изминала година отклонението се увеличава. В общи линии няма причини за притеснение, но малко изоставаме от общоприетата норма. С два месеца и двайсет и осем дни, плюс-минус няколко часа.

Куентин не знаеше дали е редно да покаже безкрайното си учудване, или да симулира безразличие. Затова смени темата и попита за учебната програма.

— През първата година нямаш избор относно програмата. Хенри… — Елиът винаги наричаше директора с малкото му име — … кара всички да правят едно и също. Умен ли си?

Нямаше начин отговорът на този въпрос да не прозвучи самохвално.

— Май да — смотолеви Куентин.

— Не се притеснявай, всички тук са гении. Щом са те довели за изпита, значи си най-умният в училището си и превъзхождаш дори преподавателите. Тук всеки е бил най-умната маймунка на своето дърво. Само че сега всички сме събрани на едно дърво. Подготви се за неприятни мигове. Кокосовите орехи не са достатъчно. За пръв път в живота си ще се състезаваш с равни на теб и с по-гениални. Няма да ти хареса. Работата също не е каквато си мислиш. Не става въпрос само да размахаш магически жезъл и да произнесеш думи, за които се предполага, че са латински. Съществуват ред причини, поради които повечето хора не могат да го направят.

— И какви са тези причини?

— Които пречат на болшинството хора да станат магове ли? Ами… — Елиът вдигна костеливия си пръст. — Първо, много е трудно, а те не са достатъчно умни. Второ, много е трудно, а те не са достатъчно отчаяни, че да се бъхтят до постигане на успех. Трето, липсват им напътствията на отдадените на работата си и харизматични преподаватели в колежа „Брейкбилс“. Четвърто, липсва им непоколебимата морална устойчивост, необходима за отговорно боравене със страшните магически сили. И пето — Елиът вирна палец, — някои притежават всички тези качества и все пак не стават за магове. Никой не знае причината. Те произнасят думите, размахват ръце и нищо не се случва. Разбира се, ние не сме сред тях. Ние го притежаваме, каквото и да е то.

— Не съм сигурен, че притежавам морална устойчивост.

— Аз също. Според мен тя не е задължителна.

Известно време не продумаха. Тръгнаха по идеално правата алея, от двете страни на която се издигаха високи дървета и която водеше обратно към моравата. Елиът отново запали цигара.

— Виж, не ти се бъркам — промълви Куентин, — но сигурно знаеш някаква магия за премахване на вредата от никотина.

— Много мило, че попита. През две седмици след пълнолуние принасям в жертва девствена ученичка, като използвам сребърен скалпел, изработен от швейцарец албинос. Който също е девствен. Белите ми дробове се прочистват на мига.

След тази случайна среща Куентин се виждаше с Елиът почти всеки ден. Дългучът отдели цял следобед да научи новака как да се ориентира в лабиринта от жив плет, разделящ Къщата от моравата „Сийгрейв“, носеща името на предишен директор, който я създал през осемнайсети век. Сред лабиринта бяха разположени шест фонтана и всеки беше назован на някой директор, обикновено покойник, но си имаше и прякор, създаден от подсъзнанията на поколения питомци на колежа. Храстите от лабиринта бяха оформени като едри животни — мечки, слонове и други по-трудно различими същества. За разлика от обикновените храсти тези се движеха — пристъпваха много бавно и тромаво сред листака като хипопотами, нагазили в африканска река.

Последния ден, преди започване на занятията, Елиът и Куентин заобиколиха Къщата и застанаха пред фасадата, гледаща към река Хъдсън. Широки каменни стъпала водеха от терасата към красив викториански навес за малки плавателни съдове. Двамата решиха, че на всяка цена ще се повозят с лодка, макар че досега не бяха хващали гребла. Елиът изтъкна, че след като са гениални магове, все някак ще се справят с една проста лодка.

Пуфтяха, напъваха се, но накрая избутаха във водата дълъг двуместен скул, при това без да се наранят или да се ядосат един на друг, че да се откажат от плаването. След няколко неуспешни опита най-после обърнаха лодката в желаната посока и бавно загребаха. Ентусиазмът им не беше помрачен нито от несръчността им, нито от факта, че Куентин изобщо не беше във форма, а Елиът хем не беше във форма, хем бе закоравял пушач.

След около километър лятото изведнъж свърши, стана студено и мрачно. Елиът обясни, че са излезли извън обсега на магията, която пази „Брейкбилс“ от любопитни очи, и че отново е ноември. В продължение на двайсет минути гребяха ту напред, ту назад, наблюдаваха как небето променя цвета си и усещаха как температурата се понижава, покачва и пак се понижава.

На връщане бяха капнали от умора, затова оставиха лодката да плава по течението. Елиът се настани удобно, запали цигара и заразказва. Заради надменното му поведение Куентин беше решил, че новият му приятел е от богаташко семейство, живеещо в Манхатън, но се оказа, че всъщност Елиът е израснал във ферма в Източен Орегон.

— Нашите получават пари, за да не отглеждат соя — обясни той. — Имам трима по-големи братя. Великолепни екземпляри — добродушни и дебеловрати атлети, които се наливат с бира и ме съжаляват. Баща ми все разправя, че не знае какво се е случило. Предполага, че се е надрусал, преди да ме направи, затова не съм наред. — Смачка цигарата си в стъклен пепелник, който балансираше на коляното си, и запали друга. — Мислят, че съм в специално училище за компютърни гении и хомосексуалисти, затова през ваканциите оставам в колежа. На Хенри му е все едно. Не съм си бил у дома, откакто постъпих тук. Вероятно ме съжаляваш — подхвърли небрежно. Върху дрехите си беше облякъл домашен халат и приличаше на дрипав принц. — Недей. Много съм щастлив. Някои хора не могат да се реализират без семействата си, което си е съвсем в реда на нещата. Обаче има и други начини.

Едва сега Куентин осъзна, че зад фасадата на високомерно безразличие Елиът прикриваше истинските си проблеми. Досега се беше смятал за нещо като местен шампион по злочестие, но се запита дали новият му приятел не го превъзхожда и в това отношение.

Докато бавно се носеха по течението обратно към колежа, покрай тях минаваха други лодки, платноходи, туристически корабчета. Хората в тях бяха намръщени и навлечени с дебели дрехи, за да се предпазят от студа. Не усещаха августовската жега, не знаеха, че всъщност им е топло. Древното заклинание не им позволяваше да проникнат във вълшебното място.